Сюзън Джонсън
Чист грях (18)

Глава осемнадесета

Някой решително почука два пъти на вратата и ръката на Флора замръзна над главата й. Четката за коса увисна във въздуха. Лицето, което се отразяваше в огледалото пред нея изразяваше страх.

„Не би посмял да го направи“ — мислеше тя, без сама да си вярва, тъй като ударите, които още отекваха в ушите й бяха силни, решителни, сигурни — точно като него. Тя погледна към красиво изработения часовник на тоалетната масичка пред нея. Един и половина. Възможно ли беше да си е въобразила този шум, питаше се нервно младата жена. Може би някой слуга беше ходил да провери газовите лампи в дневната и случайно беше ударил по вратата й.

Но докато се опитваше да отрече истината, тя видя в огледалото как вратата бавно се отвори и в спалнята й влезе познатата висока фигура, облечена във вечерен тоалет. Адам затвори безшумно и й се усмихна.

Четката за коса падна от ръката й, а Флора замръзна на място. И най-слабият шум в обширната къща й се струваше увеличен хилядократно. Сара щеше да чуе. Прислугата щеше да разбере. Всички те сега слушаха стъпките на Адам, докато пресичаше стаята й.

Той се приближи до нея, докосна косата й, прокара пръсти през златисточервеникавите кичури, като че искаше да отбележи владенията си. След това ръката му се плъзна по шията й, хвана брадичката и повдигна лицето й нагоре, като сам от своя страна наведе глава към нея.

— Не можех повече да чакам — прошепна в устните й той. — Не знам как да ти бъда само приятел…

— Ти си пиян.

Гласът й се долавяше едва дори в царящата пълна тишина. Вкусът на брендито пареше устните й.

— Не мисля — рече шепнешком Адам, пъхна ръце под мишниците й и я повдигна от тапицираната с атлаз табуретка. — Предпочитам да се бях напил — измърмори той, като я обърна с лице към себе си и я притисна силно.

Флора усещаше топлината на дланите му през фината материя на нощницата си.

— Та да имаш извинение за посещението си.

Беше поставила ръце на атлазените му ревери. Познатото докосване отприщваше удоволствието, сетивата й не се съобразяваха с опасността, която представляваше присъствието му в тази стая.

— Да.

— Но не си пиян.

— Не съм мислил за извинения.

Флора усещаше силните удари на сърцето му под дланта си.

— Може би ме обичаш.

Младият мъж направи физиономия. Настъпи продължително мълчание.

Тя се усмихна — съпротивата му да признае този факт изглеждаше абсурдна при наличието на толкова очевидни доказателства.

— Бихме могли да бъдем приятели. — Веждите му се събраха.

— Но си дошъл тук за нещо друго, нали така?

Отново настъпи мълчание, по време на което тя наблюдаваше красивото му тъмно лице, като че търсеше отговор на въпроса си в играта на светлосенките.

— Дойдох, защото не мога да живея без теб — каза най-после той.

— Знам — отговори тихо Флора.

Пръстите й галеха фините му копринени ревери. Тялото, което усещаше под тях, беше силно, мускулесто.

— Липсваше ми — добави тя.

Адам вдигна поглед към часовника върху тоалетната масичка.

На младата жена й се стори, като че някой я беше залял с вряла вода. Жестът му й припомни какъв беше по принцип характерът на връзките му — кратки, изпълнени с удоволствия, многобройни.

— Друга среща ли имаш? — Недоволна, обхваната от пристъп на ревност, тя опита да се отдръпне от него.

— Все така си избухлива — пошегува се той, без да я пуска.

— Не ми дръж такъв тон — отсече тя, като въпреки съпротивата си не можеше да се отскубне от обятията му, а в гневния й поглед горяха пламъчета. — Да не би да те бавя, по дяволите?

— Трябва да съм се прибрал, когато Люси се събуди.

— О, боже — прошепна огорчено тя, като усети как бузите й пламват. — Колко унизително.

— Не повече, отколкото идването ми тук — отвърна тихо той. — След като бях обещал да не го правя.

Желанието, с което не можеше да се бори, беше обхванало всичките й сетива, а тялото му като че гореше под дланите й.

— Колко можеш да останеш? — попита Флора, засрамена и въпреки това безпомощна пред нуждата си да бъде с него.

— Три, може би дори четири часа. Зависи от теб — той се усмихна, — и от слуха на прислугата.

— Би трябвало да те изгоня — прошепна младата жена.

— Но няма да го направиш.

— Не — отговори едва чуто тя.

— Добре — измърмори Адам. Огненият поглед, с който я изгаряше, нямаше нищо общо с добрите маниери. — Защото така или иначе нямаше да си отида — довърши той.

Той хвана краищата на синята панделка, прокарана през широкото деколте на лятната й нощница и ги дръпна.

Тя стоеше неподвижно. В спалнята й цареше абсолютна тишина. Усещаше бясното тупкане на сърцето си, усещаше лекия допир на пръстите му, докато развързваше копринената лента, а после разпускането на набрания около врата й плат.

„Колко време беше минало?“ — питаше се Флора.

Седмици.

Бяха минали почти десет седмици, откакто я беше докосвал за последен път.

И сега, когато стоеше до нея, висок, силен, възбуден, тя се чудеше как бе могла да подчини копнежа си за него с разумни доводи.

Дланите му погалиха раменете й, като разшириха отвора на нощницата за главата. Фината материя се плъзна надолу по ръцете й, задържа се за миг на лактите и после с плавно движение падна на пода.

Адам я гледаше безмълвно, а ръцете му се спуснаха надолу, докато стигнаха до нейните. Тогава той внимателно прокара пръсти между нейните. После вдигна дланите й към устните си и започна нежно да ги целува.

— Трепериш — прошепна той.

Въпреки щита на миглите, очите му като че я изгаряха.

— Трябва да е от студа — отвърна Флора. Усмивката на устните й сама отричаше думите.

— Имаш ли нужда от някой, който да те стопли.

— Струва ми се, че точно затова си дошъл.

Той спря за миг — истината прозираше под шеговитите нотки на отговора й, който съвсем не беше от срамежливите.

— Видях, че прозорците ти светят — рече младият мъж.

— От „Морисей клуб“ ли?

Той се усмихна широко.

— Това подигравка ли е?

— Не — отвърна Флора, погледна към леглото и отново към него. — Защо не заключиш вратата?

„Как успяваше винаги едновременно да ме обърква и да ме възбужда толкова силно?“ — чудеше се той, докато отиваше да изпълни молбата й. А когато се върна и я видя да лежи върху дантелените възглавници, заела позата на опитна куртизанка, той постави под съмнение целия си досегашен опит с жените. Въпреки вътрешната си съпротива, бе обхванат от силно недоволство.

Вместо да отиде при нея, той се отпусна на един стол — внезапно не беше сигурен защо бе дошъл тук, нито пък знаеше какво да прави. Тя му се струваше толкова красива, игрива и подканяща, с пищна розова плът — също като някоя от нимфите на Буше. „Но не с толкова херувимски вид — отбеляза мислено той, — много по-чувствена и женствена.“

— Дойдох в Саратога, за да те прелъстя — каза тихо Флора, учудена от внезапната меланхолия, обхванала Адам. — Дали все пак трябваше да правя това?

— Не.

— Навъсен си и ми приличаш на мъж, който върши нещо против волята си.

— А ти знаеш всичко за мъжете.

— Ревнив ли си? Кажи ми, защото аз самата съм ревнива.

Очите му се отместиха за миг, след което отново се срещнаха с нейните.

— Да — отвърна той. — И не бих могъл да се отърва от това чувство, дори ако яздя в продължение на десет хиляди дни и нощи, опитвайки се да избягам от него. Искам да те държа в обятията си. Искам да съм единственият, който те целува. Споменът за удоволствието, което ми даряваш, не ме оставя на спокойствие за момент.

— Не само ти усещаш това удоволствие — нежно му припомни младата жена, — нито пък нуждата да притежаваш. И не ме гледай така. Никога не съм казвала нещо подобно на друг мъж.

— Извинявай — измърмори глухо той. — Чувствата ми са толкова силни, че не дават възможност за каквато и да била липса на заинтересованост.

— Искаш да кажеш — за обичайната ти липса на заинтересованост.

Адам вдигна колебливо поглед и я погледна изпод миглите си — най-дългите мигли, които някога беше виждала.

— Виждам те навсякъде — в сънищата си, във витрините на магазините, в огледалото, вместо собствения си образ. Не съм сигурен…

— Че искаш да бъдеш влюбен?

Струваше й се невероятно красив — и черните му очи и коси, и силното му тяло, което изглеждаше толкова елегантно в черния фрак. Диамантените копчета на ризата му блестяха върху колосания снежнобял плат. Плоският му мускулест корем беше скрит под атлазения пояс. Големият сапфирен пръстен на дясната му ръка привличаше като магнит светлината.

— Аз не страдам от подобни на твоите опасения — каза Флора, спусна крака от леглото и седна. — Любовта не ме плаши.

Тя прочете изненада в очите му. Той не сваляше поглед от нея, докато краката й докоснаха пода. Младата жена се изправи и се запъти към него.

— Обвързването те плаши, нали — прошепна тя и коленичи с лекота до него. — Не искаш любовта да те погуби.

— И аз не знам какво искам — отвърна тихо той, давайки си сметка, че дишането му се беше учестило, когато тя коленичи до него.

Младата жена постави длани на коленете му и разтвори краката му така, че да може да се намести между тях.

— Все пак има поне едно сигурно нещо — каза тихо тя.

Бедрата му бяха толкова горещи. Чувстваше, че той можеше да я спре всеки миг.

— Нашето приятелство.

Пръстите й се плъзнаха по прекрасно ушитите му панталони и обхванаха горното им копче.

— Мисля, че по този въпрос сме на едно мнение — прошепна тя, без да отделя очи от неговите, докато разкопчаваше първото копче.

Тя стори това и с останалите копчета с майсторството и ловкостта на добре тренирана хурия, докато Адам стискаше дръжките на стола, за да сдържи бесните си импулси.

От косите й се носеше сладко, тежко ухание, белите й атлазени рамене и пълни гърди бяха само на сантиметри от него, прелъстителни, възбуждащи като любовните поеми на персите. Бяха негови, само от него зависеше дали щеше да ги вземе.

Наистина ли искаше да разбере какво представлява любовта — запита се за първи път Адам. И ако беше така, трябваше ли да заплати за това със свободата си?

По-нататъшните му разсъждения обаче бяха прекъснати от силни усещания, тъй като Флора издърпа нагоре ризата му и той внезапно загуби интерес към всякакви размисли и теории. Малките й ръце бяха толкова топли, когато докоснаха стомаха му и бавно започнаха да смъкват панталоните му, докато възбуденият му член се показа в цялата си дължина.

Внезапно младата жена извика, като незабавно потисна острия звук — беше разпознала формата на предмета, който беше напипала.

— Носиш пистолет — рече тихо, но предизвикателно тя.

— Заради прислугата — отвърна любезно той и постави оръжието под стола.

— Истината — настоя твърдо тя.

— Колдуел ми даде револвера си, когато бяхме в „Морисей“ — отговори без нотка на колебание той.

— Защо го е направил?

Ръцете й стояха неподвижно върху бедрата му, а очите й го гледаха изпитателно.

Адам вдигна рамене.

— Той е от предпазливите.

— Защо?

— Без причина, скъпа. — Той се усмихна и прекара пръст през въпросително извитите й нагоре вежди. — Изглеждаш възхитително с тези перлени обеци — каза той и удари лекичко едната от тях, така че тя се заклати на ухото й. — И без каквото и да е друго по теб — добави едва чуто.

Младият мъж изправи гръбнак, наведе се напред и, като обхвана лицето й в дланите си, я целуна. Дългата, бавна, прекрасна целувка го накара да забрави за насилието, което беше неотделима част от живота му. А когато се отдели от устните й и отново се облегна назад, той вече не си спомняше за заплашителното присъствие на Франк Сторхъм.

Погледът, който видя в очите на Флора, му беше познат — поглед, изпълнен със страст. А когато тя наведе глава към скута му, той затвори очи.

Устата й беше топла, мека, гостоприемна, ръцете й — изкусни. В ноздрите му нахлу аромата на рози и жасмин, Саратога изчезна, последвана от стаята, в която се намираха, светът се смали до размерите на нейната уста и удоволствието, което му доставяше тя.

Зарови пръсти в косите й, като леко полюляваше главата й. Беше се превърнал в неин роб.

Внезапно той вдигна главата й.

— Още не съм свършила — измърмори младата жена, като го погледна изпод разбърканите си къдрици.

— Вече свърши — отвърна нежно той и се изправи с красиво движение на мускулите, сухожилията и костите си.

След това изправи и Флора — вече не беше измъчван от несигурност относно мотивите и целите си, най-после знаеше какво иска.

Той я понесе към леглото, внимателно я постави върху него и се намести между краката й. А после проникна в нея със смайваща бързина и започна да прави това, което винаги вършеше толкова добре, независимо дали беше облечен или не, неспокоен или решителен, с една дума — при всякакви обстоятелства, също като някой пианист-виртуоз. Знаеше как да се движи: колко бързо, колко дълбоко, колко силно. Знаеше как да целува една жена по устата и по онова чувствително място зад ушите; знаеше как да смуче зърната на гърдите й и как лекичко да прекарва език по извивките на гърдите и устните й. Знаеше кога трябва да бъде нежен и кога — не. Усещаше къде минава недоловимата граница, разделяща удоволствието от насилието, нежността — от грубостта. Владееше до съвършенство изкуството да доведе една жена до оргазъм само като я милваше или й говореше. Адам Сер беше много добър.

„Да, но той се е занимавал много дълго време с това“ — помисли Флора.

Това беше една от професиите му. И ако сега тя самата не береше плодовете на майсторството му в любовта, щеше да се чувства много нещастна.

Върховният момент ги остави бездиханни. Веднага след това обаче, като че отрезвен от сянката на горчив спомен, младият мъж се отдели от нея и се търкулна на леглото. Легнал по гръб със затворени очи, той се бореше с нуждата си да я има, с препятствията и последствията.

Пожарът в тялото на Флора започна бавно да затихва, сините пламъци станаха червени, а после — златисти. Когато най-после погледна към Адам, той беше се изтегнал на леглото до нея с ръце под главата, дишането му все още беше бързо и тежко. „Облечен, подобно на някой мъж, отишъл в публичен дом — помисли си тя, — съблякъл възможно най-малка част от дрехите си.“

— Да тръгваш ли искаш? — попита тя, усетила хладината, която струеше от позата му.

Той не отвърна, а и тя се запита, дали искаше да знае. Обърна се на една страна и го загледа. Направи й впечатление колко дълги бяха миглите му, черни и лъскави като коприна, също като на някое бебе, само че по-гъсти. „Какво ли ще направи, ако ги докосна?“ — запита се ни в клин, ни в ръкав тя, когато това, което я вълнуваше най-много, беше причината за внезапно обхваналото го мрачно настроение.

Очите му се отвориха, зениците му се бяха уголемили в полумрака и внезапно лицето му се озари от топла усмивка.

— Може би ще си тръгна след хиляда години — каза той.

— В такъв случай си прекалено облечен — прошепна Флора, съзнавайки прекрасно с колко трудности трябваше да се бори той, като на свой ред засия в усмивка.

И тя започна да го разсъблича, докато той услужливо й помагаше — изрита обувките си, повдигна бедра, да се освободи от панталоните, разтърси рамене, за да махне сакото си, докато тя дърпаше ръкава му. Когато обаче Флора възседна бедрата му, за да разкопчее пояса, той вече не можеше да задържи вниманието си върху тази задача — топлият й задник беше прекалено голямо изкушение за него.

— Радвам се, че все пак реши да се разходиш до площад „Франклин“ тази нощ — заяви нежно тя, докато измъкваше облеченото в бял атлаз копче през петелката му.

— Нямах избор, биа — отвърна той, като набърчи леко чело.

— Защото това само те доведе тук. — И тя прокара пръст по възбудения му член.

Адам се усмихна.

— Той е безнадеждно влюбен.

— В мен?

Младата жена разкопчаваше диамантените копчета на ризата му.

Широката му усмивка й достави истинско удоволствие.

— Както виждаш.

Той лежеше полуразсъблечен под нея, ризата и поясът му бяха разкопчани. Белите тъкани бяха в ярък контраст с бронзовата му кожа, с мускулестата сила, която излъчваше едрото му тяло.

— Готова ли си?

Гласът му беше едва доловим шепот, въпросът му — риторичен. А когато докосна гърдите й, тя се притисна към ръцете му и пое дълбоко въздух. Очите й се затвориха, от устните й се отрони въздишка.

* * *

След като дишането им се нормализира, двамата дълго се целуваха като юноши, със затворени усти, нежно, и си говореха един на друг нежни слова, които ги караха да се смеят. Влюбените дълго се гледаха, като се усмихваха един на друг с невинността на току-що откритото щастие, а после се любиха по най-традиционния начин. Тялото на Адам се движеше измежду разтворените й бедра, дланите му топлеха гладката кожа на раменете й, ръцете й се притискаха към долната част на гръбнака му.

Двамата изучаваха и откриваха, целувките им бяха нежни. Усещайки приближаването на върховния момент, Адам проникна толкова дълбоко в нея, че в същия момент екстазът я разтърси като електрически шок. Флора протегна нагоре ръце и докосна бузите му, без да произнесе дума, а очите й бяха пълни с учудване. Той беше истинско съвършенство. И като добавка — изключително опасен, беше истински наркотик на удоволствието. Докато тя изгаряше в екстаз, широкоплещестото тяло над нея се търкулна настрани и стана от леглото. Беше истинско удоволствие да наблюдава гъвкавите му движения.

— Къде отиваш?

В три часа сутринта собственият й глас й се стори непознат, като че идваше някъде отдалече.

— Съвсем наблизо, като се има предвид, че нямам нищо на гърба си — отвърна през рамо Адам.

Усмивката, която долови в гласа му, й подейства като ласка, дошла от другия край на стаята. Той се приближи до тоалетната масичка, наведе се и вдигна четката за коса, която Флора беше изпуснала на пода. После се върна до леглото, целуна я с безкрайна нежност, намести се отново до нея и, като привдигна отпуснатото й тяло — летаргията, последвала оргазма, все още притъпяваше сетивата й — я сложи да седне между краката си. Зацелува извивката на раменете й като шепнеше обяснението си в любов на езика на абсароките в меките къдрици зад ушите й. Гласът му беше дълбок и тих. А след това започна да реше косите й.

Давайки си сметка за значимостта на жеста му, Флора се почувства истински щастлива от предаността му. В същия миг обаче откри, че се пита с известна доза скептицизъм колко пъти досега се беше отдавал на подобна игра. Още при следващия удар на сърцето си тя призна пред себе си, че може би не искаше да знае това.

Но естествената й любознателност надделя, а може би това се дължеше и на факта, че вече се чувстваше по-сигурна с него след привързаността, която беше засвидетелствал към нея през тази нощ.

— Правил ли си това и преди? — Тя се изви, така че да вижда лицето му, когато й отговори. — Не е нужно да отговаряш.

В същия момент обаче гласът й като че сам допълни:

— Искам да знам.

Той се усмихна на контрастите в мнението й.

— Доколко сериозни са намеренията ми ли? Доколко съм влюбен?

— Все пак можеш да произнасяш думата „любов“ — пошегува се тя, а усмивката й му подейства възбуждащо. — А аз точно се чудех дали ще умра от любов така както си стоя тук, или вместо това ще издера очите ти заради способността ти така безпроблемно да очароваш.

— Не умирай от любов, скъпа. Страшно се нуждая от теб.

— Да смятам ли, че сме сгодени в такъв случай? — попита игриво тя. — Да започвам ли да си шия сватбената рокля утре?

— Никога досега не съм правил това — отвърна вместо това той.

Не му беше лесно да избяга от целия си досегашен опит.

— Никога?

Адам поклати глава.

— С нито една от всички онези жени?

„Стотици“ — помисли си и се усмихна, поклащайки отново глава. Той обаче не даде никакви обяснения повече, тъй като не разполагаше с такива. Беше действал импулсивно, но чудно защо не усещаше страх от последствията. Това го изненада. А беше очаквал да изпита истински ужас. Като човек, привикнал да обръща внимание на мистичното, той не можеше да не отбележи за себе си този факт.

След това я целуна, така както лежеше подпряна на рамото му и този път й показа не с думи, а с дела колко много държи на нея.

А доста по-късно, когато трябваше да си тръгва, за да не бъде видян, вече напълно облечен, Адам се обърна към леглото, където се беше отпуснала Флора, погледна я и рече с лека въздишка:

— Трябва да поговорим… за… това… за нас. Не искам повече да разчитам единствено на случайните срещи.

— Не е нужно да се правиш на кавалер, Адам — прошепна Флора и се усмихна.

В момента беше над всякакви обвинения и изисквания, чувстваше се толкова задоволена физически, толкова преситена. Вече знаеше, че не му е безразлична и засега това й беше достатъчно.

— Идвай при мен, когато пожелаеш.

— Не ми харесва безразличието, което долавям в гласа ти. — Тонът му беше сух.

— Съжалявам, скъпи. Не ме разбирай погрешно. Исках да кажа, че съм съгласна да се срещам с тебе където и да е, когато и да е и че ти определяш правилата.

След дългите седмици на раздяла, след невероятните часове, които току-що бяха прекарали заедно, Адам чувстваше, че не би могъл да рискува и да я остави да замине за Тамбукту или дори за много по-безопасно място като централните графства на Англия за идващия ловен сезон. И, наистина учудващо за човек, който никога досега не беше гледал на някоя жена като на евентуална постоянна спътница в живота си, той не можеше да понесе мисълта друг мъж да докосне Флора. Той пое въздух — очевидно решението беше узряло в него по време на страстните часове, които бяха прекарали заедно.

— Не искам това — заяви без сянка на колебание той. — Искам повече. — След това се усмихна на собствената си сериозност и прошепна: — Започвам да мисля, че тази лудост наистина е любов, биа.

Наведе се, целуна нежната й буза и рече:

— Ще се видим в осем.

* * *

Беше пет и половина, когато Адам влезе в хотелската си стая: имаше време колкото да се изкъпе, да се облече и да се види за малко с Люси, преди да тръгне за срещата си с Флора.

— Ще ходим ли на хиподрума, татко? — възкликна Люси, когато нахлу в спалнята му малко преди шест и скочи върху неизползваното му легло. — Да кажа ли на готвачката да приготви дрехите ми?

— Днес ще отидем по-късно, скъпа. Първо имам среща и ще закусвам навън.

Той беше почти привършил с обличането си и пъхна няколко банкноти в джоба на панталоните си.

— Не забравяй, че обеща на Флора да минете през „Тифани“ в девет. А ако отидеш без мен, донеси ми нещо — добави тя.

Като всички деца и Люси вечно имаше някакви изисквания към родителите си.

— Какво искаш?

Адам взе часовника си от бюрото и го пусна в джобчето на пояса.

— Играчка.

Отговорът й винаги беше един и същ.

— Готвачката забавлява ли те?

Младият мъж погледна отражението си в огледалото. Малко сън нямаше да му се отрази зле, помисли си той. Клепачите му бяха натежали повече от обикновено.

— Тя знае стотици истории за диви животни, защото е живяла в колибата на баща си, който бил трапер и също като мен рядко е била с майка си, и затова знае всички тези истории. Разказвал й ги нейният татко.

Познанията, които имаше дъщеря му за личния живот на прислугата го учудваха. Винаги бе мислил, че готвачката беше пристигнала от Сейнт Пол заедно с мисис О’Брайън — и двете изглеждаха на една и съща възраст, и двете имаха внуци.

— Ще трябва да ми разкажеш някоя от тези истории. Обичам разказите за животни — рече с усмивка той, докато слагаше на четвъртия пръст на дясната си ръка малкия златен пръстен с печат, който му беше подарил баща му.

— Тя имала и бухалче. Може ли и аз да си имам бухалче, татко? Наистина ще се грижа добре за него и то ще спи в стаята ми.

— Ще трябва да помисля за това, скъпа. Не съм сигурен обаче, че на някой бухал би му харесало да спи в стаята ти.

— Тогава може ли да си имам катериче. Готвачката имала две катеричета и едно вълче. Чувал ли си нещо по-смайващо? — Гласът й потрепери от вълнение.

— Наистина трябва да си вземем някакво домашно животинче като се върнем в Монтана. Може би готвачката ще ти помогне да го дресираш.

Адам прокара пръсти през мокрите си коси, прибра ги зад ушите си и отново се обърна към дъщеря си.

— Ще ми прочетеш ли някоя приказка, преди да изляза? Вече два дни не си ми чела. А по-късно ще си направим пикник с Флора, така че двете с готвачката поръчайте в ресторанта на хотела това, което желаете, за да напълните кошницата, а ние ще се върнем в дванайсет на обяд.

— Вече познавам дванайсет на обяд на часовника, татко. Лесно е. Ще ти прочета приказката за момиченцето, което пътувало до Париж със своето бебе-кукла. Харесвам картинките. — Тя говореше със същата енергия, която изпълваше и нейните ум, душа и телце.

Люси седна в скута на баща си на един стол край прозореца, а той й помагаше да разгръща страниците. Тя носеше толкова покой, толкова радост, толкова смисъл на живота му. Момиченцето практически знаеше книжката наизуст — той често й я беше чел. А когато по-късно готвачката влезе в стаята, за да се осведоми относно желанията на Люси за закуска, планът за деня набързо беше определен.

— Може да се върнем по-рано в Монтана — каза Адам на готвачката, застанала чинно до вратата.

Бялата й престилка беше толкова силно колосана, че скърцаше, когато притежателката й се движеше.

— Това зависи от няколко неща. Така че, ако нямате нищо против да се грижите още няколко дни за Люси, мисля, че няма да се наложи да търсим нова детегледачка тук.

— Люси изобщо не ме затруднява, мистър Сер. Харесва разказите ми за татко и животните, но ако решите да се върнем по-рано в Монтана, няма да кажа, че съм разочарована. Мъчно ми е за Бен.

— Това е съпругът й, татко — поясни Люси в отговор на въпросителния поглед на баща си.

— Простете, мисис Ричардс — извини се младият мъж. — Почти не съм спал. Не се сетих веднага за името.

— Няма значение, мистър Сер. Доколкото знам, имате да мислите за доста по-важни неща, отколкото за имената на всички ни. А сега вие също трябва да се облечете, мис Люси — добави тя. — Може да се поразходим до магазина за играчки в края на улицата, ако баща ти няма нищо против.

— Юпи-и-и! — извика възторжено момиченцето, като скочи от скута на Адам. — Нека да видим дали нямат някоя пухкава играчка-животно. Кажи „да“, татко — добави възбудено тя, — и не забравяй да ми донесеш нещо.

— Да, и на двете — отвърна с усмивка баща й. — Благодаря ви, мисис Ричардс.

* * *

Докато чакаше екипажът му да се доближи до самия вход на „Кларъндън“, Адам обмисляше следващата си стъпка във връзка с развитието на отношенията му с Флора.

Естествено, неговият брак беше сериозна пречка за намеренията му. Не беше проблем да уреди развода в Монтана, но беше напълно възможно Изолда да не се съгласи с него. Нито католическата църква, нито френските закони признаваха развода. А и доколкото познаваше Изолда, той беше почти сигурен, че тя ще продължи да гледа на него като на свой съпруг.

Имаше нужда от анулиране.

Той инстинктивно пое дълбоко въздух при финалното звучене на думата. Всички тези мисли доказваха привързаността му към Флора. Въпреки пропадналия си брак, досега той не се беше опитвал да го разтрогне. Може би поради инерцията, а може би поради някакво чувство за семеен дълг. А може би и от съвсем егоистични подбуди: тъй като двамата с Изолда бяха свободни да живеят всеки своя собствен живот и Адам не беше заплашен от никакви ограничения или наказания заради действията си, той предпочиташе да запази положението си на женен мъж, което го спасяваше от прекалени изисквания от страна на любовниците му.

А дали наистина беше готов за подобни сериозни мерки?

Дали наистина искаше да се отърве от брака си?

Дали нямаше да съжалява, че е загубил свободата си в името на очакваната от Флора вярност? А той самият беше ли способен на подобна преданост?

Усмихна се на кочияша, когато екипажът се приближи до входа на хотела, качи се в отворената каляска и каза:

— Добро утро, Монти. Радвам се да видя, че поне един от двама ни е свеж и бодър.

— Един от двама ни използва леглото за спане, шефе — отвърна жилавият работник от ранчото му.

В акцента му все още се долавяше отзвук от родната му Джорджия, въпреки че от години живееше на запад.

— Тази мисъл започва все повече да ме привлича, Монти — отвърна Адам и се отпусна върху меката кожена седалка. — Карай на площад „Франклин“ номер десет.

На следващата пресечка обаче младият мъж внезапно извика:

— Спри!

— Забравихме ли нещо? — попита кочияшът, като опъна юздите.

— Просто трябва да поразмисля върху един въпрос — измърмори Адам.

„Дали да телеграфирам на Джеймс да се захваща с процедурата по анулирането?“ — питаше се той, втренчил невиждащ поглед в изправения гръб на Монти. Ако искаше да анулира брака, Джеймс трябваше да започне да действа веднага, тъй като беше сигурно, че Ватикана щеше да протака преговорите. Изолда щеше да се противопостави. Както и алчното й търгашеско семейство. В това беше абсолютно сигурен. И щяха да изпратят цяла делегация от адвокати за уреждането на въпроса.

От друга страна, ако целият този процес наистина се проточеше няколко години, два-три дни не бяха от значение. Така че нямаше защо да взима прибързани решения още тази сутрин.

Може би щастието, обхванало го след нощта, прекарана с Флора, щеше да отзвучи.

Може би тази сутрин тя щеше да го отегчи.

Безмерното й чувство за независимост не се връзваше особено добре с очакваната от една съпруга покорност.

Ако в действителност той искаше подобна покорност.

Ако изобщо искаше друга съпруга. Адам въздъхна, премигна на слънцето и реши да остави този въпрос за по-късно.

— Продължавай, Монти — площад „Франклин“ — заяви младият мъж.

Спомените от проваления му брак по естествен начин охлаждаха страстта му. Той се разположи удобно на седалката и се загледа в зеления балдахин от листа над главата си и в проблясващите през него слънчеви лъчи, докато в главата му се блъскаха въпроси, на които не можеше да даде отговор. Трябваше ли или не трябваше? Искаше ли да загуби Флора или да я задържи? Дали щеше да я загуби, ако не предприемеше нещо? Той изруга наум. Чувстваше нужда от голяма чаша коняк.

Почти бяха стигнали площад „Франклин“, когато Адам внезапно скочи от седалката и заяви припряно, като че се страхуваше, че всяко забавяне можеше да го накара отново да промени намеренията си:

— Карай първо към телеграфната станция.

Монти дръпна юздите, за да спре конете и се обърна към господаря си — не беше сигурен дали е чул добре, защото Адам беше произнесъл последните си думи много тихо.

Младият мъж се усмихна.

— Да, трезвен съм, въпреки че не съм сигурен, че по-късно няма да се нуждая от извинение за сегашната си постъпка. Давай към телеграфната станция, Монти, преди площад „Франклин“ и можеш да ме поздравиш. Ще се женя.

— Това се казва новина.

Монти Блеър беше достатъчно любезен да не попита за настоящата съпруга на Адам, въпреки че никой в ранчото не очакваше тя да се върне. А щом говореше за женитба, не можеше да става дума за друга, освен за червенокосата англичанка. След гостуването й в имението, слугите бяха започнали да се хващат на бас помежду си след колко време тя щеше да се появи отново там.

— Новината все още не е сигурен факт — отвърна с усмивка младият мъж. — Трябва лейди Флора също да е съгласна. Трябва да уведомя Джеймс.

— Мисля, че той няма да се изненада.

Монти работеше като кочияш при Адам от десетина години. Беше свидетел на това как младият граф бе принуден насила да се ожени, както и на отношението на Изолда към имението и към съпруга си. Знаеше и за много от отстъпките и жестовете, които Адам беше проявявал към жена си в продължение на години.

— Предполагам, че нещата ще бъдат по-различни с лейди Флора — отвърна лаконично той. — Поздравления, шефе.

— Благодаря, Монти — отговори младият мъж. — В страшно добро настроение съм.

Усмивката му се белееше насред бронзовото му лице. Внезапно черните му вежди дяволито се вдигнаха и веднага слязоха надолу.

— Поне така мисля…

* * *

Флора беше седнала на стъпалата на главния вход на къщата на Сара, когато екипажът на Адам се зададе по улицата и преди кочияшът да успее да спре конете, тя вече беше скокнала на крака. Имаше свеж вид и приличаше на момиченце в светложълтата си муселинена рокля. На китката й, закачено за копринените си пандели, висеше сламеното й боне.

Адам изскочи като стрела от бляскавата черна двуместна карета, помогна на Флора да се качи и се намести на меката седалка срещу нея.

— Не исках да събуждам Сара — обясни младата жена, когато екипажът потегли отново. — Обикновено тя спи до късно сутринта, така че…

— … ти седеше на стъпалата като някоя хлапачка — довърши с усмивка Адам. — Между другото — много хубава хлапачка. — Бих ли могъл да те заинтересувам с една къща, която ще те спаси от стоене по улиците?

— Възможно е това да ме привлече — отвърна кокетно Флора, а миглите й запърхаха дяволито. — Много ли ще бъде работата?

— Понякога — усмихна се отново той. — Зависи…

— От? — Едната й вежда кокетно се повдигна.

— От настроението ми — отговори тихо той.

— Значи ще трябва да се съобразявам с твоето настроение? Хм… сигурно първо ще си помисля по този въпрос.

— Не ти е позволено да размишляваш във връзка с това — рече рязко Адам и, без да се притеснява от клюки или скандал, вдигна Флора и я сложи да седне в скута си. — Позволено ти е единствено да кажеш „да“ — прошепна той, като я притискаше силно към себе си.

— Да не би да ме отвличате против волята ми, мистър Сер? — промърмори младата жена, която като че беше потънала в полите на светложълтата си рокля и от това изглеждаше крехка, уязвима.

— Засега това е само една мисъл — отвърна той с известна доза искреност, тъй като нямаше намерение да я остави да си тръгне от него. — Целуни ме!

— Ще ни изгонят от града, скъпи — предупреди го тя и се огледа, за да види дали някой не ги беше забелязал.

— Прекалено стеснителна си — прошепна младият мъж и я целуна леко, деликатно, нежно.

Знаеше, че ако си позволи да я целуне истински, действително щеше да последва скандал.

— А и нямам намерение да оставам тук дълго, така че няма да се разстроя, ако решат да ме изгонят. Връщам се с теб.

— Кога?

Стори й се, че почти е достигнала райските врати.

— След ден-два. Трябва да се погрижа за подготовката на конете за пътуването.

— Неземно блаженство — промърмори тя.

— Ще стане още по-хубаво — усмихна се широко той. — Почакай само да опиташ пържената пъстърва на Джордж.

* * *

Джордж Кръм се беше научил да готви по времето, когато бе започнал да изкарва прехраната си като водач през Адирондаките. От особено значение за това му майсторство била службата му при някакъв французин, от когото научил доста тънкости в този занаят. Известно време работил в хотел заедно със снаха си, а когато славата му като експерт в кулинарното изкуство се разнесла, отворил собствен ресторант на един нисък хълм в южния край на езерото Саратога. Родителите му бяха мулатка и индианец. Той намаляваше разходите си по обслужването на ресторанта като използваше петте си съпруги — индианки като сервитьорки. Те до една му бяха изключително предани, както впрочем и клиентелата му. Масите му винаги бяха толкова претрупани, че не използваше резервиране на места. В резултат на това магнати, важни политически особи и величия от всякакъв род чакаха реда си наравно с „обикновените“ му гости. И въпреки не съвсем изтънчения вид на ресторанта, никой не протестираше срещу високите цени, неотстъпващи на тези в най-модерните нюйоркски салони, защото майсторството му като готвач беше ненадминато и си струваше разходите.

Флора и Адам бяха посрещнати на главния вход от Джордж и съпругите му.

— Обещах на Флора да опита от твоята пъстърва — обяви Адам, след като изкачиха няколкото стъпала и поздравиха домакина си. — И — благодаря ти, че отвори рано. Не е лесно човек да се усамоти някъде в Саратога.

— До каква степен искаш да се усамотиш? — кокалестото лице на Джордж се озари от усмивка.

Дългата му права черна коса беше неоспоримо доказателство за индианската му кръв.

— Това втората ти съпруга ли е?

— Точно за това сме дошли да поговорим, така че дай ни онази маса на верандата от страната на езерото и по-бързо донеси нещо сладко, защото се опасявам, че тя всеки момент ще ме удари.

— Искаш ли някой друг съвет как да се справяш със съпругите си?

— Една е пределната бройка, с която бих могъл да се справя, Джордж — отвърна усмихнат Адам и хвана ръката на Флора. — Не съм дипломатичен като теб. И не забравяй шампанското. Ще празнуваме.

Те се настаниха около масата, гледаща към езерото, като държаха ръцете си върху бялата ленена покривка и се усмихваха един на друг, като че бяха единствените, които познаваха тайните на света и вълшебната красота на любовта.

— Не обръщай внимание на Джордж — рече Адам.

Лятното утро беше прекрасно и спокойно.

— С него сме стари приятели.

— Днес на всички им е простено. Чувствам се невероятно щастлива.

— Вече телеграфирах на Джеймс да започне процедурата по анулирането на брака ми. Ще говоря лично с баща ти, когато се върнем в Монтана. Имам нужда да бъдеш с мен.

Младият мъж говореше тихо, почти безизразно, но пръстите му стискаха толкова силно нейните, че тя разбра, че тази сдържаност беше само привидна.

— Обичаш ли ме? — попита тя.

— По всичко личи — отвърна предпазливо той. — Обичам те — допълни и добави с лека въздишка, — не знам точно какво представлява любовта, никога преди не съм се влюбвал, но ти ми липсваш страшно, когато те няма. Искам да станеш моя жена, така че никога повече да не се отдалечаваш от мен. И за тази цел съм готов да купя Ватикана, Изолда и семейството й. Ако не беше тази неприятна перспектива и незарастващите белези от предишния ми брак, щях да бъда по-сигурен. Понякога се питам какво стори ти с мен.

— Нямам ни най-малка представа — отговори развеселена Флора.

Младият мъж направи гримаса.

— Това може да се окаже проблем.

Тя поклати глава и къдриците й се раздвижиха напред-назад по деликатната дантела на яката й. Усмихваше се безгрижно, радостта й беше подобна на лъчезарно отдаване, безгранична и щедра.

— Може и да не знам точно защо те обичам, скъпи, но вече знам какво значи любов. Любовта е всичко — каза тя, гласът й беше едновременно щастлив и нежен. Веждите й въпросително се извиха в дъга. — Нужни ли са ми специални причини?

— Не, стига само да си с мен.

Той имаше в живота си много повече ограничения, наложени от семейството и дълга, отколкото тя. Освен това Изолда беше успяла да унищожи вярата му в съществуването на щастието. А борбата за оцеляване, която водеше племето му, го беше карала неведнъж да се замисля върху човешката алчност. Всичко това беше развило силно чувството му за собственост.

— Аз съм невъзможно ревнив — каза тихо той.

— Както и аз — отвърна не по-малко сериозно Флора. — Никога не съм виждала Изолда, но я мразя заради времето, което е прекарала с теб. Също както и всички останали жени.

— Няма защо да ревнуваш от Изолда. Не съм я докоснал нито веднъж след… — той замълча, чудейки се как да се изрази, — сватбата ни — завърши с неутрален тон той. — Колкото до другите жени… с това вече е свършено, а мисля, че трябваше отдавна да приключа и с фалшивия си брак.

— Дано да можеш да го сториш.

— Обикновено големите суми правят възможно анулирането, но семейството на Изолда също е влиятелно. — Той въздъхна. — Не знам как ще свърши това.

— Не е нужно да се жениш за мен — каза нежно Флора, тъй като разбираше независещите от него усложнения. — Стига ми това да бъда с теб… да държа ръцете ти, да знам, че си до мен.

— Но аз искам да се оженя за теб. — Никога преди не беше казвал подобно нещо, нито пък досега беше разбирал какво може да му предложи бракът. — Освен това бих искал да имам и други деца — той се усмихна, — ако нямаш нищо против.

От рая, в който блажено се намираше Флора, не остана и следа. В щастието си беше забравила за това.

— Може би все пак няма да искаш да се ожениш за мен — каза едва чуто тя, като издърпа ръцете си, стисна длани и ги постави в скута си.

— Защо да не искам? — Гласът му беше спокоен, но той я наблюдаваше напрегнато.

— Защото не мога да имам деца — прошепна младата жена, като се опитваше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

Единственият признак за смазващия го шок беше лекото припламване в зениците на очите му.

— Това няма значение — отвърна нежно Адам и стана от стола си, за да заобиколи масата.

Взе ръцете й в своите, издърпа я, за да стане, зае мястото й на стола и после я постави на коленете си.

— Това няма значение — прошепна той, като я стискаше здраво в обятията си. — Наистина.

— Иска ми се да можех да те даря с деца. — По бузата й се плъзна сълза.

— Шшт, не казвай това. То изобщо не ме вълнува. — Адам избърса с палец влагата по лицето й. — Единственото, което искам си ти.

Тогава тя му разказа, сред порой от сълзи и накъсани фрази, за боледуването си в Египет, за това, че оттогава рядко имаше менструация и лекарите — и то не един от тях — я бяха предупредили, че високата температура и инфекцията бяха унищожили способността й да има деца.

— Това не ме вълнуваше… досега — завърши, задавена от ридания тя.

— Моля те, биа, не плачи. — Той я полюляваше лекичко в скута си, както би правил с някое разстроено дете. — Обичам те — прошепна младият мъж. — Винаги ще те обичам. Обикнах те още през онази първа нощ у съдия Паркман.

Това беше единственият случай, в който казваше на една жена, че я обича. За първи път си даваше сметка колко дълбоко впечатление му беше направила Флора още тогава, във Вирджиния Сити. И сега на него, мъжът, който винаги грижливо беше избягвал каквито и да е обяснения, му доставяше истинско удоволствие да й разкрива чувствата си.

— Може би по-късно ще промениш мнението си — каза унило Флора. — Когато ще започнеш да съжаляваш, че нямаш и други деца.

— Имаме Люси — рече нежно Адам. — Тя е предостатъчно жива, за да не ни оставя и миг покой, повярвай ми.

— Тя ме харесва — прошепна младата жена, заровила глава в ризата му.

Лъч надежда прониза мъката й.

— Люси те обожава, аз те обожавам. Хайде, скъпа, стига си плакала. Днес е ден за празнуване, а и искам да се обзаложа на нещо с теб. Кажи колко мислиш, че ще ми струва анулирането. Този, който е по-близо до истината ще спечели — да речем — десет хиляди.

Флора привдигна обляното си в сълзи лице.

— Знам, че искаш само да отвлечеш мислите ми, но няма да се получи — наистина съм разбита.

Беше издала напред долната си устна като дете.

— Казвам двайсет хиляди за свещениците — измърмори със замислен вид той, без да обръща внимание на упрека й, защото действително възнамеряваше да отклони вниманието й в друга посока. — Двайсет хиляди за Изолда и още двайсет хиляди за честта на семейството й.

Главата на младата жена се отдели напълно от гърдите му.

— Сериозно ли говориш? — попита недоверчиво тя. — За двайсет хиляди никой прелат няма дори да прочете молбата ти. А доколкото познавам Изолда от думите ти, тя очевидно се движи само в отбрани кръгове. За двайсет хиляди могат да се купят само пет-шест тоалета на Уърт. Прекалено дълго си стоял в Монтана.

— Възможно е — отвърна спокойно Адам. — За каква сума се обзалагаш тогава?

— По дяволите.

Беше се хванала на въдицата му.

— Заинтригува се — каза с усмивка той. — Признай си. Хайде, скъпа, кажи ми колко ще ми струва всичко това.

Тъй като Флора обикновено преглеждаше сметките за разходите на експедициите им, тя имаше доста точна представа за цените по света.

— Не обичам да ме манипулират — отбеляза тя. Тонът й все още беше сърдит.

— Тогава не ми отговаряй.

Неведнъж му се беше налагало да се справя с нацупената Люси.

— Мислиш се за умен, нали?

Тъгата обаче беше изчезнала от очите й.

— Чудесно, не ми казвай никаква цифра — отвърна любезно той. — Не е нужно да се обзалагаме.

— Нямам нужда от парите ти.

— Нито пък аз от твоите. Исках само да се позабавляваме.

— Бихме могли да се обзаложим на нещо друго — предложи колебливо тя.

Младата жена беше играч по сърце.

— Какво имаш предвид? — Усмивката му беше станала дяволита.

— Не това, развратник такъв. Да речем — закуска в леглото в продължение на един месец.

— Ти не можеш да готвиш.

— Аз ще я нося.

— Не обичам закуските в леглото. Всичко се разсипва.

— Боже, колко сме придирчиви. Виждам, че все пак имаш нещо предвид.

— Може ли да използвам някои по-пикантни слова?

— Не.

— Още не сме женени и ти вече започваш да ставаш добродетелна. Може би ще трябва да премисля върху предложението си за женитба — пошегува се той. — Поне с Изолда бях свободен да задоволявам либидото си с други жени.

— Това не е позволено в моя договор. — Флора го изгледа убийствено.

— Мислиш ли, че би могла да ме спреш, малката ми — подразни я той.

— Един куршум между веждите би свършил добра работа.

Очите му се разшириха от престорена уплаха.

— Тогава наистина ли се очаква от мен да бъда верен?

— Задължително.

— Това обаче се отнася и за теб — каза тихо той. Закачливият тон беше изчезнал от гласа му.

— Приемам с удоволствие, господин графе. Приключихме ли вече с нашите ултиматуми и изисквания, защото аз те обичам повече от всичко на света. А ти ще определиш залога. — Младата жена се усмихна безгрижно. — Сигурна съм, че ще спечеля.

— И двамата спечелихме вече — произнесе нежно Адам, стоплен от радостта в очите й, а сърцето му преливаше от любов.

— Разбрах го преди теб. Разбрах го още когато…

— … заговорихме за първи път за Сибир. През онази нощ бях решил дори да не се приближавам до жена. Не и след неотдавнашните си отвратителни сцени с Изолда.

— Но аз те накарах да промениш намеренията си.

— Без никакво съмнение, биа. — Той се усмихна. — Неведнъж съм се замислял дали да не купя онова ландо от съдията и да му отдавам нужните почести.

— То наистина би ни припомняло доста приятни моменти — каза замечтано Флора.

— В такъв случай стигнахме ли до някакво споразумение, моя сладка прелъстителке? — прошепна младият мъж и я притисна още по-силно към себе си. — Ще се оженим веднага след анулирането на брака ми. В мига, в който разберем това. Церемонията ще се извърши от вещото лице, което е най-близо в момента, независимо дали е свещеник, проповедник или шаман.

— Дадено — отвърна бодро Флора. — Татко също ще бъде на седмото небе. Всъщност той ме накара да дойда. Междувременно, във връзка с нашия залог, тъй като знаеш колко обичам да печеля, казвам петдесет хиляди за Ватикана, не по-малко от двеста хиляди за Изолда и още сто хиляди за аристократичното й семейство. Прогнозата ми е точна до последното пени, скъпи, нямаш никакъв шанс да спечелиш.

— Джеймс е много стиснат. Струва ми се, че завишаваш сумите. Според мен за Ватикана ще бъдат нужни с десет хиляди по-малко, наполовина на твоите предвиждания — за Изолда (той я ненавижда) и нищо за семейството й. Веднъж бащата на Изолда му нареди да вземе палтото му, като го обърка с някой от прислугата. Това ще му струва скъпо.

— Но от друга страна те знаят, че бързаш. Което ще повиши цената.

— Не ме интересува колко ще струва. Само ти си от значение за мен — каза Адам, като думите му му доставяха истинско удоволствие. — Изолда ме напусна и аз ще се погрижа да си отиде завинаги от живота ми. Каквато и да е цената за това.

— Толкова съм щастлива, че те открих онази нощ у съдия Паркман — заяви весело младата жена.

— А аз възнамерявам да направя всичко възможно, за да продължаваш да си все така щастлива — прошепна Адам, като хапеше лекичко ухото й.

— Това можеш да го ядеш по-късно, Адам — провикна се Джордж Кръм, предвождайки процесията от свои съпруги, всяка от които носеше поднос храна. — Първо опитай от това.

Адам покани домакините си да се присъединят към тях и след като придърпаха още една маса, всички те заедно се насладиха на закуската на чист въздух и на прекрасната панорама на бреговете на езеро Саратога. Прясна пъстърва, изпържена до хрупкавост, сварени във вино и благоуханни треви костур, горски бекас, бекасина, яребица в апетитни бели сосове бяха наредени в съдове от тънък китайски порцелан. Специалитетът на Джордж — саратогски чипс — нарязани на тънки като хартия и след това изпържени и посолени картофи, изпълнил огромна стъклена купа, изчезна с невероятна, но очаквана скорост. Изключително вкусното му изобретение вече фигурираше в менюто на много ресторанти по целия свят. Масата беше отрупана с истински букет от сочни плодове: ананаси, тамаринди, нар, праскови, кайсии и грозде. И всичко това бе съпроводено с искрящо шампанско.

Беше наистина едно прекрасно утро в прекрасен свят. Хубава храна, приятна компания, бъдещето се очертаваше в розови краски пред Флора и Адам.

Като десерт за всичко, което се беше случило до този момент, на връщане в Саратога се отбиха в магазин „Тифани“. Младата жена си купи брошка, украсена с перли и смарагди, репродукция на ренесансовия си първообраз, изобразен в един от портретите, нарисувани от Рафаел. А Адам настоя да й купи пръстен.

— Годежен пръстен — прошепна той.

Тя поклати глава и нервно погледна към продавача, за да разбере дали не беше чул.

— Шт! Какво ще каже Сара, ако пишат за това в клюкарската рубрика на утрешния „Хералд“?

Джеймс Гордън Бенет, собственик на „Ню Йорк Хералд“ имаше особено голяма слабост към публикуване на изобличителни репортажи за живота на богатите посетители на Саратога. Всеки ден по страниците на вестника избухваше поредният скандал.

— В такъв случай — приятелски пръстен с перла или смарагд, така че да бъде в тон с новата ти брошка — измърмори той и, преди тя да успее да отговори, младият мъж се обърна към продавача с най-нормален тон: — Покажете ни пръстените със смарагди.

Без да обръща внимание на протестите й, Адам избра един пръстен с голям овален смарагд, заобиколен с диаманти, наниза го на четвъртия пръст на лявата й ръка, целуна я пред очите на продавача, който счете за по-разумно да се прави, че нищо не е забелязал и каза:

— Вземам го.

Всички, които работеха в „Тифани“ бяха разбрали, че богатите живеят по по-други стандарти, различаващи се от тези на нормалните хора и че щом граф дьо Шастлю, чиито коне бяха ненадминати и който освен това по случайност беше женен, е решил да се сгоди с красива млада жена, като й подари пръстен на стойност трийсет хиляди долара, най-малко един дребен служител можеше да си позволи да обсъжда публично ексцентричните прищевки на благородник от неговия ранг.

Продавачът все пак стори точно това — предложи своята информация на репортера на „Хералд“, който редовно му плащаше за възможността да надниква в личния живот на богатите и известни личности. Така че този ден младият служител в „Тифани“ прибави двайсет долара към доходите си.

Люси и готвачката харесаха много новата брошка и пръстена. Това обаче, което наистина зашемети момиченцето, беше касичката във форма на папагал с диамантени очи, който пляскаше с криле и отваряше човка, когато някой пуснеше монета през отвора, предназначен за това. А когато Флора се върна в дома на леля си след следобедния пикник, Сара изказа възхищението си от новите бижута, като прояви и малко по-особен интерес към тяхното значение.

— Адам го нарече „годежен пръстен“ — усмихна се младата жена. — Малко странен термин при дадените обстоятелства.

— Но затова пък много красив. Колко дълго възнамерявате да бъдете сгодени? — попита ведро Сара.

— Докато бракът му не бъде анулиран.

— Това може да бъде дълъг процес.

— Междувременно ние се връщаме в Монтана.

— Щастлива ли си? — Въпросът беше риторичен, защото бе повече от очевидно, че Флора е влюбена до уши, а очите й блестяха радостно.

— Изключително. — Младата жена разпери ръце и се усмихна. — Неизмеримо.

Леля й също сияеше. Освен това беше доволна и от ролята, която бе изиграла.

— Пожелавам ти всичко най-хубаво, скъпа. Татко ти ще се зарадва. Сега, след като стигнахте до някакво решение, мисля, че тази вечер няма да имаш нужда от моята компания.

— Ще отидем на вечеря, а после — на театър.

— Звучи доста по-добре след снощното скучно изпълнение на пиано — каза с усмивка Сара.