Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (28)

Двадесет и осма глава

— Казва се Уил Ейбълс — докладва Гилян. — Имам чувството, че не само е объркан, но и че лъже.

— Защо? — попита Лаклан.

Това ставаше на следващата сутрин. Гилян се беше появил рано-рано в стаята на Лаклан, за да му докладва какво са открили с Раналд за изчезналите коне.

Сейнт Джеймс беше дал на Лаклан една седмица, за да докаже невинността си, но седмица едва ли щеше да му стигне, като се имаше предвид периодът, който щеше да му трябва да се възстанови от боя. Така че се налагаше да разчита на братовчедите си, които водеха по-голямата част от разследването, поне отначало. В момента най-многото, което можеше да направи, беше да им дава напътствия.

— Прекалено много се защитава — отвърна Гилян. — И прекалено много настоява, че е чул именно твоя глас. Не просто някакъв шотландец, а теб. Сега теб те питам — къде може да ти е чул гласа, при положение че не работи в общата конюшня, а в тази за кобилите?

— И аз се чудех за същото, още повече че единствения път, когато съм се приближавал до хубавите коне, беше сутринта, когато…

— Сутринта, когато удари виконта без никаква причини. Или все пак има причина, която ще пожелаеш да споделиш с нас — по-несхватливите шотландци?

Лаклан въздъхна. Знаеше, че братовчед му се чувства изолиран, но не можеше да обясни точно какво го беше накарало да посегне на Хауард Канстън — и на него самия не му беше много ясно. Да го нарича ревност — нещо логично — беше абсурдно, така че той предпочете изобщо да не го разисква.

— Не се притеснявай за това, Гил. Аз вече го забравих. Така да се каже, алкохолът си свърши работата — отвърна Лаклан.

Това доведе до очаквания смях, който се надяваше да чуе. Всичко друго по тази тема можеше да почака, докато Лаклан го обясни за себе си, ако изобщо го направеше. Засега обаче той се върна на по-неотложната тема.

— Що се отнася до този коняр, наглеждай го, по възможност без негово знание. Следи с кого разговаря, къде ходи, какво прави, когато не работи. Освен това разговаряй с всички, с които работи. Разбери дали някой необичаен човек не го е навестявал през последните седмици.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен, но възможностите не са много. Самият той може да се окаже крадеца. Хората, които работят в конюшнята, знаят кога около тях няма да има човек, който да види какво правят.

Гилян бавно поклати глава.

— Не, не ми прави впечатление нито на толкова умен, нито на толкова смел, за да се опита да направи нещо подобно. По-скоро действа с други и изпълнява заповеди.

— Да, може и така да е — съгласи се Лаклан. — Или пък просто може да са му платили, за да прехвърли вината на друг и така да даде на истинските крадци повече време, през което да си заличат следите. Макар че не мога да разбера защо е решил да натопи мен.

— Аз пък мога. — Лаклан вдигна вежди и Гилян обясни: — Съмнявам се, че на някой тук не му е известно миналото ти на разбойник, поне не и в крилото за прислугата. Техни височества го обсъждаха открито, когато пристигнахме, а слугите винаги чуват разговорите на господарите си. После са те обсъждали в кухнята — поне така твърди Раналд. А той знае — нали момичето, с което си прекарва времето, е помощничка в кухнята.

— Да, но това не ни помага да набележим някой конкретен извършител — унило отбеляза Лаклан.

Гилян се ухили.

— Естествено. Но помага да обвинят теб пръв и именно това е причината, поради която и херцогът не търси други виновници. Но не се тревожи, ще разчепкаме този въпрос.

— Убеден съм, че ще го направим — съгласи се Лаклан, макар че това не беше съвсем вярно.

— Накарах Раналд да претърси околностите и най-близките села за вероятни места, където може да са скрили животните, и възнамерявам да продължим с търсенето — продължи Гилян. Като се има предвид по кое време е извършена кражбата — в зори, когато хората стават и започват работа, конете не може да са отведени далече оттук. Крадецът или крадците не биха рискували да ги забележат.

— Прав си. Освен това предлагам да следите пътищата сутрин по това време — каза Лаклан. Има вероятност тогава да пътуват едни и същи хора и можем да ги разпитаме дали не са видели нещо.

— Добре. Ще помогна на Раналд и ще свършим тази работа само за час-два. А когато всички отидат на работа, ще продължа да следя Уил Ейбълс.

— По-лесно ще е да се намерят конете, отколкото да се намери крадецът, макар че ако имаме късмет, можем да ги открием заедно. Конете сами по себе си няма да докажат нищо, но поне ще имаме повече информация и място, където крадците със сигурност ще се върнат. Освен това съществува и възможността конярят, ако е замесен, да ни заведе при тях.

— Ще го следя, можеш да бъдеш спокоен — увери го Гилян.

— Добре. И аз самият ще отида да го видя веднага щом се посъвзема. В момента мога само да го изплаша с физиономията си. Ставам единствено да изкарвам акъла на момичета по тъмни кътчета, за нищо друго.

— Всъщност лицето ти… — почна Гилян успокояващо, но спря и въздъхна. — Да, няма никакво подобрение.

Лаклан се засмя.

— Имам си очи и огледала, които да ми го показват. Пък и прислужничката, която ми донесе закуска, направо се ужаси.

— Не бях мислил за това, но… май ще трябва да поотложиш ухажването.

— Прав си — каза Лаклан.

Той обаче още не се беше заел сериозно с ухажване поради простия факт, че не можеше да престане да мисли за Кимбърли достатъчно дълго време, за да реши на коя от гостуващите в Шеринг Крос дами да се спре. Всъщност единственото нещо, за което си мислеше, беше как да се спре на нея.

Но положението беше безнадеждно. Тя много ясно му го беше заявила. Това обаче бе станало преди тя да дойде в стаята му предишната нощ и с толкова нежност да се погрижи за него, както и да се застъпи за него на сутринта. Вярно, наистина се държеше рязко, но той започваше да си мисли, че отношението й всъщност е друго. Просто тя винаги се опитваше да бъде коректна и възпитана, но много често не успяваше.

Той се усмихна. Много обичаше моментите, когато не успяваше, и много се забавляваше. На момичето определено му беше трудно да сдържа темперамента си.

Тя вероятно щеше да откаже да му помогне, ако я бе помолил, и затова той не го бе направил. И тогава тя сама му беше предложила помощта си. Това със сигурност означаваше, че си е променила отношението към него. Да, трябваше да разбере дали е така, защото — нямаше смисъл да отрича — нямаше нищо против да се ожени за Кимбърли Ричардс.

Кого ли заблуждаваше? С всеки изминал ден му ставаше все по-ясно, че иска да се ожени за нея.