Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (3)

Глава трета

С колата на Кент се отправихме на юг към най-отдалечените участъци на военния лагер. Полковник Кент започна да обяснява:

— Капитан Ан Камбъл и сержант Харолд Сент Джон са били на пост при щаба на поделението. Тя е била началник на караула, той е бил разводач.

— Познавали ли са се?

Кент сви рамене:

— Може би случайно. Не работят заедно… Той е в автобазата. Тя е инструктор в Школата за специално обучение. Просто случайно са попаднали заедно.

— Какво преподава тя?

— Водене на психологическа война. — После добави: — Тя е била магистър по психология.

— Все още е. — Винаги възниква проблем с времената, когато се говори за някой починал наскоро. Попитах Кент: — Обичайно ли е инструкторите да дават подобен наряд?

— Не, не е. Но Ан Камбъл се е включила в няколко графика за наряди, в които не е била длъжна да участва. — А после добави: — Искала е да дава пример. Нали е била генералска дъщеря.

— Ясно.

В армията се правят графици за офицерите, подофицерите и за редниците и сержантите. Тези графици се правят съвсем произволно, като целта е всеки да мине поне веднъж през някое от по-гадните дежурства. Преди жените не се включваха във всички графици, като например караул, но времената се промениха. Това, което не се е променило, е, че младите жени, които се разхождат сами през нощта, се подлагат на известен риск. Сърцата на злите мъже остават непроменени и непреодолимото желание да го натикат в най-удобната вагина е по-силно от военния устав.

— Била ли е въоръжена? — попитах аз.

— Разбира се. Носела е личното си оръжие.

— Продължавай.

— Е, около 1.00 часа Камбъл казала на Сент Джон, че ще вземе джипа и ще провери постовете…

— Защо? Това не е ли задължение на дежурния офицер или на разводача? Началникът на караула би трябвало да стои при телефоните.

Кент отвърна:

— Сент Джон каза, че дежурният офицер бил някакъв млад лейтенант съвсем пресен от Уест Пойнт, а Камбъл, както вече казах, си е падала малко натегач и е искала да отиде там и лично да провери нещата. Знаела е паролата и отговора, така че е тръгнала. — Кент отби по Райфъл Рейндж Роуд и продължи да разказва: — Сент Джон казва, че около 3.00 е започнал да се тревожи…

— Защо се е тревожил?

— Не зная… Знаеш, жена е все пак, пък и може би е бил малко ядосан, защото си е мислил, че се е скитала някъде, а може да му се е ходело до тоалетната, а не е искал да оставя телефоните.

— На колко години е той? — попитах аз.

— Около петдесетте. Женен. Чисто досие.

— Къде е сега?

— В сградата на военната полиция, да подремне малко. Казах му да е на разположение.

Бяхме минали първи, втори, трети и четвърти стрелкови полигон, които лежат вдясно от пътя, огромно пространство от открита, равнинна местност, оградени отзад от дълъг насип от пръст. Не бях идвал тук от повече от двадесет години, но си спомнях мястото.

Полковник Кент продължи:

— И така, Сент Джон се обажда в караулното помещение, но капитан Камбъл не е там. Той казва на разводача да се обади в караулното и да провери дали капитан Камбъл е минавала. Разводачът се обажда малко по-късно и докладва, че не е ходила. Така че Сент Джон му нарежда да изпрати сериозен човек в щаба, за да наблюдава телефоните и когато един от дежурните се появява, той се качва на зачислената си кола и потегля. Започва да проверява постовете по ред — сержантския клуб, офицерския клуб и т.н. — но никой от часовоите не е виждал капитан Камбъл. И така около 4.00 той се отправя към последния пост, който е склад за муниции и по пътя, при стрелкови полигон номер шест, той вижда джипа й… всъщност ето го и него.

Напред, вдясно от тесния път, беше джипът, с който вероятно Ан Камбъл е отишла на своята среща със смъртта. Близо до джипа се намираше нечие ЗЧПС — едни червен Мустанг. Попитах Кент:

— Къде е постът и часовоят?

— Складът за муниции се намира малко по-нагоре по пътя. Часовоят, редник Робинс, не е чул нищо, но е видял светлини.

— Разпита ли го?

— Нея. Мери Робинс. — Кент се усмихна за първи път. — Редник е термин неутрален по отношение на род, Пол.

— Благодаря. А къде се намира редник Робинс сега?

— В едно легло, в сградата на военната полиция.

— Доста се е понаселило там, но добре си се сетил.

Кент спря колата близо до джипа и червения Мустанг. Вече се беше почти разсъмнало и можех да видя шестимата от военната полиция — четирима мъже и две жени — застанали на различни места из района. На всички полигони имаше пейки, от лявата страна на пътя, обърнати към стрелбищата, където войниците сядаха, за да получат инструкции, преди да пристъпят към рубежа. На по-близките пейки, от лявата ми страна, седеше жена, облечена в джинси и яке, и пишеше нещо в бележник. Кент и аз излязохме от колата и той ми каза:

— Това е госпожа Сънхил. Тя е жена.

Знаех това. Попитах Кент:

— Какво прави тя тук?

— Аз я извиках.

— Защо?

— Тя е съветник по изнасилванията.

— Жертвата няма нужда от съвети. Тя е мъртва.

— Да — съгласи се Кент, — но госпожа Сънхил, освен това разследва и случаи на изнасилвания.

— Това сигурно ли е? Какво прави тя в Хадли?

— Онази медицинска сестра, лейтенант Нийли. Чувал ли си за случая?

— Само каквото съм чел във вестниците. Би ли могла да съществува връзка между двата случая?

— Не, вчера беше извършен арест.

— По кое време?

— Около четири след обяд. Госпожа Сънхил извърши ареста и до пет часа вече имахме самопризнание.

Кимнах. В шест след обяд госпожа Сънхил си пиеше питието в офицерския клуб и поливаше тихо своя успех, Ан Камбъл, както щях да установя по-късно, е била жива и е вечеряла там, а аз бях на бара и наблюдавах Синтия и се опитвах да събера смелост, за да й се обадя или да се оттегля стратегически.

Кент добави:

— Сънхил трябваше да замине днес по друга задача, но каза, че ще остане за този случай.

— Какъв късмет имаме само.

— Да, добре е да има жена при тези случаи, а и тя е добра. Видях я как работи.

— Наистина.

Забелязах, че червеният Мустанг, вероятно колата на Синтия, беше също като моя, с номера от Виржиния, което означаваше, че също като мен тя работеше извън Фолс Чърч. Но съдбата не беше направила така, че нашите пътища да се пресекат в службата ни, а ни беше срещнала тук при тези обстоятелства. Беше неизбежно във всеки случай.

Погледнах към полигона, върху който се беше спуснала утринна мъгла. Пред насипа бяха разположени на различни разстояния няколко падащи мишени — дванайсет отвратителни дъсчени мъже с пушки в ръка. Тези, изглеждащи като живи мишени, бяха заместили старите, които представляваха черен силует, като основната цел явно е била, че ако ще те обучават да убиваш хора, ти трябва да се научиш да гледаш целта в очите. От минал опит обаче мога да кажа, че нищо не те подготвя да убиваш хора, освен убиването на хора. Във всеки случай по повечето от фалшивите мъже бяха накацали птици и те до известна степен разваляха ефекта — поне докато не стреляше първият за деня взвод.

Когато аз се обучавах в пехотата, по полигоните нямаше никаква растителност, огромни пространства гола земя и те не се различаваха от реалните бойни условия, освен ако не се случи да се сражаваш в пустинята. Сега повечето полигони, като този например, бяха залесени с разнообразна растителност, която частично закриваше обсега. На около петдесет метра от мястото, където бях застанал, имаше една падаща мишена, скрита до известна степен от висока трева и вечнозелени храсти. Двама души от военната полиция — мъж и жена — бяха застанали до силуета. В основата на мишената можех да различа нещо, чието място не беше тук.

Полковник Кент каза:

— Този тип е бил извратен. — И после добави, като че ли не го бях разбрал — Искам да кажа, че го е направил точно тук, на полигона, до мишената, която сякаш го е наблюдавала отгоре.

Само ако тази мишена можеше да говори. Обърнах се и огледах района. На известно разстояние от пейките и кулите за стрелкови контрол имаше пояс от дървета, сред които можех да различа полевите тоалетни.

Попитах полковник Кент:

— Претърсихте ли района за други жертви?

— Не, ами, не искахме да унищожим уликите.

— Но някой друг също би могъл да е мъртъв или да се нуждае от помощ. Да се помогне на жертвите е по-важно от уликите. Така пише в ръководството.

— Правилно — той се огледа и извика един сержант от военната полиция. — Нека взводът на лейтенант Фулхам дойде тук с кучетата.

Преди сержантът да успее да отговори, един глас от горната пейка каза:

— Аз вече ги извиках.

Погледнах към Синтия:

— Благодаря.

— Няма защо.

Искаше ми се да не й обръщам внимание, но знаех, че това няма да бъде възможно. Обърнах се и тръгнах към полигона. Кент ме последва. Докато вървяхме, крачките на Кент постепенно започнаха да се скъсяват и той изостана. Двамата на пост стояха в стойка свободно и демонстративно гледаха настрана от земята, където лежеше тялото на капитан Ан Камбъл.

Спрях се на няколко стъпки от трупа, който лежеше по гръб. Беше гола, както беше казал Кент, с изключение на един спортен часовник на лявата й ръка. На около метър от трупа лежеше сутиенът й. Както беше казал Кент, униформата й липсваше от мястото на престъплението. Липсваха също така и нейните обувки, чорапи, шлем, колан и лично оръжие. По-интересен може би беше фактът, че Ан Камбъл беше просната на земята с крака и ръце вързани за колчета от палатка. Колчетата бяха от зелена пластмаса, а въженцата от зелен найлон — и двете казармена собственост.

Ан Камбъл беше около трийсет годишна, добре сложена, с фигура на инструктор по аеробика, с добре оформени мускули на краката и ръцете и нито грам мазнина. Въпреки настоящото й състояние, можех да разпозная лицето й, което бях виждал по армейските плакати. Беше доста привлекателна, с правилни черти, а русата й коса беше с обикновена прическа с дължина до раменете, може би десетина сантиметра по-дълга, отколкото е разрешено по устав, но това в момента беше най-дребният й проблем.

Около врата й имаше дълго парче от същото найлоново въже, с което бяха вързани китките и глезените й, а под въжето бяха сложени пликчетата й, които бяха пъхнати през главата й, така че единият крачол обвиваше врата й и въжето не се впиваше направо в него. Знаех какво означава това, но не съм сигурен, че някой друг разбираше.

Синтия се приближи зад мен, но не каза нищо.

Клекнах до тялото и отбелязах, че кожата изглеждаше восъчно прозрачна, от което ружът й изпъкваше ярко. Ноктите на пръстите на ръцете и краката й, покрити с прозрачен лак, бяха изгубили своята розовина. По лицето й нямаше натъртвания, одрасквания и белези от разкъсване или ухапване, същото се отнасяше и за тези части от тялото й, които можех да видя. С изключение на извратената поза на тялото й, нямаше външни белези за изнасилване, нямаше семенна течност по гениталиите, бедрата или по срамните й косми, никакви признаци за борба наоколо, никакви петна от трева или пръст по кожата й, никаква кръв, мръсотия или кожа под ноктите й, дори и косата й не беше много разрошена.

Наведох се и докоснах лицето и врата й, там, където трупното вкочаняване обикновено се усеща първо. Не се беше вкочанила и аз опипах под мишниците й, които бяха все още топли. Имаше трупна синина по бедрата и задните й части и тази синина беше с тъмно лилав цвят, което съответстваше на смърт от асфиксия, което от своя страна съответствайте на въжето около врата й. Притиснах пръст до синкавата кожа, малко по-високо от мястото, където задните й части се опираха в земята, и притиснатото място избледня. Когато отместих пръста си, синкавият цвят се възвърна, което ме караше да бъда доста сигурен, че смъртта е настъпила през последните четири часа.

Едно от нещата, които отдавна съм научил, е, че свидетелските показания никога не трябва да се приемат като чиста монета. Но засега хронологията на сержант Сент Джон като че ли издържаше на проверката.

Наведох се още и погледнах в големите сини очи на Ан Камбъл, които гледаха втренчено към небето. Роговицата все още не се беше замъглила, което потвърждаваше моето заключение за скорошна смърт. Дръпнах единия й клепач и във вътрешната страна на окото й забелязах малки кръвонасядания, косвено доказателство за смърт от асфиксия. Засега това, което Кент ми беше казал, и сцената, пред която се бях изправил, съответстваха на моите заключения.

Разхлабих въжето около врата на Ан Камбъл и разгледах пликчетата под него. Те не бяха нито скъсани, нито замърсени от тялото й или от чужда материя. Под тях липсваше разпознавателният й знак, така че и той беше изчезнал. На врата й, там, където въжето е било обвито, имаше съвсем леко ожулване, една черта, която се забелязваше трудно, и то само ако специално гледаш за нея. И все пак смъртта беше настъпила от удушване, а пликчетата намаляваха белезите, които иначе въжето би оставило по врата й.

Изправих се и обиколих тялото, забелязвайки, че ходилата й бяха замърсени с трева и пръст, което означаваше, че тя е изминала боса поне няколко стъпки. Клекнах и разгледах внимателно стъпалата й, при което открих малко петно от катран или нещо черно на меката месеста част на дясното стъпало, под големия пръст. Изглежда, че тя всъщност е била боса още на пътя, което би могло да означава, че се е съблякла или поне събула боса до джипа и е била заставена да върви дотук, на 50 м. разстояние, боса, а може би и гола, макар че сутиенът и пликчетата й бяха близо до тялото. Разгледах внимателно сутиена и забелязах, че предната закопчалка беше цяла — нито счупена, нито огъната, а по материята нямаше никакви следи от изцапване или дърпане.

През цялото това време никой не проговори и човек можеше да чуе утринните песни на птиците в дърветата, а слънцето се беше издигнало над редицата бели борове зад насипа и дълги утринни сенки падаха върху полигона.

— Кой от военната полиция е дошъл пръв на местопрестъплението — попитах полковник Кент.

Кент извика полицая, застанал наблизо, младо момиче, младши сержант и й каза:

— Докладвай на този човек.

Младши сержантът, на чийто опознавателен знак пишеше Кейси, ме погледна и докладва:

— Получих съобщение по радиото в 4.52, с което ме уведомяваха, че при шести стрелкови полигон е било открито женско тяло, приблизително 50 метра на запад от джипа, паркиран на пътя. Бях наблизо и се отправих към това място, пристигнах тук в 5.01 часа и видях джипа. Паркирах и заключих моята кола, взех карабината си и се отправих към стрелковия полигон, където открих тялото. Проверих дали има пулс, сърдечна дейност, диша ли жертвата и светнах с фенерче в очите й, но те не реагираха на светлината. Заключих, че жертвата е мъртва.

— И какво направи после? — попитах аз.

— Върнах се при колата и потърсих помощ.

— По един и същи път ли вървя към и от тялото?

— Да, сър.

— Пипа ли нещо друго, освен тялото? Въжетата, колчетата за палатка, бельото?

— Не, сър.

— Докосва ли джипа на жертвата?

— Не, сър. Не съм се докосвала до нищо друго, освен нужното да установя, че жертвата е мъртва.

— Нещо друго, което желаеш да споменеш?

— Не, сър.

— Благодаря.

Младши сержант Кейси отдаде чест, обърна се кръгом и се върна на поста си.

Кент, Синтия и аз се погледнахме, като че ли всеки се опитваше да разбере какво чувстваха или мислеха другите двама. Подобни моменти наистина са изпитание за душата и се запечатват неизлечимо в съзнанието. Никога не съм забравил сцена на убийство, нито желая да забравя.

Вгледах се в лицето на Ан Камбъл в продължение на цяла минута, осъзнавайки, че няма да го видя отново. Мисля, че това е важно, защото то създава връзка между живите и мъртвите, между следователя и жертвата. Помага по някакъв начин, не на нея, а на мен.

Върнахме се на пътя и обиколихме джипа, който Ан Камбъл беше карала, после погледнахме през прозореца на мястото до шофьора, който беше отворен. Много военни превозни средства нямат ключ за запалване, а само бутонът за стартера, а бутонът на джипа беше в положение „изключено“. На предната седалка до шофьора имаше черна кожена военна чанта. Синтия ми каза:

— Щях да проверя съдържанието й, но не исках да го правя без твое разрешение.

— Започваме добре. Донеси чантата.

Тя заобиколи от другата страна и като използва носна кърпичка, отвори вратата, извади чантата, а после седна на по-ниската пейка и започна да изважда съдържанието.

Аз легнах на пътя и се пъхнах под джипа, но по асфалта нямаше нищо особено. Опипах ауспуха на различни места и открих, че някъде беше леко топъл.

Изправих се и полковник Кент ме попита:

— Някакви идеи?

— Ами хрумват ми няколко възможни сценария, но трябва да почакам, докато хората от криминалния отдел приключат. Предполагам, че си ги повикал.

— Разбира се, тръгнали са от Гилем.

— Добре.

Форт Гилем се намира извън Атланта, на около двеста мили на север от Хадли и лабораторията на ЦСО обслужва цяла Северна Америка и е най-добре оборудвана. Хората, които работят там, са добри специалисти и като мен отиват там, където са нужни. Големите престъпления са все още сравнително редки в армията, така че лабораторията обикновено успява да събере нужното оборудване, когато се случи нещо сериозно. Този път те вероятно ще се появят с фургон. Предупредих полковник Кент:

— Когато дойдат, кажи им да обърнат внимание на едно черно петно на ходилото на левия й крак. Искам да зная от какво е.

Кент кимна, докато по всяка вероятност си мислеше: „Глупости, типични за ЦСО“.

А може би беше съвсем прав.

— Освен това искам да се направи секторно претърсване на района. Да кажем в радиус от двеста метра от тялото, като се изключи площта от 50 метра непосредствено около него.

Това щеше да заличи всички следи от стъпки, но в района на полигона и без друго имаше стотици отпечатъци от обувки, а тези, които ме интересуваха, се намираха на разстояние петдесет метра около тялото. Казах на Кент:

— Искам хората ти да съберат всичко, което не принадлежи към естествената растителност — фасове, копчета, хартии, бутилки и други такива, и да отбележат сектора, в който са намерени. Ясно ли е?

— Няма проблеми. Но мисля, че този тип е дошъл и се е измъкнал, без да остави следи. Вероятно с кола, също като жертвата.

— Предполагам, че си прав, но ние правим картотека.

— Ние си пазим задниците.

— Точно така. Ще работим по книга.

Така беше по-сигурно, а понякога дори даваше резултати. Макар че като бележка под линия трябва да добавя, че в този случай трябваше да съм наистина много изобретателен, защото щях да засегна доста важни хора. Но това е веселата страна на въпроса.

— Искам личното и здравното досие на капитан Камбъл, запечатани на бюрото ти до обяд — казах на Кент:

— Добре.

— Искам и канцелария при теб, а също и канцеларчик.

— С едно бюро или с две?

Погледнах към Синтия.

— Предполагам с две бюра, но все още не се ангажирам с този случай.

— Не ме разигравай, Пол. Заемаш ли се или не?

— Ще видя какво ще кажат във Фолс Чърч. Добре, забави уведомяването на офицера, занимаващ се с връзки с пресата до 10.00 часа. Изпрати двама души в канцеларията на капитан Камбъл и изнесете оттам бюрото, мебелите и всичките й лични вещи и заключете всичко това при вас. И нека сержант Сент Джон и редник Робинс останат в канцеларията на шефа на военната полиция, докато ги видя. Не искам никой да споменава и дума за това, докато не говоря с тях. А твое неприятно задължение, полковник, ще бъде официалното посещение в дома на генерал Камбъл. Иди без предварително да се обаждаш и вземи със себе си свещеник и лекар, в случай, че някой се нуждае от успокоително или нещо такова. Може би е по-добре да не видят тялото тук. Ясно ли е всичко?

Кент кимна и въздъхна продължително:

— Боже Господи…

— Амин. А междувременно инструктирай хората си да не споменават и дума за това, което сме намерили тук, и дай на тези от криминалния отдел отпечатъци от пръсти от младши сержант Кейси и отпечатъци от обувки на всички тук, включително и твои, разбира се.

— Добре.

— А също запечатай полевите тоалетни и не позволявай на никого да ги ползва. Тоалетните да бъдат забранени за хората от криминалния, докато аз не ги проверя.

— Добре.

Отидох при Синтия, която тъкмо връщаше нещата обратно в чантата, като все още използваше носна кърпичка.

— Нещо интересно?

— Не. Обикновените неща. Портмоне, пари, ключове и всичко изглежда непипано. Тук има фиш от Офицерския клуб. Вечеряла е там снощи. Салата, пиле, бяло вино и кафе. — И после добави: — Вероятно е била в столовата по същото време, когато ние бяхме в бара.

Кент беше дошъл при нас и попита:

— Вие сте били в бара? Познавате ли се?

Аз отговорих:

— Всеки си пиеше поотделно. Познаваме се съвсем бегло.

После попитах Синтия:

— Адреса на Камбъл?

— Извън границите на поделението, за нещастие. Виктори Гардънс на улица „Виктъри“ в Мидлънд. Сектор четиридесет и пет. — А после добави: — Мисля, че познавам мястото — жилищен комплекс.

Кент каза:

— Ще се обадя на Ярдли, шефа на мидлъндската полиция. Той ще вземе съдебно нареждане и ще ни чака там.

— Не, това ще си остане между нас, Бил.

— Не можеш да претърсиш цивилното й жилище без разрешително за обиск от полицията.

Синтия ми подаде ключовете, които беше взела от чантата на Ан Камбъл, и каза:

— Аз ще карам.

Кент започна да протестира:

— Не можете да действате извън рамките на гарнизона без разрешение от цивилните власти.

Откачих ключовете за колата на Ан Камбъл от връзката и ги подадох на Кент заедно с чантата й.

— Открий колата й и я конфискувай.

Докато вървяхме към Мустанга на Синтия, казах на Кент:

— Трябва да останеш тук и да ръководиш нещата. Когато си готвиш доклада, можеш да пишеш, че съм казал, че отивам в мидлъндската полиция. Аз ще поема отговорността за това, че съм си променил решението.

— Ярдли е гаден тип — уведоми ме Кент. — Ще си имаш неприятности, Пол.

— Ще трябва да си чака реда.

Исках да успокоя Кент, за да не направи някоя глупост:

— Виж, Бил. Трябва пръв да огледам жилището на Ан Камбъл. Ако има нещо, което би могло да притесни нея, семейството й, армията или колегите и приятелите й, трябва да го махна. Нали така? А после ще оставим Ярдли да прерови къщата. Е, съгласен ли си?

Той като че ли правилно схвана това и кимна. Синтия седна зад волана на Мустанга си, а аз седнах на мястото до нея.

— Кент, може да ти се обадя оттам. Бъди сигурен.

Синтия подкара петлитровия „Мустанг“ на първа скорост, направи обратен завой и потеглихме, като за шест секунди достигнахме скорост от 90 километра в час по безлюдния Райфъл Рейндж Роуд.

Вслушвах се в мотора за известно време и никой не проговори, а след малко Синтия се обади:

— Повдига ми се.

— Наистина е ужасно — съгласих се аз.

— Отвратително. — Тя ме погледна. — Свикнал ли си с това?

— За бога, не. — А после добавих: — Аз не виждам чак толкова убийства, а като това съвсем рядко.

Тя кимна и си пое дълбоко дъх:

— Мисля, че ще мога да ти помогна с това, но не искам да се чувстваме неудобно.

— Няма проблеми — казах аз. — Но Брюксел винаги ще бъде между нас.

— Кое?

— Брюксел. Столицата на Белгия. Кучка

Седяхме мълчаливо, а после Синтия попита:

— Защо?

— Защо Брюксел е столицата? Или защо ще бъде между нас?

— Не, Пол, защо е била убита?

— Да, ами възможните мотиви при убийствата са материална изгода, отмъщение, ревност, прикриване на друго престъпление, опасност от излагане на унижение и мания за убийства — отвърнах аз. — Така пише в ръководството.

— А ти какво мислиш?

— Ами, когато убийството е предхождано от изнасилване, тогава се оказва отмъщение, ревност или може би опит да се прикрие самоличността на насилника. Тя може би го е познавала, или пък би могла да го разпознае по-късно, ако не е носил маска. — После добавих: — От друга страна, това много прилича на сексуално убийство, работа на сексуален маниак, който получава удовлетворение от самото убийство. Може би дори не е проникнал в нея с пениса си. Поне така изглежда, но все още не знаем със сигурност.

Синтия кимна, но не каза нищо.

— А ти какво мислиш — попитах я аз.

Тя помълча няколко минути, а после отговори:

— Очевидно е обмислено предварително. Извършителят е бил снабден с всичко необходимо — колчета за палатка, въже и вероятно нещо, с което е забил колчетата в земята. Трябва да е бил въоръжен, за да неутрализира оръжието на жертвата.

— Продължавай.

— Извършителят я е изненадал, после я е накарал да хвърли личното си оръжие, а после да се съблече и да отиде на полигона.

— Добре. Опитвам се да си представя как е успял да я огради с колчетата и същевременно да я държи под прицел. Не мисля, че е била от тези, които обичат да се подчиняват.

Синтия отвърна:

— Аз също. Но може да са били двама. А и не бих взела за дадено, че извършителят е бил „той“, докато няма някакви лабораторни доказателства.

— Добре. — Явно тази сутрин имах проблеми с личните местоимения. — А защо няма никакви признаци за съпротивление от нейна страна, или пък за жестокост от негова — от страна на насилника?

Тя поклати глава:

— Не зная. Обикновено има следи от нараняване. Във всеки случай въжето не е нещо, което бихме нарекли нежно.

— Не — отвърнах аз, — но той не я е мразил.

— Но и не я е обичал кой знае колко.

— А може и да я е обичал. Виж какво, Синтия, ти си професионалист. Това прилича ли ти на някое изнасилване, което си виждала или за което си чувала?

Тя помисли малко и после каза:

— Има някои от елементите на това, което наричаме планирано изнасилване. Нападателят е бил подготвен. Но не зная дали я е познавал, или просто е обикалял наоколо и тя е била случайна жертва.

— Нападателят би могъл да бъде с униформа — предположих аз, — което обяснява защо тя не е била нащрек.

— Възможно е.

Погледнах през отворения прозорец, помирисах утринната роса и влагата сред гъстите борове и усетих изгряващото слънце на лицето си. Вдигнах прозореца и се облегнах, като се мъчех да си представя това, което предхождаше сцената, която току-що бях видял, нещо като прожектиране на филм отзад напред: Ан Камбъл оградена с колчета, после застанала гола, после как идва от джипа и т.н. Много от нещата не се връзваха.

Синтия прекъсна мислите ми:

— Пол, името й е било на униформата й, на опознавателните знаци, разбира се, а вероятно шлемът и ботушите й също са били надписани от вътрешната страна. Така че, какво е общото между липсващите вещи? Името й. Нали така?

— Така. — Жените се сещат за различни неща. И това е добре. Наистина. Тя продължи:

— Така че този тип се занимава с какво? Събиране на трофеи, снимки, спомени и сувенири. Това съответства с образа и характера на организирания насилник.

— Но е оставил бельото и чантата й — добавих аз. — Всъщност това, което е общото между всички липсващи предмети, е, че те всички са свързани с армията, включително и кобурът и личното й оръжие, а те надали са били надписани. Той е оставил всичко, което принадлежи към цивилния живот, включително часовника и чантата й, в която има най-различни неща, надписани с нейното име. Така ли е?

— Това състезание ли е?

— Не, Синтия. Това е разследване на убийство. Ние обсъждаме възможни теории.

— Добре. Извинявай. Това е, което съдружниците при разследване на убийство правят, нали?

— Да. Съдружник?

Синтия помълча известно време, а после попита:

— Разбираш ли от тези неща?

— Надявам се.

— Е, добре. А защо е взел само военните й вещи?

— Древните воини са снемали доспехите и оръжието на своите мъртви врагове. Оставяли са само набедрената превръзка.

— И затова й е взел военните вещи?

— Може би. Просто едно хрумване. Може да е било само за отвличане на вниманието. Би могло да е някакво психическо заболяване, за което не съм чувал.

Тя ме погледна, докато караше. Аз добавих:

— Може би той не я е изнасилил. Но я е вързал по този начин, за да привлече вниманието върху сексуалната страна на своето действие, или може би, за да опозори тялото й, да разкрие голотата й пред света.

— Защо?

— Не зная още.

— А може би знаеш.

— Трябва да помисля за това. Започвам да си мисля, че я е познавал. — Всъщност знаех, че я е познавал. Продължихме да пътуваме в мълчание още известно време и после казах на Синтия:

— Не зная защо се е случило това, но чуй това като обяснение за това как се е случило: Ан Камбъл тръгва от главния щаб и отива направо на полигона, като спира на доста голямо разстояние от поста на редник Робинс. Има предварително уговорена среща с любовник. Те правят това често. Той се прави на въоръжен бандит, изненадва я, кара я да се съблече и те започват някакъв извратен садистично-мазохистичен секс с връзвания и т.н. — Погледнах към Синтия. — Разбираш какво имам предвид?

— Не разбирам нищо от сексуални извратености. Това е по твоята част.

— Добре казано.

Тя добави:

— Сценарият ти звучи като мъжки фантазии. Искам да кажа коя жена би си направила труда да бъде така свързана на студената земя, а и да го смята за удоволствие.

Виждах, че денят щеше да е дълъг, а аз дори не бях закусвал. Казах:

— Знаеш ли защо пликчетата й са били под въжето около врата й?

— Не, защо?

— Провери в справочника за убийствата в главата за сексуална асфиксия.

— Добре.

— Забеляза ли също, че имаше черно петно на ходилото на десния й крак.

— Не.

— Ако е от пътя, защо е била боса на пътя?

— Накарал я е да се съблече в или близо до джипа.

— Тогава защо бельото й беше на полигона.

Синтия отвърна:

— Може би е била заставена да се съблече до или в джипа, а после тя или извършителят са ги занесли до мястото, където е била овързана.

— Защо?

— Част от сценария, Пол. Сексуалните насилници имат невероятно сложни фантазии, които те усъвършенстват в умовете си, неща, които за тях имат силно сексуално значение, макар че за другите може да не означават нищо. Да накара някоя жена да се съблече, а после да отиде гола, носейки собствените си дрехи в ръка, до мястото, където възнамерява да я изнасили, е може би типична за него фантазия.

— Значи и ти разбираш от тия работи. Аз не съм единственият, който отговаря за перверзните.

— Запозната съм с патологични сексуални действия и криминални отклонения. Не зная много за съучастие в сексуални перверзии.

Не отговорих нищо на това и отбелязах:

— Линията, която ги разделя, е доста тънка и трудно се забелязва на моменти.

— Не мога да повярвам, че Ан Камбъл се е съгласила да участва. Тя със сигурност не би се съгласила да бъде удушена.

— Съществуват много възможности — започнах да разсъждавам аз — и ще е добре да не се обвързваме с нито една от тях.

— Нуждаем се от данните от криминалната лаборатория, от аутопсията, трябва да разпитаме много хора.

Ние? Загледах се в пейзажа, докато карахме в мълчание. Мъчех се да си спомня какво знаех за Синтия. Тя произхождаше от селския щат Айова, завършила беше държавен университет и беше специализирала в областта на криминологията, в някакъв цивилен университет по линията на армейската програма за повишаване на технологичните умения. Като много жени, а също и малцинства, които познавах в армията, службата тук им предлагаше повече пари, образование, престиж и перспективи за професионален растеж в сравнение с това, на което биха могли да се надяват във фермата, гетото или откъдето и да идваха. Спомнях си, че Синтия имаше положително отношения към армията — пътуване, приключения, сигурност, излизания и това не е зле за едно момиче, дошло от село.

— Какво мислиш?

— Мислех си за тебе. — Не последва отговор.

— Как са родителите ти? — попитах аз, макар че никога не ги бях чувал.

— Добре, а твоите?

— Добре Все още чакат да изляза оттук, да порасна, да се закотвя някъде и да ги направя дядо и баба.

— Трябва да бързаш с порастването.

— Добър съвет.

Не може да бъде! Синтия може да бъде саркастична, но това е реакция, когато е нервна. Хора, които са имали сексуални взаимоотношения, ако са чувствителни и емоционални уважават съществувалите отношения, а може би дори изпитват известна нежност към бившия партньор. Но съществуваше и известна неловкост в нашата ситуация, седнали един до друг и никой от нас не знае какви думи или тон да приеме. Казах отново:

— Мислех си за тебе. Искам да ми отговориш.

Тя ми отвърна:

— Аз също си мислех за теб.

И двамата мълчахме и гледахме напред, докато тя караше.

Няколко думи за Пол Бренер, който седеше на мястото до шофьора. От Южен Бостън, ирландски католик, все още неможещ да различи крава от кон, завършил гимназия, произлизащ от работническо семейство. Не влязох в армията, за да се измъкна от Южен Бостън, армията дойде да ме търси, защото започнали голяма война в Азия, а някой им беше казал, че от синовете на глупавите работници стават добри пехотинци. А вероятно съм бил добър пехотинец, защото изкарах цяла година там. Оттогава насам завърших разни курсове в колежи, свързани с армията, както и курсове по криминология. Променил съм се достатъчно, за да не се чувствам добре в Южен Бостън, но не се чувствам удобно и в дома на полковника, принуден да следя за това колко пия и да водя светски разговор с офицерските жени, които са или прекалено грозни, за да говориш с тях, или прекалено хубави, за да разговаряш само за незначителни неща.

И така, ето ни и нас, Синтия Сънхил и Пол Бренер, от двата противоположни края на северноамериканския континент, два различни свята, бивши любовници от Брюксел, срещнали се отново в дълбокия юг, които току-що са имали съвместното изживяване да наблюдават голия труп на една генералска дъщеря. Могат ли любовта и приятелството да се развиват при подобни обстоятелства? Не бих се обзаложил за това.

— Бях малко изненадана да те видя снощи — обади се Сънхил. — Съжалявам, ако съм била груба.

— За „ако“ и дума не може да става.

— Добре, тогава се извинявам без никакви условия. Но въпреки всичко не те харесвам.

Усмихнах се:

— Обаче ти се иска да работиш по този случай.

— Да, така че ще бъда любезна с теб.

— Ще бъдеш любезна с мен, защото съм ти началник. Ако не си любезна, ще те изпратя да си ходиш.

— Стига с тия стойки, Пол. Никъде няма да ме изпращаш, и аз не отивам никъде. — После добави — Имаме случай за разрешаване и лични отношения за оправяне.

— В този ред.

— Да, в този ред.