— Е, теоретично поне. Не ми хареса, че жена му не е в града и че няма кой да потвърди алибито му. Повечето женени мъже са си в леглото с жена си в ранните утринни часове. Когато жените отсъстват и се случи нещо такова, започваш да се чудиш дали е просто лош късмет или нещо друго.

— А старшият Ярдли?

— Той не е толкова глупав колкото изглежда, нали?

— Не — съгласи се Синтия. — Не е. Работих с него по един случай на изнасилване преди около година, когато се върнах от Европа. Заподозреният беше един войник, а жертвата едно момиче от Мидлънд, така че имах удоволствието да се запозная с него.

— Разбира ли си от работата?

— От дълго време я върши. Както сам ми каза тогава, офицерите и войниците идват и си отиват от Хадли, а той е ченге в Мидлънд от тридесет години и си познава района във и извън гарнизона. Всъщност може да бъде много очарователен, когато иска и е изключително хитър.

— Освен това оставя отпечатъците си там, където подозира, че вече може да ги има.

— Кент също, а и ние.

— Вярно. Но аз зная, че не съм убил Ан Камбъл. Ами ти?

— Аз спях — каза Синтия хладно.

— Сама. Лош късмет. Трябваше да ме поканиш в стаята си. Така и двамата щяхме да имаме алиби.

— Предпочитам да съм заподозряна в убийство.

Пътят беше дълъг, прав и тесен, черен разрез между високите борове, а от нажежения асфалт се надигаха вълни горещ въздух.

— Става ли толкова горещо в Айова?

— Да — отвърна тя, — но е по-сухо.

— Мислила ли си някога да си отидеш вкъщи?

— Понякога. А ти?

— Аз си ходя доста често. Но всеки път намирам, че е останало все по-малко. Южен Бостън се променя.

— Айова си е същата, но аз се промених.

— Достатъчно си млада, за да се измъкнеш и започнеш цивилна кариера.

— Харесва ми това, което правя сега — отвърна тя.

— Прави го в Айова. Включи се в местната полиция. Те биха били щастливи да се възползват от опита ти.

— Последният престъпник там беше намерен умрял от скука преди десет години. В местния полицейски отряд има десет мъже. От мен ще искат да им правя кафе и да се чукам с тях.

— Е, поне правиш хубаво кафе.

— Върви по дяволите, Пол.

Още едно за мен. Както вече казах, трудно е да улучиш правилния тон и оттенък, когато говориш с някого, когото си виждал гол, с когото си имал интимни отношения, лежал в легло и говорил по цели нощи. Не може да си студен и скован, като че ли това никога не се е случило, но не можеш и да си прекалено фамилиарен, защото това вече не се случва. Наблюдаваш езика си, наблюдаваш и ръцете си. Не пощипваш бузата на другия, нито го потупваш отзад, макар че може би ти се иска. Но пък не отбягваш ръкуване, а и предполагам можеш да сложиш ръка върху рамото на другия или да го мушнеш с пръст в корема както направи Синтия оня път. Наистина трябва да има ръководство за тия работи, или ако няма, то тогава закон, който да забранява на бивши любовници да се приближават на по-малко от тридесет метра. Освен ако, разбира се, не се опитват да започнат отначало. Казах й:

— Винаги съм имал усещането, че нещата между нас останаха неизяснени.

— Винаги съм имала усещането, че ти предпочете да избегнеш сблъсък с моя… моя годеник и си замина. — Тя добави: — Не си струваше да си създаваш неприятности за мен.

— Това е смешно. Той искаше да ме убие. Не е благоразумно да се излагаш на излишни рискове.

— Може би, но някога трябва да се биеш за това, което искаш. Ако наистина го искаш. Не беше ли награждаван за храброст?

Започвах да се дразня малко, тъй като моето мъжество се подлагаше на съмнение. Отвърнах малко ядосано:

— Получих бронзова звезда за храброст, за това че атакувах един шибан хълм, който нито ми беше нужен, нито ми харесваше. Но да вървя по дяволите, ако ще правя представление, за да те развличам. — Добавих: — Още повече, че не си спомням да си ме окуражавала.

Тя отвърна:

— Не бях сигурна кого от двамата исках, така че бях решила да отида с този, който остане жив.

Погледнах я и тя ме погледна и видях, че се усмихва.

— Не си духовита, Синтия.

— Съжалявам — тя ме потупа по коляното — Много ми харесваш, когато се ядосаш.

Не отвърнах и продължихме в мълчание.

Влязохме в покрайнините на гарнизона и видях струпаните бетонни сгради с табела, на която беше написано „Школа на американската армия — психооперации — вход само с пропуск“.

Синтия отбеляза:

— Дали не можем да преровим мястото, след като се видим с генерала?

Погледнах часовника си:

— Ще опитаме.

Да бързам, да бързам. Освен проблема със студените следи, имах усещането, че колкото повече време имаха да обмислят нещата във Форт Хадли, толкова по-вероятно беше да започнат да ми се месят. До седемдесет и два часа базата щеше да е пълна с хора от ФБР и от ЦСО, които щяха да се опитват да съберат точки, да не говорим за тези от средствата за информация, които вече вероятно бяха в Атланта и се опитваха да преценят как да стигнат дотук.

Синтия ме попита:

— Какво ще правим с нещата в мазето й?

— Не, зная. Може би няма да ни трябват. Надявам се, че ще бъде така. Нека да отлежи няколко дена.

— А какво ще стане, ако Ярдли открие стаята?

— Тогава ще бъде негов проблем какво да прави с информацията. Ние видяхме достатъчно, за да добием представа.

— Може би ключът към убиеца й е в тази стая.

Загледах се през страничния прозорец и наблюдавах как гарнизонът се изнизваше край мен. След минута казах:

— В тази стая има достатъчно компрометиращи доказателства, за да провалят кариерата и живота на много хора, включително и живота на родителите й, да не споменаваме за посмъртната репутация на убитата. Мисля, че нищо повече от тази стая не ни е нужно.

— Това Пол Бренер ли е?

— Да, говори Пол Бренер, професионалният офицер от армията. А не Бренер ченгето.

— Добре, разбирам това и ми харесва.

— Разбира се. — И добавих: — Бих направил същото и за теб.

— Благодаря. Но аз нямам нищо за криене.

— Омъжена ли си?

— Не е твоя работа.

— Правилно.

Пристигнахме в официалната резиденция на генерала, наречена Боумънт. Тя представляваше огромна тухлена къща с бели колони и беше разположена сред няколко акра залесена площ на източния край на гарнизона, оазис от магнолии, величествени дъбове, цветни лехи и други такива, заобиколена като от пустиня от военната простота.

Боумънт е реликва отпреди Гражданската война, бившия дом на клана Боумънт, който все още живее в областта. Къщата е избягнала Шермановия поход към морето, тъй като не е била по пътя на бунтовниците, но е била плячкосана и опустошена от изостанали от частите си янки. Местните хора ще ви разкажат, че всички жени от къщата са били изнасилени, но в пътеводителя се казва, че всички Боумънт са бягали няколко крачки пред янките.

Къщата е била експроприирана от окупационните сили на Съюза, за да се използва за генерален щаб, после по някое време е била върната на законните си собственици, после в 1916 продадена заедно с плантацията на федералното правителство, което я нарича Кемп Хадли. Така че по ирония на съдбата тя отново става военна собственост, памуковите полета около къщата стават гарнизон, а останалите сто хиляди акра гори — район за провеждане на учения.

Трудно е да се прецени, доколко историята оказва влияние върху местното население, но в тези краища влиянието предполагам, е по-голямо, отколкото би могло да разбере едно хлапе от южен Бостън или момиче от фермите в Айова. Сблъсквам се с това и се мъча да го вземам предвид, когато разсъждавам. Но в крайна сметка, когато някой като мен срещне някой като Ярдли, умовете и душите ни почти напълно се разминават.

Излязохме от колата и Синтия каза:

— Краката ми треперят.

— Поразходи се из градината. Аз ще се погрижа за това.

— Ще се оправя.

Изкачихме се по стълбите към оградената с колони веранда и аз позвъних. Хубав млад мъж в униформа отвори вратата. Беше лейтенант и на табелката с името му пишеше Елби. Съобщих:

— Старши подофицери Бренер и Сънхил се явяват при генерал и госпожа Камбъл по нареждане на генерала.

— А, да.

Той огледа неофициалното облекло на Синтия, после отстъпи настрана и ние влязохме. Елби каза:

— Аз съм личният помощник на генерала. Полковник Фаулър, адютантът на генерала, желае да говори с вас.

— Тук съм по нареждане на генерала, за да се видя с генерала.

— Зная, господин Бренер. Моля вижте се първо с полковник Фаулър.

Синтия и аз го последвахме в голямо антре, обзаведено в стила и епохата на къщата, но подозирах, че това не бяха оригиналните мебели от Боумънт, а вещи събирани оттук и оттам, от западналата буржоазия, след като армията е купила мястото. Лейтенант Елби ни въведе в малка стая отпред, нещо като официална чакалня за посетители, в която имаше много места за сядане и нищо друго. Животът на един собственик на плантация, сигурен съм, се различава от живота на съвременен генерал, но това, което беше общо и за двамата, бяха посетителите и големият им брой. Търговците са минавали отзад, благородниците са били въвеждани направо в голямата гостна, а посетителите, които са идвали по служебни въпроси, са стигали до тази стая, докато се вземе решение относно положението им.

Елби се оттегли, а Синтия и аз останахме прави. Тя каза:

— Това беше младият мъж, за когото полковник Кент каза, че ухажвал Ан Камбъл. Доста е хубав.

— Прилича ми на лигльо и на някой, който си подмокря леглото.

За да смени темата, тя ме попита:

— Искало ли ти се е някога да бъдеш генерал?

— Просто се опитвам да запазя жалкия си подофицерски пагон.

Тя се опита да се усмихне, но явно беше нервна. Аз също не бях съвсем спокоен. За да намаля напрежението, започнах да дърдоря стари военни лафове:

— Не забравяй, генералът си обува панталоните като пъха краката си един по един в крачолите, също като теб.

— Аз обикновено сядам на леглото и пъхам и двата си крака едновременно.

— Е, разбираш какво искам да кажа.

— Може би просто ще поговорим с адютанта и ще си тръгнем.

— Генералът ще бъде много любезен. Те всички са такива.

— Повече се притеснявам от срещата с жена му. Може би трябваше да се преоблека.

Защо ли се опитвам да разбера тези хора?

Синтия каза:

— Това ще навреди на кариерата му, нали?

— Зависи от изхода. Ако никога не намерим убиеца и никой не намери стаята, и не се изкара прекалено много мръсотия, той ще бъде наред. Ще спечели от съчувствието към него. Но ако стане много мръсно, ще трябва да си подаде оставката.

— И това ще бъде краят на политическите му амбиции.

— Не съм сигурен дали има някакви политически амбиции.

— Във вестниците пишат, че има.

— Това не е мой проблем.

Но всъщност би могло да стане. Генерал Джоузеф Йан Камбъл беше смятан за възможен вицепрезидент, а също и за потенциален кандидат за сенатор в родния си щат Мичиган, или за кандидат за губернатор на този щат. Освен това името му се споменаваше сред тези на евентуалните наследници на настоящия главнокомандващ, което би означавало четвърта звезда, а съществуваше и друга възможност — да бъде назначен за главен съветник на президента по военните въпроси.

Това изобилие от възможности за растеж беше пряк резултат от участието му във войната в Персийския залив, преди което никой никога не беше чувал за него. С избледняването на спомена от войната избледняваше и неговото име от общественото съзнание. Това беше или хитър ход от негова страна, или той наистина не желаеше да се замесва с тези глупости.

Как и защо Бойният Джо Камбъл беше назначен в това затънтено място, което армията беше нарекла Форт Хадес, а войниците Форт Хайде, беше една от загадките на Пентагона, които само заговорниците и конспираторите можеха да обяснят. Но изведнъж ми хрумна, че търговците с власт в Пентагона знаеха, че в бастиона на генерал Камбъл се търкаляше едно разпуснато гюлле и името на това гюлле беше Ан. Дали пък не беше това?

Влезе висок мъж, облечен със зелената парадна униформа, с орли на полковник, които бяха отличителните знаци на адютанта на главнокомандващия и с табелка с име, на която беше написано Фаулър.

Той се представи като адютанта на генерал Камбъл. В армията, когато си с униформа, се смята за излишно да се представяш с име и чин, а се предпочита кратко описание на служебното положение, така че хората да преценят дали да имат работа с вас и дали изобщо да ви видят отново.

Ръкувахме се всички наред и полковник Фаулър каза:

— Генералът наистина иска да ви види, но аз бих желал да поговоря с вас първо. Няма ли да седнете?

Седнахме и аз огледах полковник Фаулър. Беше негър и можех да си представя поколенията робовладелци, които са живели тук и които сега сигурно се обръщаха в гробовете си. Във всеки случай Фаулър беше изключително добре обучен, говореше правилно и имаше добри военни маниери. Изглеждаше като идеалния адютант, професия, която беше нещо като комбинация на личен секретар, старши съветник, проводник на генералските заповеди и т.н. Адютантът не прилича на заместник командващия, който също като вицепрезидента на САЩ, няма никакви истински задължения.

Фаулър беше с дълги крака, което би могло да изглежда без значение, но един адютант трябва да има адютантска походка, което означава широки крачки, с които да снове между генерала и подчинените му, за да предава заповеди и доклади. Той не трябва да бяга, така че трябва да си изработи адютантска походка, особено важна на големи паради, където късите дебели крака могат да забавят цялото шоу. Както и да е, Фаулър беше във всяко отношение офицер и джентълмен. За разлика от някои бели офицери, които може да бъдат малко немарливи, като мен, черният офицер, също като офицера жена, трябва да доказва, че е такъв. Интересно е, че негрите и жените все още смятат критериите на белите офицери за свой идеал, макар че в действителност тези критерии и този идеал са били и са само един мит. Но това държи всички нащрек, и следователно е добре. И без друго армията е петдесет процента илюзия.

Полковник Фаулър каза:

— Може да пушите, ако желаете. Нещо за пиене?

— Не, сър — отвърнах аз.

Фаулър потупа няколко пъти с пръсти по облегалките на стола си и започна:

— Това със сигурност е трагедия за генерал и госпожа Камбъл и ние не искаме то да става трагедия за армията.

— Да, сър.

Колкото по-малко кажех, толкова по-добре. Той искаше да говори и продължи:

— Смъртта на капитан Камбъл, която настъпи в гарнизона, в същия гарнизон, където баща й е командир, и по начина, по който това се случи, не може да не предизвика сензация.

— Да, сър.

— Мисля, че не е нужно да казвам и на двама ви да не говорите с пресата.

— Разбира се, не.

Фаулър погледна към Синтия:

— Разбирам, че вие сте извършили арест в другия случай на изнасилване. Мислите ли, че има връзка? Може ли да са били двама? Или пък вие да сте хванали не когото трябва?

— Не на въпроса, полковник.

— Но е възможно. Ще го проучите ли?

Явно генералният щаб се е събирал и някой умник го е предложил като възможност или като пожелание, или като официална версия, т.е. наоколо вилнее банда от млади войници, които се слагат на неподозиращите жени офицери. Казах на полковник Фаулър:

— Това няма да мине.

Той присви рамене и отново насочи вниманието си към мен:

— А имате ли някой заподозрян?

— Не, сър.

— Някакви насоки за действие?

— Не в момента.

— Но вие трябва да имате някаква теория, господин Бренер.

— Имам, полковник. Но те са само теории и никоя няма да ви хареса.

Той се наведе напред в стола си, явно недоволен:

— На мен не ми харесва само фактът, че жена офицер е била изнасилена и убита и че престъпникът е на свобода. Няма друго в този случай, което да не ми хареса.

Да се обзаложим ли? Казах:

— Казаха ми, че генералът иска да освободи мен и госпожа Сънхил от този случай.

— Мисля, че това беше първата му реакция. Но той говори с някои хора във Вашингтон и го преосмисли. Ето защо иска да ви види.

— Разбирам. Нещо като предварителен разговор, преди да ми възложи работа.

— Може би. — Той добави: — Освен ако вие не желаете този случай. Ако не искате, това няма да има отрицателен ефект върху професионалните ви досиета. Всъщност в тях ще бъде включено препоръчително писмо във връзка с първоначалната ви работа по случая. И на двамата ще бъде предложен тридесетдневен отпуск, който ще започне веднага. — Той погледна от мен към Синтия, после пак към мен. — Тогава няма да бъде нужно да се срещате с генерала и двамата ще можете да си тръгнете веднага.

Не лоша сделка, ако си помисли човек. Но трябваше да не мисля за нея. Отвърнах:

— Моят командир, полковник Хелман, възложи този случай на мен и госпожа Сънхил и ние приехме задачата. Така че този въпрос е приключен, полковник.

Той кимна. Не можех съвсем да разбера Фаулър. Зад непроницаемата фасада на адютанта се криеше един много гъвкав изпълнител. И той трябваше да бъде такъв, за да остане на този пост, който по почти всички военни стандарти водеше нагоре. Никога няма да станеш генерал, ако не си служил в щаба на генерал и беше ясно, че полковник Фаулър беше само на няколко крачки от първата си сребърна звезда.

Фаулър изглеждаше потънал в мисли и в стаята настъпи мълчание. Аз, след като казах каквото имах за казване, трябваше да чакам за отговора му. Офицерите от висок чин имат този неприятен навик да оставят дълги паузи и ако неблагоразумните младши офицери се обадят с нещо, което им е хрумнало по-късно, то те биват наказани с леден поглед или забележка. Това беше нещо като засадата във футбола или във войната и макар че не познавах полковник Фаулър много добре, аз познавах неговия тип. Той ме изпробваше, изпитваше нервите и решителността ми, може би да види дали си има работа с някой прекалено ентусиазиран глупак или с човек проницателен като него. Трябва да се признае на Синтия, че тя също остави мълчанието да се проточи.

Накрая той каза:

— Зная защо госпожа Сънхил е тук, във Форд Хадли. Но какво е довело един следовател от специалните части на ЦСО в нашия малък гарнизон?

— Изпълнявах тайна задача. Един от вашите сержанти в оръжейния склад се канеше да започне самостоятелен бизнес. Трябва да затегнете охраната там и трябва да знаете, че ви спестих известни неприятности. — Добавих: — Сигурен съм, че началникът на военната полиция ви е уведомил.

— Наистина го направи. Преди няколко седмици, когато дойдохте тук.

— Значи сте знаели, че съм тук.

— Да, но не и защо сте тук.

— Как мислите, защо полковник Кент ме помоли да се заема със случая, като се има предвид, че никой друг тук не го иска.

Той помисли за малко и после отвърна:

— Ще бъда откровен с вас, полковник Кент не обича много местния началник на ЦСО, майор Бауз. Във всеки случай вашите хора от Фолс Чърч щяха да ви назначат и без друго. Полковник Кент е направил това, което според него е било най-доброто за всички.

— Включително и за полковник Кент. Какъв е проблемът между полковник Кент и майор Бауз?

Той сви рамене.

— Вероятно е просто свързано със сферата на действие.

— Не е ли лично?

— Попитайте тях.

— Ще го направя. — Междувременно попитах полковник Фаулър: — Познавахте ли лично капитан Камбъл?

Той ме погледна за момент и после отвърна:

— Да. Всъщност генералът ме помоли аз да произнеса надгробното слово на погребението й.

— Разбирам. Работил ли сте с генерал Камбъл преди това?

— Да, аз съм с генерал Камбъл откакто беше командир на бронирана дивизия в Германия. Служихме заедно в Залива, а после тук.

— Той ли помоли да бъде изпратен тук?

— Не мисля, че това има някаква връзка със случая.

— Предполагам, че сте познавали Ан Камбъл преди Форт Хадли.

— Да.

— Бихте ли ми казали нещо за характера на вашите взаимоотношения.

Как ли щеше да мине това?

Фаулър се наведе напред в стола си и ме погледна в очите.

— Извинете, господин Бренер. Това разпит ли е?

— Да, сър.

— Да вървя по дяволите!

— Надявам се, че няма да го направите, полковник.

Той се засмя, а после се изправи.

— Е, вие и двамата ще дойдете утре в канцеларията ми и ще можете да питате колкото искате. Уговорете си час предварително. Последвайте ме, моля.

Ние последвахме полковник Фаулър обратно през главното антре, а после към задната част на къщата, откъдето стигнахме до една затворена врата. Полковник Фаулър ни каза:

— Не е нужно да рапортувате, кратки съболезнования, ще ви предложат да седнете. Госпожа Камбъл няма да присъства. Дадоха й успокоителни. Моля по-кратко. Пет минути.

Той почука на вратата, отвори я и влезе вътре, съобщавайки за нас като за старши подофицери Бренер и Сънхил от ЦСО. Прозвуча като телевизионен сериал.

Синтия и аз го последвахме и се озовахме в нещо като кабинет, обзаведен с лъснати до блясък дърво, кожа и месинг. Стаята беше тъмна, завесите дръпнати и единствената светлина идваше от настолната лампа със зелен абажур. Зад бюрото беше застанал генерал-лейтенант Джоузеф Камбъл в парадна зелена униформа, чиято предница беше покрита с медали. Първото нещо, което се забелязваше у него, беше, че той е огромен, не просто висок, а с едър кокал, като някой главатар на шотландски клан, от какъвто може би произлизаше, и във връзка с това аз усетих и несъмнената миризма на шотландско уиски в стаята.

Генерал Камбъл подаде ръка на Синтия, която я пое и каза:

— Моите най-искрени съболезнования, сър.

— Благодаря.

Поех ръката му, която беше огромна, предадох му моите съболезнования и добавих:

— Много съжалявам, че трябва да ви обезпокоя в такъв момент.

Като че ли срещата е била моя идея.

— Няма защо — каза той и седна. — Моля седнете.

Ние седнахме в кожени столове, обърнати към бюрото. Проучвах лицето му в сумрака. Главата му беше покрити със сиво-руса коса, имаше яркосини очи, груби черти и добре оформена челюст с трапчинка на брадичката. Хубав мъж, по като се изключат очите, красотата на Ан Камбъл вероятно беше дошла от майката.

Когато си при генерал, никога не трябва да говориш, докато не те заговорят, но генералът не говореше. Той гледаше между Синтия и мен, в някаква точка зад нас. Кимна, предполагам на Фаулър, и аз чух как вратата зад нас се затвори, когато полковник Фаулър излезе.

Сега генерал Камбъл погледна Синтия, после мен и се обърна към нас с тих глас, който според това, което знаех от радиото и телевизията, не беше типичен за него.

— Разбирам, че и двамата желаете да работите по тази задача.

Ние и двамата кимнахме и казахме:

— Да, сър.

Той ме погледна.

— Бих ли могъл да ви убедя, че за всички ще бъде по-добре, ако прехвърлите този случай на майор Бауз тук, във Форт Хадли?

— Съжалявам, генерале — отвърнах аз. — Този въпрос излиза извън границите на Форт Хадли и на вашата скръб. Никой от нас не може да го промени.

Генерал Камбъл кимна.

— Тогава аз ще ви окажа пълното си съдействие и ще ви обещая сътрудничеството на всички тук.

— Благодаря, сър.

— Имате ли някаква идея кой би могъл да извърши това.

— Не сър. А вие.

— Мога ли да разчитам, че вие ще работите бързо и че ще направите всичко възможно да се намали сензационната страна на този случай и че от вас ще има повече полза, отколкото вреда тук?

Отвърнах:

— Уверявам ви, че нашата единствена цел е да извършим арест колкото се може по-скоро.

Синтия добави:

— Предприехме стъпки от самото начало да сведем до минимум външното участие. Прехвърлихме цялото съдържание на дома на капитан Камбъл тук в гарнизона. Шефът на полицията Ярдли не изглежда доволен от това и подозирам, че ще се свърже с вас във връзка с това. Ако бъдете така любезен да му кажете, че сте ни упълномощили да го направим, бихме ви били много благодарни. По отношение намаляване сензационния ефект и вредата за армията и гарнизона няколко думи от ваша страна към Ярдли биха имали голям ефект за постигането на тази цел.

Генерал Камбъл се втренчи в Синтия за дълго време. Без съмнение той не можеше да погледне някоя млада привлекателна жена на тази възраст, без да помисли за дъщеря си. Какво точно мислеше за дъщеря си, обаче, аз не знаех. Той й каза:

— Може да го считате за направено.

— Благодаря, генерале.

— Доколкото разбрах, генерале, вие е трябвало да видите дъщеря си тази сутрин, след като тя се освободи от наряд? — добавих.

Той отвърна:

— Да, трябваше да закусим заедно. Когато не пристигна, аз се обадих на полковник Фаулър в щаба, но той каза, че тя не е там. Мисля, че той й се е обадил вкъщи.

— Кога стана това, сър?

— Не съм сигурен. Тя трябваше да пристигне вкъщи в 07.00. Вероятно съм се обадил в щаба в 07.30.

Не продължих в тази насока, но казах:

— Генерале, ние сме благодарни за предложението ви за пълно сътрудничество и ще се възползваме от него. При първа възможност от ваша страна бих желал да проведа един по подробен разговор с вас и госпожа Камбъл. Може би утре.

— Страхувам се, че утре имаме да уреждаме погребението и други лични въпроси. Денят след погребението може би ще бъде удобен.

— Благодаря ви. Семейството често има информация, която без да осъзнава, би могла да бъде изключително важна при разрешаването на случая.

— Разбирам. — Той помисли малко и после попита: — Мислите ли, че е бил някой, когото тя е познавала?

— Много е възможно — отвърнах аз и погледите ни се срещнаха.

Той не отклони поглед и ми каза:

— Аз също имам това усещане.

Попитах го:

— Говорил ли е някой друг, освен полковник Фаулър, с вас за обстоятелствата около смъртта на дъщеря ви?

— Не. Полковник Фаулър ме информира.

— За възможното изнасилване и как е била намерена?

— Да.

Последва дълго мълчание и от предишния си опит с генерали знаех, че той не ме чака да заговоря, а че разговорът беше приключил.

— Има ли нещо друго, което бих могъл да направя за вас сега, сър?

— Не… само намерете мръсника. — Той се изправи и натисна едно копче на бюрото си, после каза: — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Синтия и аз се изправихме и аз казах:

— Благодаря ви, генерале — и се ръкувах с него. — И още веднъж най-искрените ми съболезнования към вас и семейството ви.

Той пое ръката на Синтия и може би само така ми се стори, но като че ли я задържа дълго време, като я гледаше в очите. После каза:

— Зная, че ще положите всички усилия. Дъщеря ми би ви харесала. Тя харесваше самоуверени жени.

— Благодаря ви, генерале — отвърна Синтия. — Имате обещанието ми. Ще положа всички усилия и още веднъж най-искрените ми съболезнования.

Вратата зад нас се отвори и полковник Фаулър ни придружи през централния коридор към външната врата. Той ми каза:

— Разбирам, че имате специални пълномощия за арести. Но ще ви помоля да ме уведомявате, преди да арестувате някого.

— Защо?

— Защото — отвърна той малко рязко — не обичаме нашите хора да бъдат арестувани от външни хора без нашето знание.

— Случва се доста често — съобщих му аз. — Всъщност, както може би знаете, аз изпратих сержанта от оръжейния склад в затвора преди час. Но ако желаете, ще ви уведомя.

— Благодаря ви, мистър Бренер. Обикновено има три начина да се свърши нещо — правилният начин, грешният начин и военният начин. Имам усещането, че вие се опитвате да го вършите по правилния начин, който е грешният, мистър Бренер.

— Зная това, полковник.

Той погледна към Синтия и каза:

— Ако промените решението си относно тридесетте дни отпуск, уведомете ме. Ако не, моля дръжте ме в течение. Господин Бренер изглежда е от този тип хора, които до такава степен биват погълнати от работата си, че забравят за протокола.

— Да, сър — отвърна Синтия. — И моля опитайте се да ни уредите среща с генерал и госпожа Камбъл скоро. Ще ни бъде необходим поне един час. Освен това, моля обадете ни се в сградата на военната полиция, ако се сетите за нещо важно.

Той отвори вратата и ние излязохме. Преди да я затвори, аз се обърнах и му казах:

— Между другото, чухме обаждането ви до капитан Камбъл от телефонния й секретар.

— О, да. Сега изглежда малко глупаво.

— В колко часа се обадихте, полковник?

— Около 08.00 часа. Генералът и госпожа Камбъл очакваха дъщеря си около 07.00 часа.

— Откъде се обадихте, сър?

— Бях на работа — в главния щаб.

— Проверихте ли в щаба дали капитан Камбъл не е била забавена на наряда си?

— Не… просто предположих, че е забравила и се е прибрала вкъщи. Нямаше да е за първи път.

— Разбирам. А погледнахте ли да видите дали колата й е на паркинга на главния щаб?

— Не… предполагам, че би трябвало да го направя.

Попитах го:

— Кой ви съобщи подробностите относно смъртта на капитан Камбъл?

— Говорих с началника на военната полиция.

— И той ви каза как е била намерена?

— Да.

— Така че вие и генерал Камбъл знаете, че тя е била вързана, удушена и изнасилена.

— Да. Има ли нещо друго, което би трябвало да знаем?

— Не, сър. Къде мога да ви намеря, когато не сте дежурен?

— Живея в жилищата за офицери в гарнизона. Бетъни Хил. Знаете ли къде се намира?

— Мисля, че да. На юг оттук, по пътя за полигоните.

— Точно така. Телефонният ми номер е в гарнизонния указател.

— Благодаря, полковник.

— Приятен ден, господин Бренер, госпожа Сънхил.

Той затвори вратата и Синтия и аз се отправихме към колата. Тя ме попита:

— Какво ти е мнението за полковник Фаулър?

— Не толкова високо колкото това на полковник Фаулър.

— Той действително има забележително присъствие. Една част е глупава помпозност, но подозирам, че е толкова хладнокръвен, гъвкав и способен колкото изглежда.

— Това не ни е от голяма полза. Неговата лоялност е към генерала и само към генерала. Неговата съдба и тази на генерала са преплетени и неговата сребърна звезда ще изгрее само когато тази на генерала е във възход.

— С други думи той би излъгал, за да предпази генерала.

— Без колебание. Всъщност той излъга относно обаждането си в дома на Ан Камбъл. Ние бяхме там преди 08.00 и телефонното обаждане вече беше записано.

Синтия кимна:

— Зная. Нещо не е наред около това обаждане.

— Прибави още един заподозрян — казах аз.

Към следващата част или към съдържанието

Нелсън Демил Дъщерята на генерала (13)

Метаданни

Данни

Дъщерята на генерала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава тринадесета

Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (13)