Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (17)

Седемнадесета глава

Кимбърли бавно отвори очи и видя лицето на Лаклан. Изражението му беше нежно — и тъкмо това я накара да изпита неудържимо желание да го зашлеви.

Разбира се, нямаше да направи подобно нещо. Не подобаваше на една дама да прави подобно нещо, а…

Тя се отдръпна от стената и замахна. Звукът, който последва от допира на дланта й с бузата му, й достави огромно удоволствие, а после видя и отпечатъка от удара. Определено си струваше болката в ръката й.

Изненада се, че го е направила. Лаклан, разбира се, беше още по-изненадан, и точно заради изненадата му и заради това, че не го беше очаквал, след като всъщност с поведението си направо си го просеше, тя замахна пак… но успя да се сдържи.

— Ти си достоен за презрение. Не се доближавай до мен, Макгрегър, или вече не отговарям за… — почна тя с цялото презрение, на което беше способна.

Но не довърши. Щеше да се разплаче, но гордостта й щеше да пострада, ако му позволеше да види сълзите й. Така че тя се обърна и хукна по коридора. Отново тичаше — но този път дори не й направи впечатление.

Стигна до стаята си, влезе и се подпря на вратата със стиснати юмруци. Не искаше да плаче. Не беше от хората, които търпят самосъжалението. Емоциите обаче се надигаха в душата й. Поне половината от тях бяха гневни и тя се съсредоточи върху яростта си, за да не се разплаче.

После вратата се отвори и я избута навътре. Какво нахалство!

— Тази стая е моята, Макгрегър, а не твоята! Как осмеляваш отново да влизаш без разрешение?

Изражението му беше мрачно. Очевидно беше успял да се съвземе от първоначалната си изненада и се чувстваше незаслужено нападнат. Всъщност той почти беше готов да избухне.

— Отново ли? — каза той, като едва се сдържаше не изкрещи, после тресна вратата. — Да не би да искаш да кажеш, че снощи не си ме поканила?

— Разбира се, че не съм те канила!

Поради неизвестно каква причина той не беше подготвен за този отговор, затова се намръщи и тихо заговори:

— В такъв случай паметта ти е доста къса, девойче, след като не си спомняш поведението си снощи.

— Какво общо има между моето поведение и…

— Всичко — прекъсна я той. — Ти не отказа целувките ми, Кимбър, а им отвърна с не по-малко страст. Освен това цяла вечер не ме изпускаше от поглед. Да не си мислиш, че съм толкова неопитен в тази област, че не разбирам от отправена покана?

— Искаш да кажеш, че си дошъл тук снощи и си ме любил, защото си си мислел, че съм те поканила? — Тя го гледаше ужасено. — Значи не си ме чул изричам поканата, а само си предположил, че те желая?

— Да не би да го отричаш?

— Казвам ти, че ако съм те гледала по начин, който би могъл да бъде сметнат за неприличен, със сигурност не съм го направила нарочно. А ако съм приела целувките ти, то това е било заради глупостта ми да повярвам, че се интересуваш от мен. Освен това бях изпила прекалено много шампанско Лаклан. Ти не можа ли да познаеш?

— Не, ти просто изглеждаше по-хубава — каза и лицето му от намръщено стана замислено. — А като се има предвид колко красива изглеждаше, сигурно съм си помислил, че имаш опит в тези неща.

— Опит ли? Аз никога…

— Да, вече го знам — нетърпеливо я прекъсна той. — Освен това и аз не нося много на шампанско, така че не бях съвсем трезвен, поне не достатъчно, за да обмисля всичко внимателно. За мен ти беше една красива жена, която даваше всички признаци, че иска вниманието ми, а аз не съм от онези, които отхвърлят красиви жени.

Комплиментът изобщо не успя да й повлияе. Тя просто беше прекалено разгневена и изпълнена с отвращение.

— В такъв случай значи си като петел в кокошарник — презрително каза тя. — Твърдиш, че обичаш една жена, а в същото време си играеш с друга.

Лаклан има наглостта да се ухили и да свие рамене.

— О, девойче, имаш много да учиш. Един мъж е верен на жена само когато редовно удовлетворява нуждите си. Когато това не става, той веднага се възползва от всичко, което му се изпречи на пътя, и е благодарен за това.

Думите му я накараха да се изчерви, но тя не можеше да го скастри, защото сама беше почнала свадата.

— Истинската любов трябва да е изключение от това правило — натърти тя.

Той поклати глава, дори въздъхна, за да покаже, че е наистина разочарован от недоволството й.

— Романтични глупости дрънкаш, Кимбър. Тялото е нещо удивително и ще научиш, че то не може да се контролира, когато стане дума за някои неща, включително и любенето. Ти не откри ли това за себе си снощи? Или може би имаш нужда пак да ти покажа?

Тя протегна ръка, за да го спре, ако реши да се приближи до нея — вече ясно разбираше за какво става дума. Освен това не искаше да си признае, че в това, което й казва, има известна истина. Тя наистина си спомняше реакцията на тялото си и как волята й му се беше подчинила.

Сега обаче не ставаше въпрос за това. Важното беше, че тя не е пожелала собственото си падение, той го беше изкарал така, защото не беше изтълкувал правилно поведението й.

— Вече ми показа, за което ми се иска да те разчекна и да те побия на кол. И ако не си го знаел, аз съм тук, за да си намеря съпруг. Как ще го направя, след като ми причини това?

— Да не би в такъв случай да искаш да се оженя теб?

Трябваше да каже да. Трябваше да го накара да си плати за това, което беше извършил. Гордостта й обаче взе връх и това, което му каза, беше самата истина.

— След като си влюбен в друга жена? — сподавено за тя. — Не, благодаря.

— Е, добре, наскоро тя ми изтъкна, че не познавам собствените си чувства — каза той с тон, изпълнен с отвращение. — Ето защо, ако ме искаш, ще се оженя за теб.

— Каква саможертва! Но тя не е необходима, защото аз няма да се омъжа за теб. Не искам мъж, който винаги ще копнее по друга жена. Точно такъв беше бракът на майка ми и знам колко непоносимо е това.

— Сигурна ли си?

— Да, напълно. И ще ти бъда благодарна, Лаклан, ако напуснеш стаята ми и повече не стъпваш в нея. А просто за да предотвратя евентуално погрешно тълкуване на погледи, позволи ми още сега да те уверя, че вече никога няма да си добре дошъл тук — не, че някога си бил.

— А ако настоявам? — В изражението му се четеше упорство.

— Да идваш тук? — възкликна тя.

— Да се оженя за теб.

— А защо, при положение че не искаш да се ожениш за мен? — смая се тя.

Отначало той не отговори, само я гледаше с широко отворени очи, но след миг изръмжа и ядосано прокара пръсти през косата си.

— Не знам какво точно искам в момента. — После я прикова със зелените си очи, изпълнени с чувство, което тя все още не разбираше, и добави: — Обикновено обаче отговарям на предизвикателството.

— Недей… — сподавено прошепна тя, но той веднага я прекъсна.

— Ще се видим по-късно, скъпа.

Кимбърли толкова се беше ядосала от подтекста на предишната му забележка, че той вече беше успял да си излезе, преди тя да може да извика:

— И повече не ме наричай така!

Едва след малко разбра, че е сама, и скочи да затвори вратата. Отсега нататък вратата щеше да стои заключена, докато тя беше вътре. Колко нахален беше този шотландец! Как можа да й каже, че тя го е предизвикала да промени решението си!

Кимбърли презрително изсумтя.