Сюзън Джонсън
Чист грях (14)

Глава четиринадесета

Смъртта на Мар и завръщането на губернатора Грийн Клей Смит доведе до реорганизиране на милицията в Монтана. Високите чинове, раздадени от покойния Мар бяха отнети. Губернатор Смит обяви за края на юли ново набиране на доброволци. Генерал Тери, управител на Дакота, посети Елена, за да разговаря с губернатор Смит и изказа мнението си, че нямаше никакви причини Монтана да се тревожи от уж враждебно настроените индианци.

Той изказа мнение, че войската трябва да бъде демобилизирана.

Всичко беше започнало в резултат на политически амбиции и беше подсилено от готовността на доброволците. Една малка успешна война с индианците щеше да възвърне репутацията на Мар като неустрашим военен лидер, а името му щеше да се появи на първите страници на вестниците в източните щати. Войската пък беше привлечена от очакваното възнаграждение. Враговете на Мар обаче бяха завидели на известността му и бяха сложили край на амбициите му, когато той, според свидетелствата, паднал през борда на кораба в река Мисури през нощта на първи юли и изчезнал завинаги.

В края на юли стана ясно, че опасността е преминала и кланът на Адам за пореден път се беше спасил от непредсказуемите безчинства на пияните доброволци. Недосегаем за политическите и финансови машинации, които щяха да започнат сега, след завръщането на губернатор Смит и изпадането в немилост на привържениците на Мар, Адам уреди най-неотложните задължения, свързани с клана и с ранчото му и замина за Саратога. Придружаваше го голяма група от хората му, за да осигури охраната на Люси, в случай, че възникнат някакви проблеми. От Шайен конете му продължиха пътуването си в специално пригоден за това вагон, а Адам с прислугата, готвачите и детегледачките на Люси, които се грижеха за удобството им, се настани в друг луксозен вагон.

Пристигнаха в Саратога през първата седмица на август заедно с около двайсет хиляди други посетители, отсядащи традиционно през лятото в курортното селище. Адам и Люси се настаниха в хотел „Кларъндън“, а дните си прекарваха на старата състезателна писта, наблюдавайки тренировките на конете си за надбягванията.

Най-добрите конни надбягвания в страната ставаха в Саратога. Те привличаха в продължение на трийсет дни посетители и притежатели на коне от най-далечните кътчета на Америка. Първата писта, създадена през 1863 година беше почти веднага заменена от много по-голям хиподрум и трибуна за зрителите, за да може да се задоволи огромния интерес към това събитие. Всекидневно на надбягванията присъстваха десет хиляди човека. Залаганията започваха още от девет часа, а самите състезания — от единадесет. Сумите се движеха от триста и петдесет до хиляда долара, но истинските пари се разиграваха в басовете, които понякога достигаха невероятни размери. Милионерите, които докарваха всеки август чистокръвните си коне в малкото курортно градче край минералните извори, залагаха същите луди суми, като рискуваха всяка вечер и в казиното при игра на карти.

За да се задоволят нуждите на богатите посетители, които предпочитаха да ползват отделни сгради, бяха построени огромни представителни жилища — пищно украсени представители на различни стилове: френски замъци, швейцарски и италиански вили, ренесансови имения в холандски стил, подобия на старогръцките храмове, облицовани в бели дъски и на викторианските готически сгради, украсени с кулички, цепнатини, издатини, релефи, веранди и изящно изработени детайли, подобни на украса от захарни фигурки върху торта. Всички тези постройки театрално доказваха богатството на притежателите си.

В контраст с великолепните нови вили, построени с наскоро придобити благодарение на Гражданската война богатства, се издигаха по-скромните домове на старите фамилии, изградени в типичния за преди няколко десетилетия американски стил, с ненатруфени и ненатрапващи се фасади, бели и величествени, издигащи се зад железни огради, заобиколени от цветя. В подобна къща живееше всеки август и лелята на Флора — Сара, още от времето, когато Саратога беше само едно заспало селце, известно единствено с минералните си извори. Сара Гибън, вдовица от десет години, страстен почитател и притежател на състезателни коне и изключително добре изглеждаща за петдесетте си години жена, беше тук и за този сезон през 1867 година.

Познаваше Адам Сер покрай факта, че и двамата бяха страстни почитатели на конните надбягвания. Бяха се запознали още през 1867 година, по време на първите състезания в Саратога. Не бяха близки приятели, но се познаваха, както впрочем и всички останали богати собственици на расови коне, които се събираха всяко лято в Саратога.

Тази година граф дьо Шастлю беше довел дъщеря си — забеляза майчинското око на Сара. Момиченцето беше взело цвета на кожата на баща си и приказните му очи. Направи й впечатление и фактът, че не беше взел съпругата си. Носеха се слухове, че бракът му бил доста необичаен.

* * *

В разгара на лятото в селото на Четиримата вождове, разположено в равнината, стана толкова горещо, че обитателите му се преместиха в планината, за да се спасят от убийствените температури. Другите кланове също се бяха придвижили към по-големи надморски височини. Жители на едни или други селища си гостуваха често. Мъжете и жените се надбягваха с коне, играеха на различни игри, включително и на хазартни, бъбреха, а вечер всички танцуваха под осеяното със звезди небе. Беше време на веселие и на семейни връзки. А Флора и баща й едва успяваха да записват събитията в летния лагер, да обрисуват различните игри и танци, да наблюдават ритуалите на ухажването, да описват сложната субструктура на семейството и на взаимоотношенията в клана.

Флора се беше потопила отново в работата си, но колкото и всеотдайно да се занимаваше с изследванията си, Адам не можеше да излезе от мислите й. За първи път си даваше сметка, че в любовната игра съществуват граници, които не бива да се преминават. Умът й беше наясно с техните параметри.

Обикновено човек казваше само едно: „Благодаря. Беше много хубаво“ и складираше в едно ъгълче на мозъка си случилото се, подобно на спомена за някой чудесен слънчев ден или хубава езда, или пък за усещането, породено от направеното при поредните изследвания вълнуващо откритие.

Този път обаче логиката беше безсилна да се справи с копнежа й.

А баща й разбираше това.

Един следобед, настанени под сянката на голям планински бор, Джордж Бонам и Флора наблюдаваха конните надбягвания, които се провеждаха на тревистата поляна под тях.

— Ти също можеш да отидеш в Саратога — каза тихо графът, без да отделя поглед от галопиращите коне.

Флора рязко извъртя глава към него.

— Толкова очевидно ли е? — попита тя, впила поглед в лицето на баща си.

— Само защото те познавам — отвърна той, като обърна глава, за да я погледне на свой ред. — А и Хенри ми каза, че си преглъщала сълзите си на връщане от Елена.

— Благодаря ти, че го накара да ме чака. Не предполагах, че намеренията ми са били толкова очевидни през онази нощ в семейство Фиск. А ако Алън не беше с теб, щях да ти кажа истината. Но той е толкова набожен, че се страхувах да не получи удар, когато чуе за плановете ми.

Баща й се усмихна.

— Алън гледа на света с прекалена тържественост, но той е също така превъзходен художник, така че му е позволено да има своите пуритански странности.

Графът, като типичен представител на своята класа и наследник на една от най-старите и най-богатите фамилии на Йоркшир, разбираше прекрасно привилегиите, които даваше аристократичното потекло.

— Дори без да съм чул разговора ти с Адам на масата за покер, лесно можех да се досетя за съдържанието му. Внезапното ти желание да пътуваш с Джеймс изобщо не ме изненада.

— Имах намерение да наема водачи, които да ме заведат до лагера. А и Адам можеше да извика някой от хората си, за да ме придружат.

— Предпочитах да пътуваш с някой, в когото имам доверие.

— Много си мил, татко — каза тихо Флора и въздъхна. — За първи път в живота си не се чувствам господар на действията и мислите си. Усещането наистина е много странно.

— Може би си влюбена. Тогава човек губи голяма част от прагматичността си.

Младата жена го погледна стреснато.

— Така ли мислиш? Може би това е просто от скука — отвърна сама на въпроса си тя. — Чувствам се толкова неопределено, като че в безизходица… нямам представа какво да предприема. Всичко това е много странно. Хващам се, че мисля за Адам Сер от най-различни ъгли — като за приятел, обикновен познат, любовник. Нито една от тези класификации обаче не ми изглежда перспективна. — Тя въздъхна отново. — Отиването в Саратога няма да реши нищо.

— То може да ти помогне да разбереш, че с любовта не трябва да се правят експерименти.

— Защо не, татко, щом всичко се прави според методологията.

Джордж Бонам погледна за миг дъщеря си, питайки се дали животът им на учени не беше отнел способността й да забелязва и вълшебството на живота.

— Не знам — отвърна тихо той. — Знам само, че това е нещо, което е рядко, несравнимо, и което при възможност не трябва да се изпуска.

— Адам може да не се съгласи. — Рисувайки с пръст по нападалите върху тревата борови иглички, Флора добави: — Струва ми се, че любовта стои на доста ниско място в неговия списък на ценностите.

— Но не знаеш това със сигурност и тъй като в лятната къща на Сара има предостатъчно място — защо да не отидеш и да разбереш?

— Нима любовта е като търсенето на изворите на Нил, заслужава ли си самотното пътуване?

— Или пък като теорията на Лудвиг Рос за изчезналата цивилизация, чието съществуване се доказа с цената на многогодишни изследвания. Отговорите невинаги са очевидни.

— Той може да не иска да ме вижда.

Тя се опитваше да се съпротивлява — мисълта, че ще трябва да преследва Адам Сер й се струваше непоносима.

— Сара обаче със сигурност ще иска — каза със снизходителна усмивка баща й, — а пък и ми се струва, че и на много други мъже в Саратога присъствието ти там ще им се понрави.

— Пътят е доста дълъг, за да бъде изминат заради един мъж.

„Особено — мислеше тя, — за един мъж, който беше толкова търсен, че можеше да получи една жена дори и при игра на карти.“

— Не толкова дълъг обаче, че да не бъде изминат в името на любовта.

— Татко, ти наистина си много романтичен — възкликна Флора, донякъде изненадана.

— Някога с майка ти разбрах какво е любовта и ти желая и ти да имаш късмет да изживееш подобно щастие. Нещастна си, откакто си се върнала от Елена, признай си.

— Но, татко, истинска лудост е да хукна да преследвам един мъж из цялата страна. Той и без това вече се държи доста дръзко. Не мога да направя това.

— Помислила ли си, че той може да се почувства поласкан?

— А ти помислил ли си, че може да е взел със себе си десетина жени? Знаеш как мъжете пристигат в Саратога и наемат цели вили или апартаменти в хотелите за своите „племенници“, „секретарки“ и „братовчедки“.

— Подобна възможност не беше в състояние да спре майка ти. Тя пристигна в хотелската ми стая в Бостън на втория ден след запознанството ни, следвана от слугинята си и един куфар, изгони жената, с която се забавлявах в апартамента и ме информира, че възнамерява да се омъжи за мен.

Флора се усмихна при мисълта за майка си и схватката й с хотелската гостенка на баща й.

— И ти се съгласи?

Никога не беше чувала детайлите около приставането на майка си.

— Трябваше. Така или иначе тя нямаше да напусне стаята ми. Заплаши ме, че ще изпрати баща си и братята си срещу мен. А и аз бях луд по нея, въпреки че вече имах годеница в Англия. Така че както виждаш — добави с усмивка той, — колко неразумно е наследството ти по майчина линия.

— Какво каза на годеницата си?

— Съобщих й за сватбата си и й казах, че ще изпълня финансовата страна на договореностите по повод на несъстоялата се сватба, което доста смекчи гнева й. Тя си намери съпруг много скоро.

— А вие с мама започнахте да обикаляте света.

— Само след седмица. Титлата ми допадна на семейството й, а не се нуждаех от богатствата й — което ме издигна в очите на нейните роднини-янки. Освен всичко това аз я обичах. Така че всички достигнахме до щастливо разбирателство.

— Значи мислиш, че може да имам успех, ако нахлуя в хотела на Адам и повторя драматичната сцена на мама — каза с усмивка Флора.

— Ти си значително по-сдържана от майка си, така че не очаквам да следваш точно нейния сценарий. Но поне отиди до Саратога и разреши емоционалните си вълнения.

— Никога не съм мислила, че съм сдържана. — В действителност винаги беше гледала на себе си като на изключително нетрадиционна личност. — Иска ми се да бях познавала по-добре мама — рече тихо тя — спомените за майка й бяха само някакви неясни образи, останали от шестгодишната й възраст.

— Майка ти беше много млада, много красива, много разглезена и любовта на живота ми. Ти ми напомняш за нея всяка минута на всеки ден, въпреки че изобщо не си разглезена.

Говореше, изпълнен с безусловната любов на един баща, който желаеше на дъщеря си всичкото щастие, което можеше да й предложи животът, и ако Адам Сер беше ключът към това щастие, той щеше да се погрижи тя да го има.

— Помисли си, скъпа — продължи Джордж Бонам, — би могла да бъдеш в Шайен само след пет дни.

— Защо не дойдеш с мен? — попита Флора, преди да е разбрала, че вече е взела решение.

— Трябва да остана тук, за да създавам работа за Алън и Дъглас — отвърна баща й. — Ще се видим отново в края на август. Ще изпратя Хенри с теб.

— Не знам… — прошепна Флора.

Гледаше към надбягванията под тях, без всъщност да вижда нищо, леко смръщила вежди на вследствие вътрешната борба, която водеше.

— Разбира се, че знаеш — настоя баща й, докато вече съставяше наум писмото си до Сара.

Сара беше омъжила двете си дъщери, така че щеше да знае как да се справи със затрудненията на Флора. Не че се беше загрижил да я жени. Единственото му желание беше да я направи отново щастлива. А по всичко изглеждаше, че Адам Сер беше ключът към това.

— Помисли си за шокираната физиономия на Адам, когато те види — подразни я той.

Флора се ухили.

— Това наистина би си заслужавало осемдневното пътуване. Мислиш ли, че ще се сети за мен?

Графът се разсмя.

— Скъпа, мисля, че е много трудно човек да те забрави.