Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (33)

Глава тридесет и трета

Събрах листите и ги пъхнах в една папка. Кент стоеше там и гледаше, но не каза нищо.

Кент беше с каска, което в армията наричаме да си покрит. Обикновено вътре човек стои без каска, освен ако не е въоръжен, тогава тя е задължителна. Интересно правило, вероятно свързано с това ръцете ти да са свободни, когато имаш оръжие, или пък хората от разстояние да разбират, че си въоръжен. Кент всъщност беше с личното си оръжие.

Аз също, а и Синтия, но нашите бяха скрити и ние не трябваше да носим шапки, за да се издаваме.

Канцеларията беше тъмна, осветена само от две настолни лампи и аз трудно виждах чертите на Кент от мястото, където бях седнал, но ми се стори, че изглежда мрачен, може би потиснат и си спомних, че беше ходил в църквата да види тялото.

Той каза с тих, почти безизразен глас:

— Защо специалист Бейкър си вреше носа наоколо?

Аз се изправих и отвърнах:

— Тя не си вре носа. Събира информация, за която я помолих.

— Тук аз командвам. Всичко, което ти трябва, ще го искаш от мен.

Всъщност беше съвсем прав. Само дето в този случай информацията беше свързана с командира.

— Беше нещо маловажно и служебно, полковник.

— Нищо в тази сграда не е маловажно.

— Е, глобите за паркиране и нарушение на правилника за движение са дребни.

— Защо ти трябват?

— Стандартна процедура. Трябва да го знаеш, за да установиш дали някое превозно средство е било някъде, където…

— Зная това. Искал си и докладите на военните полицаи, дневника на дежурния сержант и записите на радио обажданията през онази нощ. Търсиш ли някое конкретно превозно средство?

Всъщност да. Твоето. Но отговорих:

— Не. Къде е Бейкър?

— Освободих я от задълженията й и й наредих да напусне сградата.

— Разбирам. Тогава ще те помоля официално да отмениш тази заповед.

— Назначил съм ти друг чиновник. Няма да търпя никакво нарушение на вътрешната сигурност от никого, по никаква причина. Ти си нарушил правилника, а може би и закона. Ще повдигна този въпрос пред военния прокурор утре.

— Това е ваше право, полковник. Макар че, струва ми се, полковник Уиймс има други проблеми в момента.

Кент като че ли знаеше за какво говоря, защото отвърна:

— Военният закон не зависи от една отделна личност и всеки тук е подчинен на този закон, включително и вие двамата.

— Това е съвсем вярно. Поемам пълна отговорност за това, което Бейкър е направила.

Синтия се изправи и каза:

— Всъщност отговорността е моя, полковник. Аз наредих на Бейкър да направи това.

Кент я погледна и отвърна:

— Всичко, което е трябвало да направите, е било първо да ме попитате.

— Да, сър.

След като беше поел офанзивата, Кент продължи атаката си, но като че ли му липсваше ентусиазъм за нея. Той ми каза:

— Не казах нищо, когато задържахте в ареста полковник Мур, но ще направя официален доклад за това как се отнесохте с него. Не може да постъпвате така с един офицер.

Очевидно Кент си мислеше за бъдещето и оплакването му нямаше нищо общо с полковник Мур. Отвърнах:

— Обикновено офицерите не вършат такива неща. Той е опозорил чина, професията и службата си.

— Въпреки всичко, той можеше да бъде затворен в рамките на поделението, в подходящо жилище, докато приключи официалното разследване и се направят препоръки за арест или не.

— Знаете ли, полковник, лично аз мисля, че колкото по-високо се намирате, толкова по-лошо трябва да падате. Млади редници и сержанти, които са сгазили лука поради невежество, незрялост или повишено настроение биват изхвърляни. Мисля, че старшите офицери, които объркат конците, трябва да служат за пример.

— Но чинът все още дава известни привилегии и една от тези привилегии е, че един офицер не трябва да бъде затварян преди провеждането на процеса, господин Бренер.

— Но когато нарушите закона, наказанието ви трябва да бъде в съответствие с чина ви, работата ви и познанията ви на законите. Правата и привилегиите на един офицер носят и много голяма отговорност и всяко нарушение на правилника или дисциплината трябва да носи съответно тежка наказателна отговорност. — Говоря за теб, Бил, и ти го знаеш.

Той отвърна:

— Миналите заслуги на войника трябва да бъдат взимани предвид. Ако човек е служил достойно в продължение на двадесет години — като полковник Мур — тогава към него трябва; да се отнасяме с уважение и почит. Военен съд ще определи наказанието му, ако има такова.

Гледах Кент продължително и после отвърнах:

— Смятам, че един офицер, който се е ползвал със специални привилегии и е положил военна клетва, има задължението да си признае изцяло престъпленията и да освободи военния съд от неприятното задължение да се събира за публичен процес. Всъщност аз доста харесвам древния обичай офицерът да се хвърля върху сабята си. Но тъй като никой вече няма куража за това, мисля, че един офицер, който е извършил углавно престъпление или е опозорил себе си и униформата си, трябва поне да се замисли дали да не си пръсне мозъка.

Кент отвърна:

— Мисля, че си луд.

— Вероятно. Може би трябва да говоря с психиатър. Полковник Мур би могъл да ме оправи. Може би ще си щастлив да научиш, че подписах нареждане за неговото освобождаване и той вероятно вече си е тръгнал, сигурно обикаля наоколо и търси къде да прекара нощта. Пробвай в школата за психооперации, ако искаш да го намериш. Между другото, той мисли, че генералът е убил собствената си дъщеря. Аз зная, че не го е направил. Така че, който я е убил, ще трябва да реши дали да остави Мур да каже на ФБР за предположенията си и по този начин да позволи над главата на един почтен човек да надвисне подозрение. А дали пък този човек, който е извършил престъплението няма да възвърне доблестта си и да си признае?

Кент и аз се погледнахме и после Кент каза:

— Мисля, че който и да я е убил, не го е възприемал като престъпление. Ти обичаш да говориш за чест, древни обичаи и права и задължения на офицера. Обзалагам се, че убиецът не вижда никаква причина да безпокои военната система за раздаване на правосъдие с тази проява на… лична справедливост и чест. Ето я твоята философия, погледната от друг ъгъл.

— Напълно си прав. За нещастие живеем в законни времена и моите лични чувства са точно толкова неприемливи, колкото и твоите. Разследвам убийства от повече от десет години, полковник, а и ти също си виждал достатъчно. В почти всички случаи убиецът мисли, че той или тя е оправдан. Това започва да минава и пред цивилни съдебни заседатели. Като бележка под линия, ако мислиш, че това е оправдано, обясни ни.

Ние някак си бяхме минали от общото към конкретното, в зависимост от това как човек тълкуваше личното местоимение „ти“.

Кент ме погледна, после погледна Синтия и накрая каза:

— Отидох по-рано в църквата. Не съм религиозен, но казах една молитва за нея. Изглеждаше много спокойна, между другото. Предполагам, че това е дело на погребалното бюро, но ми се иска да мисля, че душата й е свободна и духът й е отново щастлив…

Той се обърна и излезе.

Синтия и аз стояхме мълчаливо в тъмната канцелария няколко секунди, после Синтия проговори:

— Е, сега знаем къде се намират мъката и страданията на Ан Камбъл.

— Да.

— Мислиш ли, че ще си признае?

— Не зная. Зависи от това кой ще спечели в битката, която той ще води отсега до сутринта.

— Не вярвам в самоубийството, Пол, и ти нямаше право дори да му го споменаваш.

Свих рамене.

— Мисълта за самоубийство носи голямо успокоение и е помогнала на доста хора да изкарат многобройни тежки нощи.

— Глупости.

— Не, Ницше.

— Гадно. — Тя се изправи. — Хайде да намерим Бейкър.

— Кифер.

Аз също се изправих, взех папката с разпечатките и ние излязохме от канцеларията, от сградата и се озовахме в нощта.

Застанах на стълбите на сградата на военната полиция и видях в далечината мълния и зараждащ се вятър.

— Идва буря.

— Типично за Джорджия — отвърна Синтия. — Ако беше валяло преди две нощи…

— Да. Но по-близо до въпроса е, ако мъжете не изнасилваха, ако институциите не се опитваха да прикрият фактите, ако родители и деца можеха да общуват, и ако отмъщението не носеше такава наслада, и ако моногамията беше природен закон, и ако всеки се отнасяше с другите така, както би желал те да се отнасят с него, то ние нямаше да имаме работа и килиите в затвора щяха да се използват за отглеждане на ловни кучета.

Синтия сложи ръката си в моята и ние слязохме по стълбите към Шевролета.

Качихме се в колата с падането на първите капки дъжд и тя попита:

— Как ще намерим Кифер?

— Кифер ще ни намери.

— Къде ще ни намери?

— Където знае, че ще бъдем. Хотелът за офицери.

Запалих колата, включих на скорост и запалих светлините.

Дъждът се усили и аз пуснах чистачките. Карахме мълчаливо през почти пустите улици на главния гарнизон. Цивилният ми часовник показваше, че остават десет минути до полунощ, но въпреки часа и краткия сън миналата нощ, се чувствах добре. След няколко минути спрях на паркинга на хотела за офицери и точно тогава небето като че се разтвори и дъждът стана толкова силен, че почти не можах да се чуя как казвам на Синтия:

— Искаш ли да те закарам до вратата?

Тя извика в отговор през шума на дъжда:

— Не. Искаш ли аз да те закарам до вратата?

Съвременните жени имат някакво покритие и не се топят от дъжда. Всъщност моят костюм изглеждаше доста по-скъп от нейните дрехи и аз за малко да се възползвам от предложението й, но след като почакахме минута дъждът да намалее, ние се втурнахме напред.

Паркингът беше наводнен, вместо поздрав от военния инженерен корпус и когато стигнахме до вратата, на по-малко от петдесет метра разстояние ние бяхме прогизнали. Всъщност усещането беше приятно.

В малкото фоайе дежурният, млад ефрейтор, ме информира:

— Някакъв мидлъндски полицай дойде и остави багаж за вас, сър.

Аз се отръсках от водата.

— Добре. — Моето приятелче Бърт ми показваше, че държи на думата си. — Къде е багажът? — попитах аз. — В стаята ми, разопакован, изгладен и по закачалките?

— Не, сър, той е ей там на пода.

— Колко звезди има това място, ефрейтор?

— Ами ако ни дадат още една, ще стигнем нула.

— Правилно. Някакви съобщения?

— Две. — Той ми подаде две бележки със съобщения. Кифер и Сайвър. Отидох при багажа си, който се състоеше от два цивилни куфара, войнишки сак и една малка пътническа чанта.

Синтия ми предложи да ми помогне и взе куфара и чантата.

Двамата се изкачихме по вътрешното стълбище и след няколко минути бяхме в моята стая, на пода на която стоварихме багажа.

Синтия си пое дъх и каза:

— Ще се преоблека. Няма ли да отговориш на тези обаждания?

— Ще се обадя. — Хвърлих мокрото си сако върху един стол, седнах на леглото и си събух обувките, докато набирах номера, който Кифер беше оставила. Една жена отговори:

— Петстотин четиридесет и пет, военнополицейска рота, говори дежурният.

— Тук е полковник Хелман — казах колкото на шега, толкова и за да ме разпознаят. — Може ли да говоря със специалист Бейкър, моля?

— Да, сър, не затваряйте.

Синтия беше излязла и докато чаках, притиснал телефонната слушалка между рамото и ухото си, аз си съблякох мократа риза и вратовръзка и събух чорапите и панталона си. Бейкър-Кифер беше избрала да отседне в казармите, което беше добре като прикритие, но неудобно за живеене. Знаех, че дежурният беше отишъл да я извика, което беше начинът, по който в армията се разбира личен телефон във всяка стая.

Линията изщрака и аз чух гласа й:

— Специалист Бейкър говори, сър.

— Можеш ли да говориш?

— Не, сър, но ще ви се обадя от автомат веднага щом намеря свободен. В хотела за офицери?

— Правилно.

Затворих и седнах на пода, за да отворя куфара и да потърся халата си. Този идиот Ярдли беше натъпкал всичко заедно, включително мръсно пране, обувки и принадлежности за бръснене. Мръсник.

— Кой?

Погледнах през рамо и видях Синтия, която отново беше влязла в стаята, облечена в копринено кимоно и сушеше косата си с кърпа.

— Търся си халата.

— Дай да подредим дрехите ти.

И тя започна да подрежда и окача дрехите в дрешника, да сгъва нещата и така нататък.

Жените имат това невероятно умение да боравят с платове и при тях всичко изглежда толкова лесно, но аз не мога дори да закача един панталон както трябва на закачалка.

Чувствах се малко глупаво, седнал по долни гащи на пода, да се ровя в багажа си, но накрая намерих халата си натъпкан във военния сак и си го сложих, когато телефонът иззвъня.

— Това сигурно е Кифер.

Вдигнах телефона.

— Говори Бренер.

Но не беше Кифер, беше Кал Сайвър. Той ми каза:

— Пол, проучвах тая схема с отпечатъци от стъпки, докато ослепея, проучвах гипсовите отливки, докато получих херния. Не мога да намеря никакво друго доказателство, че полковник Кент е бил на местопрестъплението по-рано, отколкото казва. Реших, че щом знаем какво търсим, бих могъл да изпратя техническата група утре за повторни тестове, но този дъжд ще измие всичко.

— Остави ли пътеките и шатрата там?

— Не. Може би трябваше да ги оставя, но полковник Кент каза, че той ще се погрижи за сигурността на мястото и ще покрие цялото място с брезент. Но преди малко бях там и нямаше никакъв брезент, нито дори и военен полицай, който да охранява. Мястото на престъплението е унищожено, замърсено.

— Да. Сигурно е така.

— Съжалявам.

— Няма проблеми. Изпрати ли отливката в Оуклънд?

— Да. С хеликоптер до Гилем и оттам ще намерят военен полет до левия бряг. До сутринта ще имам някаква информация.

— Добре.

— Искаш ли все още дактилоскопския екип?

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че там всичко е оплескано.

— Добре, забрави го. Имахме достатъчно късмет и с единия случай. Къде е Грейс?

— Залепена за екрана. Искаше да ти кажа, че е намерила скорошно писмо на мъртвата до госпожа Кент — ти се интересуваше от Кент.

— Все още се интересувам. Какво се казва в писмото?

— В основни линии е за това, че полковник Кент очаква повече, отколкото би трябвало от едно платонично приятелство, и би ли била госпожа Кент така любезна да поговори със съпруга си преди тя — капитан Камбъл — да се види принудена да направи официално оплакване. Капитан Камбъл е предложила на семейство Кент да потърсят съвет. — Той добави: — Не бих искал нещо такова да попадне при жена ми.

— Откога е писмото?

— Почакай.

Наблюдавах как Синтия отделя бельото от тоалетните принадлежности. Този тъпак Ярдли. Кал отново се обади:

— Десети август.

Това значи преди единадесет дни и аз предположих, че госпожа Кент е напуснала Бетъни Хил, когато е получила това писмо. Очевидно беше също така, че писмото е било написано в резултат на непредвиденото посещение на Кент в дома на Ан Камбъл, да не говорим за лошите му обноски като е изхвърлил приятеля й и е изнасилил домакинята. За Бога. Значи Ан Камбъл е решила да вземе някакви мерки относно Кент, но тя си е имала работа с експлозив, а това писмо е послужило като детонатор. Казах на Кал:

— Трябва ми разпечатка от това. Запази ми я.

— Добре. Освен това трима господа от Федералното бюро за разследване пристигнаха около половин час след като ти замина.

— Бяха ли очарователни?

— Не биха могли да бъдат по-любезни. Направиха ми комплимент за организацията тук, поздравиха ме за всеки проклет отпечатък, който съм взел. Пъхаха си носа навсякъде и ме подложиха на подробен разпит в продължение на час. Грейс се преструваше на заспала на едно легло. Един от тях си поигра с компютъра, но дискетата беше в леглото при Грейс. — Той добави: — Казаха, че ще се върнат сутринта с техните лаборанти.

— Добре. Предай им всичко по обяд. Нещо друго?

— Нищо. Късно е, вали, прекалено е мокро за работа, а пък съм прекалено уморен за танци.

— Прав си. Свържи се с човека от Оуклънд. Този случай зависи от въпроса кой на коя следа е стъпил. Ще поговорим утре.

Затворих и предадох на Синтия разговора, докато й помагах да оправи багажа ми.

Живял съм при приятели понякога и присъствието на жена за кратки периоди от време ми е било приятно. Те се делят на две групи: подредени и разпилени. Вероятно има и трета група — мърморани, които постоянно те карат да правиш нещо, но не съм попадал на такава. Интересно, но нямам предпочитания по отношение на подредените и разпилените, само да не се опитват те да ми избират дрехите. В основата си всички жени се грижат за храната, за лекуване на раните, а всички мъже са в различна степен пациенти с психически заболявания. Всичко върви добре, ако хората се придържат към ролите, които са им орисани. Но никой не го прави, така че те прекарват шест или седем приятни месеца, а после откриват точно какво не могат да понасят един в друг и започва да се върти филмът за нанасянето и разопаковането на багажа, но отзад напред и да се чува затръшване на врата.

Синтия сгъна последния чифт чорапи и попита:

— Кой те пере и глади?

— О, имам си нещо като икономка. Една селянка, която се грижи за нещата ми, когато ме няма.

— Ти от безпомощния тип ли си?

— Ами, да, по отношение на платове и други такива, игли и конци, но мога да разглобя М–16 с вързани очи и да го сглобя отново за три минути.

— Аз също.

— Добре. Имам един вкъщи, можеш да ми го почистиш.

Телефонът иззвъня и аз направих знак на Синтия да го вдигне. Беше Кифер и аз отидох в банята и си изсуших косата с кърпа. Синтия беше сложила тоалетните ми принадлежности и аз сресах косата си, измих зъбите си и смъкнах гащетата си под халата. Второто най-приятно чувство на света.

Хвърлих ги в кофата за боклук и се върнах в спалнята. Синтия седеше на ръба на леглото, слушаше телефона с кръстосани крака и разтриваше стъпалото си със свободната си ръка. Синтия, отбелязах мимоходом, имаше хубави крака.

Тя вдигна поглед и ми се усмихна, а после каза по телефона:

— Окей. Благодаря. Добра работа. — Затвори и се изправи. — Е, Кифер е попаднала на една интересна дреболия. Изглежда семейство Кент имат черен джип Чероки, освен това тя е известна сред радиосредите на военната полиция като Дамата Прилеп, а джипът като Прилепомобил. Кифер е чула едно споменаване по радиостанцията за Прилепомобила. Неизвестен полицай е казал: „За всички, Прилепомобила с Похотливец Шест е паркирал на паркинга на библиотеката. Горе главите.“ — Синтия добави: — Това е типично предупреждение за присъствието на офицер в района. А пък, в случай, че не си забелязал, библиотеката се намира срещу главния щаб.

— Да. И кога е било това?

— В 00.32. А в около 01.00 Ан Камбъл е излязла от главния щаб, качила се е в джипа си и се е отправила към шести полигон. — Синтия ме попита: — Какво е правил Кент в колата на жена си на отсрещната улица?

— Това, което всеки влюбен идиот прави. Просто седи и гледа светлината в прозореца.

— Може би е имал нещо по-зловещо наум.

— Може би. А може би просто се е опитвал да реши дали да не влезе в сградата и да каже „здравей“. Или пък може би е чакал Сент Джон да излезе по някаква работа. Или пък е чакал обектът на желанията му да направи това, което е направила.

Синтия подгъна краката си под себе си, нещо като позата лотос. Не зная как хората могат да седят така. Аз седнах на единствения стол, който беше обърнат към леглото, и забелязах, че си беше оставила пликчетата. Тя скромно оправи кимоното си.

— Ако жена ми беше получила подобно писмо от любовницата ми, бих бил страхотно ядосан и бих се държал настрана от любовницата си. От друга страна, ако жена ми беше заминала заради писмото, а любовницата ми работеше до късно, може би нямаше да мога да устоя на изкушението и щях да се опитам да се свържа с нея.

— Звучи, като че ли си бил там.

— Ние всички сме били там.

— Не и аз — каза Синтия. — Само веднъж с оня тип в Брюксел. Аз правех всичко възможно да се сблъсквам с него навсякъде, където отидеше и глупакът най-накрая разбра.

— Глупакът може би е разбрал по-скоро, отколкото си мислиш, но ти изглеждаше като някой, който може да донесе неприятности.

— Без коментари. — Тя си помисли малко. Предполагам позата лотос предразполага към размисъл — и после продължи: — Очевидно той я е проследил.

— Да. Но може би първо я е причакал на паркинга на генералния щаб. Не можем да знаем.

— Но как е могъл да я проследи, без тя да види колата му по пътя към полигона?

— Била е колата на жена му.

— Ан не е ли познавала колата на жена му?

Отвърнах:

— Всяка любовница знае колата на всяка съпруга. Но в този гарнизон има достатъчно джипове Чероки за превозването на цял батальон, така че не се е набивал на очи. Например, Фаулърови имат Чероки, макар и червено.

— И все пак, Пол, докъде по пътя би могъл да я проследи без тя да се разтревожи от фаровете зад себе си?

— Не далеч. Но достатъчно. — Изправих се и прерових страничния джоб на малката чанта, където намерих един молив.

На бялата стена между прозорците имаше достатъчно празно пространство и аз започнах да рисувам.

— Окей. От главния гарнизон пътят тръгва на юг и свършва при първи полигон, на разстояние от около десет мили. Има само две отбивки — първата тук е Генерал Пършинг Роуд, която отива наляво, втората, на миля по-надолу вдясно, е Джордън Фийлд Роуд, тук. — Нарисувах пътя на стената. — Ето, той я следва на едно нормално разстояние с включени светлини, вижда, че тя не завива наляво по Генерал Пършинг Роуд и продължава да я следи. Тя не завива и по Джордън Фийлд Роуд, но той знае, че той трябва да завие там, иначе тя ще разбере, че я следят. Прав ли съм?

— Засега.

— Така че той завива към Джордън Фийлд и тя вижда това в огледалото си за обратно виждане и си отдъхва. Но Кент вече знае, че тя е на главния път и не може да отиде никъде освен до края и обратно. Прав ли съм?

Тя погледна драсканиците ми по стената и кимна.

— Звучи правилно. И какво прави той тогава? Последва я без светлини? Върви? Чака?

— Ами… какво бих направил аз? Нощта е лунна и дори и без светлини колата би могла да бъде видяна от неколкостотин метра. Освен това шумът от двигателя и светлината на лампичките, когато се отвори вратата, а също и светлините на спирачките биха могли да бъдат видени от някой ъгъл. Така че за максимално прикритие трябва да вървиш или да тичаш. И така, той слага Черокито на режим четири и спира в боровете, където Джордън Фийлд Роуд и Райфъл Рейндж Роуд се пресичат. Излиза и се отправя пеш на юг по Райфъл Рейндж Роуд.

— Това е само предположение.

— Отчасти. Отчасти е интуиция и дедукция, а отчасти е просто логично решение на стандартни бойни задачи. Всички сме ходили на едно и също училище и всички сме минали през тия нощни упражнения. Трябва да вземеш предвид бойната си задача, време, разстояние, час, безопасност и всичко друго и трябва да знаеш например кога да останеш на моторното си превозно средство и кога да слезеш и да се скриеш в храстите.

— Е, добре, той слиза и тръгва пеш или тича.

— Правилно. По това време е някъде между 01.15 и 01.30 часа. Полковник Мур вече е минал по пътя и чака Ан Камбъл.

— Това го знаем със сигурност. Генерал Камбъл все още не е получил телефонното обаждане. Кент бърза по пътя и гледа за светлините на джипа пред себе си. Но в някой момент Ан е изгасила светлините, стигнала е шести полигон и се е срещнала с полковник Мур. — Поставих едно „Х“, за да означа шести полигон.

Синтия все още седеше на леглото и като че ли не беше много впечатлена от моите картографски умения. Тя попита:

— За какво си мисли Бил Кент сега? Каква е целта му?

— Ами… той е изпълнен с любопитство защо тя е там сама, макар че знае, че тя може просто да проверява часовоите. Ако случаят е такъв, той ще я види на връщане, ще застане на пътя и ще я пресрещне. Преди няколко седмици той е усетил вкуса на насилието и може би си мисли да го направи отново.

— Тя е въоръжена.

— Той също. — Дори и при съвременните отношения, човек не трябва да заплашва с пистолет любимата. Особено ако тя също е въоръжена. — Както и да е, той мисли, че ще се справи със ситуацията. Може би просто иска да си поговорят.

— Може би. Но аз не бих искала да се срещна с бивш любовник на пуст път. Бих го прегазила.

— Ще имам това предвид. Но той не знае как разсъждават жените. Той не може да знае как ще се чувства тя за това, че я е проследил и я причаква. Всичко, което знае, е, че те са любовници и че това има голямо значение за него. Жена му отсъства от града и той е възбуден, болен от любов глупак. Той иска да говори. Всъщност иска да прави любов с нея. Той е това, което наричаме побъркан на тема секс.

— И така той върви по пустия тъмен път и търси джипа й.

— Правилно. Другото нещо, което му идва наум, е, че тя е тук за любовна среща с някой друг. Това няма да е необичайно за Ан Камбъл, сърцето на Бил Кент бие при мисълта, че ще я изненада с любовник и той е луд от ревност. Звучи ли ти логично?

— Щом казваш така.

— Добре, вече е около 02.15 часа и полковник Мур вече е провел записания разговор с генерал Камбъл, вързал е Ан Камбъл и чака край тоалетните да се покаже генералът. Бил Кент изпълнява своята си задача и следва ръководството. Той знае, че може да види светлините на някоя кола поне на половин миля на тъмен прав път, така че една кола, която се движи с, да кажем, четиридесет и пет мили в час, ще го настигне за по-малко от минута, ако той не види пръв светлините й. И така, на всеки тридесет секунди той поглежда назад през рамото си. В около 02.15 часа вижда светлини зад себе си, хвърля се в канавката отстрани на пътя и чака колата да отмине.

— Той мисли, че това е любовникът.

— Вероятно. По някакъв извратен начин на него му се иска да я хване на местопрестъплението. Набрал е инерция от това, че е изхвърлил майор Бауз от къщата на Ан и от това, че я е изнасилил. Това е един много объркан и ирационален човек, който мисли, че Ан Камбъл ще отвърне на неговата агресивна мъжественост, на неговата блестяща броня и на това, че той убива дракони в нейна чест. Така ли е?

Тя кимна.

— Има такъв тип. Половината изнасилвачи, които съм разпитвала, твърдят, че на жените им е било приятно. Никоя жена никога не е потвърдила това.

— Правилно. Но, за да сме малко справедливи към Бил Кент, Ан Камбъл никога не го е извадила от това заблуждение.

— Вярно. Но това писмо до жена му би трябвало да му е показало, че тя е приключила с него. Но, добре, той е толкова луд колкото е и тя. И така, той вижда колата, която минава край него.

— Правилно. Идваща нагоре по пътя с включени светлини в около 02.15 часа. Тези са светлините, които е видяла младши сержант Робинс. Мур е изминал последните една-две мили без светлини, Ан Камбъл също. Генералът не ги е изгасял. Колата на генерала отминава и Кент се изправя на едно коляно. Той може да е разпознал, а може и да не е Буика на госпожа Камбъл.

Синтия отбеляза:

— И така имаме двама души — полковник Кент и генерал Камбъл — които се промъкват в тъмното с колите на своите жени.

— Правилно. Ако всеки в гарнизона е познавал служебната ти кола и по радиоуредбата си бил известен под името „Похотливец Шест“, по-добре да си избереш алтернативен транспорт.

— Бих могла просто да си остана вкъщи. И така, в този момент Кент ускорява крачките си. Междувременно Мур тича в обратната посока по пътеката от трупи, качва се в колата си на пети полигон и се отправя на север по Райфъл Рейндж Роуд обратно към гарнизона. Но не е видял Кент, който е вървял към него.

— Не — отвърнах аз. — Кент вече или е бил минал пети полигон, или е забелязал светлините, когато Мур е минавал по чакъла и отново се е скрил в канавката. Сега вече Кент си е мислел, че тя забавлява поредица любовници на всеки петнадесет или двадесет минути, или по-вероятно е объркан.

— Объркан или не — отвърна Синтия, — той си мисли най-лошото. Той не си мисли, че тя може просто да си върши работата, или че може би е в опасност, или че двете коли нямат нищо общо с нея. Той е сигурен, че тя е там и се чука. Ти това ли би си помислил?

— Сигурно. Аз съм изцяло мъж. Мисля прекалено много с малката глава и недостатъчно с голямата.

Синтия се засмя въпреки желанието си.

— Добре, стига толкова. Продължавай.

Облегнах се на стола си и се замислих за момент.

— Добре… от този момент не можем да знаем точно какво се е случило. Кент минава по завоя, където се свързват пети и шести полигон, и напред в лунната светлина той вижда две коли паркирани на пътя — джипа и Буика, който го задмина.

Знаем, че в този момент сцената между баща и дъщеря вече е в разгара си, или може би е свършила.

Синтия каза:

— И в двата случая Кент е останал там, където е бил.

— Да, знаем със сигурност, че Кент не се е втурнал в този момент и не е открил, че Буикът на пътя е докарал генерал Камбъл до полигона. Той е наблюдавал от разстояние — и може да е подочул нещо, защото вятърът е духал от юг. Но е решил да не се прави на пълен глупак и да не влиза в евентуален въоръжен сблъсък с друг мъж.

— Или — каза Синтия — разговорът между баща и дъщеря е бил свършил и генералът е бил вече в колата си.

— Много е възможно. В този момент колата на генерала идва към него без фарове и Кент отново се хвърля в канавката.

Това е единственият начин, по който това би могло да се случи — Кент пеш — защото нито Мур, нито генералът са видели друго превозно средство.

— И когато колата на генерала отминава, Бил Кент се изправя и отива към джипа на Ан Камбъл.

— Правилно. Той се движи много бързо, може би с изваден пистолет, готов за всичко — изнасилване, любов, сдобряване или убийство.

Ние седяхме за момент, тя на леглото, аз на стола и слушахме дъжда навън. Аз се чудех, и сигурен съм Синтия също, дали току-що не измайсторихме примка за един невинен човек в усамотението на пашата стая. Но дори и да не бяхме познали подробностите съвсем, мъжът сам почти ни беше казал, или ни беше дал знак, че го е направил. Неговият тон не можеше да бъде сгрешен, а също и държането му и очите му. Но това, което той също казваше, беше, че тя го е заслужавала и че ние никога няма да докажем, че той го е направил. Той грешеше и в двете.

Синтия излезе от позата лотос и пусна краката си да висят през таблата на леглото и продължи:

— И Кент намира Ан Камбъл прикована на полигона, вероятно все още да плаче и не може да разбере дали е била изнасилена, или просто чака да се появи следващият.

— Ами… кой знае в този момент? Но той със сигурност се е приближил до нея, бавно, както каза Кал Сайвър, и със сигурност е коленичил до нея, и тя не е била щастлива да го види там.

— Била е изплашена до смърт.

— Е… не е този тип. Но е в неизгодно положение. Той казва нещо, тя казва нещо. Тя е мислила, че баща й я е изоставил, може би се е била настроила за продължително чакане, тъй като е знаела, че камионът, каращ новата смяна, ще мине от тук около 07.00 часа и е обмисляла тази възможност и е мислила, че това ще бъде добро възмездие за второто предателство на баща й. Генералска дъщеря, намерена гола от двадесет часовои.

Синтия кимна.

— Но тя е знаела, че баща й в крайна сметка ще разбере същото нещо и ще трябва да се върне, за да избегне тази позорна случка. Така че, и в двата случая тя иска Кент да се махне.

— Вероятно. Той обърква сценария й. Той вижда щика забит в земята — при условие, че генералът не го е взел — и й предлага да я освободи. Или пък решава, че при тези обстоятелства тя не може да се измъкне от разговор с него и я пита какво става, или иска да се ожени за него, или каквото и да е и започва разговор и Ан, която много пъти е била връзвана за рамките на леглото си в мазето, не е толкова изплашена и притеснена, колкото раздразнена и нетърпелива. Ние просто не знаем какво е било казано, какво е станало.

— Не, не знаем, но знаем как е свършил разговорът.

— Правилно. Той може да е пристегнал въжето, за да привлече вниманието й, може дори и да я е възбуждал, докато й е причинявал сексуална асфиксия, номер, който може би е научил от нея… но в някой момент той е затегнал въжето и не е спрял да го пристяга.

Ние седяхме цяла минута, като отново го преигравахме в умовете си, а после Синтия се изправи и каза:

— В общи линии се е случило това. После той се е върнал на пътя, осъзнал е какво е направил и е бягал по целия път до джипа си. Може да е стигнал до джипа си дори преди Фаулърови да са потеглили от дома си. Може дори и да ги е срещнал по някоя от улиците. Отишъл си е вкъщи, паркирал е джипа на жена си в гаража, влязъл е вътре, вероятно се е изчистил и е зачакал телефонното обаждане от военната полиция. — Тя добави: — Чудя се дали е спал.

— Не зная, но когато го видях след няколко часа, изглеждаше спокоен, макар че сега като си помисля, беше малко разсеян. — Добавих: — Той се е разграничил от престъплението, както престъпниците често правят през първите няколко часа, но сега то се връща при него.

— Можем ли да докажем нещо от всичко това?

— Не.

— Тогава какво ще правим?

— Ще го предизвикаме. Моментът дойде.

— Той ще отрече всичко и ние ще трябва да си търсим работа в цивилната полиция.

— Вероятно. И знаеш ли какво? Може да грешим.

Синтия крачеше из стаята, спорейки със себе си. Тя спря и каза:

— А ако намерим мястото, където е отбил джипа от пътя?

— Да, слънцето изгрява в 05.36. Да ти извикам ли, или да те бутна с лакът?

Тя не обърна внимание на това и каза:

— Следите от гуми ще бъдат измити. Но ако е счупил някоя клонка, можем да видим на кое място колата му е отбила от пътя.

— Правилно. Това ще премахне някои от нашите съмнения. Но все още остава доста голямо съмнение, а на нас ни трябва нещо повече от това.

Тя каза:

— Може да има някоя клонка или иглички от боровете по джипа, които могат да се сравнят с растителността, която е счупил.

— Може, ако е бил идиот, но той не е. Този джип е чист като за преглед.

— По дяволите.

— Трябва да го предизвикаме и трябва да го направим в подходящ психологически момент… утре, след погребението. Това е нашата първа, последна и единствена възможност да получим признание.

Синтия кимна:

— Ако ще говори, ще го направи тогава. Ако иска да си признае и да му олекне, той ще предпочете да го направи пред нас, а не пред ФБР.

— Правилно.

— Време е за лягане. — Тя вдигна телефона и помоли дежурния да ни позвъни в 04.00 часа, което означаваше три часа сън, ако заспях през следващите десет секунди. Но аз имах друго предложение.

— Хайде да си вземем по един душ и да спестим време.

— Ами…

Лош отговор. Както баща ми беше казал веднъж: „Жените контролират седемдесет процента от богатството в тази страна и сто процента от секса“. Синтия и аз бяхме малко притеснени, струва ми се, че с бившите любовници винаги е така, когато се опитват да започнат отначало. А и всичките тези разговори за изнасилвания не създаваха подходяща атмосфера. Искам да кажа, нямаше музика, свещи, шампанско. Единственото нещо тук беше призракът на Ан Камбъл, мисълта за нейния убиец, който си спеше в леглото в Бетъни Хил, и двама души изморени и далеч от дома си.

— Може би няма да е много подходящо — отбелязах аз.

— Не, няма. Хайде да почакаме, докато можем да го направим по-специално. Краят на седмицата при теб. Ще бъдем доволни, че сме изчакали.

Правилно, бях страхотно щастлив да чакам. Но не бях в настроение да споря и не бях достатъчно хитър, за да я предумам. Така че се прозях и отметнах завивката на леглото си.

— Bon soir както казваме в Брюксел.

— Лека нощ… — Тя тръгна към вратата на банята, после както беше направила предния път, се обърна и каза: — Нещо, което да очакваме.

— Правилно.

Изгасих лампата, смъкнах си халата и припълзях гол в леглото си.

Чух шума на душа в банята, чух дъжда отвън, чух двойка, която се кикотеше в коридора.

Не чух, обаче, иззвъняването на телефона в 04.00.