Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (29)

Двадесет и девета глава

Уил Ейбълс беше дългурест младеж с остра черна коса и големи, кръгли като на бухал очи, които му придаваха малко странен вид. На пръв поглед всеки, който го видеше, изпитваше съжаление към него, макар и да не знаеше за какво — поне докато човек не се сблъскаше с напереното му поведение.

Когато го видя за пръв път, Кимбърли си помисли, че изглежда много нещастен. Дори се поколеба дали да го заговори и трябваше да си повтори, че независимо поради каква причина, този човек беше излъгал. Тя знаеше със сигурност, че Лаклан не е бил в конюшнята, а този коняр твърдеше, че е бил.

Вече от два дни Кимбърли знаеше, че в разказа на Уил Ейбълс има нещо нередно, и това я притесняваше. Тя обаче не можеше да сподели тревогите си с никого, нито пък да го обвини открито, без да обясни откъде знае, че Лаклан е невинен. Принудителното мълчание не й беше присъщо. А фактът, че не можеше да направи нищо по въпроса, я изнервяше още повече.

Вече бяха изминали три дни от „седмицата“, която бяха дали на Лаклан, а още не беше разкрито нищо и Кимбърли реши сама да разговаря с коняря. Ако успееше да разбере нещо, да докаже, че той лъже, можеше да свали обвиненията от Лаклан. Струваше си поне да опита.

Може би Ейбълс лъжеше, защото той самият бе замесен? Това я накара да се зачуди дали изобщо някой го е удрял по главата, или той просто се е престорил.

Някой прегледал ли беше раната му? Видял ли я беше? Или никой не беше обърнал внимание в суматохата? Тя твърдо беше решила да разбере.

Разбира се, съществуваше и не особено вероятната възможност Уил Ейбълс просто да се е объркал и наистина да си мисли, че е чул Лаклан. Обвинението обаче беше твърде сериозно, за да не е сто процента сигурен.

Откри го седнал на бала слама. Наистина изглеждаше нещастен с големите си влажни сини очи. Това обаче беше само външно и не показваше какво си мисли — но тя го разбра по-късно.

— Уил Ейбълс?

Той веднага се изправи и свали кепето си, малко прекалено бързо за човек, който наскоро е бил ударен по главата. От рязкото движение би трябвало да го заболи, но той дори не трепна.

— Аз съм, госпожо.

— Седни, седни — каза тя и му се усмихна. — Чух за злополуката. Всъщност дойдох да видя как си след това ужасно преживяване.

— Какво преживяване, госпожо?

— Ами нападението на конекрадците. Ужасно, нали? Ти си голям храбрец.

— Е, чак пък толкова — отвърна той и се изчерви от комплимента. — Това ми е работата.

— Да, да. А докторът какво каза? Добре ли си?

— Нямаше нужда от доктор. И по-силно са ме удряли.

— Не те ли прегледа доктор? — Трябваше й името му, за да може по-късно да поговори и с него.

— За някаква си цицина? — засмя се той. — Какво ще ме преглежда!

Кимбърли повдигна вежди. Никакъв доктор, никой, който да потвърди, че конярят наистина е бил ударен по главата. Беше го подозирала.

— Но това не е разумно, Ейбълс! Ами ако трябвало да се зашие или нещо подобно? Дай да видя цицината, за да…

Той толкова бързо отскочи, че почти се прекатури върху балата слама. В погледа му се четеше обвинение. Тя явно много го беше изненадала. Той обаче бързо се съвзе и се усмихна насила.

— Няма нужда да се притеснявате, госпожо. Казах ви, че ми няма нищо. Няма разкъсана кожа, не ми тече крив. Всъщност и цицината вече изчезна.

Кимбърли кимна, макар че беше готова да си изяде зимната шапка, ако на главата му изобщо бе имало цицина. Жалко наистина, че херцогът не беше настоял младежът да бъде прегледан от доктор — тогава веднага би се разбрало, че Уил лъже. Кимбърли вече беше почти сигурна в това.

Но бе минало прекалено много време, за да може да го докаже. И да бе имало цицина, вече я нямаше. И тъй като тук доказателства не можеха да се намерят, тя трябваше да търси друг начин.

Зачуди се какво ли ще й каже, ако направо го нарече лъжец. Ще отрече, разбира се. Не, така доникъде нямаше да стигне.

— Жалко, че още не са намерили конете — отбеляза Кимбърли. — Но поне на шотландеца не му се размина, благодарение на теб. Какво нахалство само — да краде от домакина си! Пълно безобразие, да не говорим за обноски. Това е все едно да крадеш от работодателя си.

Той отново се изчерви, този път виновно — тя беше готова да се закълне. Но пък се хвана на въдицата.

— Не го познавам лично — каза Уил, — но съм го чувал един-два пъти. Трудно е човек да не разпознае гласа му.

— Знам какво искаш да кажеш. Той говори с много силен акцент, нали? Много е лесно да се разпознае.

— Да, точно така.

Отново лъжеше, съгласяваше се с нея — а тя не казваше истината. Акцентът на Лаклан не беше силен. Тя направо побесня и за миг погледна настрани, за да обуздае гнева си.

Това поне беше нещо, което би могла да използва. Уил Ейбълс не познаваше Лаклан по гласа, вероятно никога не го беше чувал. Ако чуеше тримата шотландци заедно, включително и Лаклан, щеше да му е много трудно да реши кой говори.

Херцогът трябваше да бъде уведомен за това… не, не и Девлин. Той не обичаше Лаклан, още от самото начало искаше той да си тръгне. Радваше се на развоя на събитията, несъмнено направо злорадстваше, тъй като сега вече можеше да изпъди шотландеца с чиста съвест. Освен ако не хванеше истинския крадец, той би презрял всичко, което доказваше невинността на Лаклан.

Не, тя щеше да каже на Меган за това, което беше открила. Херцогинята сигурно бе много ядосана на Лаклан, но Кимбърли не смяташе, че не е справедлива. Освен това двете дори можеха да уредят една малка демонстрация, за да принудят Уил Ейбълс да докаже твърдението си.

Това беше чудесна идея. Кимбърли толкова я хареса, че дори успя отново да погледне Ейбълс, без направо да го изпържи с поглед.

— Е, радвам се, че си здрав и можеш отново да се заемеш със задълженията си — каза му тя на сбогуване. — Разбира се, сега имаш по-малко задължения, но да се надяваме, че това скоро ще се промени. Сигурна съм, че херцогът няма да се успокои, докато не си върне животните и не види този ужасен крадец в затвора.

— Да не би да искате да кажете, че шотландецът все още се разхожда на свобода? Все още не са го арестували?

Тя разбра, че не са му казали за решението. Разбира се, нямаше нужда да се информират слугите за делата на господарите им. Следователно той вероятно не знаеше и че Лаклан е бит и няма да излезе от стаята си, докато не се възстанови.

Ейбълс изглеждаше разтревожен, но това не беше изненадващо. Като се имаше предвид огромният ръст на Лаклан, нямаше човек, който да го обвини в нещо, било то вярно, или не, и да се чувства в безопасност, докато не го арестуват, така че той да не може да си отмъсти.

Тя се зачуди дали конярят няма да изчезне, ако си помисли, че има възможност Лаклан да дойде да го потърси. Това само по себе си би уличило него като виновник — или пък не, защото страхът от отмъщението на шотландеца можеше също да бъде причина.

— Той твърди, че е невинен, а херцогът, като справедлив човек, му даде време да го докаже — каза Кимбърли. — Но шотландецът няма възможност да направи много в това отношение, като се има предвид, че е пребит.

— Пребит?

— Да, здрав бой отнесе. Заслужаваше си го, разбира се.

При думите й конярят видимо се успокои. Кимбърли се надяваше, че не е сбъркала, като се е опитала да предотврати изчезването му, но той наистина като че ли беше единственият човек, чрез когото можеха да докажат невинността на Лаклан, и те имаха нужда от него.

Кимбърли му се усмихна, пожела му всичко хубаво и си тръгна — нямаше търпение да се върне в къщата. В този момент иззад ъгъла се показа Хауард Канстън, рязко спря и възкликна:

— Лейди Кимбърли! Какво пра… търсех ви. Казаха ми, че сте дошли насам. Исках да ви поканя на езда, днес времето е много хубаво.

На нея не й се яздеше. Искаше да говори с херцогинята, да обсъди това, което току-що беше научила. От друга страна, нямаше да е зле да разгледа околностите на Шеринг Крос — може би щеше да открие конете.

Херцогът несъмнено беше изпратил свои хора да потърсят животните, но още един човек нямаше да е излишен.

Ето защо тя прие поканата за езда. Пък и нямаше нищо лошо да задълбочи познанството си с Хауард. В края на краищата, нали трябваше да се омъжи, а той все още фигурираше в списъка на потенциалните й кандидати.

Но защо, ако той търсеше нея, както бе казал, толкова се беше изненадал, когато я видя?