Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Practice Effect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Дейвид Брин. Практически ефект

Издателска къща „Камея“, София, 1998

Редакционна колегия: Д-р Юлиян Стойнов, Иван Крумов, Георги Димитров

Редактор: Катя Петрова

ISBN: 954-834-040-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки (moosehead)

2

Денис внезапно се събуди от поредния кошмар. Сънуваше някакви чудовища.

Все още не можеше да се възстанови от преживения ужас — драскащи нокти и зловещи очертания — и се заозърта в мрака. Известно време не смееше да помръдне, завладян от странна апатия.

Постепенно взе да долавя тих, стържещ звук, който в началото бе определил като ехо от кошмара.

Звукът се промени в приглушено съскане.

Денис разтърси глава, за да се освободи от паяжините на дрямката. Изведнъж забеляза малка светла точица да се движи в процепа под вратата.

Светлината пълзеше нагоре, оставяйки червена линия след себе си, докато стигна височина от две стъпки, където внезапно сви надясно.

Денис отстъпи назад, спомнил си разговора с тъмничарите за „зловещите създания“, които скитосвали из замъка. Стоварваха вината върху него, но той знаеше, че няма нищо общо с демоните. Нещо, или някой, си пробиваше път към тъмницата му и това хич не му се нравеше!

Светещата точка отново сви под прав ъгъл и започна да се спуска с равномерна скорост към пода. Денис стисна заостреното камъче и се напрегна, когато цяла секция от дървената врата хлътна навътре и тупна на пода.

Опита се да извика, да повика на помощ тъмничарите, но гърлото му се беше свило.

За кратко тъмният отвор беше съвсем пуст. После сред дима се показаха две блестящи червени очи, достатъчно големи, за да принадлежат на някое чудовище. Те се завъртяха към него и го пронизаха с ослепителен сноп светлина.

Съществото прекрачи безшумно прага и се озова в килията.

Изтощен от продължителното обездвижване и недохранване, Денис усещаше, че не е в състояние да окаже съпротива. Против волята си затвори очи и се остави в ръцете на чудовището.

А то се приближи и спря до него. Усещаше, че ги делят сантиметри и чуваше как си мърмори нещо неразбрано. Стоя така, притаил дъх, докато започна да се задушава, тогава събра сили и отвори очи. По-точно, отвори едното си око и го завъртя…

… и въздъхна с облекчение. После промълви:

— О, Божичко!

Паркиран върху каменните павета на тъмницата, неговият стар познайник, разузнавателният робот от Сахарския институт, търпеливо го наблюдаваше. Само сензорите му се въртяха във всички посоки, очаквайки — какво друго, освен нови разпореждания? Или разрешение да докладва.

Дори в сумрака на килията Денис със сигурност можеше да определи, че машинката е претърпяла солидни изменения. Шасито й беше по-ниско, издължено и елегантно, с маскировъчен цвят. Роботът беше… практикувал… да бъде по-добър, по-съвършен вариант на самия себе си и да изпълнява задачата, която така набързо му бе издиктувал преди няколко седмици Денис. Нито един прост разузнавателен робот не би се справил в подобни условия. Но това, което стоеше покорно пред него, твърде малко напомняше първоначалния си „земен“ прототип.

Сигурно го е следвал по дирите откакто се видяха на градските покриви, малко преди да бъде заловен. Преодолявал е бавно и методично пречка след пречка, за да се добере до него.

Но каква е причината за тези подобрения? За да бъде подложен на Практическия ефект, всеки предмет трябва да бъде използван от някого. Възможно ли е Денис да е мислил за употребата на робота, дори когато не го вижда?

Това преобръщаше наопаки стройната му теория, която бе изградил през последните седмици — че Практическият ефект е външна проява на психичната енергия, която владеят обитателите на този свят.

Изведнъж му хрумна друга идея. Последния път, когато видя робота, той се придружаваше от друго същество — същество, което обича да наблюдава как се използват различни инструменти и колкото са по-сложни, толкова по-добре.

— Хайде, излизай, Прас — прошепна той. — Прощавам ти всичко.

Две яркозелени очи се показаха в отвора на вратата. Те премигнаха, сетне към тях се присъедини широка, озъбена усмивка.

Дребното животинче се метна в стремителен полет и се озова право в скута му. Тук се сви и замърка, сякаш двамата се бяха разделили само преди час.

Денис седеше неподвижно, галеше животинчето и слушаше равномерното бръмчене на робота. От очите му, за негова преголяма изненада, се стичаха едри сълзи. Изведнъж отново бе завладян от надежда. След толкова дни и нощи на самота в мрака, най-сетне отново в компанията на верни приятели…

* * *

Още щом излязоха в коридора, Денис се натъкна на проснатото тяло на един от тъмничарите. Лежеше в несвяст до дървената скамейка. Младежът съблече набързо дрехите му и го завлече в килията си, завързан и с парцал в устата. След това внимателно нагласи на мястото си отрязаното парче от вратата. Поне за известно време ще ги залъже.

На пейката бяха оставени купа с овесена каша и комат хляб. Изгълта ги набързо, докато се пъхаше трескаво в дрехите на тъмничаря, които се оказаха малко тесни в раменете, но затова пък широки в талията. Щом приключи, Прасльо се приземи на рамото му, все тъй ухилен до уши.

По начало роботът бе съоръжен с дребнокалибрен парализатор, който да обездвижва малки животни за образци. Изглежда, парализаторът се бе усъвършенствал в хода на своята практика, защото вече бе в състояние да поваля всеки, който се изпречи на пътя му — независимо от размерите. Без никакво съмнение това негово умение щеше да влезе в работа през следващите няколко часа.

Денис коленичи и заговори с бавен и ясен глас на машината.

— Нови инструкции. Запомни! — Роботът изписука, че е готов да записва. — Ще ме ескортираш и ще поваляш в безсъзнание всекиго, когото посоча по този начин.

Той направи кратка демонстрация, като изпъна пръст и вдигна назад палец, изобразявайки пистолет. Беше доста сложно за обикновен робот, но Денис се надяваше машината да е надскочила подобни ограничения в процеса на тукашната си „еволюция“.

— Потвърди, че си разбрал и готов да изпълняваш.

Зелената лампа върху главата на робота премигна два пъти. Дотук добре.

— Следваща заповед. В случай, че се разделим, ще направиш всичко възможно да ме откриеш и да се добереш до мен.

Отново познатото мигане.

— И накрая — прошепна той. — Установиш ли, че съм мъртъв, или ако не успееш да ме откриеш в продължение на три месеца, ще се върнеш при зеватрона и ще чакаш да се появи някой от Земята. След това ще му докладваш всичко, което си узнал.

Роботът потвърди. Сетне върху миниатюрния му дисплей се изписа молба да започне енциклопедичния доклад от събрана информация за Татир и неговите обитатели. Машината явно нямаше търпение да изпълни предишните разпореждания.

— Още не — махна с ръка Денис. — Първо да се измъкнем. Трябва да спася едни приятели. И още един човек, когото много бих искал да причисля към тази категория…

Дрънкаше глупости. И то пред една машина.

— Добре, готови ли са всички? Честно казано, не ми изглеждате сила, достатъчно внушителна, че да щурмувам стените на замъка. Пък и Прасльо сигурно ще духне при първия сигнал за опасност.

Той изпъна посмачканата униформа, нагласи кепето и се отправи към стълбите. Смяташе, че ще се наложи да помогне на робота за да ги изкачи, но и тук грешеше. Машината бе истинско чудо на техниката!

„Като се върна на Земята, ще я разглобя за да видя какво е станало вътре!“ — помисли си той.

* * *

Въпреки нежеланието си, принцеса Линора бе принудена от време на време да използва някои от вещите, с които бе обзаведена стаята й.

Приседнала до изящната антична масичка, тя разглеждаше отражението си в искрящото стогодишно огледало. Не й харесваше, че дори само с присъствието си практикува всички тези красиви притежания на зловещия й господар, но какво да прави, когато е затворничка в собствената си стая. Докато си решеше косите, времето като че ли течеше по-бързо.

В началото имаше повече сили да се съпротивлява. Тогава си налагаше да не харесва по никакъв начин елегантната обстановка и вероятно, поне в известна степен, бе спомогнала за кратковременната деградация на вещите. Говореше се, че преди нея тази стая била обитавана от една от метресите на барона. Вкусът на това неуко селско момиче бе оставил своя тежък отпечатък върху мебелировката. Още към края на първия месец от пленничеството си, Линора почувства, че й е дошло до гуша от крещящите ярки цветове и безвкусни украшения. Тогава реши да забрави предразсъдъците си и се съсредоточи върху налагането на свои представи за стаята.

Работата я увлече, пък и даде възможност да упражнява малка част от способностите си, за да направи по-поносимо насилственото си пребиваване в замъка. Кремер явно беше решил да сломи съпротивата й постепенно и Линора не беше съвсем сигурна, че ще издържи още дълго да му се съпротивлява. Той беше толкова силен и животът й зависеше само от неговата милост.

Тя взе красивия античен гребен и започна да реши косите си, следейки отражението си в огледалото. От сутринта я занимаваше мисълта, как по-дълго да избягва леглото на Кремер и същевременно да попречи на плановете му да я използва като заложница срещу собствените й сънародници.

Линора се съсредоточи, опитвайки се да види Истината в огледалото. Това беше един от начините й за съпротива. Следващият, който погледне в това огледало, ще зърне нещо повече от собственото си отражение.

Виждаше една млада жена, която бе допуснала множество грешки. Първата бе, че потегли на път сама, лишавайки се от опеката на брат си Прол. Беше любопитна да разбере кой е източника на странното усещане, което се бе появило в нейния свят. Другата — че се остави да я заловят хората на барона край малката метална къща.

Припомни си начина, по който я гледаше Денис Нюел в дните след запознанството им, и преди да се появи небесното чудовище. Тогава бе повярвала на дякона, че Магьосникът е зъл човек. Но може ли с понятия от техния свят да се обясни нещо, което идва толкова отдалече?

Ами ако наистина съществуват и други способи за създаване на непознати субстанции, без да се налага използването на живителна сила?

Пък и Денис в никакъв случай не изглеждаше като олицетворение на злото. Ами нощта, когато се появи небесното чудовище и магьосникът срази в двубой самия Кремер? Линора все още не можеше да си обясни как стана всичко. Наистина ли Денис бе предизвикал появата му, когато бе видял барона да се нахвърля върху нея? И защо чудовището отлетя, изоставяйки създателя си на милостта на враговете му?

Тя остави гребена и разтърси косите си. Вероятно никога няма да узнае отговора на тези въпроси. Един от пазачите й подшушна, че магьосникът берял душа в тъмницата на замъка.

Принцесата вдигна клазмодиона от поставката и изтръгна няколко тъжни звуци от струните му. Не й се пееше, а и изведнъж я завладя усещането за надвиснала опасност, за бавно, но неотменно растящо напрежение. Пръстите й замръзнаха и тя неволно наостри всичките си сетива.

Зад вратата долетя странен, пронизителен звук. После нещо се строполи с трясък в коридора. Линора подскочи. Остави инструмента и сграбчи гребена — единствената вещ, която имаше за самозащита.

Някой тихо почука на вратата. Линора се отдръпна в сянката на завесата. Имаше нещо познато в усещането й за присъствието зад вратата, като онова странно и краткотрайно чувство от преди няколко дни, за близостта на брат й.

Но освен това в коридора стоеше нещо толкова чуждо, че само слабото докосване до субстанцията му я накара да се разтрепери.

— Кой е там? — извика тя, опитвайки се да прозвучи спокойно и дори царствено. — Кой чука?

— Принцесо, аз съм, Денис Нюел! — долетя шепот отвън. — Дойдох да ви предложа да се измъкнете оттук — ако имате подобно желание. Но трябва да побързаме!

Линора изтича до вратата и я отвори.

На прага стоеше Денис — усмихнат, мръсен, целият покрит с рани и обвит от миризмата на отдавна немито тяло. Носеше смачкана и несъразмерна тъмничарска униформа.

Но не тази гледка я накара да възкликне от изненада и уплаха, а онова, което зърна зад него.

Гребенът изтрополи на пода и принцесата се свлече в несвяст.

„Брей! — рече си възхитено Денис. — Нямах представа, че действам така на жените! Да знаех само дали е от благодарност, или нещо друго…“

Не си правеше илюзии за външния си вид. Не беше виждал баня от две седмици и целият беше в цицини и подутини.

Зад гърба му роботът се суетеше около парализирания пазач. Докато очакваше нови разпореждания, той запълваше времето с вторичната си задача — в случая взимаше кръвна проба от пазача за сравнителни проучвания.

— Принцесо! Линора! Събуди се! Не ме ли познаваш?

Тя премигна и взе да идва на себе си, но все още гледаше замаяно.

— Разбира се, че те познавам. Ти си Магьосника… радвам се, че си жив. А сега ще пуснеш ли ръката ми? Много силно стискаш.

Денис побърза да изпълни молбата й, след което й помогна да седне.

— Наистина ли мислиш, че можем да избягаме? — попита Линора, като избягваше да поглежда към спътника му в коридора. Ако е някой от демоните му, успокояваше се тя, сигурно няма да ми стори нищо.

— Не бих се обзаложил — въздъхна Денис. — Но смятам да опитам. Минах оттук да ти предложа, ако искаш, да дойдеш с мен. Предполагам, че и двамата няма какво да губим.

Тя се надигна и изтича до гардероба.

Докато се обличаше, Денис довлачи парализирания пазач в стаята. Все още беше задъхан от стремителното изкачване на стълбите и играта на криеница с охраната. Неколцина стражи го видяха на един от етажите и се втурнаха да го преследват. Както предполагаше, Прасльо си духна под опашката при първия сигнал за опасност.

Затова пък роботът надмина и най-смелите му надежди. Спотаен в едно тъмно място, той изчака войниците да го подминат, застигна ги и ги повали в миг. След това ги завърза и го последва, без да изостава и на крачка.

Пет минути по-късно отново имаше възможност да го наблюдава в акция.

Когато стигнаха стаята на принцесата, Денис посочи с „пистолет“ двамата стражи, които стояха пред нея. Малката машина даде газ и се понесе право към тях със скорост, каквато той не бе предполагал, че е в състояние да развие. На всичко отгоре се движеше съвършено безшумно. Пазачите дори нямаха време да се обърнат, когато тя ги заобиколи и докосна всеки от тях по крака. Само изпъшкаха от болка и изненада и после тупнаха едновременно на пода.

Денис започваше да се безпокои от онова, в което постепенно и неумолимо се превръщаше роботът.

Докато Линора си събираше нещата, той завърза стражите. Нямаше съмнение, че някой скоро ще забележи липсата им.

— Готова съм — обяви принцесата. — Намерих едно наметало, което може да ти стане.

Денис кимна с благодарност и се загърна с плътната черна наметка.

— Мисля, че това е твое. Дано не съм го повредила, докато го изучавах. За мен си остана пълна мистерия.

— Ръчният ми компютър! — възкликна Денис. Принцесата го наблюдаваше изненадано, докато го закопчаваше на ръката си.

— Ето за какво служели двете ремъчета!

— Ще ти покажа и останалото, когато имаме повече време — обеща й Денис. — А сега да тръгваме. Ако Арт не е в стаята си в кулата, няма да стигнем далеч.