Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пол Бренер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The General’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vesselanka (2008)
Корекция
maskara (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2015)

Издание:

Нелсън Демил. Дъщерята на генерала

ИК „Роял–77“, 1993

ISBN 954–8005–65–4

Художник: Мария Чакърова, 1993

Печат „Полипринт-АД“, Враца

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Владислав Спасов)
  3. — Корекция

Глава шестнадесета

Застанахме на няколко крачки един от друг като се вслушвахме и привиквахме към тъмнината и сенките на нощта, така както ни бяха учили в школата.

Накрая аз казах:

— Преследва ме мисълта, че фаровете, които редник Робинс е видяла в 02.17 часа, не са били от джипа на Ан Камбъл, че тя, както ти предположи, е карала до шести полигон с изключени светлини. Тя, разбира се, е знаела къде има пост и не е искала да привлича вниманието. Изключила е фаровете си някъде тук и е продължила по останалия път на тъмно, което не е било трудно при тази лунна светлина. Дошла е направо тук, за да се срещне с някого, веднага след като се е разделила със сержант Сент Джон в щаба в 01.00 часа. Ето защо не са я видели на нито един пост. Логично ли е?

— Ако приемаш, че това е предварително уговорена среща, тогава, да, засега е логично.

— Нека го приемем. Тя би могла да стигне тук още в 01.15 часа.

— Възможно е.

— Добре — казах аз, опитвайки се да дообмисля това, — човекът, с когото е имала среща, вероятно е дошъл тука пръв.

— Защо?

— Защото тя така му е казала. Знаела е, че може да бъде задържана от нещо. Обажда се на този човек от щаба и му казва: „Бъди там не по-късно от дванадесет и половина. Чакай ме.“

— Добре.

— Този човек, с когото тя има среща, може би не е имал никаква работа или извинение да бъде там и може би е карал служебна кола. За това, за да не привлича вниманието на часовоите, за които той също знае, че са нагоре по пътя, той идва дотук, до пети полигон, отбива от пътя и завива наляво.

Ние излязохме от пътя и стигнахме до покрит с чакъл паркинг.

Казах на Синтия:

— Този покрит с чакъл участък обслужва също така четвърти и шести полигон. Камионите, които возят взводовете, спират тук, оставят хората и за трите полигона, обръщат и си тръгват, а хората вървят до съответните си полигони. Помня го от времето, когато служих тук.

— Само дето вече не стрелят с мускети.

— Да. Така че този, с когото има среща, знае, че трябва да отбие тук, за да не остави следи от гумите. Последвай ме.

Минахме през чакъла, който беше нарязан от отпечатъците от десетки гуми, нито една от които не си личеше достатъчно ясно в изпотрошения камък, за да си струва нейното фотографиране или взимане на отливка. Но когато се приближихме към пейките на пети полигон, чакълът изтъняваше и с помощта на фенерчето можахме да различим отпечатъци от гуми там, където не би трябвало да е минавал нито камион, нито кола. Следите от гуми продължаваха към една горичка от дребни борове, после свършваха. Казах:

— Което и да е превозно средство, спряно тук, няма да бъде видяно от пътя, но той е оставил следи от гумите си.

— Пол, това е невероятно. Това може да са отпечатъци от гумите на извършителя.

— Това вероятно са отпечатъци от гумите на човека, който се е срещнал с нея тук. Той не е искал колата му да бъде видяна от минаващ патрул на военната полиция, или от камиона, който е щял да мине по този път около 01.00, за да смени поста в склада за муниции на километър нагоре по пътя и да остави редник Робинс. Този човек вече е бил тук по това време и е бил паркирал тук, после е отишъл пеш по задната пътека към шести полигон и е влязъл в тоалетните, за да чака. Докато е бил там, той може да е използвал тоалетните и може да е измил лицето и ръцете си, оставяйки следи от вода и косми след себе си. Логично ли е засега?

— Засега.

— Хайде да тръгваме.

Намерихме задния път направен от малки греди, поставени една до друга, така че да се образува пътека, която може да се използва при всякакво време и която в казармата наричат рипсена повърхност. По тази повърхност не оставаха никакви следи. Вървяхме по нея стотина метра сред храстите и излязохме зад тоалетните на шести полигон.

— Човекът чака тук, вътре или около тоалетните. Първо вижда камиона, който вози смяната на караула нагоре към склада за муниции, после, малко по-късно, камионът се връща, след като е сменил първоначалния часовой и е оставил Робинс. Камионът не изминава целия път до главния гарнизон, където би могъл да срещне Ан Камбъл, идваща в срещуположната посока. Той завива към Джордън Фийлдс, за да смени часовоите в хангарите, за което е нужно доста време. Спомням си това от времето, когато аз служих тук. Така че, Ан Камбъл вероятно не е срещнала камиона и е продължила направо към шести полигон. Тя е изгасила фаровете в някой момент и е спряла джипа си там, където го намерихме на пътя. Добре ли е?

— Засега. Но това са само предположения.

— Правилно. Именно в това се състои същността на пресъздаване на престъплението. Ти си тук, за да намираш слаби места, а не да ми казваш, че си го измислям.

— Добре. Продължавай.

— Така. Човекът, който я чака тук, около тоалетните, я вижда да спира джипа си на пътя и минава през откритото пространство — аз тръгнах през откритото пространство, а Синтия ме последна. — Той се приближава до Ан Камбъл, която е във или близо до джипа и й казва, че камионът развеждаш караула, е дошъл и се е върнал, както би трябвало да е станало до този момент, и че няма от какво да се притесняват сега. Освен от някой случаен патрул на военната полиция. Но това е малко вероятно тук. Този път свършва при десети полигон и оттук не минават транзитни коли, единствените други хора, които биха могли да дойдат, са началникът и заместник-началникът на караула, но те нима да минат насам толкова скоро след смяната на караула и най-вероятно е изобщо да не си направят труда. Единственият друг човек, който теоретично би могъл да дойде, е дежурният по поделение, но тази нощ дежурен по поделение е Ан Камбъл. Следиш ли?

— Всяка дума. Защо ще спира тук? Защо не е скрила колата си, ако е дошла на любовна среща? Всъщност защо изобщо е била на полигона, толкова близо до пътя?

— Не съм сигурен. Освен, че каквото и да е правила, го е правила така както тя е искала. Нищо не е било случайно и всичко е било предварително подготвено, включително, очевидно и това, че е била дежурен по поделение в лунна нощ. Следователно е имала някаква причина да остави превозното си средство точно тук и причина да си избере това място на петдесет метра от пътя.

— Добре… няма да обръщаме внимание на това.

— И така, да продължа, не зная какво е станало между нея и човека, когото е срещнала, но на някое място тук на пътя тя си е снела пистолета, после всичките си дрехи, освен сутиена и пликчетата. Имаше петно от асфалт на стъпалото си. Тя и този човек са минали по тази добре утъпкана пътека между стрелковите линии. Дрехите и пистолетът й вероятно са останали в джипа. Тя или другият човек носи колчетата за палатка, предварително срязаното въже и малък боен чук. Избират си място в основата на тази падаща мишена ей там.

И двамата погледнахме към полигона. Навесът беше все още там, мушамените пътеки също и образуваха пътека до мястото, където преди лежеше тялото. Попитах Синтия:

— Как ти се струва дотук?

— Има своята вътрешна логика. Но не го разбирам.

— Аз също. Но вероятно се е случило точно това.

— Хайде да вървим.

Тръгнахме по мушамената пътека и спряхме под навеса. Синтия освети с фенерчето си мястото, където е лежала Ан Камбъл и видяхме очертанията на проснатото й тяло, означени с бял тебеширен прах. Жълти флагчета стърчаха от дупките, където са били колчетата от палатка.

Синтия каза:

— Не трябва ли да има военен полицай тук?

— Би трябвало. Кент е пропуснал.

Огледах огрятия от лунна светлина полигон, където имаше петдесетина приличащи на живи мишени, като взвод пехотинци, напредващи сред храстите.

— Очевидно в това е имало нещо символично за Ан Камбъл — въоръжени мъже, идващи да я изнасилят или да я наблюдават, докато тя е лежала вързана гола на земята — или пък кой знае какво се е опитвала да пресъздаде или изрази.

Синтия каза:

— Добре, те стоят тук. Ан Камбъл по сутиен и пликчета, този мъж със съоръженията за изнасилване или сексуалните приспособления, ако тя е доброволен съучастник. Той не е въоръжен и тя се съгласява с това.

— Така. И те двамата връзват единия край на всяко въже за китките и глезените й. Вероятно в този момент тя маха сутиена и пликчетата си и слага пликчетата си около врата си, тъй като не намерихме никаква следа от пръст по тях.

— Защо е била със сутиен?

— Не мога да кажа със сигурност, може да го е оставила просто несъзнателно и после да го е захвърлила на земята, там, където го намерихме. Те са планирали всичко това, но съвсем естествено е да са малко нервни. Съгласна ли си?

— Да. Аз се чувствам нервна само като говоря за това.

— И така, те избират своето място в основата на тази падаща мишена, тя ляга ето тук, разперва крака и ръце, а той забива четирите колчета в земята.

— Това не вдига ли шум?

— Колчетата са били пластмасови. А може да са използвали носна кърпа, за да заглушат звука. Вятърът духа откъм поста на километър оттук и редник Робинс не е можела да чуе дори затръшването на врата.

— Добре — каза Синтия. — Колчетата са забити и той завързва китките и глезените й за тях.

— Точно така. После той увива дългото въже около врата й, над пликчетата.

— Така че сега тя е в това положение, в което я намерихме.

— Да — казах аз, — сега тя е в това положение, в което я намерихме, само дето в този момент тя е все още жива.

Синтия беше сложила едната си ръка в джоба на панталона и гледаше втренчено земята там, където свършваше лъчът на фенерчето й, очевидно дълбоко замислена. Накрая каза:

— Той клекнал до нея и притегнал въжето, предизвиквайки по този начин сексуална асфиксия. Може би използвайки пръстите си или друг предмет, той я възбужда. Тя достига оргазъм… — Синтия добави: — Може би той е мастурбирал в някой момент, макар че не намерихме сперма по нея, или може би е правил снимки, което не е изключено, след като са положили толкова усилия. Имала съм случай, в който са правени звукозаписи и един, в който беше снимано на видеокасета.

Тя помълча малко и после продължи:

— Добре… тя е свършила… той е свършил, тя иска да я развърже. В този момент той по някаква причина превъртява и я удушава, или пък е имал намерение да го направи през цялото време, а може наистина съвсем случайно да я е удушил по време на акта. — Тя ме погледна. — Така е било, нали?

— Да, така мисля.

— Но това не е всичко — напомни ми Синтия — Липсват дрехите й, опознавателните й знаци, пръстенът й от Уест Пойнт, пистолетът й.

— Зная. Това е трудно — казах аз. — Отново се връщаме на въпроса за сувенирите.

— Да, някои наистина вземат сувенири. Но, знаеш ли, ако току-що съм убила генералска дъщеря на полигона, нарочно или случайно, надали бих сложила дрехите й в колата си и да тръгна с доказателство, което може да ме изправи пред стената за разстрел.

— Не е много вероятно, нали? И не забравяй, тя е била с часовник си. Защо?

— Не зная — отвърна Синтия. — Това може би е без значение.

— Може би. Хайде да тръгваме.

Върнахме се по мушамената пътека и излязохме обратно на пътя, там, където беше спрян джипът на Ан Камбъл.

— Добре — казах аз. — Връща се до превозното средство, взема униформата й, шлема, опознавателните знаци, чорапи, обувки и така нататък, а оставя чантата й на седалката.

— Може да е забравил чантата. Мъжете често го правят. Виждала съм го и преди.

Обърнах се към тоалетните.

— С тези вещи в ръка той пресича затревената площ, минава покрай пейките, минава край тоалетните и открива пътеката от трупи. Не е искал да върви по пътя.

— Да.

— Добре, ако са започнали около 01.15 часа, сега е около 02.15 часа, пет минути по-рано или по-късно. Не би могло да бъде по-късно, защото редник Робинс е видяла светлините в 02.17 часа.

— И ти си сигурен, че това не са били светлините на Ан Камбъл?

— Аз приемам за почти сигурно, че тя е дошла тук по-рано и че е карала с изгасени фарове. Така че този човек идва, вижда спрения й джип, спира, изключва фаровете и излиза от неговата или нейната кола. Именно това е видяла Робинс в 02.17 часа.

— И той или тя може да види Ан Камбъл от пътя, нали?

— Сержант Сент Джон е могъл. Имало е пълнолуние. Всеки, който види спрения джип, ще се огледа наоколо. Петдесет метра по-нататък този човек вижда нещо на полигона. Почти инстинктивно е човек да разпознае друго човешко тяло, особено ако е голо. И двамата сме чували подобни истории — някой се разхожда из гората и вижда нещо легнало на земята и така нататък.

— Добре, и така, какво прави тогава този човек?

— Този човек се приближава до нея и вижда, че е мъртва, връща се при своето превозно средство, прави обратен завой и изчезва оттук.

— Без да включи фаровете си.

— Очевидно. Редник Робинс е била силно впечатлена от фаровете и е следила внимателно, но не ги е видяла да светват отново. Следващите светлини, които е видяла, са били на сержант Сент Джон в 04.25 часа.

— Защо този човек не си е включил фаровете, когато е тръгнал? Защо изобщо ги е изключил? Тук е дяволски страшно, Пол. Аз бих оставила светлините включени, ако излезех от колата си. И кой е бил този нов човек, когото ти включи и защо не е докладвал?

— Единственият отговор, който мога да измисля, е, че Ан Камбъл не си е направила целия този труд само за една среща. Може би нейната сексуална фантазия е включвала изнасилване от повече от един човек. Може би е имала няколко срещи.

— Това е много странно. — Тя додаде: — Но е възможно.

— Нека проследим пътеката, по която помощникът или насилникът на Ан Камбъл се е върнал — предложих.

Върнахме се по стъпките си и пресякохме пътеката от трупи в храсталака зад полигоните, после завихме наляво по нея и се отправихме към пети полигон.

— Тук в тези храсти вероятно има найлонова чанта с нейните дрехи.

Синтия ме погледна:

— И ти ли четеш мисли?

— Претърсването на местността не даде никакви резултати, кучетата също не намериха нищо, следователно дрехите трябва да са в найлонова чанта, която не пропуска миризми, вероятно торба за боклук и те трябва да са намират по-далеч от района, който беше претърсен. Когато се приближим до пети полигон, ще насочиш фенерчето към храстите. Може би утре ще трябва да дойдем пак.

Синтия спря:

— Почакай.

— Какво?

— Полевите тоалетни.

— По дяволите. Права си.

И така ние се върнахме до тоалетните. Между двете постройки имаше редица от кофи за боклук, направени от стоманена мрежа. Аз преобърнах едната и се изкачих на мъжките тоалетни. На плоския насмолен покрив нямаше нищо, но като се изправих на краката си, видях на съседния покрив кафява найлонова торба за боклук, която блестеше на лунната светлина. Засилих се, скочих на съседната барака и ритнах торбата надолу, падайки след нея на земята. Някъде във въздуха си спомних тренировките си в школата за парашутисти, свих коленете си до раменете и се приземих на крака.

Синтия попита:

— Добре ли си?

— Добре съм. Дай една кърпичка.

Тя извади една кърпичка от джоба си, коленичи и разви усуканата тел, после внимателно разтвори отвора на торбата и насочи фенерчето си в нея. Вътре намерихме нахвърлени в безпорядък дрехи, чифт обувки и бели чорапи. Внимателно, с ръка увита в носната кърпичка, Синтия разрови нещата и откри колан и кобур с автоматичен пистолет, и накрая опознавателните знаци, които тя вдигна и прочете на светлината на фенерчето си „Камбъл, Ан Луиз“. Тя пусна опознавателните знаци обратно в торбата и се изправи. Погледна към покрива на тоалетните.

— Един от старите номера в учебника. Но защо си е направил труда да крие дрехите й?

Помислих за момент.

— Изглежда е било предвидено дрехите да бъдат открити по-късно.

— От кого? От извършителя? От трето лице?

— Не зная. Но ми харесва идеята за трето лице.

Чифт фарове осветиха пътя, после чух мотора на някакво превозно средство, а после видях тъмнозелена служебна кола, която спря. Моторът продължи да работи, а фаровете останаха включени. Потърсих пистолета си, Синтия също.

Вратата на шофьора се отвори и вътрешните светлини осветиха фигурата на Бил Кент, докато той излизаше, измъквайки пистолета си насочил поглед към нашето фенерче. Той блъсна вратата и извика:

— Кой там?

Аз отвърнах:

— Бренер и Сънхил, полковник.

Малко официално, но не можеш да си правиш шеги, когато към теб се обръща въоръжен човек.

Останахме неподвижни, докато той не ни каза:

— Идвам при вас.

— Разбрано.

И двамата не се помръднахме, докато той не се приближи, после го видяхме да прибира пистолета си и го чухме да казва:

— Разпознати.

Всичко това беше доста глупаво, ако не се има предвид, че от време на време на някой му пускат куршума, защото е объркал пароли и други такива. Кент ни попита:

— Какво правите тук?

Аз отвърнах:

— Това е мястото на престъплението, Бил, а детективите и престъпниците винаги се връщат там. Какво правиш ти тук?

— Намекът ти ме обижда, умнико. Тук съм по същата причина, по която сте и вие — да усетя атмосферата през нощта.

— Нека аз да бъда детектива, полковник. Очаквах да видя военни полицаи на пост тук.

— Предполагам, че трябваше да оставя няколко на пост. Но има патрули, които минават насам.

— Не съм видял такива. Можеш ли да доведеш двама души тук?

— Добре. — Той попита Синтия: — Защо колата ти е там отзад?

Тя отвърна:

— Искахме да се поразходим на лунна светлина.

Той като че ли се канеше да попита защо, но тогава видя чантата.

— Какво е това?

— Това са — отвърна Синтия — липсващите вещи.

— Какви вещи?

— Дрехите й.

Наблюдавах как Кент възприе това. Изглеждаше почти равнодушен, помислих си аз. Той попита:

— Къде ги намерихте?

— На покрива на дамската тоалетна. Твоите хора са ги пропуснали.

— Да, така изглежда. — Той попита: — Как мислите, защо дрехите й са били там горе?

— Кой знае.

— Свършихте ли тук?

— Засега.

— Къде отивате след това?

Отвърнах:

— Ще те чакаме след час в Джордън Фийлд.

— Добре. Полковник Мур е много ядосан от теб — добави той.

— Тогава трябва да подаде официално оплакване, вместо да плаче на рамото ти. Познаваш ли го?

— Само чрез Ан. — Той погледна часовника си. — След един час.

— Добре.

Разделихме се. Той се върна при колата си на пътя, а ние по пътеката, като аз носех найлоновия чувал за боклук. Синтия ми каза:

— Нямаш му доверие, нали?

— Имах му… Познавам Бил Кент от повече от десет години. Но сега… Не зная. Не мисля, че е сред заподозрените, но не се съмнявам, че той, като всеки тук, крие нещо.

— Разбирам. Аз също имам това усещане. Като че ли сме пристигнали в малко градче, където всеки знае мръсните тайни на другите, ние също знаем, че има нещо скрито, но не знаем къде е скрито.

— Нещо такова.

Стигнахме до колата и аз сложих торбата в багажника. Синтия и аз се качихме, тя запали колата, а после махна нещо от рамото ми.

— Нещо да си счупил, войнико? Да те закарам ли в болницата?

— Не, но главата ми има нужда от преглед. Школата за психооперации.