Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (36)

Глава тридесет и шеста

В трети хангар беше малко по-хладно и доста по-тихо.

Кент и аз минахме край БМВ-то на Ан Камбъл и продължихме към мястото, където беше разположен домът й. Посочих един тапициран стол в кабинета й и Кент седна.

Кал Сайвър, облечен в парадна униформа, явно току-що се беше върнал от церемонията. Аз се отдалечих от Кент, заведох Сайвър настрана и му казах:

— Кал, моля те изкарай всички оттука, освен Грейс. Искам да разпечата важните моменти от дневника на Ан Камбъл. — Наклоних глава към Кент. — После и тя може да тръгва. Нека да остави дискетата тук.

— Разбрано.

— Имаш ли новини от специалиста по отпечатъци от Оуклънд?

— Да. В общи линии сега не може да каже със сигурност. Но ако трябва да каже, той би казал, че отпечатъкът на полковник Кент е бил направен преди този на Сент Джон.

— Добре. Ами боята по дървото?

— Изпратих с хеликоптер трите късчета преди няколко часа. Казаха, че боята е черна и че съответства на типа използван от Крайслер за джиповете. А къде е джипът, между другото?

— Вероятно е в гаража на полковник Кент. Той живее на Бетъни Хил. Така че защо не изпратиш някого там, за да фотографира драскотината по джипа и да изстърже малко боя за сравнение.

— Мога ли да направя това?

— Защо не?

— Трябва ми писмена заповед от непосредствения му началник, за да направя това.

— Непосредственият му началник си подаде оставката и току-що отлетя за Мичиган. Но ми каза, че можем да правим каквото трябва. Не се дръж като цивилен, Кал. Това е армията.

— Зная.

— Можеш ли да демонстрираш на полковник Кент и на мен графиката си върху екрана на монитора?

— Разбира се.

— Добре. Отпечатъкът на Кент е пръв със сигурност.

— Разбрах. — Той погледна към Кент, който седеше в кабинета на Ан Камбъл, и после ми каза: — Сега ли? Ще му го кажеш ли?

— Възможно е.

— Ако мислиш, че е той, давай.

— Правилно. А ако той ми щракне белезниците и ме закара в ареста, ти ще ми идваш ли на посещения?

— Не, трябва да се връщам в Гилем. Но ще ти пиша.

— Благодаря. Кажи също на военния полицай отвън да не пуска ФБР тук, докато съм вътре.

— Добре. Късмет. — Той ме потупа по рамото и тръгна.

Върнах се при Кент и седнах на дивана.

— Опитваме се да изясним някои неща, преди да дойде ФБР, Кент.

Той кимна, а после отбеляза:

— Разбрах, че свидетелят ти за сделката с оръжие е избягал.

— Е така е, един избягва, друг влиза.

— А с този случай как е?

— Този също май ще бъде провал. Часовникът тиктака, ФБР пристига, има само един заподозрян.

— Кой е той.

Изправих се, свалих си сакото, така че да се види кобури ми с 9-милиметровия Глок. Кент направи същото, като показа своя кобур с 38-милиметров полицейски пистолет, нещо като покажи ми твоя, за да ти покажа моя. Като свършихме с това, ние седнахме, разхлабихме връзките си и той попита отново:

— Кой е заподозреният?

— Ами, точно за това искам да поговоря с теб. Чакаме Синтия.

— Добре.

Огледах хангара. Останалите хора от техническия отдел си тръгваха, видях Грейс при компютъра да разпечатва.

Погледнах към вратата отсреща, но не видях Синтия. Въпреки настроението ми към нея в момента, тя заслужаваше да присъства на края, независимо какъв щеше да бъде този край. Знаех, че Карл ще се дистанцира от това — не поради естествения инстинкт да се прикрие, ако нещата не тръгнат на добре, но от уважение към мен и работата ми. Карл никога не се намесваше и никога не трупаше актив за сметка на работата на следователите. От друга страна, той не обичаше неуспеха, особено ако беше на някой друг.

Кент каза:

— Доволен съм, че това приключи.

— Всички сме доволни.

Той ме попита:

— Защо искаше да се запозная с Джон Камбъл?

— Мислех, че може да искаш да му кажеш нещо успокоително.

Кент не реагира на това.

Забелязах, че хладилникът в кухнята на Ан Камбъл беше включен в един разклонител и аз минах през невидимите стени, отворих хладилника и видях, че е пълен с бира и безалкохолни напитки. Взех три консерви бира, занесох ги в кабинета и дадох една на Кент.

Отворихме ги и отпихме. Кент каза:

— Вече те освободиха от случая, нали?

— Дадоха ми още няколко часа.

— Късметлия. Плащат ли за извънреден труд в ЦСО?

— Да, плащат. Двойно след първите двадесет и четири часа на всеки ден и три пъти по толкова в неделя.

Той се усмихна:

— Имам цяла камара работа в службата си.

— Няма да те забавя.

Той сви рамене и изпи бирата си. Дадох му другата и той я отвори.

— Не знаех, че Камбълови ще заминат с този самолет.

— Аз също бях изненадан. Но беше умен ход.

— С него е свършено. Би могъл да бъде следващият вицепрезидент, а може би и президент един ден. Бяхме готови да бъде отново генерал.

— Не разбирам много от политика.

Видях как Грейс слага отпечатаните листи и дискетата на масата до нея. Тя стана, махна ми и после тръгна. Кал отиде до компютъра и го зареди с програмата, показваща отпечатъците от обувки, и започна да си играе с нея.

Кент ме попита:

— Какво правят?

— Опитват се да разберат кой го е направил.

— Къде са хората от ФБР?

— Вероятно стоят пред вратата и чакат да ми изтече времето.

— Не обичам да работя с ФБР — отбеляза Кент. — Те не ни разбират.

— Да, вярно е. Но никой от тях не е спал с мъртвата.

Вратата се отвори и се появи Синтия. Влезе в кабинета и тя и Кент се поздравиха. Взех й една кола от хладилника и още една бира за Кент. Всички седнахме. В този момент Кент започна да става неспокоен. Синтия отбеляза:

— Беше много тъжно. Тя е била толкова млада… Чувствах се ужасно заради родителите й, брат й.

Кент не отговори. Аз му казах:

— Бил, Синтия и аз попаднахме на някои неща, които ни безпокоят и които бихме искали да си обясним.

Той отпи отново от бирата си. Синтия започна:

— Първо, това писмо. — Тя извади писмото от чантата си и го подаде на Кент.

Той го прочете или по-скоро не го чете, тъй като вероятно го знаеше наизуст и го върна на Синтия.

— Мога да разбера колко сте бил разстроен от това — каза тя. — Искам да кажа, тя е била жена, която е имала връзки с целия гарнизон и единствения човек, който поне винаги я е обичал, е човекът, на когото тя причинява неприятности.

Той изглеждаше още по-неспокоен и отпи дълга глътка от бирата си. Накрая попита:

— Какво ви кара да мислите, че съм я обичал?

Синтия отговори:

— Просто интуиция. Мисля, че сте я обичал, но тя се е интересувала само от себе си и е била прекалено объркана, за да отговори на вашата загриженост и сериозни намерения.

Този, който разследва убийство, трябва да говори лоши неща за жертвата пред заподозрения. Убиецът не би желал да чуе, че е убил образец на добродетелността, божие дете, както полковник Фаулър беше описал Ан Камбъл. Не е нужно изцяло да се отстрани моралният въпрос, така както Карл беше предложил, достатъчно е просто да се погледне на въпроса под друга светлина и да се намекне на заподозрени, че това, което е направил, е разбираемо.

Но Бил Кент не беше идиот и много добре разбираше накъде клоним, така че не каза нищо.

Синтия продължи:

— Освен това в дневника й е описана всяка сексуална среща с вас.

Аз добавих:

— Те са ей там, в компютъра.

Синтия отиде до бюрото, на което беше компютърът, и се върна с разпечатаните листи. Тя седна срещу Кент на масичката за кафе и започна да чете. Описанията бяха безпристрастни, но не еротично. Те приличаха на нещо, което може да се прочете в едно медицинско досие, не се споменаваше за любов или някакво чувство, както би могло да се очаква от един дневник, а просто се изброяваха сексуалните срещи. Това със сигурност постави Кент в неудобно положение, но беше и потвърждение, че за Ан Камбъл той не е значел повече от вибратора й. По лицето му можех да видя, че започваше да се ядосва, което е най-трудно контролируемото от всички човешки чувства и което неизбежно води до самоунищожение.

Кент се изправи и каза:

— Няма да слушам всичко това.

Аз също се изправих.

— Мисля, че трябва. Моля седнете… Наистина трябва да сте тук.

Той като че ли се колебаеше дали да остане или да тръгне, но това беше привидно. В момента тук ставаше най-важното събитие в живота му и ако тръгнеше, то щеше да се случи без него.

Той седна с престорена неохота и аз също седнах.

Синтия продължи да чете, като че ли нищо не се беше случило. Тя намери един особено извратен случай и прочете:

Бил наистина се запали по сексуалната асфиксия, след като й се беше противопоставял толкова дълго. Любимото му е да си сложи примка около врата и да се окачи на кука от тавана, докато аз му духам. Харесва му също така и да ме върже за леглото, както направи тази нощ, и да затегне въже около врата ми, докато ми слага големия вибратор. Вече е добър и аз получавам силни и многобройни оргазми.

Синтия погледна към Кент, а после прелисти страниците.

Кент, като че ли вече не беше нито ядосан, нито притеснен, нито пък се чувстваше неудобно. Всъщност той изглеждаше някак си отнесен, като че ли си спомняше тези по-добри дни или пък гледаше в бъдещето, което не беше добро.

Синтия прочете последната страница, която Грейс ни беше прочела по телефона.

Бил отново започва да проявява собственическо отношение. Мислех, че сме разрешили този въпрос. Тази вечер се появи, докато Тед Бауз беше тук. Тед и аз все още не бяхме слезли долу и той и Бил пийнаха по нещо във всекидневната, и Бил се държа отвратително и началнически. Накрая Тед си тръгна и Бил и аз си казахме някои неща. Каза, че е готов да остави жена си и да си подаде оставката, ако му обещая да живея с него, или да се оженя за него. Той знае защо правя това, което правя с него и с другите мъже, но започва да си мисли, че между нас има нещо повече. Той се мъчи да ми оказва натиск и аз му казах да спре. Тази вечер той дори не искаше секс. Просто иска да говори. Оставих го да говори, но не ми хареса това, което каза. Защо някои мъже мислят, че трябва да са рицари с блестяща броня? Нямам нужда от рицар. Аз сама съм си рицар, аз съм си дракон и живея в собствения си замък. Всички останали са статисти или изпълнители на второстепенни роли. Бил не е особено схватлив. Той не разбира, така че не се опитвам да му обяснявам. Казах му, че ще помисля върху предложението му, но междувременно би ли идвал тук само с предварителна уговорка? Това го вбеси и той действително ме удари, после смъкна дрехите ми и ме изнасили на пода на всекидневната. Когато свърши, като че ли се чувстваше по-добре, и после си тръгна сърдит. Разбирам, че може да бъде опасен, но не ме интересува и всъщност от всичките той е единственият, освен Уес, който наистина ме е заплашвал или удрял и това е единственото нещо, което прави Бил Кент по-интересен.

Синтия остави листите и ние всички останахме седнали. Попитах Кент:

— Изнасилил си я там, на пода на всекидневната? — кимнах към съседната стая.

Кент не отговаряше на въпроси, но каза:

— Ако целта ви е да ме унижите, вършите го добре.

Отвърнах:

— Целта ми, полковник, е да открия кой е убил Ан Камбъл и не на последно място, да открия защо.

— Да не мислите, че аз… че зная нещо, за което не казвам?

— Да, така мислим.

Взех дистанционното управление и включих телевизора и видеото. Появи се лицето на Ан Камбъл по средата на лекция. Казах на Кент:

— Имаш ли нещо против? Тази жена ме омагьосва, така както мисля, е омагьосвала теб и другите. Имам нужда да я виждам от време на време. Помага ми.

Капитан Ан Камбъл говореше:

— Възниква моралният въпрос за приложението на психологията, която иначе е наука за лечение, като средство за водене на война. — Ан Камбъл взе микрофона от катедрата и тръгна към камерата. Тя седна на пода, а краката й висяха от края на подиума и каза: — Така мога да ви виждам по-добре, момчета.

Погледнах към Кент, когото наблюдавах внимателно и ако можех да съдя за чувствата му по моите, предполагам, че той искаше тя да е жива в същата тази стая, така че да може да разговаря с нея и да я докосва.

Ан Камбъл продължи да говори за морала при воденето на психологическа война и за нуждите, желанията и страховете на човешките същества изобщо. Тя каза:

— Психологията е нежно оръжие — това не е 155-милиметров снаряд, но с листовки и радиопредавания могат да се превземат повече вражески батальони, отколкото с взривни устройства. Не е нужно да се убиват хора, ако можете да ги накарате да се подчинят на волята ви. Да видиш вражеския войник, който бяга с вдигнати ръце към теб и се хвърля на колене в краката ти носи, много по-голямо удовлетворение, отколкото да го убиеш.

Изключих телевизора и отбелязах:

— Наистина е имала присъствие, нали Бил? Била е от тези хора, които привличат вниманието ти с външния си вид, с речта си и с ума си. Искаше ми се да съм я познавал.

Кент отговори:

— Не, не искаш.

— Защо?

Той си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Тя беше… зла…

— Зла?

— Да… тя беше една от тези жени… не се срещат често… жена, която всички обичат, жена, която изглежда чиста, порядъчна и мила… но която измамва всички. Тя наистина не се интересуваше от никого и от нищо. Искам да кажа, че от една страна приличаше на момичето от съседната врата — момичето, което повечето мъже искат, но умът й беше болен.

Отвърнах:

— Започваме да го откриваме. Можеш ли да ни кажеш нещо повече?

И той ни каза, през следващите десет минути ни разказа за впечатленията си от Ан Камбъл, които понякога се доближаваха до действителността, но често се разминаваха. Синтия му донесе още една бира.

В общи линии Бил Кент ни представи едно морално обвинение, в стила на ловците на вещици отпреди сто години. Тя е била зла, тя е обсебвала умовете на мъжете, техните тела и души, правела е магии, през деня се е преструвала, че почита Бог и се труди, но през нощта се е свързвала с тъмните сили. Той каза:

— От тези видеофилми можете да видите колко очарователна и мила може да бъде, но само прочетете тези страници от дневника й и ще видите каква беше в действителност. Казах ви, че четеше Ницше — за човек и свръхчовек, за антихрист и всички тия ненормални неща. — Той си пое дъх и продължи: — Искам да кажа, влизаше в канцеларията на някой мъж през нощта и правеше секс с него, а на следващия ден се държеше така, като ли той не съществува за нея.

И той продължи в този дух.

Синтия и аз седяхме, слушахме и кимахме. Когато някой заподозрян в убийство говори лошо за убития, той или не е убиец, или обяснява защо го е направил.

Кент осъзна, че малко се увлича и смекчи тона. Но мисля, че седнал в къщата на Ан Камбъл, така да се каже, той говореше както на нея, така и на нас. Струва ми се, освен това, че образът й, подсилен от видеофилма, не излизаше от ума му. Синтия и аз му създадохме нужното настроение и очевидно той го разбираше. Четирите бири също малко помогнаха и те са моят отговор на забраната на психотропни вещества, провокиращи говоренето на истината. Почти винаги има ефект.

Изправих се и казах:

— Погледни това.

Ние всички отидохме до далечния край на хангара, където Кал Сайвър седеше пред компютъра.

— Полковник Кент би желал да види това, Кал.

— Добре.

Кал показа сравнително добра скица на сцената на престъплението, включваща пътя, полигона, пейките и падащите мишени, но без прикованото тяло.

— Добре — каза той. — Сега е около 01.30 часа и джипът на жертвата спира… — Върху екрана отляво се появи изображение на кола, гледана отгоре. — Той спира, жертвата слиза — Вместо профил или силует на жена, на екрана се показаха само две стъпки до джипа. — Така, откъм тоалетните идва полковник Мур… — На екрана се появиха жълти стъпки, които идваха от горе, към джипа и после спираха. — Те разговарят, тя се съблича, включително обувките и чорапите — разбира се не виждаме това, но виждаме на кое място излизат от пътя и тръгват към полигона… Тя е с червено, той с жълто… един до друг. Открихме босите й стъпки тук и там, а останалите ги възстановяваме, те са мигащи. Същото се отнася и за него. Ясно ли е?

Погледнах към Кент.

— Ясно ли е?

Той гледаше втренчено екрана. Сайвър продължи:

— И така, те спират при тази падаща мишена и тя ляга на земята… — На екрана, в основата на мишената се появи една разпъната фигура в червено. — Разбира се, не виждаме повече нейни стъпки, но след като Мур я завързва, той я оставя и можем да видим къде се е обърнал и е тръгнал обратно към пътя. — Сайвър добави: — Полковник, вашите кучета уловиха миризмата му в тревата между пътя и тоалетните.

Аз отбелязах:

— Подобно визуално изображение прави голямо впечатление пред военния съд.

Кент не каза нищо. Сайвър продължи:

— И така, около 02.17 часа се появява генерал Камбъл с колата на съпругата си.

Погледнах към Кент, който не изглеждаше по-изненадан от това разкритие, отколкото от това, че полковник Мур се е срещнал с Ан Камбъл, приковал я е към земята и после си е отишъл.

Сайвър продължи:

— Трудно е да накараш един генерал да ти даде ботушите си или обувките, които е носил на местопрестъплението, но подозирам, че не е изминал повече от няколко стъпки от пътя и не се е доближил до тялото. Те говорят и той си тръгва с колата.

Казах на полковник Кент:

— Следиш ли това?

Той ме погледна, но отново не каза нищо. Синтия го подтикна:

— Полковник, това, което, искаме да кажем, е, че нито полковник Мур, нито генерал Камбъл са убили Ан. Бил е много сложен сценарий, изграден с военна точност, нещо като психологически капан за генерала. Тя не се е готвела за среща с любовник там, така както ние предполагахме, нито пък е била изненадана от сексуален маниак. Разчиствала е сметки с баща си.

Кент не поиска да му обясним това, просто гледаше към екрана.

Синтия обясни:

— Тя е била изнасилена, докато е била в Уест Пойнт и баща й я е принудил да премълчи и е участвал в заговор с хора от висшите кръгове за потулване на случая. Знаехте ли за това?

Той погледна към Синтия, но с нищо не показа, че е разбрал и дума от това, което тя каза. Синтия продължи:

— Тя е пресъздавала това, което й се е случило в Уест Пойнт, за да шокира и унизи баща си.

Мислех, че може би Кент не трябваше да знае всичко това, но предвид сегашното му състояние, може би беше по-добре да го знае.

— Ти мислеше, че е била там, за да изпълни някаква сексуална фантазия, нали, Бил?

Той не отговори. Добавих:

— Например да се срещне с няколко мъже, които да я изнасилят?

Най-накрая той отвърна:

— Доколкото я познавах, доста хора си мислеха това.

— Да, ние също си го помислихме, след като намерихме тази стая в мазето й. Предполагам, че ти също си го помислил, когато си я видял за първи път, там на земята. Заприличало ти е на сценарий, написан от Ан Камбъл, и наистина е било такова. Но не си го разбрал правилно.

Никакъв отговор. Казах на Кал:

— Продължавай.

— Добре. И така, генералът тръгва и тогава виждаме тези отпечатъци… това са вашите отпечатъци, полковник… сините.

— Не — каза Кент, — моите са по-късно. След като Сент Джон и Кейси са били тук.

— Не, сър — отговори Кал. — Вашите са преди тези на Сент Джон. Вижте тук, ето го вашият отпечатък и този на Сент Джон е върху него… гипсовата отливка потвърждава, че Сент Джон е стъпил върху вашия отпечатък. Така че, вие били тук преди него. Няма никакво съмнение в това.

Аз добавих:

— Всъщност, Бил, когато ти си дошъл тук, след като генералът е тръгнал, Ан е била жива. Генералът е отишъл и извикал полковник и госпожа Фаулър и когато те са с върнали на мястото, Ан Камбъл е била мъртва.

Кент стоеше напълно неподвижно. Продължих:

— Ти си бил забелязан в джипа на жена си около 00.30 часа на паркинга на библиотеката срещу главния щаб. Отново си бил забелязан — излъгах аз — да караш в посока на Райфъл Рейндж Роуд. Намерихме къде си отбил на Фийлд Роуд и си скрил джипа в храстите. Оставил е следи от гумите и си се блъснал в дърво. Сравнихме боята от това дърво с тази от джипа на жена ти и видяхме драскотината по джипа. Освен това намерихме твой отпечатък от обувка — излъгах аз отново — в канавката покрай Райфъл Рейндж Роуд в посока на юг, към мястото на престъплението. — Искаш да ти кажа как се е случило всичко?

Той поклати глава.

Казах:

— Като се имат предвид всички доказателства — включително и мотива, а именно дневника, писмото до жена ти и другите доказателства за сексуалните връзки с мъртвата — като се има предвид всичко това, плюс веществените доказателства, трябва да те помоля да се подложиш на тест с детектора на лъжата. Готови сме да ти го направим още сега — казах му.

Всъщност не бяхме, но сега или по-късно нямаше голямо значение.

— Ако откажеш теста, нямам друга възможност, освен да те арестувам и да поискам някой от Пентагона да заповяда да се подложиш на детектора.

Кент се обърна и тръгна към мястото, където беше разположена къщата на Ан Камбъл. Спогледахме се със Синтия и Кал, после Синтия и аз го последвахме.

Кент седна на облегалката за ръце на фотьойла във всекидневната и се загледа в килима за известно време, като гледаше, предполагам, към мястото, където я беше изнасилил на пода.

Застанах пред него и казах:

— Знаеш правата си на обвиняем и аз няма да те обиждам като ти ги чета. Но, страхувам се, ще трябва да ти отнема оръжието и да ти сложа белезници.

Той ме погледна, но не реагира.

— Няма да те затворя в сградата на военната полиция, защото това ще бъде ужасно унизително за теб. Но ще те заведа в гарнизонния затвор. — Мога ли да получа оръжието ти.

Той разбра, че беше свършило, разбира се, но като всяко животно, хванато в клопка, трябваше да се озъби за последен път. Каза на мен и Синтия:

— Никога няма да докажете нищо от това. И когато аз бъда оправдан от военния съд от равните ми по чин, ще се погрижа вие и двамата да бъдете обвинени за неспазване на устава.

— Да, сър — отвърнах аз. — Това е ваше право. Съд от равни по чин. И ако ви оправдаят, вие имате право да отправите обвинения срещу нас. Но доказателствата за сексуалните ви прегрешения са доста убедителни. Може да се отървете от обвинението в убийство, но трябва да предвидите поне петнайсет години в Лийвънуърт за сериозно нарушение на задълженията, неправомерно поведение, прикриване на факти, свързани с престъпление, содомия, изнасилване и други нарушения на военния устав.

Кент като че ли обмисляше това, после каза:

— Не сте много честни, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, аз по собствено желание ви казах за връзките ми с нея, за да ви помогна да намерите убиеца и ето ви сега, обвинявате ме в нарушение на дисциплината и сексуални престъпления, а после изопачавате другите доказателства, за да се опитате да докажете, че аз съм я убил. Просто сте отчаяни.

— Бил, стига с тия глупости.

— Не, вие спрете с глупостите. За ваша информация, аз бях там преди Сент Джон и когато отидох там, тя вече беше мъртва. Ако искате да знаете какво е моето мнение, мисля, че Фаулър и генералът са го направили.

— Бил, няма смисъл. Никакъв. — Сложих ръка на рамото му. — Бъди мъж, бъди офицер и джентълмен — бъди полицай, за бога. Дори не би трябвало да искам от теб да се явяваш на тест за лъжа. Би трябвало да те помоля да ми кажеш истината, без да трябва да използвам детектора, без да трябва да ти показвам доказателства, без да трябва да прекарам дни в стаята за разпити с теб. Не го прави трудно за всички.

Той ме погледна и можех да видя, че ще заплаче всеки момент. Погледна към Синтия, за да види дали е забелязала, което, предполагам, беше важно за него.

Продължих:

— Бил, ние знаем, че ти си го направил, ти знаеш, че си го направил, и ние всички знаем защо. Има много смекчаващи вината обстоятелства и ние го знаем. По дяволите, аз дори не мога да стоя тук, да те гледам в очите и да ти казвам: „Тя не го е заслужавала.“

Всъщност бих могъл, защото тя не го е заслужавала, но както на осъдения на смърт му се дава яденето, което желае, така му се казва това, което иска да чуе.

Кент се пребори със сълзите и се опита да прозвучи сърдито. Той извика:

— Тя наистина го заслужаваше! Тя беше мръсница, отвратителна проститутка, тя разби живота и брака ми.

— Зная. Но сега ти трябва да го оправиш. Оправи го заради армията, заради семейството си, заради Камбълови и заради себе си.

Сега вече сълзите течаха по страните му и аз знаех, че той би предпочел да е мъртъв, но да не плаче пред мен, пред Синтия и Кал Сайвър, който наблюдаваше от другия край на хангара. Кент успя да каже няколко думи:

— Не мога да го оправя. Вече не мога да го оправя.

— Можеш. Знаеш, че можеш. Знаеш как можеш. Не му се противопоставяй. Не опозорявай себе си и всички останали. Това е всичко, което е останало в твоя власт. Просто изпълни дълга си. Направи това, което един офицер и джентълмен би направил.

Кент се изправи бавно и избърса очите и носа си с ръце.

— Моля, дай ми оръжието си.

Той ме погледна в очите.

— Без белезници, Пол.

— Съжалявам, но трябва. Правилник.

— Аз съм офицер, за бога! Искаш да се държа като офицер, тогава се отнасяй към мен като с такъв.

— Първо започни да се държиш като такъв. — Извиках на Кал: — Дай ми чифт белезници.

Кент извади 38-калибровия си специален полицейски пистолет от кобура и извика:

— Окей. Окей! Виж това!

Той допря пистолета до дясното си слепоочие и натисна спусъка.