Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (10)

Десета глава

Кимбърли прокара доста голяма част от деня в сън. Не се показа особено общителна, но нямаше друг избор. Дори херцогинята се съгласи, че трябва да поспи, когато Кимбърли оклюма точно когато Меган се канеше да обсъдят „плана“, който да следва по пътя към брака.

Веднага след мъчителната закуска Меган изпрати и Лусинда — бабата на Девлин — и Кимбърли направо в гостната си. Така нареченият „план“ беше цяла стратегия, за която всички трябваше да са съгласни — с други думи, това бе начинът, по който Кимбърли да бъде изложена на оглед пред възможно най-широк кръг от ергени, колкото се може по-скоро, за да може по този начин да има достатъчно време за избор.

Някой спомена, че за следващата седмица в Шеринг Крос вече са планувани редица мероприятия. Освен тях бяха пристигнали цял куп покани за забавления на други места, включително и няколко съвсем наскоро предстоящи бала.

Кимбърли беше почти заспала и с половин ухо слушаше как Дъчи — така семейството й я наричаше галено — обяснява, че един от тези балове е в Лондон и до него остават едва четири дни. Кимбърли понечи да обясни, че й е невъзможно да се подготви за едно толкова официално и важно събитие за толкова кратко време, при положение че няма нито една бална рокля, но очите й се затвориха за пореден път и този път си останаха затворени.

Когато се събуди, най-напред видя Меган, която я разтърсваше, тихичко се смееше и й казваше да отиде да си легне.

Разбира се, да заспиш в присъствието на домакинята се считаше за върха на лошите маниери и Кимбърли наистина се чувстваше много неловко. Тя многократно й се извини, като го отдаде на настинката и пътуването. Освен това не знаеше защо просто не си каже каква е причината, а именно гостенинът в стаята до нейната, но не го направи.

Сега, когато се обличаше за вечеря, тя се зачуди и защо не беше пожелала да й дадат друга стая. Мисълта, че този шотландец спи в съседната стая, щеше да я притеснява, знаеше го със сигурност. Знаеше и че може да се сблъска с него по коридорите, когато излиза или се прибира в стаята си. Знаеше, че няма как да не го чуе, независимо дали реши да прояви малко повече възпитание и да не вдига много шум, а беше изправена пред решения, които щяха да се отразят на по-нататъшния й живот. Нямаше нужда от хора, които да й отвличат вниманието от това.

Тя обаче не спомена нищо на домакинята, а сега, когато си мислеше по този въпрос, реши, че въпреки всичко няма да помоли да я преместят. Простичката истина беше, че макар и да бе наистина изтощена и нещастна заради настинката, тя никога не се беше изправяла пред подобно предизвикателство. Възбуда, страх, тръпка, ярост — независимо за какво ставаше дума, Макгрегър я караше да го изпитва. А тя трябваше да реши дали това е нещо хубаво, или лошо, преди да му сложи край.

Старата херцогиня й беше пратила по Мери някакво отвратително лекарство, с което да си лекува настинката, и докато се облече и се приготви да излезе от стаята, тя се почувства малко по-добре. Поне носът й не заплашваше да прояви самоинициатива при първото кихване. Всъщност тя вече не кихаше и беше успяла до известна степен да замаскира останалата червенина на носа си или както беше в нейния случай, разраненост, с малко пудра. Вече не я боляха и крайниците и походката й беше по-наперена.

Всъщност тя доста хареса външния си вид, като се имаше предвид в какво положение се намираше. Моравата рокля, която беше накарала Мери да й изглади, беше на волани и не личеше, че й е малко хлабава около кръста. От друга страна, наистина трябваше да се погрижи за гардероба си и Кимбърли реши да попита херцогинята дали има лична шивачка в Шеринг Крос или някоя друга в околностите, за да може да я посети още на следващия ден. Тържества и балове в Лондон ли? Не и докато не се подготвеше за тях както трябва.

От съседната стая не беше чула нищо по време на следобеда, макар че се съмняваше, че нещо би могло да я събуди от дълбокия сън. Вечерта обаче също не чу нищо. Може би той бе помолил за нова стая някъде другаде, след като му бяха разрешили да остане, за да не възникват повече подобни инциденти. Тя обаче не можеше да проумее защо херцогът си беше променил решението и беше позволил на шотландеца да остане. Толкова твърдо решен й се беше сторил предишната вечер.

Преди вечеря представиха Кимбърли на няколко нови гости. Лейди Хестър Каулс и дъщеря й Синтия бяха на посещение на старата херцогиня и бяха приели поканата да останат и през следващата седмица. Синтия беше малко, красиво кречетало на около шестнадесет години — достатъчно пораснала, за да може да общува с възрастните в определени случаи, но все още не беше свикнала с тази привилегия.

Сред присъстващите фигурираше и Тифани Уейтли, която беше представена като „най-добрата приятелка“ на Меган. Беше дошла със съпруга си Тайлър Уейтли за края на седмицата и почти си беше присвоила вниманието на херцогинята, тъй като двете приятелки имаха да си казват много неща. На Кимбърли й се искаше отново да поговорят за „плана“, по време на чието обсъждане беше заспала сутринта, но това явно трябваше да почака известно време.

Тя обаче с удоволствие научи, че някаква си госпожа Кантърби, отлична шивачка според Маргарет Макгрегър, била постоянно натоварена с работа от дамите в семейството и че поради това било и необходимо, и по-удобно да живее в Шеринг Крос. И че Меган вече й е уредила среща с нея, веднага след закуска.

Това успокои Кимбърли по въпроса за гардероба. Освен това тя се надяваше, че балът, до който оставаха само дни, няма да бъде включен в програмата й. Надяваше се и че ще си проправи път във вихъра на обществото постепенно, така че да не се чувства толкова неудобно, когато я запознават с толкова много непознати наведнъж, макар че от малкото, което беше чула за „плана“ тази сутрин, херцогинята очевидно имаше други идеи.

Вече ставаше време за вечеря. Лаклан Макгрегър все още го нямаше и Кимбърли започна да храни надеждата, че няма да й се наложи отново да изтърпи присъствието му. Едва ли щеше да извади такъв късмет обаче.

Седеше до Синтия Каулс и слушаше как момичето се оплаква от липсата на цветово разнообразие в гардероба си — младите момичета все още ги принуждаваха да излизат в неизбежните пастелни тонове, които се бяха задържали на мода вече от цял век, и наситенозелената рокля на Меган предизвикваше у нея завистливи въздишки — когато шотландецът лениво влезе в залата. Беше с изключително красив тъмночервен смокинг, който почти съвпадаше по цвят с косата му, когато светлината падаше върху нея. Самата му коса бе пусната свободно по раменете, което изобщо не беше на мода. Но пък кога ли шотландците са се съобразявали с модата, а на него това… е, отиваше му. Дантелата на яката и маншетите допринасяше за поразителното впечатление, което създаваше.

Синтия направо зяпна от учудване. Кимбърли реагира почти по същия начин, макар че успя да задържи устата си затворена. И съмнение нямаше, че много я привлича, тя направо цялата беше настръхнала в очакване.

Той обаче не й обърна внимание, нито пък на някой друг. Влезе със специално заучената си усмивка тип „очаровай дамите“, но имаше само една дама, която искаше да очарова, и той веднага се приближи до нея.

Дамата беше херцогинята, разбира се, и тъй като Меган беше в другия край на стаята, Кимбърли не можеше да чуе какви думи си разменят. Ситуацията обаче стана комична, когато Меган разбра, че той се кани да я хване за ръката, и се опита да предотврати опита му. Тя бързо премести ръка така, че той да не може да я хване, но й се наложи няколко пъти да повтори процедурата, защото Лаклан не се отказваше лесно — той всъщност преследваше ръката й със своята, докато най-накрая успя да я хване и я поднесе към устните си за продължителна целувка — поне на него очевидно му се искаше да е продължителна. Меган обаче веднага дръпна ръката си и се намръщи на усърдието му.

Разбира се, всички ги наблюдаваха с жив интерес. Лусинда се изкикоти. Девлин се намръщи. Кимбърли поклати глава.

— Ама той е огромен, а? — успя да каже в последвалата тишина Синтия.

И на Кимбърли така й се беше сторило в началото, но след като бе заставала очи в очи с него, тя беше променила решението си.

— Не съм на това мнение — отвърна тя.

Синтия би трябвало направо да потъне в земята от срам, че е казала подобно нещо, и то с тон, който щеше да се запомни. Майка й определено изпитваше силно неудобство. Момичето обаче като че ли изобщо не забелязваше, че е казало нещо нередно.

Що се отнася до реакцията на Кимбърли, Синтия просто я изгледа, като че ли е мръднала. Ето защо Кимбърли се изправи, за да демонстрира причината, поради която не намираше Лаклан за огромен. Синтия я проследи с поглед, докато ставаше, после в изражението й се появи нещо като леко самоотвращение, все едно си казваше: „Защо ли не го забелязах досега?“

— О, не се учудвам, че не си на моето мнение. И ти си огромна — каза момичето.

Горката лейди Каулс цялата беше пламнала, но неизвестно поради каква причина забележката се стори забавна на Кимбърли и тя се засмя на глас. Толкова отдавна не го беше правила, че направо се почувства странно, но същевременно добре. Когато обаче се поуспокои, а смехът й се превърна в усмивка, тя случайно забеляза, че Лаклан я поглежда учудено. Нямаше намерение да му привлича вниманието и сега, след като го беше направила, отново се ядоса. За неин късмет обаче в същия момент съобщиха, че вечерята е сервирана, и всички се запътиха към трапезарията.

Меган отново се беше постарала да ограничи броя на столовете на масата, без обаче да определя кой стол за кого е, но явната за всички стратегия този път не успя. Всъщност Кимбърли и Лаклан бяха настанени първи и се получи така, че местата им бяха на двата противоположни края на масата.

Меган малко се разочарова, но пък беше забелязала как лейди Кимбърли се усмихва в салона и разбра, че подреждането на местата не е от особено значение.

Със своята искреност тази усмивка напълно беше преобразила девойката. Меган отначало се беше изненадала, а после се беше зарадвала. Удивително колко много могат да направят две трапчинки за външността на човек, да не говорим как разкриват характера му. И макар че Кимбърли не можеше да бъде наречена красива в класическия смисъл на думата, когато се усмихнеше, чертите й омекваха и придобиваха чувствено излъчване, от което тя изглеждаше истински красива. А Меган беше особено доволна, защото и Лаклан Макгрегър беше забелязал това.

И тъй като мисълта й беше поела в тази насока, на Меган й дойде наум още нещо. Тя изпробва теорията си по време на вечеря, като положи всички усилия да бъде забавна и да кара хората около себе си поне да се усмихват, ако не и да се смеят. И се получи. Кимбърли се отпусна и имаше вид на човек, който много се забавлява, а всеки път, когато се засмееше, Лаклан като че ли гледаше в нейна посока.

Но разбира се, също така съблазнително се усмихваше и поглеждаше и към Меган.

Меган въздъхна, защото й стана ясно, че ще се наложи още веднъж да си поговори с него за нестихващия му интерес към нея, преди Девлин да го е забелязал. Единственият начин, по който тя беше успяла да склони съпруга си да не отказва подслон на шотландеца, беше изключително удобната възможност за сватосването му с дъщерята на граф Амбъро. Ако Девлин забележеше в каква насока се проявява интересът на Макгрегър, повече нямаше да има никаква възможност да го склони да остави Лаклан в дома си. Шотландецът веднага щеше да бъде изритан, а може би Девлин щеше да му се нахвърли и с юмруци.

Това за съжаление си беше реална опасност, като се имаше предвид антипатията, която Девлин хранеше по отношение на шотландеца. Но тази вечер, разделени само от Дъчи, те блестящо се справяха със задачата да не си обръщат внимание. Блестящо, няма що!

Макар че гостите можеха да забележат, че двамата не си обръщат внимание, и това можеше да породи слухове и клюки, това не я безпокоеше. По-лошо можеше да стане, когато започнеха да ходят на забавления извън Шеринг Крос, а именно това трябваше да направят през следващите няколко дни.

Дъчи беше успяла да убеди Меган, че идеята да се залага само на една карта не е особено подходяща. Колкото и да й се нравеше възможността Кимбърли и Лаклан да открият любовта и колкото и удобно да изглеждаше това, като се имаше предвид, че и двамата им бяха на гости по едно и също време, тя се съгласи, че не може прекалено много да разчита на това. За да има справедливост, на всеки един от двамата трябваше да се предостави избор. Така балът на Уигинс в Лондон, до който оставаха само дни, се оказа именно това, от което имаха нужда.