Дейвид Брин
Практически ефект (16)

3

Кутрето припкаше наоколо и от време на време скачаше право в краката им. Момчето — чието име беше Томош — крачеше наперено до Денис, водейки го към къщата зад хълма.

Докато вървяха, Денис мярна главите на неколцина ездачи, които минаха по пътя. Ако се съдеше по малкото, което зърна в процепите между клоните, бяха облечени като селяни, яхнали космати понита.

Лека-полека взе да свиква със ситуацията. От всички възможни варианти на първи контакт, този изглеждаше най-безвреден. Дори развинтеното му инак въображение не беше в състояние да скалъпи някакво що-годе логично обяснение за присъствието на хора в този свят.

— Томош — поде той.

— Да, гос’не?

Откъде да започне? За толкова много неща искаше да попита!

— Ааа, да не се разбягат… овцете, докато ме водиш при баща ти?

— О, нищо им няма на рикелите. Кучетата ще ги наглеждат. Чета ги два пъти дневно, и ако някое е зачезнало, дигам тревога.

Известно време вървяха мълчаливо. Денис нямаше кой знае колко време, за да се подготви за срещата си с възрастните, а още не се бе успокоил.

Преди да срещне момчето, си бе въобразявал, че е чуждоземец със странен изглед, върху който неизбежно ще се съсредоточи вниманието на туземците — особено ако са човекомравки или нещо подобно. Имаше нещо почти героично в идеята да бъдеш посечен от някой местен расист, привърженик на лигата за борба с млекопитаещите. Съдба, която би посрещнал с честта на храбър първооткривател.

Но ето че сега го вълнуваха далеч по-маловажни детайли — например на пръв поглед незабележима промяна в поведението му може да доведе до неприятни последици, да предизвика или разяри местните жители и дори да му коства всичко. В този случай вината щеше да е само негова.

Защо да не зададе на хлапето въпросите, които биха пробудили подозрението на някой възрастен?

— Томош, има ли много ферми наоколо?

— Не, гос’не, съвсем малко са. — Факт, който малкият събеседник обяви с гордост. — Ние сме една от най-отдалечените! Кралят разрешава само на търговците и миньорите да ходят в планината, където живеят л’тофите. Сам’че барон Кремер е на друго мнение. Тате казва че баронът нямал право да праща дървосекачи и войници тъдява…

Томош продължи да бъбри за това, колко груб и зъл бил местният владетел, и как кралят, който живеел далече на изток, щял да сложи барона на мястото му някой ден. Сетне сподели някои слухове, които, изглежда, бе дочул от по-възрастните: че господарят Херн постепенно прилапвал мините и ги давал на барона да ги управлява, че от две години насам не се е вясвал цирк — пак заради враждите около краля. Въпреки някои затруднения, Денис успя да си състави приблизителна картина на феодална автокрация, за която войната не е чуждо понятие.

За съжаление нищо от чутото не обясняваше наличието на предмети, говорещи за огромен технически напредък. Макар и изпоцапани, дрехите на момчето изглеждаха добре скроени. Нямаха джобове, но кройката и дизайна биха накарали всеки земен моделиер да се пукне от завист. Обувките му наподобяваха малко на старите маратонки на Денис, които почти не сваляше в юношеските си години.

Пред тях изникна цяла група постройки — къща, хамбар и складове, разположени само на стотина метра от стената от шубраци, които заграждаха пътя. Имаше и конюшня, заобиколена с висока дървена ограда. Томош се зарадва и ускори крачка, а Денис го следваше с известна неохота.

Къщата беше ниска и дълга, със скосен покрив, който блестеше в следобедните лъчи на слънцето. В началото младежът си помисли, че отблясъците идват от алуминиевите капчуци или нещо подобно, но когато доближи, установи, че стените са от полирани дървени плоскости, изкусно прикрепени една за друга.

Хамбарът беше с подобна конструкция. И двете постройки бяха направени като за реклама.

Денис спря пред портата. Последна възможност да задава глупавите си въпроси.

— Почакай, Томош… Аз съм чужденец във вашия край…

— Можех да се обзаложа. Говориш толкоз смешно!

— Хм, сигурно. Истината е… че идвам от една далечна страна на северозапад. — Ако се съдеше по дърдоренето на хлапето, познанията на тукашните хора за северните области бяха най-слаби. — Много ми е интересно да узная нещо повече за вашата страна. Ще ми кажеш ли например как се нарича?

— Койлия! — отвърна без колебание момчето.

— Значи вашият крал е крал на Койлия?

Томош кимна с вид на човек, който бързо губи търпение.

— Правилно.

— Добре. Знаеш ли, в различните краища хората наричат света по различен начин. Вие как му казвате?

„Едва ли Фластерия“ — подсмихна се Денис.

— На света ли? — момчето го погледна учудено.

— На целия свят. — Той разтвори ръце, обхващайки земята и небето взети заедно. — На всички океани и кралства. Как ги наричате?

— О! Татир — отвърна момчето с вид на ученик, който знае отговора на въпроса. — Така се казва светът.

— Татир — повтори замислено Денис. Не беше кой знае колко по-добро от „Фластерия“.

— Томош!

Пискливият вик долетя откъм къщата. Доста навъсена млада жена стоеше на прага, засенчила очи с ръка.

— Томош! Веднага ела тук!

Момчето се намръщи.

— Това е леля Бис — поясни то. — К’во ли прави тук? И къде са се дянали мама и тате? — То затича към къщата, оставяйки Денис да пристъпя неуверено край портата.

Очевидно нещо не беше наред. Лелята изглеждаше обезпокоена. Тя приклекна, взе да му обяснява нещо развълнувано и скоро Томош едва сдържаше сълзите си.

Нищо наоколо не даваше повод за тревога. Из двора щъкаха най-обикновени кокошки, само дето бяха доста по-едри от нормалните и сигурно даваха месо, колкото от щраус. Алеите на градината, изглежда, бяха застлани със същия гладък и пружиниращ материал, с какъвто бе покрит пътят. Само краищата им бяха неравни, обрасли с тъмна, неподрязана трева. Прозорците на къщата — поставени на различна височина спрямо нивото на двора — блестяха от чистота, рамките им бяха със съвършена изработка. По-странно бе, че големи и малки прозорци се мъдреха съвсем близо едни до други, без някаква видима причина за това.

Стиснал полата на леля си, Томош ревеше вече с цяло гърло. На Денис внезапно му домъчня — изглежда, нещо се беше случило с родителите на момчето.

Накрая реши да се доближи предпазливо. Жената вдигна глава.

— Вие ли сте Денис? — попита тя с хладен, почти неприязнен тон. Говореше далеч по-разбираемо на местния диалект.

Той кимна.

— Да, госпожице. Наред ли е всичко с Томош? Мога ли да помогна с нещо?

Предложението, изглежда, я изненада. Чертите й видимо се смекчиха.

— Отведоха родителите му. Прескочих да го прибера у дома. Можете да останете тук, докато дойдат да приберат покъщнината и да заключат.

Денис искаше да зададе още цял куп въпроси, но леденият й поглед го смрази.

— Седнете на стълбите и чакайте — довърши тя и поведе момчето.

Кой знае защо Денис не се почувства обиден от подозрителността, с която го посрещнаха. Сигурно беше заради странния му акцент. Седна на стълбите, както му бяха казали.

На верандата, точно пред входната врата, имаше сандък с инструменти. Отпърво Денис го погледна без особен интерес, но нещо привлече вниманието му и той сбърчи озадачено вежди.

— От интересно, по-интересно — промърмори той.

Вътре имаше мотика, брадва, гребло и лопата — всичките блестящи и чисто нови. Плъзна пръст по остриетата на градинарските ножици — бяха наточени и съвсем гладки. Дръжките им бяха от потъмняло дърво. Вдигна ги и ги доближи до очите си — едва сега забеляза, че остриетата са почти прозрачни и във вътрешността им се виждаха разклоняващи се жилки, които приличаха на капиляри.

— Божичко, та те са от камък! — възкликна Денис. — Някакъв скъпоценен камък или кристал!

Какъв невероятен напредък на науката и техниката се изискваше, за да се произвеждат подобни сечива за земеделска работа!

Но това не беше всичко. Докато се ровеше из сандъка, пълен с какви ли не интересни инструменти, Денис намери и такива, които също бяха изработени от камък, но това бе почти единственото им сходство със свръхмодерните образци, пробудили възхищението му. На дъното лежеше брадва, също с каменно острие, но толкова груба и нескопосана, че сякаш идваше направо от Първобитния век! На няколко места дръжката бе излъскана от употреба, груба и доста неудобна за използване. Острата част бе издялана от кремък или друг непрозрачен материал и привързана с кожени ремъци.

Имаше и други подобни контрасти — редом лежаха блестящи, изумителни сечива от съвършено шлифовани материали и дизайн с несъмнено компютърен произход, и оръдия на труда, за които дори това название бе твърде гръмко.

За една двуостра брадва дори си помисли, че е направена от същата ръка, която бе създала и мистериозния нож в раницата му.

— Стивмладши е най-добрият практикар в околията — произнесе някой зад гърба му.

Денис се обърна. Не беше забелязал, че леля Бис се е върнала. Жената му предложи купа и лъжица, които той прие механично. Над купата се извиваше ароматна па̀ра.

— Стивмладши? Той ли е бащата на малчугана?

— Аха. Стивмладши Сигъл. Чудесен човек. Беше десятник в кралската гвардия преди да се ожени за сестра ми Сара. Ако питате мен, репутацията му на отличен практикар бе това, заради което си изпати накрая. А също и задето има фигурата на барона — двамата са с еднакъв ръст и тегло. Хората на барона дойдоха тази сутрин да го приберат.

Всичко това бе произнесено с подобаваща сериозност, сякаш наистина имаше смисъл. Денис не посмя да изрази съмнение. И без това още трудно следеше речта й, заради плътния акцент.

— Ами майка му? — попита той и духна върху лъжицата с каша. Беше гъста и много вкусна, а и не беше хапвал нищо по-разнообразно от седмица насам.

Леля Бис сви рамене.

— След като отведоха Стивмладши, Сара дотича при мен да ме предупреди, събра си набързо багажа и се отправи към хълмовете. Намислила е да моли л’тофите за помощ. — Бис изсумтя недоволно. — Ако въобще я изслушат!

Денис почувства, че му се завива свят от толкова много непознати понятия. Кои са тези л’тофи? И какво означава практикар?

Що се отнася до ареста на бащата, тук имаше цяла дузина подходящи обяснения — горд и независим фермер, който има стари сметки за уреждане с местния шериф, но какво значение придаваха на израза: „има фигурата на барона“? И това ли е престъпление?

— Томош успокои ли се?

— Аха. Искаше да се сбогува с вас преди да си тръгнете.

— Да си тръгна значи — повтори Денис. Беше се надявал на някакво гостоприемство, включващо поне меко легло и топла храна преди да продължи към някое по-голямо селище. Изглежда, беше попаднал в размирен край. Жадуваше да узнае нещо повече за великолепните високотехнологични предмети и същевременно му се искаше да избягва среща с типове, като този зловещ барон Кремер.

Леля Бис, изглежда, прочете мислите му.

— У нас няма свободно място. Мъжът ми, Бим, утре ще дойде да залости фермата. Ако търсите работа, в Зуслик се предлага.

Денис се загледа мрачно в дъното на купата. Никак не му се щеше да прекара още една нощ сред пустошта. Дори кудкудякането на кокошките пробуждаше носталгията му.

Леля Бис въздъхна, споходена от внезапно съжаление.

— О, какво пък толкоз! Томош ви мисли за истински пътешественик, като онези, които понякога идват от изток. Няма да се срути небето, ако ви оставя да преспите в сеновала. Стига да обещаете, че утре ще си тръгнете по живо по здраво.

Денис побърза да кимне.

— А вие не търсите ли работна ръка…?

Бис обмисли предложението му. Накрая се обърна и извади от сандъка най-грубата и примитивна брадва онази с острието от кремък.

— Едва ли ще е от полза, но може да насечете дърва за огъня.

Денис пое брадвата и я огледа намръщено.

— Ами… защо не… — той премести поглед върху блестящата брадва с черна, полирана дръжка и прозрачно, кристално острие, на която се бе любувал одеве.

— Тази ще използвате — натърти Бис и посочи инструмента в ръката му. — Искаме да я продадем бързо, след като Стивмладши вече го няма. Зад къщата има цял куп трупи… Успешно практикуване — пожела му тя, обърна се и си тръгна.

Пак тази странна дума. Денис имаше чувството, че изпуска нещо много важно. Ала не посмя да разкрие невежеството си пред леля Бис.

Първо работата. Излапа последните остатъци от кашата и дори облиза купата. Беше направена от онези нечупливи материали, които толкова много се ценяха във всички земни домакинства. Едва след като я разгледа по-внимателно, установи, че е издялана от дърво, полирано и шлифовано с невероятно умение.

„Ако някога успея да поправя зеватрона, ще мога да търгувам с милиони от тези! Заводите им ще работят ден и нощ!“

Тогава си спомни впрегатните животни, теглещи безшумните платформи по пътя. „Какво значи всичко това?“

Той метна прощален поглед на красивата кристална брадва до вратата, стисна с отвращение недодялания инструмент в ръцете си и заобиколи отзад, където го чакаха дървата.