— Да. Някакво превозно средство със сигурност е минало по Джордън Фийлд Роуд на петдесет метра от Райфъл Рейндж Роуд. Оставило е следи, макар че отпечатъците са измити, но има един прекършен храст и едно прясно ожулено борово дърво.

Отпих от кафето, като се опитвах да си проясня главата. Синтия беше облечена в сини джинси и бяла тениска и изглеждаше добре.

— Ожулил е дърво?

— Да. Така че, аз отидох в Джордън Фийлд и събудих бедния Кал. Той и още един полицай отидоха на мястото и отрязаха повредената част от дървото.

— И?

— Ами, върнаха се в хангара и под микроскоп можахме да видим прашинки от боя. Кал ще изпрати проби във Форт Гилем. Казах му, че се съмняваме в черен джип Чероки и той казва, че те могат да проверят при производителя, или чрез техните мостри на бои за коли.

— Правилно. И ние ще открием ожулване по джипа на госпожа Кент.

— Надявам се. Тогава ще имаме доказателството, необходимо да потвърди твоето възпроизвеждане на движенията на Кент.

— Да. — Прозях се и се изкашлях. — За нещастие, ако боята е от черен джип Чероки, това ще докаже само, че черен джип е одраскал дървото. И все пак това ще успокои мисълта ми.

— Моята също.

Изпих кафето и сложих чашата на шкафчето.

— Исках да стана рано. Ти опита ли се да ме събудиш?

— Не. Приличаше на мъртъв.

— Ами… добре. Добра работа.

— Благодаря. Освен това занесох ботушите ти на Кал Сайвър и той сравни отпечатъците ти с неидентифицираните гипсови отливки и можа да определи следите ти върху схемата си.

— Благодаря. Заподозрян ли съм?

— Не още. Но Кал трябваше да сравни отпечатъците ти.

— Лъсна ли ботушите ми?

Тя не отвърна на това.

— Кал е получил компютърна програма от Форт Гилем и програмира компютъра в хангара така, че да показва отпечатъците на стъпките на всеки човек поотделно. Информирах го напълно за това, което според нас се е случило оная нощ. — Тя се изправи и отиде до прозореца. — Дъждът спря. Слънцето се показа. Добре е за посевите. Добре е за погребението.

Забелязах лист хартия на леглото и го взех. Беше разпечатка на писмото на Ан Камбъл до госпожа Кент. То започваше така:

„Скъпа госпожо Кент,

пиша ви във връзка със ситуацията, която възникна между съпруга ви и мен.“

Писмото завършваше:

„Макар че уважавам съпруга ви в професионално отношение, нямам никакъв личен интерес по отношение на него. Бих ви предложила той да потърси помощ, сам или с вас, а също и може би да помоли за прехвърляне, или за отпуска. Загрижена съм за кариерата му, за репутацията му и за това бъдат избягнати всякакви прояви на непристойно поведение във военната част на баща ми.

Искрено ваша

Ан Камбъл.“

Аз едва не се засмях, а Синтия се обърна и отбеляза:

— Не може да й се отрече, че е имала кураж.

Хвърлих писмото на нощното шкафче.

— Сигурен съм, че Кент е видял оригиналното писмо и това го е вбесило. А между другото, Кал има ли информация от специалиста по отпечатъците в Оуклънд?

— Не още.

— Добре. Аз ще се издигна и ще изгрея, но съм гол.

Синтия ми хвърли халата и се обърна към прозореца. Излязох от леглото, сложих си халата и отидох в банята. Измих лицето си и си сложих пяна за бръснене.

Телефонът в моята стая иззвъня и Синтия отговори. Не можах да чуя много заради течащата вода, но след минута Синтия подаде глава през вратата, докато се бръснех и каза:

— Беше Карл.

— Какво искаше?

— Искаше да знае дали не е сбъркал стаята.

— Аха…

— Той е в Атланта. Ще бъде тук до 10.00 часа.

— Обади му се отново и му кажи, че има торнадо.

— Той вече е тръгнал.

— Страхотно.

Избръснах се и започнах да мия зъбите си. Синтия се върна в стаята ми. Когато пуснах душа, чух телефона в нейната стая да звъни. Предположих, че тя няма да го чуе, така че погледнах в моята стая, но тя беше на моя телефон. И така, тъй като мислех, че е служебно и важно, отидох в стаята й и вдигнах телефона.

— Ало.

Мъжки глас попита:

— Кой е?

Аз отвърнах:

— Ти кой си?

— Говори майор Шолте. Какво правите в стаята на жена ми?

Добър въпрос. Бих могъл да кажа, че телефонистът е позвънил в грешна стая, бих могъл да кажа много неща, но казах:

— Всъщност правя същото, което правех в Брюксел.

— Какво? Кой по дяволите… Бренер? Бренер ли е?

— На вашите услуги, майоре.

— Ти, мръснико. Ти си мъртъв. Разбираш ли, Бренер? Мъртъв си.

— Имаше тая възможност в Брюксел. Човек има само по една възможност.

— Ти, мръсник, такъв…

— Госпожа Сънхил не е тук. Да й предам ли нещо?

— Къде е?

— Под душа.

— Мръсник.

Защо беше изпаднал в такъв бяс щом щяха да се развеждат и той си има приятелка? Е, мъжете са странни и все още смятат съпругите си за тяхна собственост, дори и когато са пред развод. Нали така? Не, нещо не беше наред и аз имах неопределеното усещане, че бях направил голям гаф.

Майор Шолте ми каза:

— С теб е свършено, Бренер, и аз ще ти видя сметката.

Интересно. Попитах го:

— Вие със Синтия не сте ли в развод?

— Развод? Кой по дяволите ти каза това? Кажи на тази кучка да се обади.

— Пробна раздяла?

— Кажи й да се обади по гадния телефон. Веднага.

— Почакай.

Сложих телефона на леглото и си помислих за живота. Наистина беше гаден понякога, после става по-добър и ставаш оптимист и на сърцето ти олеква малко и стъпките ти стават по-пъргави и тогава някой измъква пътеката изпод краката ти и ти отново се озоваваш на земята. Вдигнах телефона и казах:

— Ще й кажа да ти се обади по-късно.

— И по-добре го направи, ти мръсен, гаден…

Затворих и се върнах в общата баня. Съблякох си халата и влязох под душа.

Синтия застана на вратата и извика през шума на водата:

— Обадих се в школата за психооперации и проверих дали полковник Мур е прекарал нощта там. Оставих съобщение за него да ни чака в сградата на военната полиция след час. Окей?

— Окей.

— Извадих ти униформата. Трябва да сме с униформи на погребението.

— Благодаря.

— Аз ще си облека униформата.

— Добре.

Можех да я видя през стъклото как минава през банята и отива в стаята си. Вратата й се затвори, аз спрях душа и излязох.

В 08.00 часа ние бяхме облечени с парадните си униформи и бяхме в моя Шевролет на път за сградата на военната полиция. Синтия попита:

— Нещо тревожи ли те?

— Не.

Изпих още едно кафе в нашата канцелария и прегледах телефонните обаждания и бележки. Полковник Мур се появи и видът му беше малко опърпан, но беше облечен в парадна униформа за погребението. Отнякъде се беше сдобил с чифт униформени обувки. Синтия му предложи стол. Без никакви предисловия аз му казах:

— Полковник, имаме основания да вярваме, че полковник Кент е убил Ан Камбъл.

Той изглеждаше изненадан, почти вцепенен и не отговори. Попитах го:

— Логично ли е?

Той обмисли това продължително и после отвърна:

— Той беше започнал да става труден, но…

— Какво ви е казвала Ан Камбъл за него?

— Ами… че й се обажда по всяко време, че й пише писма, ходи без предупреждение в дома й и в службата й.

И така нататък. Попитах го:

— През нощта, в която тя беше убита, когато й се обадихте в главния щаб, тя спомена ли ви, че той е минавал да я вижда или че й се е обаждал?

Той помисли за момент и после отвърна:

— Всъщност тя ми каза, че няма да използва своето БМВ нея нощ, какъвто беше първоначалният план. Каза ми да гледам за джип вместо това. Каза, че Бил Кент й досажда отново, и че тя ще се набива по-малко на очи в джип, и че иска той да види, че колата й е на паркинга през цялата нощ. Това усложни нещата, защото колата й е с телефон, а аз имах безжичен телефон и ние възнамерявахме да поддържаме връзка, докато тя кара към полигона. Но проблемът не беше толкова съществен, тя тръгна с джипа и ние се срещнахме по разписание.

Синтия го попита:

— Тя спомена ли Кент, когато се срещнахте?

— Не…

— Спомена ли, че е била проследена?

— Не… Всъщност каза, че е видяла една кола зад себе си, но тя завила към Джордън Фийлд. — Той добави: — Тя беше убедена, че всичко е наред и аз се обадих на баща й по безжичния си телефон.

Синтия каза:

— И тогава вие отидохте на полигона.

— Да.

— След като свършихте, вие сте чакал до тоалетните, за да се уверите, че всичко върви по план.

— Да.

— Не ви ли хрумна — попита Синтия, — че е много вероятно полковник Кент да се появи там?

Той обмисли това за момент и после отвърна:

— Предполагам, че ми мина през ум. Той като че ли я преследваше.

— И не ви хрумна, че той наистина я е проследил и може би я е убил?

— Ами… сега като си мисля за това…

— Вие сте истински детектив, полковник — отбелязах саркастично.

Той изглеждаше объркан от това и отвърна:

— Мислех си, че е бил генералът, който… Всъщност не знаех какво да мисля. Първата ми мисъл, когато чух, че е била убита, беше, че баща й го е направил… но ми мина през ум също, че той просто я е оставил там и че някой друг човек… някой луд… случайно е минал… просто никога не съм си мислил за Кент…

— Защо не? — попитах аз.

— Той… той е началникът на военната полиция… женен мъж… той я обичаше… но, да, сега като го казвате, е много вероятно. Искам да кажа от психологическа гледна точка, беше станал прекалено завладян от нея, ирационален. Ан вече не можеше да го контролира.

— Ан — изтъкнах аз — е създала едно чудовище.

— Да.

— Тя разбираше ли това?

— На едно ниво. Но тя не беше свикнала да си има работа с мъже, които не може да контролира. Освен баща й и може би Уес Ярдли. Като се замисля сега, тя не обръщаше достатъчно внимание на Бил Кент. Тя не го оцени правилно.

— Тя се е провалила в собствената си област.

Той не отговори.

— Добре, това, което искам от вас, е да отидете в канцеларията си и да го напишете.

— Да напиша какво?

— Всичко. Пълен отчет за участието ви в тази история. Предайте ми я в църквата след службата. Имате почти два часа. Пишете бързо. Не споменавайте и дума за това на никого.

Полковник Мур се изправи и излезе, а аз си помислих, че прилича на бледа сянка на мъжа, когото бях срещнал преди един ден.

Синтия отбеляза:

— Този случай изглеждаше труден и ние всички работихме усилено, а отговорът през цялото време е, бил буквално под носа ни.

— Точно за това беше труден за виждане.

Синтия говори за разни дребни неща известно време, а аз мълчах през цялото време. Тя ме поглеждаше постоянно.

За да избягна някои неприятни неща, аз вдигнах телефона и се обадих на полковник Фаулър в главния щаб. Той веднага отговори и аз му казах:

— Полковник, искам да вземете обувките, които вие и госпожа Фаулър сте носили на шести полигон и да ги унищожите. Второ, уточнете историята си с тази на генерал Камбъл. Никога не сте ходили на полигона. Трето, качете госпожа Фаулър на някоя кола или самолет веднага след погребението.

Той отговори:

— Оценявам това, което казвате, но чувствам, че трябва разкрия участието си в това.

— Желанието на вашия командващ офицер е да не го правите. Желанието на един генерал е заповед.

— Тази заповед противоречи на закона.

— Направете услуга на всекиго — на вас, на съпругата си, семейството си, на армията, на мен, на Камбълови — забравете за това. Обмислете го.

— Ще го обмисля.

— Въпрос — взехте ли пръстена й от Уест Пойнт?

— Не.

— Имаше ли щик, забит в земята, когато отидохте там?

— Не в земята. Дръжката беше забита във вагината й.

— Разбирам.

— Махнах го и го хвърлих.

— Къде?

— Хвърлих го от моста на река Чикасоу. — Той добави: — Предполагам, че бихте искали да го проверите за отпечатъци.

— Да, бих искал. — Но в действителност Кент не би оставил ни един отпечатък след себе си.

— Извинявам се. Беше реакция.

— Много такива има.

— Всичко е каша, Бренер. Ние всички объркахме нещата.

— Случва се.

— Не и с мен. Не и преди тя да дойде тук две години по-рано. Но знаете ли какво? Вината беше наша, а не нейна.

— Склонен съм да се съглася. Може би ще извърша арест днес следобед.

— Кой?

— Не мога да кажа. Ще се видим на службата.

— Добре.

Затворих. Точно когато си помислиш, че всичко гадно за деня вече ти се е случило, и някой ти прибавя още. В този случай един майор от военната полиция на име Доил беше приносителя на гадостта. Той влезе в канцеларията и погледна Синтия, а после се обърна към мен:

— Господин Бренер, подписали сте заповед за условно освобождаване на сержант Далбърт Елкинс. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Затворихме го в казармите на военната полиция.

— Добре. — На кого му пука?

— Според условията, при които беше освободен, той трябваше да се подписва в дневника на всеки три часа.

— Звучи разумно.

— Той пропусна първия си подпис в 08.00 часа.

Исусе Христе.

— Какво?

— И никой не го е виждал оттогава.

Синтия ме погледна, а после погледна настрана. Майор Доил ме уведоми:

— Разпратихме нареждане за неговото арестуване и уведомихме мидлъндската полиция, областната полиция и щатската полиция на Джорджия. — Той добави: — Командирът на ЦСО, майор Бауз, иска пълен доклад от вас във връзка с този въпрос. — Майор Доил се усмихна неприятно и каза: — Оплеска я. — Той се обърна и излезе.

Известно време гледах в неопределена посока. Накрая Синтия каза:

— И на мен ми се случи такова нещо веднъж.

Не отговорих.

— Но ми се случи само веднъж, така че не трябва да ставаш циничен по отношения на човешката природа.

— Обзалагаш ли се?

Тъй като избирането на точния момент беше изключително важно, сега беше моментът да спомена телефонното обаждане на съпруга й, но Карл Хелман не беше избрал правилно момента и се появи точно тогава.

Когато едрият мъж влезе в малката ни канцелария, Синтия и аз се изправихме. Той кимна небрежно, огледа се наоколо и после всички се ръкувахме. Тъй като Синтия беше с най-нисък чин в стаята, тя му предложи своето място до бюрото й и той го зае. Синтия седна на свободния стол, а аз на моето място.

Карл беше облечен с парадна зелена униформа, също като нас и хвърли шапката си на бюрото.

Също като мен, някога Карл е служил в пехотата, а и двамата бяхме във Виетнам по приблизително едно и също време. Нашите униформи бяха украсени с приблизително същите ордени и медали, включително Бронзовата звезда за храброст и така желаната Значка от бойната рота. Тъй като бяхме закалени в еднакви изпитания и двамата бяхме на средна възраст, ние обикновено прескачахме някои от формалностите. Но тази сутрин нямах настроение за Карл, така че възнамерявах да се придържам към любезностите и протокола.

— Желаете ли кафе, сър? — попитах учтиво.

Карл е хубав мъж, с гъста сиво-черна коса, строга челюст и сини очи. Жените, обаче, не го намират за привлекателен. Може би това е заради държането му, което е студено и официално. Всъщност той е прекален моралист. Като се остави това настрана, той е професионалист.

В продължение на три секунди си разменяхме любезности, а после. Карл ми каза с лекия си акцент:

— Разбрах, че главният ти свидетел по делото за продажбите на оръжие е станал беглец.

— Да, сър.

— Можеш ли да си спомниш каква беше причината да го освободиш?

— Не в момента, не, сър.

— Човек се чуди защо някой, на когото са предложили имунитет, би решил да извърши друго углавно престъпление и да избяга.

— Чудно е наистина.

— Ти обясни ли му, че има имунитет?

— Да, сър, но очевидно не много добре.

— Знаеш, Пол, че е трудно да си имаш работа с глупави хора. Ти прехвърляш собствената си интелигентност и разум върху човек, който е пълен идиот и той те предава. Той е невеж и изплашен, а също и роб на инстинктите си. Затворническата врата се отваря и той побягва. Съвсем е разбираемо.

Аз се изкашлях.

— Мислех, че съм го успокоил и съм спечелил доверието му.

— Разбира се, че си мислел. Именно това е искал да си мислиш, докато е бил от другата страна на решетките. Те са хитри.

— Да, сър.

— Може би следващия път, когато освободиш затворник по важен случай на углавно престъпление, първо ще се посъветваш с мен.

— Всъщност той беше свидетел, сър.

Карл се наведе напред към мен и каза:

— Той не е имал абсолютно никаква представа за разликата. Ти си го вкарал в затвора, пуснал си го да излезе и той е побягнал.

— Да, сър.

— Член 96 от военния кодекс разглежда въпроса за незаконно освобождаване на затворник поради небрежност или умисъл. Ще имаш неприятности.

— Да, сър.

Той се облегна в стола си.

— А сега ми кажи какви са последните новини тук?

Ами, първо така и не успях да спя със Синтия, тя ме излъга за съпруга си, чувствам се скапан и вбесен, все още не мога да изкарам Ан Камбъл от съзнанието си, началникът на военната полиция вероятно е убиец, тъпият Далбърт офейка и денят ми е отвратителен.

Хелман се обърна към Синтия.

— Може би ти ще ми кажеш нещо.

— Да, сър.

Синтия започна с доклад за резултатите от лабораторните изследвания, откритията, които Грейс Диксън беше направила в компютъра, двамата Ярдли и нещастното участие на майор Бауз, полковник Уиймс и другите офицери.

Карл слушаше.

После Синтия представи една редактирана версия на нашите разговори с генерал Камбъл, госпожа Камбъл, полковник Фаулър, госпожа Фаулър и полковник Мур. Аз се вслушвах само на моменти, но забелязах, че тя не спомена точното участие на полковник и госпожа Фаулър в случая, нито пък стаята в мазето на Ан Камбъл, нито пък изобщо спомена Бил Кент. Това беше точно начинът, по който аз бих предал нещата и аз бях впечатлен от това колко беше научила тя през последните два дни. Синтия каза на Карл:

— И така, вие виждате, че всичко е свързано с отмъщение, възмездие, извратени експерименти в психологически операции и това, което се е случило в Уест Пойнт преди десет години.

Карл кимна.

Като нещо, което й е хрумнало по-късно, Синтия спомена Фридрих Ницше в контекста на личната философия на Ан Камбъл. Карл изглеждаше заинтересуван от това и аз усетих, че Синтия свиреше това, което се харесва на аудиторията й.

Карл се облегна назад и се замисли, застанал така с притиснати пръсти той приличаше на някой велик мъдрец, който ей сега ще даде отговор на въпроса за същността на живота. Синтия обобщи:

— Пол извърши забележителна работа и за мен беше много полезно да работя с него.

Ах!

Карл седя неподвижно в продължение на цяла минута и на мен ми хрумна, че великият мъдрец няма никаква идея в главата си. Синтия се опитваше да улови погледа ми, но аз не я поглеждах.

Накрая полковник Хелман проговори:

— Ницше. Да. В отмъщението и любовта жената е по-жестока от мъжа.

Аз попитах:

— Това Ницше ли е, сър, или лично ваше мнение?

Той ме погледна по начин, който подсказваше, че ледът под краката ми е изтънял и каза на Синтия:

— Много добре. Вие сте открили мотиви, всеобща поквара и големи тайни тук.

— Благодаря.

Той погледна към мен, а после към часовника си.

— Не трябва ли да тръгваме за църквата?

— Да, сър.

Той се изправи и ние също. Взехме си шапките и излязохме.

Всички се качихме на моя Шевролет като Карл зае почетното място отзад. Докато карах към гарнизонната църква, Карл най-после попита:

— Знаете ли кой го е направил?

Аз отвърнах:

— Мисля, че знаем.

— Би ли желал да го споделиш с мен?

Теб какво те интересува? Отвърнах:

— Имаме някои косвени доказателства, някои свидетелски показания и някои лабораторни данни, които сочат към полковник Кент.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и получих първото си удоволствие за деня, като видях как очите на Карл се разшириха. Но каменната челюст не се отвори.

— Началникът на военната полиция — подсказах аз.

Карл дойде на себе си и попита:

— Готови ли сте и двамата за официално обвинение?

Благодаря за подаването, Карл. Отвърнах:

— Не, ще предам събраните доказателства на ФБР.

— Защо?

— Нужна е още работа и разследване.

— Кажи ми какво знаете.

Спрях на паркинга на църквата, голяма тухлена постройка, подходяща за военни сватби, погребения, неделно богослужение и молитви преди заминаване в някой район, където се води война. Излязохме от колата и застанахме на горещото слънце. Паркингът беше почти пълен и хората спираха на пътя и на тревата.

Синтия извади парче хартия от чантата си и го подаде на Карл.

— Това беше в компютъра на Ан Камбъл. Писмо до госпожа Кент.

Карл прочете писмото, кимна и го върна на Синтия.

— Да, мога да разбера гнева и унижението на полковник Кент, когато жена му е получила такова писмо. Но това би ли го накарало да убие?

Точно тогава самият полковник Кент мина покрай нас и махна с ръка. Синтия уведоми Карл:

— Това е полковник Кент.

Карл го наблюдаваше как върви към църквата и отбеляза:

— Журналистите, според една заповед, която бях видял на бюрото си, бяха ограничени до няколко избрани представители на вестници и единствените фотографи, които присъстваха, бяха от военния отдел за връзки с обществеността. Заповедта, подписана от полковник Фаулър, нареждаше да не се дават конкретни факти на журналистите.

Качихме се по стълбите и влязохме в преддверието, където около дузина мъже и жени стояха и разговаряха с приглушен погребален тон. Всички се подписахме в книгата за посетители и аз влязох в тъмната църква, в която не беше по-прохладно, отколкото отвън и отбелязах, че почти всички пейки бяха заети. Погребението на дъщерята на командира не беше задължително мероприятие, но само един малоумен би пропуснал да се покаже тук, или поне на церемонията по-късно.

Всъщност не всички офицери и съпруги от Форт Хадли и цивилни знаменитости от Мидлънд биха могли да се съберат в църквата, която побираше около пет-шестстотин души, но бях сигурен, че някои хора вече се събираха в Джордън Фийлд за последното изпращане.

В нишата за хора се чуваше органът, който свиреше тихо и ние застанахме на централната пътека за момент като всеки, предполагам, се опитваше да реши дали трябва да отидем до ковчега, който беше положен на катафалка в основата на олтара. Накрая аз тръгнах по дългата пътека и Синтия и Карл ме последваха.

Приближих ковчега, който беше покрит със знаме и отворен наполовина, спрях и погледнах мъртвата.

Ан Камбъл изглеждаше спокойна, както Кент беше посочил, главата й почиваше върху розова атлазена възглавница, а дългата й коса обрамчваше главата и лицето й. Забелязах, че беше с повече грим, отколкото вероятно е носила преди.

Бяха я облекли с парадната бяла униформа, която беше подходящата за случая, помислих си аз, защото бялото сако със златни ширити и бялата надиплена блуза я правеха да изглежда ефирна, ако не девствена. Върху лявата й страна бяха сложени медалите й, а сабята й от Уест Пойнт беше положена върху тялото й, така че сключените й ръце, който можеха да държат кръст или броеница и зависимост от религията й, държаха дръжката. Острието, поставено в ножница, се губеше под капака на ковчега.

Гледката беше наистина впечатляваща, трябва да си призная, красивото лице, златната коса, златните ширити, блестящият бронз и сребро по сабята и снежнобялата униформа на фона на розовия атлаз, с който беше облицован ковчегът.

Възприех всичко това много набързо, разбира се, за не повече от пет секунди, а после като добър католик, аз се прекръстих, отстраних се от ковчега и тръгнах надолу по пътеката.

Видях Камбълови на първите два реда вдясно: генералът, госпожа Камбъл, един млад мъж, когото разпознах от семейния албум в къщата на Ан Камбъл като техния син и други членове на семейството, стари и млади, всички облечени в черни дрехи и с черни траурни ленти, които все още се използват в армията.

Избягнах погледите им и продължих бавно по пътеката, докато моите спътници ме настигнаха.

Намерихме три места едно до друго на същия ред, на който беше седнал майор Бауз, когото познах от табелката с името му и една жена, за която предположих, че е госпожа Бауз. Бауз кимна на полковник Хелман, който обаче отказа да обърне внимание на един прелюбодеец и глупак. Госпожа Бауз, между другото, беше доста хубава, което още веднъж доказваше, че мъжете са прасета.

Въпреки че току-що бях видял тленните останки на една млада жена, се чувствах малко по-добре, така, както някои хора, които сравняват положението си с това на други с по-малък късмет от тях, като хора със сериозни професионални проблеми, като Бауз, заподозрени в убийство, като Кент, или пък всички, които бяха женени, болни, умиращи или мъртви.

Свещеникът, майор Иймс, облечен само в бойна зелена униформа без никакви свещенически одежди, се изкачи на амвона и насъбраните утихнаха. Майор Иймс започна:

— Скъпи опечалени, събрали сме се тук в присъствието на Бог, за да се сбогуваме с нашата сестра Ан Камбъл.

Доста хора хлипаха. Аз прошепнах на Карл:

— Свещеникът също я е чукал.

Този път устата на Карл се отвори. Денят все още не беше напълно провален.

Към следващата част или към съдържанието

Нелсън Демил Дъщерята на генерала (34)

Метаданни

Данни

Дъщерята на генерала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава тридесет и четвърта

Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (34)