Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (18)

Глава осемнадесета

Трети хангар беше облян в ярка светлина и оживен от дейността на хората от лабораторията във Форт Гилем, която се беше пренесла тук. Полковник Кент не беше пристигнал все още и това беше добре за момента.

Подадох найлоновата торба и четката за коса на Кал Сайвър, който не се нуждаеше от обяснения. Той даде торбата и четката на един специалист от дактилоскопския отдел и го инструктира да ги предаде на тези от техническия отдел, след като снемат отпечатъците.

С торбата дрехи, трети хангар вече съдържаше всичко, принадлежало на Ан Камбъл, с изключение на тленните останки на самата жертва, но пък тук бяха нейният автомобил, нейната канцелария и дом. Освен това забелязах, че в хангара се намираше и джипът, който беше използвала тази нощ. Като влязохме по-навътре в хангара, забелязах наскоро проявените снимки от мястото на престъплението, които бяха закрепени за дъски за обяви, плюс схематични карти и диаграми от мястото на престъплението, все по-нарастваща камара лабораторни анализи, протокол, придружен от цветни снимки на трупа, които въобще не погледнах, гипсови отливки на отпечатъци от стъпки, целофанени торби с веществени доказателства, различни уреди на техническата лаборатория и около тридесет души, жени и мъже.

В единия ъгъл на хангара имаше около двадесет походни легла, а в друг ъгъл имаше кафемашина. Армията, разбира се, има почти неограничени възможности и персонал, не съществува проблема за извънредно заплащане, а и вероятно в момента нямаше друго важно престъпление, което да отклони сили. Понякога дори и мен ме обзема страх от мощта, която може да се събере и задейства само с няколко думи, както когато Рузвелт казал на Айзенхауер: „Събери войска за нападение на Европа“. Просто, кратко и по същество. Това е армията в най-добрия си вид. Тя е в най-лошия, когато политиците се опитват да си играят на войници, а войниците започнат да си играят на политици. Това може да се случи не само по време на война, но и при разследване на престъпления, ето защо знаех, че времето, през което можех да действам свободно, можеше да се измерва в дни и часове.

Кал Сайвър ми показа един брой на „Мидлънд диспатч“, местния ежедневник, чиято главна статия беше озаглавена „Генералска дъщеря намерена мъртва във Форта“.

Синтия и аз прочетохме статията, основната информация, в която беше, че капитан Ан Камбъл е била намерена гола, вързана, удушена и вероятно изнасилена на полигона. Историята беше полувярна и единственото изказване, дошло от Форт Хадли, беше от капитан Хилъри Барнс, която отговаряше за връзки с пресата и която казваше, че няма друго официално становище, освен че убийството се разследва от Военния централно следствен отдел.

Цитираше се, обаче, изказване на шефа на полицията в Мидлънд, Бърт Ярдли, който казваше: „Предложих своето съдействие на полковник Кент, началника на военната полиция във Форт Хадли, и ние поддържаме тесни връзки.“

Той беше пропуснал да спомене проблема около откраднатата къща, а също и това, че искаше да му бъде предадена главата ми на сребърен поднос, но след следващата ни срещата той може би ще започне да се оплаква на пресата от мен.

Кал попита Синтия:

— Това ли са маратонките, с които си била обута на местопрестъплението.

— Да. Само обувките ли искаш или и краката ми в тях?

— Само обувките, моля.

Синтия седна на един сгъваем стол, събу си маратонките и ги подаде на Кал.

— Къде са обувките, които ти си носил на местопрестъплението? — попита ме Кал.

— В жилището ми, което е извън територията на гарнизона.

— Мога ли да ги получа в някой от следващите дни?

— Разбира се. В някой от следващите дни. За момента съм затворен в гарнизона, така да се каже.

— Пак ли? За бога, Бренер, всеки път, когато работя по някой случай с теб, при който е замесена местната полиция, ти ги изкарваш извън нерви.

— Не всеки път. Виж какво, Кал, искам да изпратиш екип до пети полигон да снемат отпечатъци от едни следи от гуми. — Казах му къде точно се намират и той тръгна, за да даде нареждания. — И още нещо. Когато свършат там, нека да отидат до „Виктъри Гардънс“, на „Виктъри Драйв“ и да вземат отпечатъци от гумите на един Форд Феърлейн, вероятно сив, от 1985 или 86-а, с офицерска лепенка на бронята. Нямам номера на колата, но нека да огледат около сектор 39.

Той ме погледна за момент и после каза:

— Ако колата принадлежи на военен, можем да почакаме да се появи в гарнизона.

— Искам го тази нощ.

— Хайде, Бренер. Не мога да събирам доказателства извън границите на гарнизона без разрешение на местните власти, а ти това вече го направи.

— Правилно. Не използвай военни превозни средства. Номер 45, жилището на жертвата, вероятно се охранява от мидлъндската полиция, но дежурното ченге сигурно стои вътре. Кажи на хората си да внимават и да бързат.

— Може да почакаме, докато колата се появи в гарнизона.

— Добре — сложих ръка на рамото му. — Разбирам. Просто се надявам, че тези гуми няма да изчезнат от тази кола до сутринта. Боже, надявам се, че цялата кола няма да изчезне тази нощ. Но всичко е наред. Чакай до сутринта.

— Добре, „Виктъри Гардънс“. Насилваш късмета си, ненормалнико.

Той отиде при една група хора, които слагаха етикети на гипсови отпечатъци от стъпки и нанасяха бележки по една схематична карта на местопрестъплението. Кал им подаде маратонките на Синтия и им каза нещо, вероятно във връзка с нощната им задача, защото постоянно сочеше с пръст към мен, а техническите работници ме гледаха със злоба.

Взех една чаша кафе за мен и една за Синтия, която прелистваше докладите от лабораторията. Тя взе кафето и каза:

— Благодаря. Виж това.

Тя ми показа доклад от дактилоскопичната група.

— Намерили са отпечатък от обувка с гладка подметка, седми номер, вероятно женска, която не е от униформа. Това не е обичайно за един полигон, нали?

— Не, не е.

— Какво би могло да означава?

Прегледах доклада, в който се предполага, че отпечатъкът е пресен.

Казах:

— Интересно. Но може да е оставен преди няколко дена, доколкото зная. Не е валяло от около седмица.

— Да, но си струва да се замисли човек.

Прелиствахме докладите от различните технически отдели в продължение на петнадесет минути, после Кал ни извика от една от своите импровизирани лаборатории и ние отидохме там, където една жена лаборант се взираше в микроскоп. Кал каза:

— Май сте улучили шестица с тази четка. Откъде се взе тя?

Потупах плешивата му глава:

— Не от теб.

Лаборантката се засмя и скри лице в микроскопа. На Кал не му стана смешно и каза на Синтия:

— Тъй като ти си човекът с ум в този екип, защо не хвърлиш едно око на микроскопа?

Лаборантката се отмести и Синтия седна на масата. Лаборантката, специалист Лабик, каза:

— Косъмът вдясно беше взет от мивката в мъжките тоалетни при шести полигон. Косъмът вляво беше взет от четката за коса.

Синтия погледна в микроскопа, а специалист Лабик продължи:

— Аз изследвах двадесет екземпляра, за да се убедя, че всички косми по четката принадлежат на едно и също лице. Моето мнение е, че те са на едно и също лице и следователно по тази четка не би трябвало да има косми на друг човек, макар че аз ще изследвам всеки един за доклада си.

Искаше ми се да й кажа: „Минавай по същество“, но трябва да оставиш лаборантите да говорят по техния си начин иначе се сърдят.

Специалист Лабик продължи:

— Космите имат това, което ние наричаме класова характеристика. Това означава, че не може да се установи абсолютното съответствие на даден косъм. Те могат да се използват за изключване на заподозрян, но не и за доказване на вина в съдебен процес, освен ако и двата екземпляра, които се сравняват, нямат корен, така че да можем да определим пола на човека и неговия генетичен код.

Кал й каза:

— Мисля, че те знаят това.

— Да, сър. Както и да е, образецът, намерен в тоалетната, няма корен, но от стеблото определих, че лицето е било от нулева кръвна група, лицето, чиято коса е била по четката също са от нулева кръвна група. Освен това и двата образеца принадлежат на човек от бялата раса, подобни са по структура, цвят, липса на допълнителна обработка и общо състояние на косата.

Синтия вдигна очи от микроскопа:

— Да, изглеждат еднакви.

Специалист Лабик заключи:

— Моето мнение е, че те принадлежат на едно и също лице, макар че образецът от мивката е прекалено малък, за да бъде подложен на допълнителни тестове като спектрален анализ например, който би могъл да установи допълнителни прилики. Всякакви допълнителни тестове ще променят или унищожат този единствен косъм, взет от тоалетната. — Тя добави: — Някои от космите по четката имат корени и след около час ще мога да ви кажа пола на лицето и неговия генетичен код.

Кимнах.

— Разбрано.

Синтия стана и каза на Лабик:

— Моля означете това, поставете го в пликче и приложете доклад.

— Да, госпожо.

— Благодаря.

Сайвър ме попита:

— Това достатъчно ли е за арест?

— Не, но е достатъчно, за да започнем да наблюдаваме някого наистина отблизо.

— Кого?

Заведох го до този край, който беше отдалечен от лаборантите и му казах:

— Човек, който се казва полковник Чарлс Мур, същия, чиито отпечатъци от гуми ще сравняваш. Неговата канцелария също се намира в школата по психооперации. Бил е шеф на жертвата. Опитвам се да запечатам канцеларията му, докато получа разрешение да я докарам тук.

Синтия дойде при нас и каза:

— Междувременно, Кал, сравни отпечатъците от пръсти, намерени по четката на полковник Мур, с отпечатъците от пръсти, намерени по джипа, а също и с тези, намерени по чувала за боклук и вещите вътре.

— Добре. — Той помисли за момент после каза: — Но дори и да ги открием, това няма със сигурност да постави полковник Мур на местопрестъплението, ако те са се познавали. Той може да има логични обяснения за това, че отпечатъците му са били намерени, да кажем, върху кобура й, или по джипа.

Отвърнах:

— Зная, но ще му бъде малко по-трудно да обясни защо отпечатъците му са по чувала за боклук, или защо следите от гумите му са на пети полигон.

Кал кимна.

— И все пак ще трябва да докажеш, че е бил там по време на убийството.

— Точно така. Така че искам да сравниш отпечатъците от пръсти по четката за коса с тези, които си намерил по колчетата от палатка. Ако имаме отпечатъците от гумите му и достатъчно отпечатъци от пръсти, които съвпадат с неговите, тогава въжето около неговия шибан врат се затяга, нали?

Кал кимна.

— Добре, ти си детективът. Аз бих го признал за виновен, но в тия дни не знаеш какво да очакваш.

Той се обърна и тръгна към дактилоскопския екип. Синтия ми каза:

— Ако разпитаме Мур и му представим доказателствата, съществува голяма възможност да ни каже, че го е направил.

— Точно така, или пък да ни каже, че не го е направил. Тогава трябва да отидем пред военния съд и да затаим дъх, докато те решат дали един полковник от американската армия е удушил дъщерята на генерал Камбъл, или пък старши подофицери Бренер и Сънхил са хванали не този, когото трябва, изтървали са истинския виновник, изцяло са опозорили себе си и армията и съвсем са я оплескали.

Синтия се замисли за момент и ме попита:

— Ако всички лабораторни доказателства сочат към Мур, ти би ли имал някакви съмнения.

— А, ти?

— Да, доста големи. Просто не мога да си представя Ан Камбъл да прави каквото и да е там с този човек, а също не мога да си представя и него да я удушава. Прилича ми на някой, който би ти поставил отрова в кафето, но не и на човек, който би убил с ръцете си.

— Точно това ме притеснява и мен. Но никога не се знае… тя може да го е помолила да го направи. Да го е умолявала да я убие. Имах един такъв случай веднъж. А доколкото знаем, Мур може да е бил под влиянието на някакви психовъздействащи наркотици. Нещо, което е взел от работата си.

— Това е възможно.

Погледнах над рамото на Синтия.

— А междувременно тук идва и законът.

Полковник Кент вървеше през дългия хангар и ние го посрещнахме по средата на пътя. Той попита:

— Нещо ново тук?

Отвърнах:

— Приближаваме се до нещо, Бил. Чакам за отпечатъци от пръсти и от гуми на автомобил.

Очите му се разшириха.

— Не се шегуваш, нали? Кой?

— Полковник Мур.

Той като че се замисли върху това и после кимна.

— Връзва се.

— Как се връзва, Бил?

— Ами… те бяха много близки, имал е възможност, а и не бих казал, че не е способен да го направи. Той е странен. Само че не зная какъв би могъл да бъде мотивът му.

— Аз също. — Попитах Кент: — Кажи ми нещо за генерал и капитан Камбъл.

— Какво по-точно?

— Бяха ли близки?

Той ме погледна право в очите и каза:

— Не бяха.

— Продължавай.

— Ами… може би бихме могли да обсъдим това друг път.

— Може би бихме могли да го обсъдим във Фолс Чърч.

— Хей, не ме заплашвай.

— Виж, полковник, аз разследвам убийство. Може би чувстваш, че имаш някакви професионални или социални задръжки, но не е нужно. Твой дълг е да отговаряш на въпросите ми.

Кент не изглеждаше щастлив, но в същото време като че беше облекчен, че му беше казано съвсем ясно, че трябва да се изповяда. Той тръгна към средата на хангара и ние го последвахме. Каза:

— Добре. Генерал Камбъл не одобряваше военната специалност, която дъщеря му си беше избрала, избора й на мъже, решението й да живее извън гарнизона, общуването й с хора като Чарлс Мур и вероятно още половин дузина неща, за които не съм осведомен.

Синтия попита:

— Не се ли гордееше с нея?

— Не мисля.

— Армията се гордееше с нея — изтъкна Синтия.

Кент отвърна:

— Армията имаше горе-долу толкова избор в случая, колкото и генерал Камбъл. Ан Камбъл беше сложила едната си ръка на топките на армията, а другата на топките на баща си, да бъда съвсем откровен.

Синтия го попита:

— Какво означава това?

— Това означава, че като жена, като генералска дъщеря, като възпитаник на Уест Пойнт и като известна личност, на нея й се разминаваха доста неща. Тя се намъкна в екипа за набиране на доброволци преди баща й да разбере какво става, и изведнъж получи властта, която популярността дава, появяваше се по радиото, по телевизията, обръщаше се към колеги и женски организации, прокарваше идеята за военна кариера за жени и така нататък. Всички я обичаха. Но на нея въобще не й пукаше за армията. Тя просто искаше да стане недосегаема.

Синтия попита:

— Защо?

— Тя мразеше генерала и в червата, при това десет пъти повече, отколкото той не одобряваше постъпките й. Правеше всичко възможно, за да го злепостави, а той не можеше да й направи нищо, без да провали собствената си кариера.

— За бога — казах аз, — това е доста интересна информация. Ти вероятно си забравил да ми кажеш всичко това, докато се терзаеше от мисълта как ще съобщиш новината на генерала.

Кент се огледа и после каза с приглушен глас:

— Това трябва да си остане между нас. Официално те се обичаха. — Той се поколеба и после каза: — Да ти кажа истината, генерал Камбъл може и да не е одобрявал дъщеря си, но не я мразеше. Виж, всичко това са слухове, но аз ти ги предавам поверително, за да знаеш какво по дяволите става тук. Не си го чул от мен, но можеш да работиш в тази насока.

Кимнах.

— Благодаря, Бил. Нещо друго?

— Не.

Но разбира се имаше.

— Кои — попитах аз — бяха тези мъже, които генералът не одобряваше, освен полковник Мур?

— Не зная.

— Уес Ярдли беше ли един от тях?

Той ме гледа продължително и после кимна.

— Мисля, че беше.

— Уес Ярдли ли беше мъжа, с когото е имала скандал в Мидлънд?

— Възможно е.

— Защо е искала да злепостави баща си?

— Не зная.

— Защо го е мразела и в червата?

— Ако научиш, кажи ми. Но каквато и да е била причината, била е дяволски голяма.

— Какви бяха отношенията й с майка й?

Кент отвърна:

— Обтегнати. Госпожа Камбъл беше разкъсвана между това да е генералска съпруга и майка на много независима жена.

— С други думи — казах аз, — госпожа Камбъл е слабохарактерен човек, а Ан Камбъл се е опитвала да повиши съзнанието й.

— Нещо такова. Но беше малко по-сложно.

— Как по-точно?

— Трябва да говориш с госпожа Камбъл.

— Възнамерявам да го направя — казах му аз. — Кажи ми отново, че никога не си бил в дома на Ан Камбъл, така че да мога да обясня в доклада си защо твоите отпечатъци бяха намерени на една от бутилките й с алкохол.

— Казах ти, Бренер, докоснах някои от нещата.

— Алкохолът беше запечатан в сандък от твоите хора и беше отворен преди час.

— Не можеш да ми скачаш с такива номера, Пол. Аз също съм полицай. Ако имаш някакви доказателства, нека да говорим със Сайвър и той може да ми ги покаже.

— Виж какво, Бил, хайде да поизчистим нещата тук, за да можем да се заловим с по-важни неща като полковник Мур, например. Въпросът ми е, и не забравяй, че си длъжен да отговориш вярно, и ако това не те впечатлява достатъчно, не забравяй, че сам мога да открия истината. Та големият въпрос е — ти чукаше ли я?

— Да.

Никой не проговори в продължение на няколко дълги секунди и забелязах, че Кент изглеждаше доста облекчен след признанието си. Не му напомних думите му, че би ми казал от първата минута, защото беше по-добре, ако се престорехме, че това е първата минута и че предните му твърдения не съдържаха никакви лъжи.

Накрая Синтия каза:

— Това ли беше един от начините, по които Ан Камбъл се е опитвала да злепостави баща си?

Кент кимна.

— Да, никога не съм го приемал за нещо повече от това. Генералът знае — тя правеше всичко възможно, за да научи. Но жена ми не знае, очевидно. Ето защо го премълчах.

За бога, помислих си аз, какво ли няма да си кажат хората в полунощ, когато са в състояние на стрес, когато се опитват да сложат в ред живота си, защото на друг живот току-що е бил сложен край, и когато се опитват да спасят каквото могат от кариерата и от брака си.

Очевидно полковник Уилям Кент се нуждаеше от нашата помощ. Казах му:

— Ще се опитаме да не го включваме в доклада.

Той кимна.

— Благодаря, но сега, когато Ан я няма, генералът ще има чисто поле за уреждане на сметки. Ще ми бъде дадена възможността да си подам оставката за доброто на службата. Но може би ще мога да спася брака си.

Синтия каза:

— Ще направим каквото можем.

— Оценявам това.

Попитах го:

— Какви други сметки ще има генералът за уреждане?

Кент се усмихна мрачно:

— Господи, та тя се чукаше с целия му ръководен състав.

— Какво?

— С всеки. Е, поне с повечето. Всеки, като се почне от този млад лейтенант Елби, неговия помощник и се продължи нагоре по веригата през почти всички непосредствени ръководители, плюс главния прокурор, и хора като мен на ключови позиции.

— За бога — каза Синтия, — сериозно ли говорите?

— Страхувам се, че да.

— Но защо?

— Казах ви. Тя мразеше баща си.

— Е — каза Синтия, — явно не е имала високо мнение и за себе си също така.

— Не, нямаше. И ако съдя по себе си, то мъжете, които спяха с нея, също нямаха високо мнение за себе си след това. — Той добави: — Не беше лесно да се откаже това. — Той се обърна към мен и се опита да се усмихне. — Можеш ли да възприемеш това, Бренер?

Почувствах се малко неудобно от въпроса, но отговорих откровено:

— Да, разбирам го. Но аз не съм женен и не работя с генерал Камбъл.

Той се усмихна по-широко.

— Тогава нямаше да бъдеш един от кандидатите и нямаше да бъдеш подложен на теста.

— Ами…

Той добави:

— Нямаш ли власт, нямаш и чукане.

Синтия се намеси:

— И тя ви казваше — казваше на всекиго — с кого е спала?

— Предполагам, че го е правила. Мисля, че това беше част от програмата й за разпространение на поквара, недоверие, напрежение и така нататък. Но мисля, че понякога лъжеше за това кого е обслужвала.

— Така че, например — попитах аз, — ти не можеш да кажеш със сигурност дали е спала с гарнизонния свещеник, майор Иймс, или пък с гарнизонния адютант, полковник Фаулър?

— Не със сигурност. Тя твърдеше, че е прелъстила и двамата, например, но мисля, че поне полковник Фаулър не беше. Фаулър веднъж ми каза, че знае всичко за това и че аз съм част от проблема. Мисля, че искаше да каже, че той не е. Той беше единственият човек, на когото генералът се доверяваше напълно и вероятно това беше причината.

Кимнах. Можех да си представя как Фаулър казва на Ан Камбъл нещо като: „Не ми минават такива, млада госпожичке. Нямам нужда от теб.“

Синтия каза на Кент:

— Но това е необяснимо… Искам да кажа, не е нормално.

Кент кимна.

— Е, по отношение на това Ан веднъж ми каза, че прави експеримент на живо по водене на психологическа война и че врагът бил баща й. — Той се засмя, но смехът му не беше щастлив. Каза: — Тя го мразеше. Искам да кажа от дъното на душата си и с цялото си сърце. Не можеше да го унищожи, но се стараеше дяволски добре да го нарани.

Отново никой не проговори за известно време, после Синтия каза, като че ли на себе си:

— Но защо?

— Никога не ми е казвала — отвърна Кент. — Не мисля, че някога е казала на някого. Тя знаеше, той знаеше и може би госпожа Камбъл също знаеше. Това не беше щастливо семейство.

— А може би — казах аз — Чарлс Мур също е знаел.

— Не се съмнявам в това. Но може би ние няма да узнаем. Ще ви кажа едно нещо, в което съм уверен. Мур беше движещата сила зад всичко това. Мур й казваше как може да си го върне на баща си за това, което той й е сторил.

И това, помислих си аз, беше вероятно така. Но това не ми подсказваше мотива му за убийството й. Точно обратно. Тя е била негово протеже, негов щит срещу генералския гняв, неговия най-успешен експеримент. Мръсникът заслужаваше да умре, но той трябваше да умре за това, което наистина беше направил. Попитах Кент:

— А къде се провеждаха срещите ви с генералската дъщеря?

Той отвърна:

— На различни места. Предимно в мотели по магистралата, но тя не се притесняваше да го прави и тук, в гарнизона, в нейната канцелария, в моята канцелария.

— А у тях?

— От време на време. Предполагам, че ви подведох в това отношение. Но жилището й беше забранена зона.

Или не знаеше за стаята в мазето, или не знаеше, че аз зная, и ако го имаше на някоя от ония снимки, нямаше да ми съобщи това доброволно.

Кент ни каза:

— Така че, ако Мур е убиецът, ти приключваш случая без много неприятности за армията и за хората, тук в Хадли. Но ако Мур не е убиецът, и ще търсиш нови заподозрени, трябва да разпиташ доста мъже тук в гарнизона, Пол. Аз си казах всичко и ти би трябвало да ги накараш също да си кажат всичко. Както ти казваш, това е убийство и да вървят по дяволите кариери, репутации, ред и дисциплина. — Той добави: — Господи, можеш ли да си представиш вестниците? Само си помисли. Целият главен щаб и повечето старши офицери на гарнизона покварени и компрометирани от един офицер жена. Това ще върне нещата назад с няколко десетилетия. — Той добави: — Надявам се, че Мур е вашият човек и че нещата ще спрат дотам.

Отвърнах:

— Ако намекваш, че Мур е удобният да бъде обесен, макар и може би не този, който заслужава, трябва да ти напомня за нашата клетва.

— Просто казвам и на двама ви, че не трябва да копаете там, където не е нужно. И ако Мур го е направил, не го оставяй да повлече всички след себе си. Ако той е извършил убийство, то изневерите и другите действия, неподхождащи за офицер, които всички останали са извършили, нямат отношение към въпроса и не са смекчаващи обстоятелства за неговото престъпление. Такъв е законът. Нека военният съд работи по един процес само.

Оказа се, че Кент не е толкова тъп колкото го мислех. Смайващо е колко умен може да стане човек, когато е изправен пред опозоряване, разжалване, развод и може би анкетна комисия, която да разследва поведението му. В армията все още преследват за прегрешения, а полковник Кент със сигурност беше прегрешил. Понякога съм наистина смаян от силата на елементарния секс, от това колко много са готови да рискуват хората — честта си, бъдещето си, дори и живота си — за един час между две бедра. От друга страна, ако бедрата принадлежаха на Ан Камбъл… но това е хипотетичен въпрос.

Казах на Кент:

— Наистина ценя честността ти, полковник. Когато един човек дойде и каже истината, другите ще направят същото.

— Може би — отвърна Кент. — Но бих ти бил благодарен, ако не намесваш името ми.

— Ще го направя, но в крайна сметка, това няма значение.

— Да, така е. Аз съм свършен. — Той сви рамене. — Знаех това преди две години, когато се обвързах с нея.

Той добави почти безгрижно:

— Вероятно е имала нещо като разписание, защото тъкмо когато започнех да си мисля, че само съм си въобразявал, че съм спал с нея, и тя се отбиваше в канцеларията ми и ме канеше да пийнем нещо.

Синтия попита:

— Никога ли не ви е минавало през ум да й откажете?

Кент се усмихна на Синтия.

— Случвало ли ви се е някога да предложите на някого да спи с вас и той да ви откаже?

Синтия изглеждаше малко смутена от това и отвърна:

— Никога не предлагам на мъже.

— Е — посъветва я Кент, — опитайте. Изберете си който и да е женен мъж и му предложете да спи с вас.

— Сега не обсъждаме мен, полковник — каза Синтия много хладно.

— Добре, извинявам се. Но да отговоря на въпроса ви. Ан Камбъл не би приела отказ. Не искам да кажа, че тя изнудваше някого. Никога не го е правила, но понякога съществуваше елемент на принуда. Освен това тя очакваше скъпи подаръци — парфюми, дрехи, билети за самолет и така нататък. И това беше най-ненормалното нещо — в действителност тя не се интересуваше от подаръците. Тя просто искаше от мен, а предполагам и от всички други, да усетим от време на време ухапването от това да се разделим с нещо повече от малко време. Беше нещо като контрол от нейна страна. Спомням си веднъж ми поиска да й донеса флакон скъп парфюм. Не мога да си спомня какъв беше, но ми струваше около четиристотин долара, и трябваше да го прикрия с кредит от местното дружество за заеми и да се храня в отвратителната столова в продължение на един месец. — Той се засмя при спомена, после каза: — За бога, доволен съм, че свърши.

— Да, но не е — напомних му аз.

— За мен свърши.

— Надявам се, че е така, Бил — казах аз. — Карала ли те е някога да злоупотребяваш със служебното си положение?

Той се поколеба, после отвърна:

— Само дребни неща. Билети за приятели, призовка за превишена скорост за нея веднъж. Нищо важно.

— Моля за разрешение да не се съглася, полковник.

Той кимна.

— Нямам никакво извинение за поведението си.

Точно това щеше да каже пред анкетната комисия и това беше най-доброто и единственото нещо, което би могъл да каже. Чудех се как ли е компрометирала другите мъже, освен сексуално. Услуга тук, отплата там, и кой знае какво още е искала и получавала? В своята двадесетгодишна служба, от които петнадесет в Централния следствен отдел, не бях виждал, нито чувал за такава дълбока поквара във военна база.

Синтия попита Кент:

— А генералът не можеше ли да я спре, или да се отърве от нея?

— Не. Не без да се изложи като неспособен и небрежен командир. По времето, когато той разбра, че дъщеря му от плаката за набиране на доброволци беше компрометирала и преспала с всички около него, беше вече прекалено късно да действа по официалния ред. Единственият начин, по който би могъл да оправи нещата, беше да докладва на шефовете си в Пентагона, да поиска оставките на всички тук и после да подаде собствената си оставка. — Кент додаде: — Нямаше да сбърка много, ако просто се беше застрелял.

— Или пък убил нея — предложи Синтия.

Кент отново сви рамене.

— Може би. Но не по начина, по който тя беше убита.

— Добре — казах аз, — ако вече нямаме основен обвиняем, ти ще бъдеш един от многото, полковник.

— Добре. Но аз не се опарих толкова зле както някои други. Някои от тях наистина бяха влюбени в нея, до полуда и може би убийствено ревниви. Като това младо хлапе Елби. Той ходеше отчаян в продължение на седмици, когато тя го пренебрегваше. Разпитайте Мур и ако решите, че не я е убил, го попитайте за неговия списък на заподозрени. Този мръсник знаеше всичко за нея и ако ви каже, че това е секретна информация, уведомете ме и аз ще вкарам пистолет в устата му и ще му кажа, че може да занесе информацията със себе си в гроба.

— Ще се опитам да действам по-хитро — уведомих го аз. — Опитвам се да запечатам канцеларията на Мур, докато получа разрешение да я донеса тук.

— Просто трябва да му сложиш белезниците. — Кент ме погледна и каза: — Както и да е, вече виждаш защо не исках хората от местния ЦСО тук.

— Предполагам, вече ми е ясно. Някои от тях бяха ли замесени с нея?

Той се замисли за малко и после отвърна:

— Командирът на ЦСО, майор Бауз.

— Сигурен ли си в това?

— Попитай го. Той е от твоите хора.

— Ти и Бауз разбирате ли се?

— Опитваме се.

— Какъв е проблемът?

— Имаме проблем около сферите на действие. Защо питаш?

— Сфери на действие относно престъпната дейност или нещо друго?

Той ме погледна и после отвърна:

— Е… майор Бауз беше развил чувство за собственост.

— Не искаше да я дели с другите ли?

Кент кимна.

— Някои от приятелите й ставаха такива, когато тя ги зарежеше. — Той добави: — Женените мъже са истински свине.

Помисли малко и после каза:

— Не вярвай на никого в този гарнизон, Пол.

— Включително и на теб?

— Включително и на мен. — Кент погледна часовника си. — Това ли е всичко? За нещо конкретно ли искаше да ме видиш?

— Е, каквото и да е било, вече е без значение.

— Добре, отивам си вкъщи. Можеш да ме намериш там до 07.00, а после ще бъда в канцеларията си. Къде мога да ви намеря през нощта, ако нещо се случи?

— И двамата сме в хотела за офицери.

— Добре. Жена ми вероятно се е опитвала да ми се обади от Охайо. Ще започне да си мисли, че съм си намерил любовница. Приятна вечер.

Той се обърни и излезе, изминавайки голямото разстояние с доста по-малко енергия в походката, отколкото когато идваше.

Синтия отбеляза:

— Не мога да повярвам всичко това. Каза ли ни той току-що, че Ан Камбъл е спала с почти всички офицери в гарнизона?

— Да, каза. Сега вече знаем кои са тия мъже на снимките.

Тя кимна.

— И сега знаем защо това място изглеждаше толкова странно.

— Да. Списъкът на заподозрените стана наистина много дълъг.

И така, помислих си аз, полковник Кент, господин Чистота, господин Закон и Ред, е нарушил почти всяка точка от устава. Този лишен от гъвкавост мъж е имал либидо и то го е довело до тъмната страна на луната.

Казах на Синтия:

— Би ли могъл Бил Кент да извърши убийство, за да запази репутацията си?

Синтия отвърна:

— Възможно е, но мисля той намекна, че тайната му е била общоизвестна и че кариерата му просто е чакала генерал Камбъл да намери удобен случай, за да й сложи брадвата.

Кимнах.

— Добре, ако не е, за да избегне унижение и позор, както се казва в ръководството, тогава какво ще кажеш за ревност?

Тя се замисли за момент и после каза:

— Кент намекна, също така, че връзката му с Ан Камбъл е била просто нещо като спорт за него. Малко страст, но никакви чувства. Мога да го повярвам. — Тя видя, че очаквам още от нея и се замисли за момент, а после добави: — От друга страна, мотива, който приписа на майор Бауз — чувство за собственост и като следствие от това ревност, може да не е верен и може би в действителност това е, което Бил Кент е изпитвал. Не забравяй, този човек е ченге и е чел същото ръководство като нас. Знае как да мисли.

— Точно така. И въпреки това не мога да си представя този човек страстен, ревнив или емоционално обвързан с някоя жена.

— Зная. Но тихата вода е най-дълбока. Виждала съм неговия тип преди, Пол. Авторитарни, маниаци на тема контрол, консервативни и обзети от мания за ред и правила. Това е механизъм, който използват, защото се плашат от собствените си страсти и знаят какво се таи под спретнатия им костюм или униформа. В действителност нямат естествени задръжки и контрол върху поведението си и когато излязат извън контрол, са способни на всичко.

Кимнах.

— Но може би ставаме прекалено вманиачени на тема психология.

Тя сви рамене.

— Може би. Но нека държим полковник Кент под око. Неговият план е различен от нашия.