Сюзън Джонсън
Чист грях (25)

Глава двадесет и пета

Когато Адам, Моли и Хенриета излязоха от ресторанта на „Плантърс хаус“, Флора и лорд Холдейн бяха във фоайето. Графът, пристигнал малко след дъщеря си, стоеше пред рецепцията, за да поръча стаи за цялата групичка, а Флора си почиваше, разположила се удобно в един стол. Подпряла глава на меката облегалка, тя първа забеляза Адам през полузатворените си клепачи.

Очите й се отвориха, устните й се разтегнаха в усмивка и тя скокна от стола си, като в същото време видя как Адам се обръща надясно и обгръща през раменете Моли Фиск, която точно се появи иззад една богато орнаментирана колона. След секунда забеляза от лявата му страна и Хенриета. Усмивката на Флора изчезна.

Тя наблюдаваше приятелската сцена и опитваше да обуздае недоволството си — очевидно за това съществуваше някакво разумно обяснение.

Адам веднага зърна Флора, когато тя се появи иззад една от многобройните палми в саксия, украсяващи фоайето и, като се има предвид, че появата й беше неочаквана, това подложи на изпитание хладнокръвието му.

— Доста си далече от лагера — каза той, като свали ръка от рамото на Моли и огледа набързо прашните дрехи на новодошлата. — Мислех, че оставаш в Йелоустоун. — В гласа му се долавяше лек упрек.

— По всичко личи — отвърна младата жена. — Да не би да прекъсвам нещо?

— Адам беше така любезен да ни покани на обяд — намеси се Моли. — Празнуваме предстоящото заминаване на нашата гостенка, графиня дьо Шастлю.

— Празнувате ли?

— Тази вечер Изолда заминава за Европа — каза Адам.

— Сигурен ли си? — Веждите на Флора се вдигнаха скептично. — Току-що я срещнах на улицата и тя изглеждаше твърдо решена да запази положението си тук.

— В такъв случай приеми моите извинения… заради… Изолда. — „Последните“ — надяваше се той. — Винаги е била трудна.

— Повече от трудна, бих казала. Не бих разчитала, че ще си тръгне.

— Може би просто е искала последната дума да принадлежи на нея — изказа предположение младият мъж и взе ръката на Флора в своята, тъй като не искаше повече да се занимава с присъствието на съпругата си в Монтана.

Флора не изглеждаше особено разстроена от срещата си с нея, а привечер Изолда вече нямаше да бъде тук.

— Тя не би желала да остане тук, когато се застуди — обясни причините за заминаването й той, рецитал, който беше подготвил предварително, — а в случай, че започне да вали сняг по-рано от обикновено, част от пътищата ще бъдат затворени. А тя никога не би рискувала да изтърве сезона в Париж. Затова мисля, че този път тя наистина ще си отиде — заяви той. — И то, в голяма степен благодарение на помощта на Моли при подготвянето на багажа на Изолда. Този обяд е малка отплата за отзивчивостта й — добави с усмивка той.

— Колко странно трябва да ви се струва това — обърна се Флора към Моли, вече разбрала причината за благосклонността и радостта на Адам. — Но въпреки това — благодаря ви много.

— Тук, на границата, съвсем не ни липсват странни истории, лейди Флора — отвърна Моли. — Някои от тях дори са изключително необикновени. А графинята изобщо не успя да свикне с нашия район. Непрекъснато се оплакваше от прахта — усмихна се мисис Фиск, като оглеждаше ездаческото облекло на събеседницата си, порядъчно покрито с прах и кал.

— Страхувам се, че в такъв случай тя не би одобрила и това — отбеляза Флора и погледна мръсните си ботуши и дрехи. — Но аз пристигнах току-що и още не съм имала време да се преоблека.

Адам хвърли поглед към фоайето.

— Не си дошла сама, нали?

— Разбира се, че не — отговори спокойно тя. — Татко запазва стаите, а Хенри, Дъглас и Алън са все още в конюшнята.

— Не трябваше да яздиш толкова надалеч. Уморена ли си? Предполагам, че също си и гладна — добави с усмивка той — апетитът й бе нараснал още повече вследствие на бременността й.

Той внезапно като че забрави присъствието на всички останали. Загрижеността му беше очевидна, любовта, която струеше от гласа му — с ниски, интимни нотки — караше всеки трети човек да се чувства излишен.

— Мисля, че е време да тръгваме — обади се любезно Моли. — Благодаря за обяда, Адам, и поздравления и благопожелания и на двама ви!

— Адам ви е казал за бебето! — възкликна Флора. — Ние сме на седмото небе от щастие, нали скъпи — каза ликуващо тя и погледна към младия мъж.

Той от своя страна прикри изненадата си с кашляне.

— Страшно развълнувани — съгласи се мъжествено той.

— Очакваме го през пролетта — обясни Флора, видимо въодушевена. — Поне така ми каза Пролетна Лилия. Аз съм истински новак по този въпрос. Адам едва успя да ме убеди, че това е вярно.

Моли си помисли, че наистина би искала да види тази сцена. Наистина беше забавно, че мъжът, който се беше превърнал в олицетворение на предпазливостта, когато станеше въпрос за избор на партньорка за любовните му приключения — винаги беше предпочитал жени, опитни по въпроса за предпазване от забременяване — е трябвало да обяснява на наивната си любовница, че скоро ще става майка.

— Времето наистина е много благоприятно — заяви мило Моли. — Пролетта е прекрасно време за раждане на бебе.

— Всеки сезон би бил прекрасен за нас — отвърна Адам и прегърна силно Флора пред очите на многобройните посетители в препълненото фоайе.

— Правиш сцена — прошепна младата жена, а погледът й беше изпълнен с желание.

— Ей сега вече наистина правя сцена — поправи я той, вдигна я на ръце, като изцапа черния си редингот и бродираната жилетка със сивия прах по дрехите й. — Приятен ден, Моли, Хенриета — кимна той и се усмихна весело. — Трябва да обсъдим някои неща.

И я понесе към стълбите, като я целуваше. Всички впериха поглед в тях и разговорите в луксозното фоайе замряха за миг.

— Той наистина е влюбен в нея, лелче — обяви мрачно Хенриета, като гледаше как Адам отнася с бърза крачка Флора нагоре по покритите с червен килим стълби. — Видя ли как само я гледаше. Как й се усмихна, когато тя каза, че ще имат бебе. Той никога няма да бъде мой — проплака младото момиче.

— Страхувам се, че си права, скъпа — съгласи се Моли и потупа племенницата си по ръката. — Това беше истински шок и за мен. Не съм предполагала, че някога ще видя Адам Сер влюбен. Въпреки че съм щастлива заради него. Животът му през последните години беше доста окаян. Ако графинята упорства да остане още дълго време — обяви Моли, — ще я убия със собствените си ръце. А ти няма защо да се тревожиш, скъпа — рече успокоително тя. — Ти си млада, хубава и много богата. Ухажори няма да ти липсват.

— Но никой няма да е толкова красив като Адам — отвърна раздразнено Хенриета.

— Хайде да мислим по този въпрос на връщане към къщи — предложи Моли, хвана племенницата си за ръка и я поведе към изхода. — Какво ще кажеш, ако поканим Елис Грийн на вечеря утре? Той определено е привлекателен мъж. Знам, че е много зает, но чичо ти ще го покани от наше име. Така, кого другиго бихме могли да поканим? Мислиш ли, че Мод Хенли ще дойде с новия си съпруг? Или пък симпатичният мистър Белтън?

— О, лелче — въздъхна Хенриета, очевидно започнала да превъзмогва меланхолията си. — Мислиш ли, че Елис Грийн някога би ми обърнал внимание? Той е толкова красив.

— Имам предчувствие, че не само ще те забележи, ами и много ще те хареса — увери я леля й.

Знаеше със сигурност, че бащата на Хенриета, известен с милионите си, щеше да събуди интересите на Елис, който, както всички останали в семейството си, хранеше политически амбиции. Щеше да разбере с присъщата за мъжете практичност и за политиците способност да правят компромиси, колко полезно би било за него свързването с такава влиятелна фамилия, каквото беше тази на Хенриета. Щеше да каже на Харолд да спомене пред Елис, след като го покани, че изключително щедрата зестра на племенницата му включваше и прекрасна огромна къща във Вашингтон.

— Той е толкова висок — изгука младото момиче, — а обноските му са направо божествени. — Голямата й уста се разтегна в усмивка. — Какво да облека за утре вечер, лелче?

„Очевидно загубата на Адам не е наранила много сърцето й“ — отбеляза сухо Моли. „Но кой ли би страдал дълго на осемнадесет години?“

* * *

— Не трябваше да идваш — каза Адам и затвори с крак вратата на хотелския си апартамент, — но след като вече си дошла, не мога да мисля за никой друг, с когото да прекарам следобеда.

Усмивката му беше съвсем близо до лицето й.

— И какво ще правиш? — измърмори закачливо Флора. — Въпреки че, предупреждавам те, след като видях какви погледи ти хвърля Хенриета, съм изпаднала в определено собственическо настроение.

Младият мъж се подпря на вратата и я погледна развеселен.

— В такъв случай сигурно няма да искаме никой да ни безпокои. Да кажа ли на баща ти къде си?

— О, боже! — възкликна смутено тя. — Забравих! Пусни ме да сляза. Къде е звънецът за камериерката? Адам! Пусни ме да сляза.

— Успокой се, скъпа — усмихна се той. — Той ни видя.

— Сигурен ли си?

— Той махна с ръка и се усмихна, така че съм напълно сигурен — отвърна закачливо той.

— От теб се очаква да бъдеш мил с майката на твоето дете — заяви младата жена и направи леко нацупена и определено изкусителна физиономия.

— Точно такъв мисля да бъда само след минутка — прошепна той, а начинът, по който я погледна беше наистина възбуждащ. — И да угаждам, и да глезя, и да доставям удоволствие.

— В такъв случай — каза тихо тя, а гласът и виолетовите й очи излъчваха очарование, — ти е простено.

Двамата прекараха страстен следобед в леглото, докато Джеймс правеше компания на лорд Холдейн.

— Не знам дали ще успея да убедя Флора да не идва с вас — отвърна за голямо разочарование на Джеймс графът.

Разговорът, който водеха на чаша уиски, се въртеше преди всичко около кампанията, предприета срещу Нед Сторхъм.

— Всъщност — почти съм сигурен, че няма да мога.

— Адам няма да допусне това. Познавам го.

Джордж Бонам се усмихна.

— В такъв случай ще ми бъде интересно да видя как ще се развият събитията, защото Флора проявява изключителна упоритост, вземе ли веднъж някакво решение. Отдавна съм се отказал да управлявам живота й. Между другото, тя е много опитен стрелец и не би било зле да участва на ваша страна.

Джеймс, като представител на културата на абсароките, беше свикнал при определени условия жените да вземат участие в битките, но беше сигурен, че Адам щеше да забрани изрично на Флора да се присъедини към тях, като се има предвид опасността на мисията им. В желанието си да отмъсти за смъртта на брат си, Нед Сторхъм беше жаден за живота на Адам, а притежанието на земите му щеше да бъде допълнителен стимул.

— Какво оръжие сте донесли? — попита Джеймс, тъй като всяко подкрепление щеше да им бъде от полза.

— Имаме нови пушки „Уинчестър“ и пистолети „Колт“. Носим и няколко от ловджийските ми пушки. Те са изключително точни до разстояние 1500 ярда. Помислих, че могат да свършат добра работа на подобна експедиция.

Знаеше, че поради доста скромния си брой воини, абсароките рядко използваха фронтална атака в битките, а водеха по-скоро партизанска война. Не можеха да си позволят да дават много жертви.

— Доколко добри са с оръжието Алън и Дъглас? — Като типичен стратег, Джеймс винаги оглеждаше всички възможности.

— И двамата са прекрасни стрелци. Алън се гордее с това, че никога не разваля кожата на животните, които убиваме за мостра. Предпочита да използва една малка пушка двайсет и втори калибър, така че да не прави големи дупки. Дъглас е не по-малко добър. Хенри се е научил да стреля още като момче, за да се отбранява от митничарите в родния си Корнуол. Никога не пропуска целта си. Но Флора е още по-добра. Мисля, че Адам вече я е виждал как стреля.

Както и Джеймс, през оня ден в ранчото. Точната й стрелба го беше впечатлила. Тя се прицелваше мълниеносно, справяше се с очевидно майсторство с оръжието си и само за няколко секунди попадна многократно в целта.

— Тя очевидно ще бъде добра партия за Адам — отбеляза Джеймс. — Но все пак не трябва да забравяме, че е бременна.

— Опитах да я разубедя. Сигурен съм, че и Адам е сторил същото, но се страхувам, че тя няма да се съгласи. Иска да направи всичко, което зависи от нея, за да предпази Адам, така че детето им и Люси да имат баща. — Графът вдигна рамене в отговор на смръщеното чело на събеседника си. — Тук съм, за да я подкрепя, каквото и да бъде решението й. — Той се усмихна на младия мъж. — Това е ролята ми вече от доста дълго време.

* * *

По същото това време Адам беше вперил поглед във Флора, която лежеше до него на леглото, леко смръщила лице.

— Скъпа, знаеш колко много те обичам — каза нежно той, — но наистина не можеш да дойдеш. Това не е някоя джентълменска война с правила и спазване на етикет, нито пък с размяна на пленници. Това не е игра за дами и, моля те, недей да се мръщиш така. Знам, че можеш да правиш почти всичко, което мога и аз. Знам, че можеш да стреляш не по-зле от който и да е мъж, а вероятно дори по-добре от повечето представители на силния пол, но ако те взема с мен, през цялото време ще се тревожа за теб и за бебето. Не мога да си позволя подобно разсейване, скъпа. По този начин ще ме поставиш в страшно неизгодно, дори опасно положение.

— Мислиш, че си прав, нали — отвърна недоволно тя.

Той въздъхна безсилно, защото спореха вече от доста време.

— Убеден съм, че съм прав — заяви твърдо той. — Участвам във военни походи от петнайсетгодишната си възраст и донякъде успехът на моя талисман се дължи на факта, че се концентрирам напълно и никога не позволявам нещо да ме разсейва. Люси също разбира това — то може би изисква подобна на нейната простичка вяра. Тя е убедена, че непременно ще се върна при нея. Трябва да знам, че каквото и решение да взема по време на битката, то няма да бъде компрометирано от съмнение, притеснение или предпазливост. Действията на човек в битката се диктуват от чиста енергия, това вдъхва допълнително живот на мозъка и крайниците и подхранва силата им. Остави ме да отида да се заема с Нед Сторхъм, без да се притеснявам дали някой от наемниците му няма да пробие с куршум красивата ти глава. Моля те, скъпа — прошепна нежно младият мъж.

— Не искам да кажа „да“ — отвърна неохотно Флора. — Но ако все пак го направя — продължи тя, тъй като разбираше, че присъствието й наистина щеше да бъде опасно за него, — какво ще направиш за мен?

— Ще се върна съвсем скоро — обеща той, успокоен, че тя най-после започна да отстъпва. — Чакай ме тук, ако искаш. По-близо е до Вирджиния Сити.

— Нед във Вирджиния Сити ли е?

— Това са последните ни сведения — отговори уклончиво той. — Мислехме да тръгнем днес следобед, но след като ти си тук, бихме могли да сторим това и утре сутринта — от това плановете ни няма да пострадат.

Всъщност при това положение щеше да се наложи да бързат страшно много, но подобна скорост за тях не беше нещо невъзможно.

— Нека тази вечер да слезем долу за вечеря — каза ласкаво младият мъж и нежно прокара пръст по извивката на долната й устна. — Знаеш ли, че никога досега не сме вечеряли в ресторант? Искам да те изведа. Донесла ли си си рокля — усмихна се той, — или ще трябва да изчеткаме панталоните ти?

— Това ли се очаква от мен сега — да бъда блага, приятна и примирена? — попита тихо тя.

— Наистина ще ти бъда много благодарен за съдействието, биа.

Усмивката му й напомни за момчето, което се криеше под мъжествената му външност.

— Достатъчно смирен ли съм?

— Имам рокля — отвърна лаконично тя. — Ще бъда ли възнаградена за благосклонността и разбирането, които проявих?

— Може би нещо от „Тифани“.

— Аз не съм Изолда.

— В такъв случай — нещо по-лично. — Усмивката му беше неустоима и пълна с обещания.

— Колко си досетлив.

— Целувка? — дяволито предложи той.

— Като начало — прошепна Флора и се протегна, така че да прокара пръсти в тежката му копринена коса и да придърпа по-близо лицето му.

* * *

След известен интервал от време, изпълнен с пламенна страст, младата жена каза:

— Вече за трети път поглеждаш часовника. Да не би да имаш някакъв неотложен ангажимент?

„Шест и половина“ — беше отбелязал Адам, преди да насочи вниманието си отново към Флора. Той се надвеси над нея и целуна порозовялата й буза.

— Възнамерявах да се срещна с Джеймс, за да видя един чистокръвен жребец. Продава го Даниъл Макгилврей — излъга младият мъж. — Но Джеймс може да отиде сам.

По всичко личеше, че няма да може да излезе, за да присъства на заминаването на Изолда. Неговите хора и Джеймс можеха да се справят с това и без него.

— Защо да не отидеш и ти? И без това ще трябва да измия косата си, ако ще се обличаме за вечеря. А изсъхването й също ще изисква време. Далеч ли е мистър Макгилврей?

— Не, на оня хълм.

Адам въздъхна облекчено — предпочиташе сам да се погрижи за заминаването на Изолда. Като че ли имаше нужда да го види със собствените си очи, за да се убеди.

— Ще се върна след половин час — каза той. — Сигурна ли си, че няма да имаш нищо против?

Флора се усмихна.

— Сигурна съм. — Тя се протегна лениво и погледна към часовника. — Когато се върнеш, най-вероятно няма още да съм свършила с къпането.

* * *

И така, тази вечер, докато семейство Фиск се възхищаваше на прекрасния залез от височината на хълмовете на запад от града, а прислугата им се радваше на свободната вечер, която имаха право да прекарат при желание и извън дома на господарите си, двама мъже влязоха във въпросната къща и изненадаха графиня дьо Шастлю, която пишеше писмо в библиотеката. Те пъргаво запушиха устата й и завързаха ръцете и краката й, изнесоха я от смълчаната постройка и внимателно я поставиха в паркиралия пред задния вход дилижанс.

— Облечена си за път, както виждам — каза Адам, който се появи до отворената вратичка на файтона, държейки в ръка писмото на Изолда. — Погледна завързаната си съпруга и продължи: — Постъпила си предвидливо, като си се облякла за пътуване. Все пак, ще кажа на Нед, когато го видя, че си променила плановете си и няма да се омъжиш за него. Много жалко. Сигурен съм, че щеше да го убиеш по много по-брутален начин, отколкото ще го сторя аз. — Младият мъж вдигна рамене и пъхна писмото в джоба си. — За жалост не мога да чакам толкова дълго. Нямам време за това. Довиждане, Изолда, петте години, които прекарах с теб, бяха истински ад.

Той затвори вратичката на екипажа и така се скри от омразата, която излъчваха очите й, заключи я и подаде ключа на един от своите хора, който щеше да придружи Изолда до гарата. Оттам тя трябваше да продължи пътя си с влак.

— Дали няма да се върне пак? — попита Джеймс.

Двамата наблюдаваха слизащия надолу по хълма дилижанс.

— Вероятно не — отговори Адам, — а и веднъж щом бракът ни бъде анулиран, това изобщо няма да ме вълнува.

— Вече готови ли сме за Нед Сторхъм? Надали би било много по-трудно да се справим с него, отколкото беше да се отървем от Изолда.

— Това зависи от факта доколко преданост е успял да купи с парите си. Според мен — не кой знае колко. Но така или иначе ще разберем това съвсем скоро.

* * *

В крайна сметка Адам и Флора слязоха долу доста късно, защото той се върна достатъчно рано, за да я завари по време на къпането й. В резултат на това обличането й за вечеря бе отложено с още малко — с един отрязък от време, изпълнен с любов. Така че, когато излязоха от апартамента си, беше почти десет часа.

Джеймс и лорд Холдейн се присъединиха към тях от бара, където се бяха оттеглили след вечеря и четиримата прекараха заедно една доста приятна вечер. Никой не подхвана спорната тема за оставането на Флора тук — разговорът се въртеше около въпроси, които нямаше опасност да предизвикат разногласия.

А по-късно същата вечер, когато лежаха в обятията си, Адам прошепна:

— Не знаех, че човек може да обича до такава степен. Обичам те, когато си в леглото, както сега, и тялото ти е притиснато до моето. Обичам те такава, каквато беше, докато вечеряхме тази вечер, заобиколени от тълпи — и винаги с все същата дълбока страст.

— Ние сме щастливци — отвърна нежно Флора. — Аз дори не вярвах в любовта, мислех, че страст може би съществува, но не и любов. Знаеш ли, почти бях решила да не ходя на оня прием у съдия Паркман?

Адам се усмихна.

— Аз пък бях длъжен да се появя на него, но мислех само да изкажа поздравленията си и да си тръгна възможно най-скоро.

Младата жена се усмихна на свой ред.

— И тогава аз те прелъстих.

— Вечно ще бъда благодарен за това, биа — отвърна с изпълнен с нежност глас той. — Ти ме възкреси.

* * *

Адам се измъкна през нощта, докато Флора още спеше, за да избегне евентуални нови спорове на сутринта. Изгаряше от желание най-после да се срещне с Нед Сторхъм и да го унищожи. Никога досега, въпреки многобройните битки, в които бе участвал, не беше чувствал подобна безжалостна решителност. Нетърпението да се отърве от този човек, който заплашваше отново намереното му щастие, беше го обсебило напълно.

— Нека най-после да приключим с това — каза лаконично на Джеймс той, когато се срещнаха рано сутринта, като че главата на Нед Сторхъм беше цената, която трябваше да плати за спокойствието си.

И те потеглиха на юг. Четиридесетте мъже яздеха сред сивите сенки на все още не настъпилото утро, подобни на оръжия на смъртта и разрушението, уверени в силите си след многогодишни тренировки, подтиквани от нуждата да защитят своите земи, семейства, бъдеще.

* * *

Когато Флора се събуди при първата утринна светлина, тя облече набързо дрехите си за езда и отиде да събуди баща си. Той обаче вече беше седнал пред обилната закуска, която беше поръчал в стаята си, облечен, с ботуши и шпори, и четеше вестника си.

— Очаквах те — каза с усмивка той. — Поръчал съм слаб чай и добре препечени филийки за теб. Ти се успа.

— Адам може да се движи невероятно безшумно. Не бих искала да съм на мястото на този, който той реши да убие през нощта. А и бебето ме кара да спя повече от обикновено. — Тя се усмихна, настани се срещу баща си и се присегна за чайничето. — Изглеждаш така, като че се готвиш да потеглиш нанякъде.

— Просто чаках да се появиш. Предположих, че възнамеряваш да яздиш на юг, щом снощи, по време на вечеря не спомена нищо по повод преследването на Нед Сторхъм. Не искаше да лъжеш Адам в очите, нали? — добави с усмивка той и, като остави вестника си настрани, повдигна сребърния капак на поставения пред него поднос.

— Толкова си проницателен, татко — отговори дъщеря му, като криеше усмивката си зад чашата с чай.

— Колко години вече те наблюдавам как винаги правиш това, което си намислила, скъпа? — попита той и постави парче шунка в чинията си. — И трябва да добавя, че наистина би било интересно да поопресним малко уменията си да стреляме точно и то по живи мишени, но от безопасно разстояние, разбира се, тъй като трябва да се съобразяваш с бебето. Предполагам, че няма да искаш от това — попита той и постави отново капака върху сребърния поднос.

— Не, освен ако не искаш да повърна шунката. Но въпреки това ще взема от нея за обяд. По това време вече ще бъда готова да ям каквото и да е.

— Помолих в ресторанта да ни опаковат известно количество храна — отвърна небрежно графът и сипа в чинията си от бърканите яйца. — Добре ли се чувстваш? — попита, изпълнен със симпатия той, забелязал измъчената физиономия, появила се на лицето й.

— Сложи капака върху тези яйца, ако нямаш нищо против, татко. Така. Сега вече съм добре. Как само миришат… прекалено рано е.

Тя се облегна назад и отпи от чая си.

— Тръгнаха в четири — заяви Джордж Бонам, като режеше шунката си.

— Значи имат малко повече от един час преднина — отбеляза Флора, след като погледна към часовника. — Другите готови ли са?

Баща й кимна, като дъвчеше.

— Значи аз съм тази, която забавя тръгването ни.

Графът преглътна хапката си и каза:

— Те не са чак толкова много пред нас, а и индианците се стараят да не уморяват конете си, когато ги чака дълъг път. Така че можеш да пиеш спокойно чая си.

* * *

Алън, Хенри и Дъглас чакаха в конюшнята, конете бяха оседлани, багажът — закрепен за гърба на животните, а оръжието — в прекрасно състояние. Те вече бяха защитавали лейди Флора в най-отдалечени и диви местенца по света, в сравнение с които Монтана беше доста по-безопасна и цивилизована.

Освен това всички тези мъже бяха авантюристи по сърце, в противен случай щяха да прекарат живота си в по-традиционни занимания, на по-обичайни места. В действителност, тази сутрин в атмосферата край малката групичка се чувстваше истинска радостна възбуда.

— Завързал съм якето ви зад седлото, в случай, че имате нужда от него — каза Хенри, докато помагаше на Флора да се качи на гърба на коня си. — „Танзерът“ ти е в калъфа отпред, „Уинчестърът“ — отзад, а „Колтът“ — смазан и безупречен — в кобура си — продължи той и посочи кожения калъф от дясната й страна. — Водата е тук — продължи Хенри, като потупа гравираната стоманена манерка.

Думите му звучаха така, като че говори някоя бавачка, която се грижи за повереното й дете. Но верният мъж беше осигурявал в продължение на толкова много години и при толкова различни обстоятелства удобството и доброто самочувствие на Флора, че не виждаше нищо странно в характера на инструкциите, които й даваше в момента.

Младата жена усмихнато му благодари и на свой ред се зае с проверката на всичките си оръжия и амуниции, нещо, което беше научила в доста ранна възраст.

— Знаем ли как изглежда тоя Сторхъм? — осведоми се невъзмутимо Алън, разположил се удобно в седлото си, косата му с морковен цвят обрамчваше продълговатото му лице със страстни тъмни очи.

Приличаше на войнствен светец.

— Нисък, набит, с червендалесто лице и жълтеникави коси, оръжието му е гравирано с мексиканско сребро и пътува с банда от ренегати — изброи стегнато Дъглас. Той беше човек на реда и винаги разполагаше с необходимата информация. — Чух, че не бил особено бърз във ваденето на пистолета и стрелбата. Разчитал на своите наемници и на нападението из засада.

— Нямаме намерение да се приближаваме до него толкова, че да можем да видим червендалестото му лице — отбеляза многозначително графът. — Отиваме само за да помогнем, а не да атакуваме.

— Отиваме, с цел да се погрижим детето ми и Люси да не останат без баща — обяви тихо Флора. — И ще направим всичко, което е нужно, за да постигнем целта си.

Мъжете си размениха бързи погледи.

Графът беше пределно ясен, когато им даде нареждания предишната нощ — Адам Сер трябваше да остане жив. Но в никакъв случай не с риск за живота на дъщеря му.

Безграничната смелост на Флора беше в пълен контраст със семплия й вид. Облечена в бяла ленена блуза, пъхната в черен панталон за езда, със завързана отзад дебела плитка и малки перлени обички, които се поклащаха на ушите й, тя изглеждаше като скромна млада дама.

— Не се притеснявай, лейди Флора — отвърна Хенри. — Адам Сер няма да има нужда от кой знае каква помощ, щом до него яздят такива опитни бойци, но така или иначе, ние сме повече от готови да се бием на негова страна.