Сюзън Джонсън
Чист грях (9)

Глава девета

Адам и Джеймс влязоха в елегантния, облицован с орех бар на хотел „Плантърс хаус“. Гърлата им бяха пресъхнали от дългото яздене, ботушите им бяха покрити с прах, очите им — присвити, за да свикнат с внезапния полумрак. Двамата се приближиха към украсения мраморен бар, поръчаха си за пиене и се облегнаха на бледия полиран камък, а погледите им се спряха върху картините с голи тела, имащи претенциите, че са в джентълменски стил, обичайни за всички барове, когато някой извика:

— Адам, Адам Сер!

Младият мъж се обърна и заоглежда с присвити очи тъмното помещение.

— Насам — обади се отново познатият глас.

Адам разпозна гласа, преди да успее да види притежателя му граф Холдейн, взе чашата си и се запъти към него, последван от Джеймс.

— Доста далеч си от Сън Крийк — каза с усмивка младият мъж, докато се приближаваше към тапицираната с червено кадифе скамейка.

— Ти самият не си много близо до ранчото. Какво те води към Елена?

— Точно това щях да те питам и аз — отпусна се с усмивка върху облицования с кадифе стол Адам. — Тук сме на кратко посещение.

— А ние дойдохме да попълним запасите си. Миналата седмица Четиримата вождове поведоха табуните си на север.

— Как вървят изследванията ви? — попита Джеймс.

— Изключително добре. Какво ще пиете? Коняк? Бърбън?

Джордж Бонам повика сервитьора.

Тримата мъже продължиха да беседват на чаша бърбън върху дейността си от изминалите седмици. През следващия половин час името на Флора не беше споменато нито веднъж, въпреки че то не излизаше от главата на Адам сега, когато баща й стоеше срещу него. „Дали беше тук в Елена?“ — питаше се той. — „Или беше останала в лагера? Дали изглеждаше по същия начин?“ — чудеше се младият мъж, като че от последната им среща бяха изминали години. — „Дали се беше сещала за него?“

Но когато графът предложи да се качат в апартамента му в хотела, за да им покаже рисунките на Алън, Адам се поколеба за момент. Ами ако Флора беше там… Не беше сигурен. Въпреки силното си желание, вътрешният му глас го съветваше да не отива там.

Колебанието му стана причина да се възцари кратка тишина.

— Може би предпочитате да дойдете по-късно — предложи учтиво графът. — След като се настаните във вашата стая.

Джеймс погледна към Адам. Усещаше водещата се в него вътрешна борба.

Тъй като мълчанието се удължи, Джеймс отвори уста да отговори, възнамерявайки да измисли някакъв правдоподобен отказ.

— Защо не още сега — рече тихо Адам и, като се усмихна на братовчед си, надигна чашата и изпи съдържанието й.

* * *

Тя не беше там, когато влязоха в дневната. Нямаше и никакви явни следи от присъствието й. Той се огледа — погледът му обходи набързо стаята, украсена с коприна и пищна мебелировка. Но усещаше мириса й, като някой вълк, подушващ партньорката си. Адам вдигна очи към двете затворени врати на източната стена, като се питаше коя от тях беше на нейната стая.

Дали щеше да се появи през някоя от тях? Дали щеше да вдъхне отблизо ухаещия й на рози парфюм? Или този следобед тя се забавляваше с друг мъж?

Тази мисъл беше истински удар за него и той трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи върху разговора.

— Алън свърши забележителна работа с рисунките си на облеклото на абсароките — казваше точно графът, като ги поведе към широката маса, покрита с последните творби на художника. — Не мога да ти се отблагодаря, Адам, за това че ни запозна с Четиримата вождове. Паметта му е почти непокътната и той може да възстанови настроенията и атмосферата от отминалите дни с най-големи подробности.

— Той вече е бил старец, когато баща ми се е запознал с него през трийсетте години — отвърна младият мъж. — Татко също говореше с учудване за феноменалната му памет. Радвам се, че ви е бил полезен.

— Той спомена за баща ти — каза графът, докато развързваше връзките на кожените папки с рисунки. — Четиримата вождове каза, че херцогът бил много щедър към Речните Гарвани.

— Татко живял с клана на майка ми в продължение на две години, преди двамата да се върнат във Франция. Той винаги си спомняше за тези дни като за най-щастливите в живота си.

— Не се съмнявам в това — отвърна искрено графът, тъй като той самият също се чувстваше най-добре възможно най-далече от лондонското общество. — Кажи сега какво мислиш за рисунките на Алън? Според мен той е предал цветовете и материите безупречно.

И тримата бяха надвесени над масата, когато влезе Флора, хваната под ръка с племенника на губернатора Грийн Клей Смит. Младият висок мъж, жител на Кентъки, който неотдавна беше забогатял благодарение на мините, северно от Елена, тъкмо се усмихваше на Флора, когато двамата се появиха в стаята.

Внезапно тя се разсмя очарователно и щастливо на това, което беше казал. После заговори бързо, полуобърната към него, така че думите й не можеха да се чуят. Розите на бонето й затрептяха, когато се разсмя отново, тя все още не си даваше сметка за присъствието им.

Елис Грийн закачливо докосна с пръсти вдигнатата й към него брадичка.

— Постойте още малко така, лейди Флора и аз ще забравя джентълменските си маниери — каза с мекия си, типичен за Кентъки акцент младият мъж. — Никой не би могъл да издържи на толкова силен дразнител.

„А някои не издържат изобщо на никакъв“ — помисли раздразнено Адам, готов да я отмъкне настрани незабавно и да задуши смеха й с груба, унищожителна целувка.

Без да пуска ръката на Елис, Флора се извъртя кокетно, образувайки вихрушка от зелена коприна и бяла дантела. Тогава тя забеляза Адам и замръзна на място.

Над всекидневната се възцари изпълнено с очакване мълчание.

Елис Грийн, в отговор на впилите се в ръката му пръсти на младата жена, забеляза гостите на графа.

Адам пристъпваше в ботушите си за езда, сдържайки с огромни усилия желанието си за движение.

Джеймс докосна предупредително ръката на братовчед си.

Графът, който не беше засегнат колкото другите, заговори пръв:

— Елис, ела да се запознаеш с приятелите ми. Пристигнали са тук от ранчото си край Мъсълшел. Флора, нали си спомняш Адам и Джеймс?

— Да, разбира се — успя да отговори с почти нормален глас тя.

Пръстите й се отпуснаха, след което дланта й се плъзна надолу по ръката на Елис.

Двамата мъже бяха с дрехи за езда, размишляваше Елис Грийн, ботушите и дрехите им все още бяха покрити с прах. И въпреки че не знаеше, че Мъсълшел е земята на Гарваните, външният им вид говореше ясно за произхода им. Метиси, беше решил той, без да се нуждае от потвърждението, което даваха украсените им с мъниста кожени блузи — пограничните жители забелязваха с лекота различните отсенки в цвета на кожата.

Забравил всичко друго, Адам гледаше как Флора се приближава до тях. Полата на копринената й рокля шумеше леко.

Елис, забелязал втренчения във Флора поглед на младия мъж, разбра, че има в негово лице сериозен съперник.

Двамата с Флора очевидно се познаваха. От друга страна обаче, следите от ноктите й по ръката му навяваха мисълта, че тя не гледаше с особена радост на появата на метиса. Въпреки това жителят на Кентъки се приближи усмихнат до тримата мъже, тъй като добрите маниери се бяха превърнали във втора природа на представителите на това семейство от професионални политици.

— Елис Грийн. Много ми е приятно да се запозная с вас — каза, като протегна ръка той.

— Джеймс дю Гар — отвърна Джеймс и пристъпи напред, за да поеме подадената ръка.

— Адам Сер — каза тихо Адам, разтърсвайки ръката на Елис с едва забележима неохота.

— Вие сте собственикът на долината край река Аспен в земите на индианците — каза Елис, познал името му. — Вие сте френският граф.

— А вие сте племенникът на губернатора — отвърна все така тихо Адам.

Въпреки че никога преди това не беше виждал Елис, и той като всички други беше чул за удара му в мините.

— Очаквате ли губернаторът да се върне тази година от Вашингтон?

— Всъщност той сега е на път за тук.

Погледите на Адам и на Джеймс се срещнаха за част от секундата — новината беше от голям интерес за тях, като се имаше предвид очакваното посещение на Мар във Форт Бентън.

— Сигурен съм, че всички ще бъдат доволни от завръщането му — каза Адам.

На лицето му се беше появила любезна усмивка, агресивността му се беше изпарила.

— Как сте, лейди Флора — попита спокойно, със светски тон той, като обърна поглед към младата жена. — Баща ви ми каза, че изследванията ви вървели много добре. Точно се възхищавахме на акварелите на Алън.

Настроението му се беше променило рязко — завръщането на губернатора Смит идваше точно навреме, в случай че с Мар се случеше нещо. Още повече, че Смит се славеше с приятелското си отношение към индианците, нещо наистина забележително и рядко за един политик.

— Прекрасно, благодаря — отвърна раздразнено Флора — учтивостта на Адам я беше вбесила. — Дните ни в лагера бяха изключително продуктивни.

Младият мъж внезапно се почувства така, като че отново можеше да контролира емоциите си, като че можеше да действа разумно в присъствието на Флора Бонам. Нямаше никакво рационално обяснение на това неочаквано спречкване помежду им.

— Приятно ми е да чуя това — отговори той. — Тази дантела много ти отива — добави с широка усмивка той.

— Не си се променил — каза тихо тя, раздразнена от дръзкия му намек за дантелата и интимните им мигове върху сеното в плевника.

— Това ли очакваше?

— Нямах никакви очаквания, свързани с вас, мистър Сер.

— Колко успокоително звучи това.

— Приятно ми е да те успокоявам — отвърна мило тя и постави облечените си в ръкавици пръсти върху подпряната му на бастуна за разходка ръка.

— А на мен ми е приятно да видя, че не си изгубила вкуса си към флиртуването.

Гласът на Адам обаче се беше променил, безгрижието беше изместено от ледена студенина.

— Дълго ли ще останете?

— Достатъчно дълго — отвърна, без да се церемони той.

— Досажда ли ти? — намеси се Елис, който вече беше сигурен, че това не беше размяна на остроумия.

— Вероятно — заяви тихо Адам. Тонът му беше предизвикателен.

— Не — отговори троснато Флора. — Не ми досажда — добави с подчертано отегчен глас младата жена.

— Не им е за първи път — каза с въздишка графът, припомняйки си за други подобни словесни схватки по време на престоя им в ранчото. — Ще трябва да вляза в ролята на арбитър.

— Както изглежда — аз също — намеси се Джеймс и дръпна братовчед си за ръката.

— Простете, лейди Флора — каза Адам, отблъсквайки ръката на Джеймс. — Грешката беше моя. Той се усмихна. — Прекалено дълго останах сред пустошта.

— Така е — съгласи се тихо Джеймс, смаян от загубата на самоконтрол на Адам.

— Простено ви е — отвърна тя с точно премерена приветливост, чиято цел беше да действа предизвикателно.

— Флора! — каза властно баща й.

— Съжалявам.

Очите й не се виждаха изпод миглите. Когато вдигна поглед към Адам, изражението й беше непроницаемо.

— Това е може би от жегата — каза с театрално изтънен глас тя, като се обърна към баща си. — Ако ме извините ще отида да си полегна.

След това се усмихна на Елис и излезе от дневната.

— Хм — промърмори графът, озадачен от поведението на дъщеря си. — Наистина ме ядоса.

— Вероятно не е свикнала с носенето на корсет — каза небрежно Адам, без да пропусне да види през коя врата влезе младата жена. — Наистина са дяволски неудобни.

— Не мисля, че това ви засяга — отвърна предизвикателно Елис.

— Не се правете на рицар, Грийн — рече невъзмутимо Адам. — Това беше просто едно наблюдение, нищо повече.

— Ще ви бъда благодарен, ако пазите подобни наблюдения за себе си.

— Неин пазач ли сте?

— С радост бих я защитил.

— Глупости — намеси се Джордж Бонам. — Флора може да се защити вероятно по-добре, отколкото би го сторил който и да е от нас. Видяхте ли колко е сръчна с пистолета?

— Не съм, сър, но тя ми се струва една наистина невероятна дама.

— Действително е невероятна — измърмори под носа си Адам.

— Моля? — Елис присви светлосините си очи.

— Виждал съм как стреля — отвърна с невъзмутимо спокойствие Адам. — Наистина е невероятна. Опита новия ми „Уинчестър — 1866“ в ранчото — добави той, тъмните му очи се завъртяха към графа, — и тя изпразни патронника в цел с диаметър десет сантиметра за десет секунди.

— Вие сте този, който прогони Нед Сторхъм от пасищата му, нали — попита внезапно припомнилият си Елис.

Новите „Уинчестъри“ бяха все още рядкост в северните равнини.

— От моите пасища — поправи го Адам.

— Тези индиански земи са свободни за всички.

— Не, не са.

— Винаги са били.

— Не, не са били. Имам документ за това.

— Само докато договорът бъде ратифициран.

— Той обаче все още не е ратифициран и дори и след това тези земи ще бъдат изключени от него. Те са мои.

— Нед Сторхъм твърди нещо съвсем друго.

— Греши. Вече му го казах.

— Но той не е съгласен.

— Тогава нека заповяда — каза много тихо Адам.

Бяха изгонили Нед Сторхъм и хората му от земите на ранчото рано тази пролет с цената на сериозни спречквания. Десетина от поддръжниците му бяха ранени, а табуните — подплашени и прогонени на юг от Йелоустоун. Нед можеше да говори каквото си ще в града, но оттогава не се беше опитал да ходи отново натам.

— Дявол да го вземе, тук има достатъчно земя за всички — каза приветливо Елис, проявявайки тактичност на политик и се усмихна.

— Така мисля и аз. Така че няма защо да нахлуват в териториите ми — отвърна с подобна усмивка Адам.

— Монтана е по-голяма от Англия — намеси се графът. — Логично е да има земя за всички.

— И наистина е така, сър — съгласи се охотно Елис. — Ще се видим ли у семейство Фиск тази вечер? Флора ми каза, че все още не сте били решили. Трапезата на Моли е най-изтънчената на запад от Мисисипи, ако това представлява някакъв стимул за вас.

— Зависи единствено от Флора — отговори графът. — Не знам как се чувства.

— Пожелавам й да се възстанови бързо, сър, така че да мога да видя всички ви тази вечер — каза сърдечно той. — А сега, с ваше позволение — и той леко наклони глава, — имам среща.

И тъй като интересите му бяха насочени главно към Флора, той се сбогува с присъстващите.

— Двамата с Джеймс ще бъдем в игралната зала, в случай че решите да посетите семейство Фиск тази вечер — обяви Адам след напускането на Елис. — Ще направим една игра. Харолд винаги играе с високи залози.

— А това звучи по-изкусително и от менюто на банкера — отбеляза шеговито Джордж Бонам. — Флора може да се заинтересува. Тя обича високите залози.

— Стига да не е неразположена — припомни му с лека усмивка младият мъж.

— Искаш да кажеш — ако все още ми говори. Не съм й правил забележки от години. Ти оказваш странно влияние върху й, Адам — отбеляза с усмивка графът, — дяволски прав съм, нали?

— Тази вечер ще се държа безупречно, сър, ако се присъедините към играта ни — обеща Адам, а в гласа му внезапно се появиха момчешки нотки.

— Аз ще се погрижа за това — добави с настойнически тон Джеймс.

— Какво ще кажете за петдесет гвинеи? — попита графът.

— А защо не петстотин долара в злато. Тук парите почти не съществуват.

— Печелиш.

Адам се усмихна.

— Очаквам с нетърпение тази вечер.