Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката (16)

Шестнадесета глава

Както всяка сутрин, Мери влезе в стаята на Кимбърли, за да започне задачите си за деня. Кимбърли бавно се събуди от пращенето на запаления огън. Познат звук. Нищо необикновено. Нищо, което да й напомня, че животът й коренно се е променил.

Почти будна, тя се надигна, подпря се на лакът и изведнъж се ококори. Удари я остра болка в слепоочието. Тя веднага закри очи с ръка от слънчевата светлина, която никога преди не й се беше струвала толкова ярка и силна. Балът. Беше отишла на бала на Уигинс и беше изпила прекалено много шампанско. Значи така си плащаше за греховното напиване? Пулсиращо главоболие, нетърпимост към светлината и чувство на ужас?

Ужас? Какво ли можеше да е направила, за да се чувства така? Целувките на балкона, танците с него, погледът, с който Лаклан я гледаше. Лаклан…

От един спомен на друг, всичко сякаш премина пред погледа й по реда си. Когато стигна до последните събития, които бяха станали, тук, в тази стая, тя се отпусна на леглото и вътрешно изстена. Невъзможно! Не може да го е направила! Останалото може да са истински спомени, но последното — не, сигурно е било сън. Но кога ли пък беше сънувала нещо толкова истинско — или толкова хубаво?

После забеляза нощницата си на другия край на леглото и с ужас разбра, че е гола под завивките, които притискаше до гърдите си.

Тя се изчерви, бузите й пламнаха, но в следващия момент кръвта се отцеди от лицето й и то съвсем пребледня. Какво съвпадение, че единствената нощ в живота й, в която не си беше облякла нощницата, беше единствената нощ, в която сънува, че някой я люби. Боеше се, че не е съвпадение, също така се боеше, че с нея е свършено… и разбра защо изпитва такъв ужас.

Добре че Лаклан не беше още в леглото й. Не можеше да си представи колко неудобно щеше да се почувства, защото Мери имаше навика сутрин да влиза, без да чука, за да запали огъня и да затопли стаята, докато Кимбърли стане. Но какво пък толкова? Тя щеше да си мълчи.

Не, нямаше да мълчи. Мери много обичаше да клюкарства и тъй като я бяха назначили съвсем наскоро, не изпитваше лоялност към Кимбърли и нямаше да си държи езика зад зъбите. Но макар че не я бяха заварили с мъж, с нея беше свършено. Младите жени с добро потекло просто не правеха такива работи и…

Тя още веднъж изстена и се зави презглава с надеждата Мери просто да я остави сама с нещастието й. Не можеше да проумее защо се беше отклонила от правия път — тя, която никога през живота си не беше правила нищо нередно. Единственото леко подозрително нещо, което беше правила някога, беше, когато не се беше подчинила на баща си и беше отказала да прекрати траура си, и то с право, защото иначе това щеше да послужи за погасяване на дълговете от хазарт на годеника й. Ако Морис се беше държал разумно, тя нямаше да е в това положение и… ох…

С въздишка си спомни как предишната вечер беше стигнала до заключението, че Лаклан Макгрегър чудесно би й подхождал за съпруг. Вярно, когато стигна до това заключение, не беше съвсем трезва, но в момента това нямаше значение.

Тя беше решила да се омъжи за него, а сега вече не можеше да си промени решението, дори и да искаше. Бяха се любили, а това правеха само женените или в нейния случай — хора, които скоро щяха да се оженят. А в това отношение тя не можеше да го вини. Това беше нещо, което много повече щеше да й хареса, ако го правеха редовно — щом се оженеха официално. Искаше й се той да беше изчакал, докато се оженят, за да й покаже колко хубава може да бъде тази страна на брачния живот, но той не го беше направил… е, тя със сигурност щеше да му се скара за това.

Искаше й се поне да разбере защо беше влязъл в стаята й, за да я събуди с целувките си, и така беше белязал живота й завинаги. Беше й споменал някакви глупости за това, че му казвала, че го желае. Това обаче беше абсурд. Разбира се, че не бе казвала нищо подобно.

Вярно, наистина беше изпила повече шампанско, отколкото трябва, и затова паметта й беше малко размътена дори по отношение на причината, поради която изобщо беше решила да се омъжи за Лаклан. Тя обаче не можеше да прояви подобна дързост и да му каже, че го желае, особено при положение, че в своята невинност дори не бе знаела какво е желание, нали?

Спомни си усещането, че докато той я любеше, нещо й липсваше, но не знаеше какво е, защото никога не бе могла дори да си представи невероятното удоволствие, което изпита. Сега вече знаеше какво означава да го желае, но на бала нямаше представа, независимо какво твърдеше той.

Чу как вратата щраква и се затваря и въздъхна с облекчение, че Мери е разбрала намека й, че още не е готова за ставане. Искаше й се да не мисли за този проблем поне за известно време, да заспи пак, но беше сигурна, че вече няма да може да заспи.

Не искаше отново да вижда прислужницата си.

Сигурна беше, че само един поглед щеше да е достатъчен на момичето, за да разбере какво е правила през нощта. Собственото й чувство на вина вероятно щеше да я издаде. Не можеше обаче цял ден да си стои в стаята, колкото и да й се искаше.

Трябваше да намери графинята и да й каже, че няма нужда да планира повече светски събирания заради нея. Надяваше се, че Меган ще изпита облекчение. И тя също щеше да изпита облекчение, защото въпросът щеше да се разреши. Освен това трябваше да разговаря и с Лаклан, просто за да му напомни, че ще се оженят.

Отне й два часа да се зареди с кураж и да реши, че промененият й статут не личи външно. Единственото нещо, което се виждаше, което всъщност можеше да послужи за доказателство, бяха петната по чаршафите. Тя обаче ги махна преди Мери да успее да ги види. Молеше се икономката да не забележи.

Облече една от новите си рокли, светлозелена, която караше да изпъкнат очите й, както и по-хубавите й черти. А без помощта на Мери, тъй като момичето не беше склонно да се връща, след като не беше повикано, прическата, която успя да си направи, беше да остави косата си да пада доста свободно. Така обаче доста й отиваше, след като я бяха подстригали по новата мода. Всъщност тя със задоволство откри, че изглежда не по-малко красива от предишната вечер в официалното си облекло. Направо й действаше ободряващо, че тази сутрин изобщо може да е доволна за каквото и да било.

За нещастие Лаклан не отговори, когато тя почука на вратата му. Никой не отговори. Тя изчака една минута, събра кураж и почука отново. Нямаше го. Отсъствието му й подейства потискащо. Нямаше да й е лесно, когато отново го види. Досега никога не беше имала подобна близост с мъж и се страхуваше, че ще се смути и няма да може да подхване темата за женитбата.

Обаче трябваше да го направи. А ако той вече беше станал, което беше напълно вероятно, като се имаше предвид, че беше почти обед, тя трябваше да го открие.

Наистина бе по-разумно да разговаря с него, преди да каже на херцогинята. В края на краищата той наистина трябваше пръв да каже за женитбата, тъй като можеше и да се разсърди, ако му го съобщи някой друг. Макар че според нея той сигурно го очакваше, след като бяха прекарали нощта в такава близост. От учтивост обаче трябваше да го уведоми, че няма нищо против брака, в случай че той се съмняваше.

След като разпита неколцина слуги за него — о, те всички го бяха видели, съвсем преди малко — първо я заведоха в трапезарията за закуска, където в момента нямаше никого, после на терасата, която сега беше студена и празна, после в библиотеката, където тя се спря на прага, защото най-после го беше открила.

Той обаче не беше сам.

Херцогинята също беше вътре и търсеше някаква книга на един от по-високите рафтове — беше се качила до средата на стълбата. Лаклан държеше стълбата да не падне, макар че тя изглеждаше доста солидна и Меган очевидно нямаше нужда от помощта му. Но това го приближаваше до дамата на мечтите му.

Кимбърли тъкмо възнамеряваше да привлече вниманието им, когато чу как Лаклан пита Меган малко раздразнено:

— Значи не вярваш, че те обичам? Това ли искаш да кажеш?

Меган отговори, без дори да си даде труда да погледне надолу.

— Мисля, че просто си се влюбил в лицето ми. То винаги ми е създавало проблеми. Помисли си, Лаклан. Това, което изпитваш или си мислиш, че изпитваш, не може да е истинско, при положение че ти изобщо не ме познаваш.

— Знам, че постоянно присъстваш в мислите ми през последната година. Това е повече от мимолетно увлечение.

— Може би защото се оказах птичката, която отлетя? — предположи Меган.

— Не съм толкова алчен, че да ми се иска да имам всичко, което искам поне малко. — В тона на Лаклан вече не се четеше толкова раздразнение, колкото силна обида.

Меган въздъхна, взе една книга от рафта, слезе от стълбата и се изправи срещу него.

— Всичко това е ненужно, Лаклан. Колко пъти да ти казвам, че обичам мъжа си? Няма човек, който да ме накара да се чувствам по-щастлива от него. Ето защо бих била много благодарна, ако отсега нататък запазиш това, което изпитваш, или си мислиш, че изпитваш, за себе си. Тук си, за да си намериш съпруга, богата съпруга, доколкото разбирам, която да ти помогне да се съвземеш, след като мащехата ти е забягнала с наследството ти. Крайно време е да започнеш да си мислиш за това, нали? И да си намериш жена, която още не се е задомила и не се е влюбила в някой друг.

Кимбърли чу достатъчно, всъщност прекалено много, а ако в момента някой от тях я забележеше, вероятно щеше да й се пръсне сърцето. Ето защо тя бързо отстъпи назад, а после хукна към стълбите в дъното на коридора — нещо, което никога не би направила при други обстоятелства, тъй като изобщо не подхождаше на дама, но сега бе толкова разстроена, че…

Когато обаче стигна коридора на горния етаж, спря и се подпря на стената. Беше напълно съкрушена от чутото. Изстена, затвори очи и няколко пъти удари стената с глава.

Лаклан Макгрегър нямаше да се ожени за нея, той все още обичаше Меган Сейнт Джеймс. Защо ли си беше помислила, че с това е свършено? Просто защото я беше целунал, и то на няколко пъти? Просто защото я беше любил? Как бе могла да прояви такава наивност? Една от най-старите професии на света служеше за доказателство на твърдението, че за един мъж не е нужно да обича една жена, за да я люби.

Той очевидно просто си беше поиграл с нея, може би от скука или дори от яд, че не отбелязва напредък с жената, в която е влюбен истински. А от това, което току-що беше чула, не беше особено вероятно тя да постигне някакъв напредък в тази област. Но каква беше нейната роля в цялата тази работа? Със съсипана репутация в обществото и без съпруг — е, не с напълно съсипана репутация — за това знаеха само тя и Лаклан все пак. Имаше обаче две неща, които можеха да променят всичко много бързо.

Тя може и да не беше много наясно с любенето — как да реагира и какво да очаква. Но нали и децата знаят, че така се правят бебета. Невинаги, но понякога. И тя трябваше да се изправи пред това „понякога“ и да се надява, че няма да пострада от единствената си забежка.

Ако късметът й се усмихнеше в това отношение, то поне щеше да й остане време, за да се изправи пред второто нещо, което бързо би довело до нейното падение в обществото. Ако и когато получеше предложение за женитба, тя трябваше да си признае за това, което е направила, преди да приеме. Трябваше да каже на бъдещия си съпруг, че е… че вече не е… е, че не е толкова непорочна, колкото би трябвало да бъде.

Не беше толкова глупава, че да се надява, че той няма да разбере. Преди няколко години в нейния град бе избухнал голям скандал, защото един младоженец по някакъв неведом начин беше успял да познае, че булката не е девица. Той го беше разтръбил из целия град и настояваше бракът му да се обяви за невалиден. Значи мъжете можеха да познават по някакъв начин.

Но ако тя си признаеше за греха, нейният бъдеш избраник или можеше да прояви великодушие и да я приеме такава, каквато е, или да се разгневи и да разтръби за това на всички.

Представяше си как би реагирал баща й, ако се стигнеше дотам. Вероятно веднага щеше да я лиши от наследство — да, това беше почти сигурно. Иначе трябваше буквално да й купи съпруг и тя нямаше да има никакъв избор.

Точно в този момент до нея достигна гласът, който толкова добре започваше да познава.

— Да не би да се криеш там, Кимбър? Или си мечтаеш?