Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (14)

Глава четиринадесета

Синтия попита:

— Школата за психооперации?

Моят цивилен часовник показваше шест без десет, наближаваше новият щастлив час.

— Не, остави ме в офицерския клуб.

Отправихме се към офицерския клуб, който е разположен на хълм, далеч от занятията в гарнизона, но достатъчно близо, за да бъде удобен.

Синтия попита:

— Как се справяме засега?

— В лично или в професионално отношение имаш предвид?

— И двете.

— Ами професионално се справям дяволски добре. А ти.

— Питам теб.

— Засега е добре. Ти си истински професионалист. Впечатлен съм.

— Благодаря. А в лично отношение?

— В лично отношение твоята компания ми е приятна.

— И на мен твоята.

След няколко секунди многозначително мълчание, тя смени темата и ме попита:

— Как ти се стори генерал Камбъл?

Замислих се за момент. Много е важно да се прецени реакцията на приятели, членове на семейството и колеги при научаване за смъртта, колкото е възможно по-скоро след настъпването й. Разрешил съм повече от един случай за убийство просто като съм определил кой не е реагирал правилно и съм продължил по тази следа. Казах на Синтия:

— Не изглеждаше така поразен и обхванат от неутешима скръб, както би могло да се очаква от родител, току-що научил за смъртта на свое дете. От друга страна, той си е той.

Тя попита:

— Но кой е той?

— Войник, герой, предводител… Колкото по-високо се качва човек по стълбата на властта, толкова по-сдържан става.

— Може би. — Тя помълча малко и после каза: — Като се има предвид как е умряла Ан Камбъл… Имам предвид как беше намерена… Не вярвам баща й да я е убил.

— Ние не знаем дали е умряла там, където беше намерена, нито дали е умряла облечена или гола. Нещата невинаги са такива каквито изглеждат. Когато убиецът е умен, ти виждаш само това, което той иска да видиш.

— И все пак, Пол, не вярвам, че той би могъл да удуши собствената си дъщеря.

— Не се случва често, но не е и съвсем невероятно. — Добавих: — Ако беше моя дъщеря и знаех за сексуалните й предпочитания, доста бих се ядосал.

— Но не би изпаднал в убийствен гняв по отношение на собствената си дъщеря.

— Не, не бих. Но никога не се знае. Просто определям мотиви.

Спряхме пред офицерския клуб, който както казах е в испански стил, замазан с хоросан. Явно този стил е бил на мода през 1920 година, когато клубът и другите постоянни постройки са били построени, след като Камп Хадли е станал Форт Хадли. Войната, която щяла да сложи край на всички войни, е била спечелена, но някъде скрита в съзнанието на група хора явно е съществувала мисълта, че има нужда от голяма редовна армия за следващата война, която ще сложи край на всички войни и аз имах песимистичното предчувствие, че настоящото съкращаване на въоръжените сили е просто временно състояние на нещата.

Отворих вратата на колата и казах на Синтия:

— Не си облечена подходящо, иначе бих те поканил на вечеря.

— Ами… ще се преоблека, ако желаеш. Освен ако не предпочиташ да вечеряш сам.

— Ще те чакам в грил залата.

Излязох от колата и тя потегли.

Влязох в клуба точно когато по радиоуредбата прозвуча сигналът за вечерна проверка. Намерих канцеларията на секретаря, показах значката си от ЦСО и поисках телефон и телефонен указател. Полковник Чарлс Мур нямаше адрес на територията на гарнизона, така че се обадих в школата за психооперации. Беше малко след шест, но хубавото на армията е, че обикновено някъде има някой на пост. Ние никога не спим. Един дежурен сержант вдигна телефона и ме свърза с канцеларията на полковник Чарлс Мур.

— Психооперации. Говори полковник Чарлс Мур.

— Полковник Мур, обажда се старши подофицер Бренер. Аз съм от „Арми Таймс“.

— О…

— Във връзка със смъртта на капитан Камбъл.

— Да… о, Господи, колко ужасно… истинска трагедия.

— Да, сър. Бихте ли ми казали няколко думи.

— Разбира се. Ами… аз бях командващият офицер на капитан Камбъл.

— Да, сър. Зная това. Полковник, ще ви бъде ли удобно да се срещнем в офицерския клуб сега? Няма да ви задържа повече от десет минути. — Освен ако не ме заинтригуваш, полковник.

— Ами…

— След около два часа трябва да тръгвам и искам да разменя поне няколко думи с командващия й офицер.

— Разбира се. Къде?

— В грил залата. Облечен съм със син цивилен костюм. Благодаря ви, полковник.

Затворих. Повечето американци знаят, че не е нужно да говорят с полицията, ако не искат, но те някак си се чувстват задължени да говорят с пресата. Да става каквото ще, бях прекарал по-голямата част от деня като Пол Бренер от ЦСО и необходимостта да си служа с измама беше повече, отколкото можех да понеса.

Придърпах телефонния указател на Мидлънд към себе си и открих Чарлс Мур в същия комплекс, където беше живяла Ан Камбъл. Това само по себе си не беше необикновено, макар че „Виктъри Гардънс“ не беше място, което един полковник нормално би избрал да живее. Но може би е имал дългове, а може би като психиатър той не се е притеснявал, че на паркинга ще се сблъсква с лейтенанти и капитани. А може би е искал да бъде близо до Ан Камбъл.

Отбелязах си адреса и телефонния му номер, после се обадих в хотела за офицери и хванах Синтия точно когато тръгваше от стаята си.

— Ще се срещнем с полковник Мур. Ние сме от „Арми Таймс“. Виж също дали можеш да ми вземеш стая там. Не мога да се върна в Уиспъринг Пайнс сега, когато Ярдли ме дебне. Спри в гарнизонната лавка и ми вземи четка за зъби, самобръсначка и други такива. Също и шорти, средна големина и чорапи. Може би и нова риза, номер петнадесет, и не забравяй да си вземеш удобни обувки за по-късно, когато ще отидем на полигона, а също и фенерче. Ясно ли е? Синтия? Ало?

Лоша връзка, предполагам. Затворих и слязох в грил залата, която не е толкова официална както главната зала и където можеш да се нахраниш веднага. Поръчах си бира на бара и започнах да вечерям с пържени картофи и ядки, докато слушах разговорите около мен. Темата беше Ан Камбъл, а тонът на разговорите беше приглушен и предпазлив. В края на краищата това беше офицерски клуб. Темата вероятно беше същата в мидлъндските барове, но там сигурно се изразяваха повече мнения.

Видях мъж на средна възраст, с парадна зелена униформа и полковнически орли да влиза в залата и да оглежда голямата открита приземна стая. Наблюдавах го в продължение на цяла минута, отбелязвайки си, че никой не му махна или поздрави. Явно полковник Мур не беше много известен или може би не го обичаха. Изправих се и се приближих към него. Той ме видя и се усмихна неуверено:

— Господин Бренер?

— Да, сър.

Ръкувахме се. Униформата на полковник Мур беше измачкана и лошо ушита, отличителна черта на офицерите от помощните отдели.

— Благодаря ви, че дойдохте — казах аз.

Полковник Мур беше на около петдесет години, с черна къдрава коса, която беше малко по-дълга и с вид на цивилен психиатър, мобилизиран предния ден. Военните лекари, военните адвокати, военните психиатри и военните зъболекари винаги са будели моето любопитство. Никога не мога да преценя дали се крият от процес за злоупотреба със служебните права или просто са предани патриоти. Заведох го към една маса в отдалечения ъгъл и седнахме.

— Нещо за пиене?

— Да.

Махнах на сервитьора и полковник Мур си поръча чаша шери. Вече започнахме лошо.

Мур се втренчи в мен, като че ли искаше да определи психическото ми заболяване. Тъй като не исках да го разочаровам, аз започнах:

— Като че ли е била спипана от някакъв психопат. Може би сериен убиец.

Верен на професията си, той насочи думите ми към мен и попита:

— Защо казвате това?

— Просто наслуки.

Той ме уведоми:

— Тук не е имало подобни изнасилвания и убийства.

— Подобни на какво?

— На това, което се е случило с капитан Камбъл.

Точно какво се е случило с капитан Камбъл не би трябвало да бъде широко известно по това време, но армията вирее върху слухове и мълви, така че това, което полковник Мур знаеше, и полковник Фаулър знаеше, и генерал Камбъл знаеше, и кога са го научили, и как са го научили, беше нечие предположение в този момент на деня. Попитах:

— Какво точно се е случило с нея?

Той отвърна:

— Била е изнасилена и убита, разбира се. На полигона.

Извадих бележника си и отпих от бирата.

— Току-що ме извикаха от Вашингтон и нямам много информация. Чух, че са я намерили гола и вързана.

Той обмисли отговора си, а после каза:

— По-добре питайте военните полицаи за това.

— Правилно. Откога сте неин командващ офицер?

— Откакто дойде тук, във Форт Хадли, преди около две години.

— Значи сте я познавал доста добре?

— Да. Школата е малка. Има само около двадесет офицери и тридесет редници и сержанти зачислени там.

— Разбирам. Как се почувствахте, когато чухте новината?

Той отвърна:

— Намирам се в истински шок. Все още не мога да повярвам, че това се е случило.

И така нататък. В действителност ми изглеждаше съвсем добре въпреки истинския си шок. От време на време ми се налага да работя с психиатри и психолози и зная, че са склонни да се държат неуместно, докато казват съвсем уместни неща. Освен това, уверен съм, че определени професии привличат определен тип характери. Това е особено вярно в армията. Офицерите от пехотата, например, са малко надменни, надути и самоуверени. Хората от ЦСО са хитри, саркастични и изключително умни. Средностатистическият психиатър е избрал живот, в който се занимава с объркани умове и може да прозвучи като клише, но доста от тях самите са малко побъркани. Чарлс Мур, специалистът по водене на психологическа война, който се опитва да превърне здравия разум на врага в болен, приличаше на лекар, който отглежда бацила на тифуса за нуждите на бактериологичната война.

Но във всеки случай, докато говорехме, Чарлс Мур не ми се стори напълно в ред. За кратки периоди той като че ли отсъстваше, после неочаквано се втренчваше в мен, като че ли искаше да прочете нещо на лицето ми, или да отгатне мислите ми. Той наистина ме караше да се чувствам неловко, а това не беше лесно. Освен че беше странен, очите му бяха малко зловещи — много тъмни, много дълбоки и много пронизващи. А и гласът му имаше този бавен, псевдоуспокояващ тон, на който вероятно ги учат в училището за психиатри.

Попитах го:

— Познавахте ли капитан Камбъл преди да дойдете тук?

— Да. Срещнахме се за пръв път преди около шест години, когато тя посещаваше практическата школа във Форт Браг. Бях неин инструктор.

— Тя току-що е била получила титлата си магистър по психология в Джорджтаун.

Той ме погледна по начин, по който хората те гледат, когато кажеш нещо, което те са смятали, че не знаеш. Отвърна:

— Да мисля, че е така.

— А бяхте ли заедно в Браг, когато тя е работила с групата по психооперации?

— Аз бях в школата, тя работеше по своята специалност с четвъртата група психооперации.

— И после?

— Германия. Бяхме там почти по едно и също време. После се върнахме в школата Дж. Ф. К. в Браг и двамата преподавахме за известно време, после бяхме изпратени по една и съща задача в Персийския залив, после в Пентагона за кратко и преди две години дойдохме тук, във Форт Хадли. Важно ли е всичко това?

— Какво правите във Форт Хадли, полковник?

— Това е секретно.

— Аха — кимнах аз и си записах нещо. Не се случва често двама души да имат толкова много общи назначения, дори и да са от специализирана област като психооперациите. Познавам семейни двойки, които не са имали такъв късмет. Вземете бедната Синтия, например, която макар и неомъжена за този тип от специалните части или на времето, беше сгодена за него, и въпреки всичко беше в Брюксел, докато той беше в зоната на канала. Казах на полковник Мур:

— Имали сте добри професионални взаимоотношения.

— Да, капитан Камбъл беше изключително амбициозна, умна, добре се проявяваше и заслужаваше доверие.

Това звучеше като думите, които той е пишел, когато е готвил атестацията й на всеки шест месеца. Очевидно са били екип. Попитах го:

— Тя беше ли ваше протеже?

Той ме загледа, като че ли едната френска дума, която бях използвал, би могла да доведе или да подскаже друга френска дума, може би метреса, или някоя друга мръсна чужда дума. Той отвърна:

— Тя ми беше подчинена.

— Точно така — записах си това в графата „разправяй ги на баба ми“. Открих, че се дразня от това, че този шут е бил из целия свят с Ан Камбъл и е споделил толкова години с нея.

Чудесно, нали. Искаше ми се да му кажа: „Виж какво, Мур, ти не би трябвало да си дори на една планета с тази богиня. Аз съм този, който би могъл да я направи щастлива. Ти си един жалък смахнат психиатър.“ Но вместо това продължих:

— А познавате ли баща й?

— Да. Но не добре.

— Срещали ли сте го преди Форт Хадли?

— Да. От време на време. Ние го видяхме няколко пъти в Залива.

— Ние?

— Ан и аз.

— Аха — записах си това.

Зададох му още няколко въпроса, но очевидно никой от двама ни не получаваше нещо интересно от този разговор. Това, което исках от тази среща, беше да получа представа за него преди той да разбере с кого говори. Щом научат, че си ченге и започват представлението. От друга страна, репортерите на „Арми Таймс“ не могат да задават въпроси като „Имали ли сте сексуални отношения с нея?“, но ченгетата могат, така че аз го попитах:

— Имали ли сте сексуални отношения с нея?

Той се изправи:

— Що за въпрос е това? Ще наредя да ви арестуват.

Показах му значката си.

— ЦСО, полковник. Седнете.

Той се втренчи в значката за секунда, после в мен и очите му излъчваха смъртоносни червени лъчи „зип, зип“, като в слаб филм на ужасите.

Казах отново:

— Седнете, полковите.

Той огледа крадешком полупразната зала, като че ли се чудеше дали не е ограден, или нещо такова. Накрая седна.

Има полковници и полковници. Теоретично чинът се издига над мъжа или жената, които го притежават и ти уважаваш чина, но не човека. В действителност обаче, това не е така. Полковник Фаулър, например, имаше власт, и авторитет и ти трябваше да внимаваш. Полковник Мур не беше свързан с никоя структура на властта, доколкото знаех. Казах му:

— Разследвам убийството на капитан Камбъл. Вие не сте заподозрян в този случай, така че няма да ви чета правата. Следователно трябва да отговорите на въпросите ми пълно и вярно. Ясно ли е?

— Вие нямате никакво право да се представяте за…

— Оставете ме аз да се притеснявам за раздвоената си личност. О’кей? Първи въпрос…

— Отказвам да говоря в отсъствието на адвокат.

— Мисля, че сте гледали прекалено много филми. Нямате никакво право на адвокат и никакво право да не отговаряте на въпросите ми, освен ако не сте заподозрян. Ако откажете да ми сътрудничите доброволно, ще ви считам за заподозрян, ще ви прочета правата, ще ви заведа в сградата на военната полиция и ще съобщя, че имам заподозрян, който иска адвокат. Намирате се в това, което се нарича военна клопка. Така че?

Той помисли за момент и после каза:

— Нямам абсолютно нищо да крия и съжалявам, че ме поставихте в положение да се отбранявам.

— Добре. Първи въпрос. Кога за последен път видяхте капитан Камбъл?

Той се изкашля, оправи стойката си и после отвърна:

— Видях я за последен път вчера около 16.30 в моята канцелария. Каза, че отива в клуба, за да хапне нещо и после ще се яви за наряд.

— Защо е изявила желание да бъде началник на караула снощи?

— Нямам представа.

— Обади ли ви се тя от главния щаб през нощта, или вие на нея?

— Ами… нека си помисля…

— Всички телефонни разговори в гарнизона могат да се проследят, а има и дневник на началник-караула.

В действителност вътрешногарнизонните обаждания не можеха да се проследят, а капитан Камбъл надали би записала някое обаждане от нея или за нея, което е било от личен характер.

Мур отвърна:

— Да, аз й се обадих…

— Кога?

— Около 23.00.

— Защо толкова късно?

— Ами, имахме да обсъждаме служебни въпроси за следващия ден, а и знаех, че по това време ще бъде по-спокойно.

— Откъде се обадихте?

— От къщи.

— Къде е това?

— Извън гарнизона. „Виктъри Драйв“.

— Не е ли живяла и мъртвата там?

— Да.

— Бил ли сте някога в къщата й?

— Разбира се. Много пъти.

Опитах се да си представя как изглеждаше този тип гол, с гръб към камерата, или с кожена маска. Зачудих се дали хората от криминалния отдел имаха специалист по пенисите, някой мъж или жена, които можеха да сравнят увеличена снимка на даден пенис с този, с който полковникът беше надарен. Както и да е, попитах го:

— Имали ли сте сексуални връзки с нея?

— Не. Но вие със сигурност ще чуете слухове. Слуховете са ни преследвали където и…

— Женен ли сте?

— Бях. Разведох се преди около седем години.

— Имате ли връзки с жени?

— Рядко.

— Намирахте ли Ан Камбъл привлекателна?

— Ами… възхищавах се на ума й.

— А някога забелязвали ли сте тялото й?

— Не ми харесва този начин на задаване на въпроси.

— На мен също. Намирахте ли я привлекателна в сексуално отношение?

— Аз й бях старши офицер, почти двадесет години съм по-възрастен от нея, тя е генералска дъщеря. Никога не съм й казвал нещо, което би могло да се изтълкува като сексуални обиди.

— Аз не разследвам случай на сексуални обиди, полковник. Разследвам изнасилване и убийство. — Попитах го: — Тогава защо е имало слухове?

— Защото хората имат мръсно съзнание. Дори и офицерите от армията. — Той се усмихна. — Като вас.

При тази забележка аз поръчах още две питиета, още едно шери, за да го отпусне, и бира, за да укроти желанието ми да го цапна.

Синтия пристигна облечена и черен панталон и бяла блуза. Представих я на полковник Мур и после й казах:

— Вече не сме от „Арми Таймс“. Сега сме от ЦСО. Тъкмо питах полковник Мур дали е имал сексуални връзки с мъртвата, а той ме убеждаваше, че не е имал. В момента сме във враждебно настроение.

Синтия се усмихна и каза на Мур:

— Господин Бренер е изключително напрегнат и изморен.

Тя седна и ние поговорихме няколко минути, през които я осведомих за последните новини. Синтия поръча уиски с кола и един сандвич за себе си и сандвич със сирене за мен. Тя знае, че обичам сандвичи със сирене. Полковник Мур отклони поканата за вечеря с нас, обяснявайки, че бил все още прекалено разстроен, за да яде. Синтия го попита:

— Като неин приятел знаехте ли за някого, с когото би могла да има връзка?

— Имате предвид сексуална?

— Струва ми се за това се говори на масата — отвърна тя.

— Ами… нека помисля… Тя се срещаше с един млад мъж… цивилен. Рядко излизаше с военни.

— Кой беше цивилният? — попита Синтия.

— Един човек на име Уес Ярдли.

— Ярдли? Шефът на полицията Ярдли?

— Не, не. Уес Ярдли, един от синовете на Бърт Ярдли.

Синтия ме погледна, а после попита Мур:

— Откога се срещаха?

— От време на време, откакто тя дойде тук. Имаха бурна връзка. Всъщност, без да соча с пръст, но това е човекът, с когото трябва да говорите.

— Защо?

— Защо? Ами то е очевидно. Те имаха връзка. Караха се като куче и котка.

— За какво?

— За… ами тя ми спомена, че той се отнасял зле с нея.

Това някак си ме изненада. Казах на Мур:

— Той се отнасял лошо с нея?

— Да. Не й се обаждал, срещал се с други жени, срещали се само когато той искал.

Това не се връзваше. Ако аз бях влюбен в Ан Камбъл, защо всички други мъже да не я следваха като кученца по петите? Казах на Мур:

— Защо е търпяла всичко това? Искам да кажа, била е… желана, привлекателна… — Невероятно красива, сексапилна и е имала тяло, за което можеш да умреш. Или да убиеш.

Мур се усмихна, почти с разбиране, помислих си аз. Този тип ме караше да се чувствам неспокоен. Каза:

— Има такъв тип характер — ще го кажа с езика на непрофесионалиста — Ан Камбъл харесваше лошите момчета. Тя смяташе всеки, който проявеше и най-малкото внимание към нея, за слаб и достоен за презрение. Това включваше повечето мъже. Привличаха я само мъже, които се отнасяха лошо, почти грубо с нея. Уес Ярдли е такъв тип мъж. Той е мидлъндски полицай, също като баща си, местен плейбой и има много приятелки, привлекателен е, предполагам, има чара на южняците и знае всички номера от старите времена. Мошеник и негодник са подходящи думи за него.

Все още не можех да възприема това и казах:

— И Ан Камбъл е имала връзка с него в продължение на две години?

— С прекъсвания.

Синтия каза:

— И тя е обсъждала всичко това с вас?

— Да.

— Професионално.

Той кимна в знак, че оценява нейната проницателност.

— Да, аз бях нейният психотерапевт.

Аз не бях толкова проницателен, може би защото умът ми беше объркан. Бях изключително разочарован от Ан Камбъл. Стаята за игри и снимките не ме разстроиха, може би защото знаех, че тези мъже са били просто предмети за нея и тя ги е използвала като такива. Но мисълта за приятел, за любовник, за някой, който я е обиждал, роднина на Бърт Ярдли при това, наистина ме изкара извън релси.

Синтия каза на Мур:

— Вие знаете почти всичко, което може да се знае за нея.

— Така мисля.

— Тогава ви молим да ни помогнете с психологическата аутопсия.

— Да ви помогна. Та вие не бихте могли да се докоснете дори до повърхността, госпожо Сънхил.

Овладях се и му казах:

— Ще ми трябват всичките ви бележки и записите на сеансите с нея.

— Никога не съм водил никакви записки. Такава беше уговорката ни.

Синтия каза:

— Но вие ще ни помогнете?

— Защо? Тя е мъртва.

Синтия отвърна:

— Понякога психологическата аутопсия помага да се изгради психологически профил на убиеца. Предполагам, че знаете това.

— Чувал съм. Зная много малко за криминалната психология. Ако искате мнението ми, това са почти изцяло глупости. Ние всички сме душевноболни в криминално отношение, но повечето имат добър самоконтрол — вътрешен и външен. Махнете самоконтрола и пред вас стои убиец. Виждал съм съвсем уравновесени мъже във Виетнам, които убиваха бебета.

Никой не проговори за момент и ние просто седяхме всеки погълнат от мислите си.

Накрая Синтия каза:

— Но ние очакваме, като неин довереник, да ни кажете всичко, което знаете за нея, приятелите й, враговете й, ума й.

— Предполагам, че нямам друг избор.

— Не, нямате — увери го Синтия. — Но ние бихме предпочели да ни сътрудничите доброволно, макар и не с ентусиазъм. Вие сигурно искате убиецът й да бъде предаден на съда.

— Бих желал да открият убиеца й, защото ми е интересно да разбера кой може да е бил… А що се отнася до правосъдие, аз съм почти сигурен, че убиецът е мислил, че раздава правосъдие.

Синтия попита:

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че когато жена като Ан Камбъл е била изнасилена и убита почти под носа на баща й, може да бъдете сигурни, че някой е имал зъб на нея, на баща й, или на двамата, и вероятно основателно. Основателно поне според него. — Той се изправи. — Това много ме разстройва. Чувствам силно загубата й. Нейното присъствие ще ми липсва. Така че, ако ме извините…

Синтия и аз също се изправихме. Той беше полковник в края на краищата.

— Бих желал да говоря с вас утре. Моля оставете деня си свободен, полковник. Вие ме заинтригувахте.

Той тръгна и ние седнахме.

Храната пристигна и аз започнах да отчупвам с неохота от сандвича си.

Синтия каза:

— Добре ли си?

— Да.

— Струва ми се, че изборът на любовници на Ан Камбъл те разстрои. На теб като че ли ти потънаха гемиите, когато чу.

Погледнах я.

— Казват, че никога не трябва да се обвързваш емоционално със свидетели, заподозрени или жертви. Но човек някак си не може да не го прави.

— Аз винаги се обвързвам емоционално с жертвите на изнасилвания. Но те са живи и наранени. Ан Камбъл е мъртва.

Не отвърнах на това. Синтия продължи:

— Не ми е приятно да го казвам, но познавам този тип хора. Вероятно е изпитвала садистично удоволствие да измъчва психически мъжете, които не са можели да откъснат очите или умовете си от нея, а пък мазохистично се е отдавала на мъж, за когото е знаела, че ще я унижи. Най-вероятно, някъде в подсъзнанието си, Уес Ярдли е знаел ролята си и я е изпълнявал добре. Най-вероятно тя го е ревнувала от другите му жени и най-вероятно той е бил безразличен към заплахите й, че ще си намери друг приятел. Имали са добри взаимоотношения в нездравия свят, който са си създали. Уес Ярдли е вероятно най-малко вероятният заподозрян.

— Откъде знаеш всичко това?

— Е… аз не съм била там, но познавам много жени, които са били. Виждам прекалено много от тях.

— Наистина ли?

— Наистина. Ти познаваш такива мъже, нали?

— Вероятно.

— Проявяваш класически симптоми на умора. Ставаш глупав и скучен. Иди да поспиш малко, а аз ще те събудя по-късно.

— Добре съм. Взе ли ми стая?

— Да. — Тя отвори чантичката си. — Ето ключа. Нещата, за които ме помоли, са в колата ми, която е отключена.

— Благодаря. Колко ти дължа?

— Ще ги сложа в списъка на разходите си. Карл ще си умре от смях като види мъжкото бельо. Можеш да стигнеш пеша хотела за офицери оттук, освен ако не искаш да вземеш колата ми.

— Нито едното, нито другото. Отиваме в сградата на военната полиция — изправих се аз.

— Имаш нужда от известно освежаване, Пол.

— Искаш да кажеш, че воня?

— Дори и такъв хладнокръвен човек като теб се поти в Джорджия през август.

— Добре. Запиши това тук на моя сметка.

— Благодаря.

— Събуди ме в 21.00.

— Разчитай на това.

Изминах няколко крачки, после се върнах и казах:

— Ако не е имала нищо общо с офицерите от гарнизона и ако е била луда по това мидлъндско ченге, тогава кои са тия от снимките?

Синтия вдигна очи от сандвича си.

— Отивай да спиш, Пол.