Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (23)

Глава двадесет и трета

Синтия паркира на паркинга при сградата на военната полиция на няколко метра от моя Шевролет. Като тръгнахме към сградата, ние забелязахме три коли от пресата и група хора отвън, които явно бяха журналисти. Те ни видяха, че идваме и ние вероятно изглеждахме така, както някой е описал следователите, защото се отправиха към нас като ято скакалци. Както казах, Хадли е открит гарнизон и не можеш да забраниш на данъкоплатците да идват тук, а и обикновено не е необходимо, но сега не го исках.

Първият репортер, който ни стигна, добре облечен млад мъж с фризирана коса, имаше микрофон, а по-мърлявите около него бяха с моливи и бележници. Усещах, че към нас се насочваха камери. Фризираният ме попита:

— Вие подофицер Бренер ли сте? — и после пъхна микрофона под носа ми.

— Не, сър — отвърнах аз. — Аз обслужвам автомата за кока-кола.

Продължихме да вървим, но този голям облак ни погълна по пътя към входната врата.

Една репортерка попита Синтия:

— Вие подофицер Сънхил ли сте?

— Не, госпожо, аз съм с човека за кока-кола.

Но те явно не се вързаха и от този облак се заизсипваха въпроси, докато най-после не стигнахме стълбите на сградата, където двама огромни военни полицаи стояха на пост, въоръжени с карабини М–16. Изкачих се по стълбите, обърнах се към тълпата, която не можеше да отиде по-нататък и казах:

— Добро утро.

Тълпата журналисти утихна и сега видях три телевизионни камери и около дузина фотографи, които щракаха с фотоапаратите си.

— Разследването на причините за смъртта на капитан Ан Камбъл продължава. Имаме някои улики, но нямаме заподозрени. Обаче всички налични ресурси на Форт Хадли, на военния Централен следствен отдел и местната цивилна полиция са мобилизирани и ние работим по случая в близко сътрудничество. Ще насрочим пресконференция в най-близко време. — Дрън-дрън.

Бум! Избухна истинска буря от въпроси и аз можах да чуя някои от тях: „Не е ли била изнасилена, също така?“, „Била ли е намерена вързана и гола?“, „Била ли е удушена?“, „Кой мислите го е направил?“, „Не е ли това второто изнасилване тук в рамките на една седмица?“ И интересно: „Разпитахте ли приятеля й, сина на шефа на полицията?“ и така нататък.

Аз отвърнах:

— На всички ваши въпроси ще бъде отговорено на пресконференцията.

Синтия и аз влязохме в сградата, където се сблъскахме с полковник Кент, който изглеждаше нещастен и обезпокоен. Той каза:

— Не мога да ги накарам да се махнат оттук.

— Не, не можеш. Ето какво най обичам в тая страна.

— Позволено им е да влизат само в централната част на гарнизона, но това включва и Боумънт, така че трябваше да сложа дузина военни полицаи там. Не могат да отидат до полигоните или до Джордън Фийлд, — сложил съм военна полиция по пътя. Но те си пъхат носовете из цялото място.

— Може би ще имат по-добър късмет от нас.

— Не ми харесва. — Той ме попита: — Нещо ново?

— Говорихме с полковник Фаулър и с полковник Мур. Искам да изпратиш двама военни полицаи пред канцеларията на Мур, веднага, за да го пазят. Той няма право да използва машината си за унищожаване на документи и да изнася нищо от канцеларията си.

— Добре. Ще се погрижа за това. — Той попита: — Ще арестувате ли Мур?

Отвърнах:

— Все още се опитваме да направим психологическа аутопсия на мъртвата с негова помощ.

— Кого го интересува?

— Ами — отвърнах аз, — госпожа Сънхил и мен.

— Защо? Какво общо има това с полковник Мур?

— Ами колкото повече неща научавам, толкова по-малко мотиви мога да намеря за полковник Мур да убие подчинената си. От друга страна, виждам, че други хора биха могли да имат сериозни мотиви.

Кент изглеждаше много ядосан и каза:

— Пол, до известна степен разбирам какво правиш, а също и другите биха разбрали, но ти мина този етап и ако не арестуваш Мур сега, и ако се окаже, че той е убиецът и ФБР го арестува, ще изглеждаш наистина глупаво.

— Зная това, Бил. Но ако го арестувам и той не е убиецът, ще изглеждам по-зле от глупаво.

— Покажи малко кураж.

— Разкарай се.

— Говориш с твой старши офицер.

— Разкарайте се, сър.

Обърнах се и тръгнах по коридора към нашата канцелария. Синтия ме последва, но Кент си остана там.

В нашата канцелария бяхме посрещнати от камара бели листи с телефонни обаждания, куп доклади от техническите лаборатории и от съдебния лекар и други листи хартия, които бяха справки от типа „прочети и парафирай“, половината от които не ме засягаха. Армията може да забута някъде заповедта за заплатата ти, да изпрати мебелите ти в Аляска, а семейството ти в Япония и да загуби данните за отпуската, която ти се полага, но ако се явиш някъде за временно назначение, ти веднага попадаш в списък за най-идиотски справки, дори и да работиш под чуждо име във взета назаем канцелария.

Синтия отбеляза:

— Това не беше хубаво.

— Имаш предвид това, че ми каза да покажа малко кураж? Не, не беше.

— Е, това също не беше хубаво. Но аз имам предвид това, че му каза цитирам, разкарай се, край на цитата.

— Няма нищо.

Аз прелистих купчината телефонни обаждания. Синтия помълча за момент и после каза:

— Но той също е сгрешил, нали?

— Добре си го разбрала. И той го знае.

— И все пак, не трябва да му го пъхаш в лицето. Дори и да е само за това, че имаме нужда от него, макар и да е дискредитиран.

Вдигнах поглед от телефонните обаждания и казах:

— Не мога да изпитвам голямо състрадание към офицер, който е нарушил дълга си.

— Освен ако не се казва Ан Камбъл.

Реших да не реагирам на това.

— А какво ще кажеш за малко кафе и понички?

— Звучи добре.

Синтия натисна бутона на вътрешния телефон и нареди на специалист Бейкър да се яви.

Седнах и отворих медицинското досие на Ан Камбъл, което беше изключително тънко, като се имат предвид годините й в армията, което ме караше да мисля, че е ходила на цивилни лекари. Имаше обаче доклад от преглед при гинеколог, датиращ от приемния преглед за физическа годност при постъпването в Уест Пойнт и лекарят беше отбелязал: „H. imperforatus“. Показах го на Синтия и я попитах:

— Това не означава ли девствен химен?

— Да, неперфориран и без отвори. Но това не е абсолютно доказателство за девственост, макар че е много вероятно нищо голямо да не е проникнало дотам.

— Значи можем да изключим изнасилване от баща й, когато е била малко момиче.

— Да, вероятността е много малка, но не можем да изключим други форми на сексуално насилие. — Тя добави: — Но това, което полковник Мур каза, като че ли звучеше правдоподобно. Каквото и да й е направил баща й, той й го е направил през втората й година в Уест Пойнт, и аз се съмнявам, че би могъл да изнасили двадесет и една годишната си дъщеря в Уест Пойнт… но е интересно, че вероятно е била девствена, когато е отишла там. Има ли някакви други прегледи, от гинеколог там?

Проверих, но не видях никакви. Казах:

— Липсват, което е странно. Подозирам, че е използвала частни лекари винаги, когато е имала възможност.

— Сигурно. Не може да не отидеш на гинеколог толкова време. — Тя помисли малко и после каза: — Защо си мисля, че това, което се е случило с нея в Уест Пойнт, е от сексуален характер?

— Защото така се връзва. Нещо като око за око.

— Знаем, че е било свързано с баща й… може би той я е принудил да се подложи на някой старши офицер, или може би…

— Да. Приближаваме се. Но нека да почакаме, докато научим повече. — Подадох й медицинското досие на Синтия и й казах: — Прочети доклада на психиатъра в края на папката.

Специалист Бейкър влезе и аз я представих на Синтия, но те вече се познаваха. Попитах Бейкър:

— Вие какво мислите?

— Сър?

— Кой го е направил?

Тя сви рамене.

Синтия вдигна поглед от папката и попита Бейкър:

— Приятел или непознат?

Тя помисли малко и отвърна:

— Приятел. — Бейкър додаде: — Но тя имаше много.

— Наистина ли? — Попитах я: — Някой тук в сградата или от друго място искал ли ви е информация за случая?

— Да, сър.

— Кой?

— Ами, вчера целия ден и тази сутрин отговарям на телефонни обаждания за вас и всеки задава въпроси. Полковник Мур, шефът на жертвата, полковник Фаулър, взводният адютант, майор Бауз, командирът на ЦСО, шефът на полицията Ярдли от Мидлънд и още безброй души, включително репортери. Записах всички обаждания.

— И те всички бяха любопитни?

— Да, сър. Но аз просто им казах да говорят с някой от вас.

— Добре. Кажете ми, споменавал ли е някой тук в канцеларията на военната полиция нещо, което ние трябва да знаем?

Специалист Бейкър разбра въпроса, пребори се с него и накрая отвърна:

— Много неща се говорят тук, много слухове, клюки и неща, които може да са верни, или не.

— Да, аз сам се досетих за това, Бейкър. Това е поверителна информация и аз гарантирам не само вашата анонимност, но и прехвърлянето ви до всяко място в света, където искате да отидете. Хавай, Япония, Германия, Калифорния. Вие избирате. Окей?

— Да, сър…

— Кажете ми първо за полковник Кент. Какви са слуховете из канцелариите?

Тя се изкашля и каза:

— Ами… винаги е имало слухове, че полковник Кент и капитан Камбъл са се…

— Чукали. Ние знаем това. Какво друго?

— Ами… това е горе-долу всичко.

— Откога сте тук?

— Само от няколко месеца.

— Мислите ли, че е бил влюбен в нея?

Тя сви рамене.

— Никой не е казвал това. Искам да кажа не може да се разбере, защото те се държаха съвсем хладно, когато са заедно. Но можеше някак си да се сетиш, че между тях има нещо.

— Тя идваше ли в канцеларията му?

— Понякога, обикновено през деня. Обикновено вечер той ходеше в нейната канцелария. Патрулите на военната полиция виждаха колата му, отправена към школата по психооперации, и се обаждаха по деветката — знаете до всички постове — и казваха нещо като: „Похотливец Шест на път за Сладурана Едно.“ Беше шега, нали разбирате, но полковник Кент настройваше радиото в колата си и разбираше, че тези измислени сигнали се отнасяха за него и капитан Камбъл, но тези, който се обаждаха, никога не удостоверяваха самоличността си и винаги променяха гласа си, така че той не можеше да направи нищо. Не мисля, че би направил каквото и да е било, и без друго, защото това само щеше да направи слуховете още по-лоши. — Тя добави: — Не можете да си позволите много в един малък гарнизон, а пък от военната полиция виждат доста от нещата, които стават наоколо, но ако няма нарушение на закона или на устава, те не повдигат въпрос, особено когато става въпрос за висши офицери. Още повече, ако е шефът.

Е, доволен бях, че я бях попитал. Имах и друг въпрос.

— Бейкър, капитан Камбъл е била дежурен по поделение през нощта, когато е била убита. Знаете ли това?

— Да.

— Полковник Кент имаше ли навика да работи до късно, когато капитан Камбъл е имала нощни дежурства?

— Ами… така съм чувала.

— Знаете ли дали полковник Кент е бил тук през нощта, когато тя е била убита?

— Бил е. Аз не бях тук, но се говори, че е излязъл от канцеларията си около 18.00 и се е върнал около 21.00, после е работил до полунощ и тогава е тръгнал. Дежурните казват, че служебната му кола е била забелязана да обикаля главния щаб, а после е заминал към Бетъни Хилс, където живее.

— Разбирам. А беше ли известно наоколо, че госпожа Кент отсъства от града?

— Да, сър, беше.

— Предполагам, че поне една патрулна кола на военната полиция обикаля Бетъни Хилс всяка вечер.

— Да, сър. Поне една всяка вечер.

— И какво се каза за Похотливец Шест тази вечер?

Тя потисна усмивката си.

— Ами… никакви посетители и никой не е видял служебната му кола да напуска алеята пред дома му цялата нощ.

Но би могъл да използва личната си кола и никой нямаше да забележи. Или пък би могъл да използва колата на жена си, макар че не забелязах никаква кола на алеята, когато минах покрай къщата му тази сутрин. Но имаше гараж в задната част на дома. Казах на Бейкър:

— Разбирате ли характера на тези въпроси?

— О, да.

— Те не трябва да стават част от разговорите в канцелариите.

— Не, сър.

— Добре, благодаря. Нека някой ни донесе кафе и понички или нещо друго.

— Да, сър.

Тя се обърна и излезе.

Синтия и аз седяхме, без да говорим и после тя каза:

— Това беше добра идея.

— Благодаря, но не мога да имам много доверие на служебните клюки.

— Но това е главният щаб.

— Вярно е — казах аз. — Нали виждаш защо ме е яд на Кент. Глупакът е станал за посмешище в собствената си част.

— Виждам това.

— Искам да кажа, — остави настрана морала, ако искаш, но никога не се замесвай в любовни истории на работното си място. Хората се смеят.

— Хващам се на бас, че и на нас са се смели в Брюксел и Фолс Чърч.

— Сигурен съм в това.

— Колко неудобно.

— Вярно. Надявам се, че си си научила урока.

Тя се усмихна, после ме погледна.

— Какво се мъчеше да разбереш от Бейкър? Това, че Кент е станал за посмешище в службата си ли?

Свих рамене. Тя каза:

— Разстоянието от Бетъни Хилс до шести полигон е около пет или шест мили. С кола можеш да стигнеш за по-малко от десет минути, дори и да изминеш последните няколко мили с изгасени фарове, защото снощи имаше ярка луна.

— Тая мисъл ми мина и на мен. А от Боумънт хауз до шести полигон можеш да стигнеш за малко повече от десет минути, ако натиснеш педала.

Тя кимна.

— Факти, които трябва да се имат предвид. — Тя погледна медицинското досие пред себе си и каза: — Какво мислиш за доклада на този психиатър?

Отвърнах:

— Ан Камбъл е изживяла някаква травма и не е говорила за нея с никого. А ти какво мислиш?

— Същото. Няма много, за което да се заловиш в този доклад, но предполагам, че проблемът не е бил стрес или умора, било е едно събитие, което я е наранило и е било причинено по някакъв начин от предателството на баща й. С други думи татенцето не е бил там да й помогне, когато това, което й се е случило, се е случило. Това връзва ли се?

— Така изглежда. — Помислих малко и после казах: — Все си мисля, че има сексуален характер и че е свързано с някой, който е имал една или две звезди в повече от татенцето, и че татенцето е отстъпил и е убедил дъщеря си да направи същото.

— Нещо такова.

Добавих:

— Трябва да се доберем до досието й от академията, но въобще няма да се изненадам, ако открием, че в него няма нищо свързано с това, което Мур каза.

Кафето пристигна в голяма кана от неръждаема стомана и пластмасов поднос с понички, които бяха студени, стари и мазни. Синтия и аз ядохме и си говорехме известно време.

Телефонът звънеше почти непрекъснато, но специалист Бейкър или някой друг приемаше обажданията. Този път обаче, когато телефонът иззвъня, се чу гласът на специалист Бейкър по вътрешния телефон:

— Полковник Хелман.

— Аз ще говоря.

Нагласих телефона така, че Синтия също да може да чува и говори и казах в микрофона:

— Бренер и Сънхил, сър.

— О, ние не говорим за нищо друго тука.

Карл действително звучеше весел тази сутрин, което малко ме обърка. Отвърнах му:

— Наистина ли?

— Наистина. И двамата ли сте добре?

Синтия отвърна:

— Много добре, полковник.

— Добре. Получих някои оплаквания от поведението ви.

Аз отговорих:

— Тогава знаете, че си вършим работата.

Той каза:

— Зная, че си започнал да дразниш хората, което понякога е признак, че си вършиш добре работата. Но ви се обадих, за да проверя дали знаете, че случаят вече не е във ваши ръце.

— Да, сър, знаем.

— Направих каквото можах, за да остане при ЦСО, но ФБР има повече влияние от мене.

— Може да приключим случая скоро и без друго — уверих го аз.

— Наистина ли? Е, надявам се, че ще го приключите през следващите петнадесет минути, защото тия от ФБР тръгнаха преди определеното време и отрядът със специална задача е вече във Форт Хадли.

— Трябва да стоят настрана до 12.00 утре.

— Трябва, но ще се препъвате в тях.

— Имам усещането, че си отдъхнахте от това, че се отървавате от този случай.

— Какво ви кара да мислите така, господин Бренер?

— Тонът на гласа ви, сър. Звучите щастлив.

Последва пауза, после той каза:

— Вие също би трябвало да бъдете щастливи. Нищо добро не би могло да излезе от този случай, нито за вас, нито за ЦСО.

— Това не е начинът, по който решавам кои случаи да взема.

Всъщност понякога беше. Но понякога човек взимаше някои случаи просто защото чувстваше, че е негов дълг да направи така, или защото чувстваше някакво лично отношение, или просто защото му се искаше да бъде човекът, който ще хване някой особено гаден тип. Информирах Карл:

— Аз ще приключа случая и ще донеса слава и почести на всички.

— Е, уважавам това, Пол. Наистина. От друга страна, възможностите за позор и нещастие са много големи. — Той добави: — ФБР ни дадоха нареждане да напуснем. Идиотите искат случая.

— Двамата идиоти тук също.

Карл смени темата и каза:

— От техническата лаборатория ми казаха, че имате заподозрян. Някой си полковник Мур.

— Имаме човек, който е бил на местопрестъплението. Той наистина е заподозрян.

— Но не сте го арестували?

— Не, сър.

— Те искат да го направите.

— Кои са те?

— Вие знаете. Е, правете това, което мислите, че е добре. Аз никога не се меся.

— Почти никога.

— Някои други заподозрени?

— Не, сър, но тъкмо щях да се обаждам на заподозрян 1–800, когато вие позвънихте.

Мълчание, а после:

— Госпожа Сънхил, в доклада си казвате, че изнасилването би могло в действителност да бъде акт, извършен по взаимно съгласие.

— Да, сър.

— Но не от нейния старши офицер, полковник Мур, който явно е бил на местопрестъплението.

Синтия ме погледна и после отвърна:

— Стана много сложно, полковник. Капитан Камбъл е имала много приятели.

— Да, чух това. — Той добави в един от редките си моменти на разбиране: — Там е истинска мръсотия, нали?

— Да, сър.

Хелман каза:

— Пол, не си ли се свързал все още с майор Бауз?

— Не, полковник. Майор Бауз може би е част от проблема тук. Това са само слухове, но може би бихте си помислили дали да не го извикате във Фолс Чърч, за да си поговорите.

— Разбирам. — Той помълча известно време, после каза: — На ЦСО това не му е нужно.

— Не е.

— Заангажирал ли си се с предотвратяване на дискредитацията?

— Не — отвърнах аз, — това не моя работа. — Добавих с известно задоволство: — Мисля, че ти споменах, че случаят ще бъде деликатен.

Мълчание и после:

— Интересувам се само от репутацията на моите офицери.

— Тогава изтегли Бауз оттук.

— Добре. Можеш ли да ми изпратиш доклад по факса до 18.00 часа?

— Не, полковник, няма да има други доклади. Изключително сме заети с това да се опитаме да открием убиеца. Ще докладваме лично, веднага щом ни изритат оттук.

— Разбирам. Има ли нещо, което оттук бихме могли да направим за вас?

Синтия отвърна:

— Да, сър. Имаме известна информация, че Ан Камбъл и баща й са имали сериозно спречкване, когато тя е била втора година в Уест Пойнт. Каквото и да се е случило тогава, вероятно е свързано с този случай. Може би това, което се е случило, е било публично известно, или поне се е знаело в академията, или може би от цивилната общност около Уест Пойнт.

— Добре, ще пусна някои хора по тази следа веднага. Доклади от академията, местните вестници, хора, които са били там навремето, ще се свържа също с хранилището за данни от криминални разследвания в Балтимор. Това добре ли е?

— Да, сър. И скоростта е от много голямо значение — напомни му Синтия.

Аз казах:

— Ние като че ли се въртим около някакви деликатни теми, Карл, но в крайна сметка трябва да достигнем до същността на проблема. Имам предвид генерала.

— Разбрано. Правете това, което трябва да направите. Аз съм с вас.

Отново мълчание, после:

— Ще долетя при вас, ако желаете.

Синтия и аз се спогледахме, после аз казах:

— Оценяваме това, Карл, но ще сме ти благодарни, просто ако си по-твърд с момчетата от Пентагона.

— Ще направя каквото мога.

— Благодаря.

Той попита:

— Вие двамата добре ли работите заедно?

Нито аз, нито Синтия отговорихме едновременно, но после тя каза:

— Много добре.

— Добре. Нищо не може да допринесе за създаването на добър работен колектив както многото работа.

Казах на Синтия, така че Карл да може да чуе:

— Кажи му, че ми се извини за Брюксел и че е било по твоя вина.

Тя се усмихна и после каза в слушалката:

— Това е вярно, полковник.

— Разбрано. Ще ви се обадя колкото се може по-бързо с информация от Уест Пойнт, стига да имам късмет.

— Добре.

— А сега по друг въпрос. Не съм доволен от начина, по който си се справил със случая за сделките с оръжие.

— Тогава го прехвърли на ФБР.

Мълчание, после:

— Пред мен е личното ти досие, Пол. Направил си повече от двадесет години тук.

— На мен не ми стига цяла заплата. Как ще живея с половин?

— Загрижен съм за теб. Не обичам да губя способни хора, но усещам, че си се изморил. Искаш ли постоянна служба тук, във Фолс Чърч?

— Искаш да кажеш в същата сграда, където си и ти?

— Обмисли възможностите си. — Той добави: — Тук съм, ако искате просто да си поговорите. Късмет.

Той затвори, аз оставих слушалката и казах на Синтия:

— Звучи почти човешки.

— Той е разтревожен, Пол.

— Има защо.