Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (18)

Осемнадесета глава

Светските мероприятия продължиха с още няколко събирания в Лондон, включително и едно посещение на театър. На Кимбърли това всъщност й хареса, тъй като й позволи да се откъсне от собствените си тревоги и за известно време да се потопи в проблемите на героите.

През последната им вечер в Лондон имаше бал, където тя успя да продължи запознанството си с лорд Кент и Хауард Канстън — и двамата я осведомиха, че са поканени в Шеринг Крос. И двамата изглеждаха въодушевени — очевидно се считаше за нещо много престижно човек да бъде поканен в дома на херцог Ротстън. На този бал присъстваха и още няколко предизвикващи интерес млади мъже, един от които така се напи, че още на дансинга направи на Кимбърли предложение за женитба. Тя, разбира се, не го прие сериозно, но беше поласкана. Първото й предложение всъщност не й беше първото, но тя не броеше другите две, защото първата й венчавка бе уговорена от баща й, когато е била бебе, а Лаклан беше казал, че ще се ожени за нея, което не беше истинско предложение. Все пак тя предполагаше, че не се различава много от такова — като изключеше това, че не го беше чула да казва, че иска да се ожени за нея. Колкото до Лаклан, беше невъзможно да го избягва съвсем, макар че полагаше много усилия в това отношение. На вечерите, официални и по определено време, го виждаше по необходимост. Освен това той присъстваше на всички събирания, на които ходеше и тя, но сега вече Кимбърли знаеше причината. Лаклан също беше пристигнал в Шеринг Крос със задачата да си намери съпруга и всички го знаеха.

Жалко, че копнежът му по херцогинята му пречеше да постигне целта си, както беше жалко и че Кимбърли научи за това още в самото начало. Иначе тя щеше да се държи много по-дружелюбно с него и нямаше да обърне внимание на това, че баща й не понася шотландците. Заради Лаклан си струваше да се изправи срещу гнева на баща си. А и той като че ли наистина проявяваше някакъв интерес към нея. Иначе нямаше да я целува вече няколко пъти, както и нямаше да я люби.

За нещастие обаче тя беше напълно наясно към кого са насочени симпатиите му. А дори и Лаклан да се вразумеше и да се откажеше от Меган, дори и да се опиташе да си намери подходяща и любяща съпруга, а той очевидно имаше нужда от такава жена по финансови причини, тази съпруга нямаше да бъде жената на неговите мечти. Той винаги щеше да си бленува по Меган и Кимбърли единствено можеше да съжалява бъдещата му жена заради това.

В Шеринг Крос бяха пристигнали най-различни гости, без да се броят ежедневните посетители. И Джон Кент, и Хауард Канстън вече бяха тук. Сред новодошлите имаше и три госпожици, които, подобно на Кимбърли, бяха тръгнали да си търсят съпрузи този сезон и бяха поканени на продължително гостуване или от херцогинята, или от бабата на Лаклан — Маргарет.

Кимбърли веднага изпита неприязън към тях. И трите бяха по-млади от нея, а по нейно мнение и по-хубави. А ако две от тях не си бяха довели красивите неженени братя да ги съпровождат, тя направо можеше да си грабне багажа и да се върне в Нортъмбърланд, защото със сигурност нямаше изгледи да привлече вниманието на господата, при положение че наоколо имаше такива красавици.

Лейди Моника Елгар беше руса, при това много светлоруса и синеока. Освен това беше много дребничка и притежаваше живо чувство за хумор, което караше всички да се смеят, особено господата. Ето защо тя успя изцяло да привлече вниманието на Джон Кент още от мига, в който той я зърна.

Лейди Идит Уинстън беше много жива жена, с червеникава коса и красиви светлосиви очи, държеше се малко безцеремонно, но беше толкова красива, че това не правеше впечатление на никого, освен на Кимбърли. Младата дама също така не се срамуваше от нищо и свободно се намесваше във всички разговори със своето мнение, което почти винаги се различаваше от това на останалите, макар в повечето случаи да й доказваха, че не е права. Всъщност тя изобщо не беше интелигентна и често правеше абсурдни забележки, но това определено не правеше впечатление на господата. Джейн Карлайл беше олицетворение за дама във всяко отношение. Беше много слаба, почти мършава според Кимбърли, също беше руса, със светлокафяви очи — определено модна красавица. А и поведението й беше безупречно. Тя се хранеше изискано, следваше плътно етикета, освен това беше много мила — или поне така твърдеше нейната важна майка, която непрекъснато я хвалеше пред всички, които изявяваха желание да слушат. Нямаше нормален човек, който да изрази съмнение в това, което твърдеше тази непоклатима дама. Макар че, от друга страна, кой ли нормален господин би пожелал подобна дама за тъща?

Освен Хектор Карлайл и Кристофър Елгар, които бяха новодошли в групата, към тях се присъедини и един овдовял маркиз, който беше дошъл да се види с херцога по работа и беше приел поканата на Девлин да си почине и поостане, за да присъства на някои от тържествата, които Меган беше устроила през следващите седмици. Казваше се Джеймс Травърс и беше малко над четиридесет — малко по-стар, отколкото беше очаквала Кимбърли. И все пак никой не можеше да отрече, че е първокласен кандидат за женитба.

Освен че беше много красив с черната си коса и сини очи, Джеймс беше и смущаващо богат, ако се вярваше на информацията на Лусинда. И макар че не си търсеше съпруга, защото имаше двама синове от първия си брак, той не беше против брака. Меган я беше уверила, че просто не е открил подходящата съпруга, която да замени покойната му жена.

През следващите дни Кимбърли откри, че Джеймс много й харесва. Разговорите, които водеше с него, винаги бяха оживени и никога скучни, а това беше хубаво. Дългите и неловки паузи винаги смущаваха и двамата събеседници, но с него никога не се стигаше до това. А след като забеляза усмивката й и й направи комплимент за нея, той определено се стараеше да я кара да се смее често, което за него не представляваше никакво усилие.

Лаклан винаги се оказваше наблизо и тя безпогрешно усещаше присъствието му, независимо от човека, с когото разговаряше в момента. Да го избягва беше едно нещо, но да не му обръща никакво внимание, когато беше в същата стая, беше съвсем различно. Освен това понякога…

Веднъж, още преди да се върнат от Лондон, се сблъска с него в коридора и той веднага официално й каза:

— Колко привлекателна сте днес, лейди Кимбърли. — Веднага след това обаче добави: — Знаеш ли, че не е изключено и да имаш дете след това, което направихме?

Руменината от комплимента не беше нищо в сравнение с червенината, която я заля цялата. А той си тръгна преди тя да измисли какво да му каже. Значи намерението му бе просто да й изтъкне факта, в случай че тя не го знае.

Друг път, на вечеря с повече от тридесет гости, той успя по някакъв начин да накара господина, които седеше от лявата й страна, да напусне стаята. Тя не можеше да си представи как беше успял да го постигне, но следващата му стъпка беше да заеме мястото му — очевидно беше сигурен, че мъжът няма да се върне. И макар че Кимбърли много успешно се правеше, че не го забелязва, в разговора, който се водеше около тях, участваха всички, така че те двамата нямаше как да не се включат.

И по едно време Лаклан се наведе към нея и прошепна:

— Нали ще ми кажеш, ако си бременна от мен, Кимбър? Много ще се ядосам, ако решиш да не ми съобщиш подобно нещо.

— Няма да имам деца, Макгрегър, докато не се омъжа, както му е редът — каза му тя доволно след една седмица.

Колкото и невероятно да й изглеждаше, той не се зарадва на новината, както беше очаквала. Но тя определено изпита облекчение, тъй като така щеше да може да си следва нормално плана за намиране на съпруг и нямаше да й се налага да казва на баща си какво е направила. Не можеше обаче вечно да отлага женитбата, защото баща й нямаше търпение да я задоми. Освен това тя не искаше да се натрапва дълго на семейство Сейнт Джеймс.

И все пак това, че Лаклан не изпита облекчение, я объркваше. Той всъщност с нищо не беше показал как се чувства, когато му съобщи новината. А Хауард Канстън ги беше прекъснал, преди да успеят да си продължат разговора и я беше поканил да пояздят, защото навън беше хубав зимен ден.

Кимбърли беше доволна, че Хауард все още проявява нескрит интерес към нея, независимо от пристигането на „трите грации“. Джон Кент обаче вече не фигурираше в списъка й на потенциални ухажори.

Що се отнася до усилията на Лаклан да си намери жена, той не полагаше никакви усилия. Почти не беше забелязал Идит, макар че тя се беше постарала да го впечатли с дългите си клепки, и въпреки че наистина отдели малко внимание на Джейн, то не надминаваше границите на учтивостта.

Кимбърли често се чудеше дали не се чувства потресен от това, което, без да иска, му беше съобщила на последния бал, който бяха посетили в Лондон. Беше го засякла до масата със закуските и беше забелязала, че втренчено наблюдава как Меган и Девлин танцуват. В гърдите й се надигна недоволството, че той все още чезне по нея и несъмнено винаги ще е така. Ако не беше така, тя може би щеше да си позволи да се влюби в него.

— Да не би наистина да си мислиш, че тя ще напусне съпруг, който я обожава, както и малкото си бебе? — попита тя, когато недоволството й взе връх.

— Какво? — почти изкрещя той и рязко се обърна към нея.

— Не знаеше ли, че имат момченце? — учуди се тя.

— Не. Откъде да знам? Никога не съм я виждал с дете.

— В такъв случай съжалявам, че го научаваш от мен. — После добави по-нежно, защото вече съжаляваше за причината, поради която му го беше казала: — Цяла Англия го научи, Лаклан. Писаха го по всички вестници и за известно време всички само за това говореха. Мислех, че баба ти вероятно ти го е споменала, но не ти е направило впечатление.

— Да не ми направи впечатление, че не са само двамата, а цяло семейство, по дяволите?

Беше се засмял, но смехът му не беше искрен, а после си бе тръгнал. Кимбърли се разтревожи, защото погледът, който й беше хвърлил, преди да изчезне, показваше или че страшно го е обидила с последната си забележка, или пък че я намира за жалка, че му е изтъкнала нещо, което той смята за маловажно. Искаше й се да разбере кое от двете всъщност е.