Дейвид Брин
Практически ефект (46)

6

Ден и половина след като напуснаха фермата на Сигъл, Денис постепенно бе обзет от надежда, че и този път ще успеят да се промъкнат през кордона незабелязано.

Първата нощ малката група бегълци бе подминала няколко трепкащи светлини сред хълмовете — вероятно предните отряди от армията на барона. Арт и Денис помагаха на магарето, докато Линора се съсредоточаваше върху безшумния ход на колелата.

Веднъж се натъкнаха на пост, разположен досами пътя, но за щастие стражата хъркаше оглушително. Денис все още не можеше да си обясни как не ги събудиха — според него каруцата тропаше колкото малка армия разгневени банши.

На сутринта вече изкачваха прохода, а постовете останаха далеч назад. Между тях и свободата сигурно имаше само няколко съгледвачески групички.

Но да се придвижват денем беше крайно неблагоразумно. Денис отведе своята малка група в една горичка недалеч от пътя, където почиваха и дежуреха на смени.

За да разсее Линора, той й показа някои трикове на ръчния си компютър. Успокои я, че вътре няма никакви миниатюрни живи същества и й разказа малко за чудесата на цифрите. Принцесата схващаше доста бързо.

Сигурно и тримата са били много уморени, защото когато Денис се събуди, денят си бе отишъл. Двете луни на Татир грееха високо в небето, придавайки страховит и призрачен вид на гористата планина.

Той събуди Арт и Линора и те започнаха да се оглеждат учудено. Докато се приготвяха за път, Денис настоя принцесата да се вози в каручката. Макар раните на краката й да показваха белези на заздравяване, все още се нуждаеха от грижи и лечение.

Малко след това излязоха на пътя — същия, по който Денис бе минал преди не повече от три месеца. Неволно си спомни вълненията и очакванията от онези дни, когато му се струваше, че долината е пълна с необикновени същества, които са достигнали изумителни резултати в техниката.

Истината се оказа толкова невероятна и неочаквана, че надхвърляше и най-смелите му представи. Дори сега от време на време го спохождаше странното усещане, че всичко, което му се случва в този чужд свят, е само сън.

Всъщност, помисли си той, не е ли и Земята странно място, където причината и следствието следват своя логичен ред, докато ентропията дебне от другата страна на барикадата, готова да наложи разрушителното си действие. Кой от двата свята е по-извратен? Може би, в космически мащаб, Земята и Татир да са еднакво непредсказуеми? Но това сега едва ли имаше някакво значение. Единственото, върху което трябва да съсредоточи усилията си, е как да оцелеят в предстоящата война. Този път бе твърдо решен да използва Практическия ефект докрай, ако се наложи.

Двамата с Арт все така побутваха малката каручка, но от известно време това им костваше далеч по-малко усилия. Скърцането също беше изчезнало, а Линора вече не подскачаше в коритото като захвърлен чувал с картофи. От време на време срещаше погледа й и тя неизменно му се усмихваше. Всичко ще бъде наред след като се доберат до хората й отвъд планината. Колкото и да е голяма силата на Кремер, л’тофите явно бяха в състояние да му се противопоставят.

Стига само да пристигнат навреме.

Зората се показа по-рано от очакваното. В бледата й светлина вече се виждаше билото на прохода. Денис сръга магарето да побърза. Сигурен бе, че горе не ги очаква вражески пост.

Малко по-нагоре навлязоха в сивкавата утринна мъгла. Тъкмо се канеше да спре за кратка почивка, когато отляво неочаквано долетя вик.

Арт изруга и посочи близкия хълм. Недалеч от пътя бе разположен малък бивак и войниците вече бяха наскачали за оръжията си. В светлината на изгряващото слънце Денис различи кафявите униформи на кремеровите погранични дружини. Един малък отряд вече си проправяше път към тях през шубраците.

Пътят отпред започваше да се спуска, заобикаляйки полегатия склон на планината. Денис шибна по гърба умореното магаре.

— Бързайте, Арт! Аз ще ги задържа! — извика самоотвержено той.

— Сам-самичък? Да не си луд?

— Да, сам! Искам да спасиш Линора! Аз ще се оправя с тях!

Принцесата се обърна и го погледна уплашено, но не каза нищо. Арт догони каруцата и я бутна по нарастващия наклон.

Денис избра едно подходящо място по средата на пътя и зачака. За щастие пограничните дружини, които се състояха от набързо мобилизирани фермери, не бяха сред елитните части на Кремер. Повечето от тях със сигурност биха предпочели да са си у дома.

Въпреки това трябваше да измисли нещо, и то бързо.

Когато отрядът най-сетне преодоля храстите и излезе на пътя, Денис забеляза, че бяха въоръжени само със саби, копия и тинъри. Добре, че нямаше лъконосци, но те бяха рядкост по тези места. Практикуването на лъка изискваше доста време и усилия и малцина фермери можеха да заделят от скъпоценното си време за подобни занимания.

Планът му можеше и да успее.

Докато ги чакаше, застанал на пътя, опипваше нервно шепата гладки камъни и парчето плат.

Войниците не изглеждаха никак стреснати от странното му поведение. Вместо да се втурнат в атака, те крачеха бавно, като го разглеждаха заплашително изпод спуснатите си вежди. Най-отпред вървеше десятникът. Може би знаеха нещичко за бегълците и най-вече за магьосника.

Когато се доближиха на петдесетина крачки, Денис пусна първия камък в импровизираната си прашка. Завъртя го три пъти и го запрати, като същевременно извика с цяло гърло:

— Абракадабра! Ууга-бууга!

Не би могъл да не улучи някого от плътно наредените тела. Някой изохка и изпусна оръжието си на шосето.

— О, демони на въздуха! — викна театрално Денис и протегна ръце към небето. — Научете тези глупци на уважение към един всемогъщ магьосник!

Той завъртя прашката и метна втори камък.

Друг войник се хвана за корема и се преви, като стенеше от болка.

Неколцина войници от задната редица взеха да изостават, внезапно възвърнали интереса си към зарязаната закуска в лагера.

Останалите забавиха крачка и накрая спряха, а по лицата им се четеше суеверен страх.

Десятникът се нахвърли върху тях с гневни закани, започна да ги рита и блъска, като сочеше с ръка Денис.

Не трябваше да допусне да тръгнат отново. Скоро ще забележат, че само неколцина от тях са пострадали и все така го превъзхождат числено. Пък и ранените бързо ще разберат, че не са толкова пострадали.

Денис прибра прашката и измъкна от пояса си дълъг кожен ремък. На единия му край бе завързано кухо парче дърво, което бе издълбал във фермата на Сигъл.

— Бягайте! — викна им той с глас на оперен певец в кулминацията на действието. — Вървете си! Не ме карайте да призовавам моите верни демони!

Тръгна бавно към тях, като въртеше ремъка над главата си. Въздухът нахлу през отвора на дървената тръба и излезе от другия й край с мъчителен стон. Макар да не беше практикувал свирката, звукът й накара космите му да настръхнат.

Всичко бе заложено на карта. Денис се надяваше, че койлианците не познават този инструмент. Той направи няколко крачки и забеляза нервните погледи, които си разменяха войниците, а тези отзад направо го удариха на бяг.

Предводителят им продължаваше да ругае и крещи. Съдейки по акцента, беше от северняците на Кремер. Но нарастващия рев на кречеталото заглушаваше дори неговите крясъци. Ехото от първите звуци се върна от хълмовете и сякаш предвождаше цял рояк разгневени демони.

Денис се съсредоточи върху звука. Искаше да го направи още по-заплашителен, макар да съзнаваше, че му липсва талант за ускоряване процеса на практика. На негово място един опитен л’тоф сигурно щеше да изпадне във фелтешски транс, а друг би призовал на помощ чудатите кренеги. Но и малкото, което постигаше в момента, изглежда бе достатъчно — отрядът вече отстъпваше. Десятникът дръпна копието от ръцете на един от войниците и го запрати с вик към Денис.

Без да откъсва очи от летящото копие Денис продължи да крачи напред. Стараеше се да изглежда спокоен, дори се усмихваше надменно. Ако сега се обърне и побегне, всичко ще бъде загубено. Трябва да им покаже кой контролира положението. И да се надява, че дори десятникът ще е твърде уплашен, за да го уцели!

Копието се заби в земята на сантиметри от левия му крак. Дръжката му вибрираше със зловещ звук, докато прелиташе край него. Краката му омекнаха и той започна да се смее. После се уплаши, че това е по-скоро израз на надигаща се истерия, отколкото проява на храброст.

Но именно смехът му помогна. Войниците като един захвърлиха оръжията си и побягнаха назад. Остана само десятникът, който го гледаше втрещено. Денис се приближи още малко, ококори му се и извика: „Бау!“, и онзи се втурна да догони хората си.

Денис остана сам на бойното поле, а мъглата бавно се стелеше над разхвърляното по пътя оръжие.

Мина доста време преди да намери сили да отпусне ръката си, която все тъй неистово въртеше ремъка с дървената свирка.

* * *

Оказа се, че Линора и Арт го чакат зад следващия завой. Бяха се спотаили в сянката на дърветата, но изтичаха и го посрещнаха радостни и малко засрамени, че се бяха усъмнили в способностите му. Очите на девойката сияеха с блясък, който го притесняваше.

Сигурно щеше да започне да се смята за божество, ако малко по-късно не бе забелязал случайно една странна сцена. Линора побутна с ръка Арт и му кимна многозначително. Той изсумтя, но извади няколко смачкани банкноти и й ги подаде.

Бяха се хванали на бас за изхода от сражението.