Сюзън Джонсън
Чист грях (7)

Глава седма

Адам беше оставил набързо драсната бележка, адресирана до графа върху масата в трапезарията. По време на закуската, преди още Люси да се е присъединила към тях, Джордж Бонам каза на дъщеря си:

— Снощи Адам е заминал за летния лагер. Ето — продължи той и й подаде листа през масата. — Казва довиждане и на теб.

Флора беше разбрала, след като се беше събудила в празното легло, че Джеймс е извикал Адам, но като че осъзна станалото едва след като го видя написано черно на бяло. Той наистина си беше отишъл от живота й.

„Моите извинения, че се наложи да замина така прибързано, но в селото ми имат нужда от мен. Ако мога да бъда от полза с нещо във вашите изследвания, моля ви да ми се обадите. Сърдечни поздрави на вас и на лейди Флора.

Довиждане, Адам.“

Не се беше надявала на нищо повече, но безличните слова я върнаха към реалността на напълно различния им начин на живот. Адам Сер бързаше, за да предпази заплашеното от нападение село, а те с баща й бяха само спрели се пътьом в северната долина чужденци, наблюдаващи този рядък и изчезващ свят. Адам беше разбрал временния характер на посещението им и наистина нямаше какво повече да каже, освен общоприетите любезности.

— След идването на Джеймс, неговото заминаване беше само въпрос на време — обяви небрежно тя и върна бележката на баща си. — Още във Вирджиния Сити бяхме подочули нещо за набезите на милицията. Освен това и покупката на конете е вече факт. Готова съм да тръгнем, когато кажеш.

„Изумително е — мислеше си тя, — как човек можеше да се научи да прикрива чувствата си.“ Заслугата за това може би се падаше на обучението, получено сред модното общество.

— Мисля да оставя състезателните коне, докато бъда в състояние да ги изпратя с кораби до Англия — заяви баща й, докато си наливаше още кафе. — Иначе всичко във връзка с пътуването ни е готово. Адам уреди посещението ни в селото на Четиримата вождове.

— След един час ще бъда готова с багажа си — съобщи с привидно спокойствие Флора.

Внезапно се беше почувствала изоставена — ново усещане за една млада жена, която се гордееше с променливостта и непостоянството в живота си.

В този момент в трапезарията влезе мисис Маклауд, хванала за ръка Люси, която идваше за закуска. Щом стигнаха до масата, тя съобщи с официален тона:

— Лейди Люси би била щастлива, ако удължите визитата си и останете и по време на отсъствието на баща й.

Отменяне на присъдата! Емоциите, които вече не й се подчиняваха, изпълваха съзнанието й. Нито логиката, нито разумните доводи имаха нещо общо със спонтанната й реакция. Тя можеше да остане и това беше достатъчно. Вероятността да види Адам отново, надхвърляше мечтите й. Младата жена осъзнаваше, че не трябва да показва несдържаното си вълнение, затова се усмихна на малкото момиченце, изви поглед към баща си и каза спокойно:

— Според мен идеята е чудесна. Какво е твоето мнение, татко?

— Бихме могли да останем за кратко, Люси — отвърна графът, усмихвайки се топло на очакващото отговора му дете. — А баща ти може да отсъства по-дълго. В такъв случай ще трябва да продължим с посещенията си сред другите кланове.

— Когато татко ме събуди тази вечер, за да ми каже довиждане, той каза, че ще се върне възможно най-бързо — съобщи абсолютно убедено Люси. — Никога не е отсъствал много дълго. Освен това — продължи тя още по-възбудено, — татко каза, че аз мога да го замествам като домакиня, докато той отсъства. Мога да сервирам чая и изобщо всичко, и щеше да съобщи това на мисис О, преди да тръгне, и значи го е направил, и аз ще мога да го правя, и ще бъде чудесно.

Адам си беше взел довиждане с Люси, но не и с нея, помисли си тъжно Флора. И внезапно й се прииска също да беше получила част от тази любов.

— Ти ще бъдеш домакинята — обяви весело графът, като прекъсна мечтите на дъщеря си, — така че няма как да не останем. Ще имаме ли ягодова торта за чая?

— Стига да искаш, Джорджи, ще кажа на готвачката да направи няколко. А след закуска нека се разходим с конете?

— Първо уроците ви, лейди Люси — напомни й Клауди.

Отидоха да пояздят между сутрешните и следобедните уроци на момиченцето. По-късно отидоха до вира, съпроводени от Том и се възхитиха от гористата местност. Завоят, който правеше реката, намаляваше скоростта й, с времето водовъртежите бяха издълбали в скалите малък вир, ограден с върби. Спокойната обстановка, високите леко поклащащи се треви, плачещите върби, засенчващи като дантелени завеси водата, мелодичните птичи песни, изпълващи въздуха и танцуващите под слънчевите лъчи пъстри пеперуди създаваха идилична обстановка, истински прериен рай.

— Ще ви надбягам до водата — възкликна Люси и скочи от понито си изкусно като опитен ездач.

И полетя през високата трева, издавайки щастливи викове. Възрастните я последваха на свой ред. Докато малкото момиченце радостно плискаше и цапаше из водата, останалите от компанията се излежаваха върху затоплената от слънцето трева. Пасторалната сцена беше наистина изключително красива и спокойна и ако Адам също беше с тях, мислеше с копнеж Флора, следобедът щеше да бъде прекрасен.

Тази вечер младата жена полюля в обятията си детето, за да го приспи. Двете си разказаха една на друга различни истории и изпяха любимите си детски песнички. Люси говореше свободно френски, английски, абсароки и дъблинския диалект на мисис О, така че музикалният й репертоар беше странна смесица от различни култури, а произношението й беше безупречно за всеки един от споменатите езици — феномен, характерен за малките деца.

Флора усещаше топлото й меко телце, сгушено в скута й, блаженото усещане, което то й даваше, не можеше да се сравни с нищо, което беше преживяла до този момент. Това странно състояние на щастие очевидно се дължеше на самата Люси, на която никой не можеше да устои, както и на факта, че е дъщеря на Адам. За първи път в живота си младата жена съжали, че не може да има деца. Никога преди не беше гледала на този факт като на особена загуба. Но никога преди това не беше държала на ръце дъщерята на Адам, никога не беше и предполагала, че някой може да й липсва толкова много. Радостта й се помрачаваше от усещането за непоправима загуба.

— Защо не останете при нас — предложи Люси.

Очите й, миниатюрна версия на тези на баща й, бяха вперени в лицето на Флора, пухкавото облаче на ухаещата й на лавандула нощница се белееше в полумрака.

— Татко може да помоли клановете да дойдат тук и няма да се налага вие да ходите при тях.

— Мисля, че животът на баща ти е прекалено запълнен, за да трябва да се съобразява и с нашите ангажименти.

— Той ще го направи, защото те харесва. Това ти го казвам аз. Татко почти никога не кани гости — казва, че е прекалено зает. Но с теб се смее и се усмихва много и е щастлив, откакто си тук. Така че трябва да останеш.

Колко примамливо звучеше това предложение сред тишината на детската стая, докато люлееше Люси в ръце, а душата на Адам като че присъстваше някъде в стаята.

— Може би ще дойдем и друг път да ви посетим — заяви мило младата жена, тъй като не искаше да причинява мъка на момиченцето.

— Непременно трябва да дойдете — настоя детето, — и да останете дълго, дълго. Дори Клауди те харесва — продължи тя, а лицето й се озари от невинната й слънчева усмивка, — а тя харесва малко хора. Само татко и мен, и може би някои от слугите, които „знаят своето място“, казва тя. Клауди не е доволна, когато татко идва на вечеря по риза, и от това, че слугите бъбрят с нас, и от много други неща, които нарича „правила за благоприличие“ — не спираше да мели Люси. — Знаеш ли, че една дама може да отиде на представление облечена само в черна или синя рокля? Мама обаче знаеше всички правила на благоприличието, но Клауди въпреки това не я обичаше. Но и мама не обичаше Клауди, двете си приличаха и в това. Веднъж, много отдавна, чух как татко каза на мама с най-строг глас, че Клауди ще остане докато той е жив. Мисля, че това означава до края.

Флора се усмихна тъжно на обяснението на момиченцето и рече:

— И аз мисля, че си права.

— Клауди казва, че ти си независима жена — продължи открития си невинен разказ детето, — и мисли, че е наистина страхотно, че са чели нещо, което си писала пред цяла група стари хора в Англия и казва, че всички жени трябва да бъдат образовани като теб. Тя ще ме учи на гръцки и латински и на още много неща, които само джентълмените имали шанс да научат. Татко казва, че оставя обучението ми в нейни ръце. Мисля, че това й харесва и че е добър учител, защото вече мога да чета, а татко казва, че много от почти четиригодишните не могат.

— Наистина си много щастлива, че имаш Клауди. Моят татко също ми даде възможност да науча много неща, които другите момиченца нямаха възможност да научат. Аз отраснах на границата като теб, въпреки че страните бяха винаги различни.

— Татко каза, че тази година мога да отида с него, когато пътува. Клауди не обича пътуванията, но аз вече съм достатъчно голяма и нямам нужда от бавачка, така че ще отида с него. Конете на татко се състезават навсякъде. Може би ще те видим в Париж.

— Това би било чудесно. А някой път трябва да дойдеш да ме посетиш и в Лондон.

— Ще дойдем — отвърна уверено Люси, със сигурността на любимо дете. — И ще гледаме Алепо да се състезава по вашите писти.

* * *

Беше минало полунощ, когато обитателите на малкото индианско селце пристигнаха в изолираната планинска долина. В началото бяха пътували бавно, вървейки направо през реката, но така не бяха оставили никакви следи, издаващи посоката, в която бяха тръгнали — водата беше заличила всичко. Когато няколко мили по-нататък най-после бяха излезли на брега, групата разузнавачи, останала след тях, продължи да унищожава доказателствата за преминаването на абсароките оттам.

Въпреки късния час, в лагера кипеше активна работа — всички се бяха захванали с издигането на вигвамите. Не след дълго вече имаше построени достатъчно от тях, за да може целият клан да се приюти от студената планинска нощ. В колибите бяха запалени огньове, храната беше приготвена, децата — сложени да спят, събитията от изминалия ден — обсъдени с чувство на задоволство.

Хранителните им запаси бяха попълнени от неотдавнашния лов на бизони, така че хората можеха спокойно да си стоят тук, докато милицията се изтегли в градовете за през зимата. Само младоците искаха да се бият с доброволците. Откакто белите хора нахлуха в земите им преди четири години в търсене на злато, само най-глупавите и най-войнствените виждаха в боя разрешението на проблемите им.

Гарваните бяха малко племе, населението им не надхвърляше четири хиляди човека, дори когато се събираха двете му части — Планинските и Речните Гарвани. Водачите им бяха разбрали още през 1825 година, че нямат друг избор, освен да съжителстват с белите. Днес беше просто поредният преход от дългото пътуване заради оцеляването.

Адам, Джеймс и Бялата Видра насядаха около огъня във вигвама на Адам. Другите се бяха разотишли по колибите си преди малко, така че бяха останали само тримата млади мъже, израснали заедно като братя. Бяха яли, пушили и обсъждали различните пътища, които можеха да ползват доброволците на Мар. Бяха си припомнили различни случки от младостта и се бяха смели на лудориите си. С напредването на нощта гласовете им бяха започнали да звучат по-глухо, умората им започваше да се проявява.

Преселването обаче беше минало успешно.

Кланът беше вън от опасност.

Чувството на задоволство засега заглушаваше тревогата от неизбежните проблеми, които ги очакваха в бъдеще.

Кожата, която покриваше входа се вдигна и във вигвама влезе някаква жена, носеща купа с питки.

— След като няма да лягате да спите, реших, че няма да се откажете от няколко питки с лешници.

Пролетна Лилия се усмихна на мъжете.

— Аз обаче имам намерение да спя — каза Джеймс и взе една от малките питки. — И ако нямате нищо против, точно това ще направя.

— Идвам с теб — обади се Бялата Видра. — Не бях забелязал, че е станало толкова късно.

И той погледна дяволито Адам.

Само след секунди в колибата бяха само Адам и Пролетна Лилия.

— Приятелите ми не са с особено изтънчени маниери — усмихна се младият мъж.

— Може би и аз съм като тях — рече Пролетна Лилия и постави на земята купата.

— Никога не си се отличавала с добрите си маниери — усмихна се Адам. — Но аз знам как да се справям с това. Вече имам доста голяма практика.

Беше се полуизлегнал, облечен само с панталони и мокасини, а оръжието му беше разпръснато край него.

— Но Бялата Видра каза, че жена ти си е отишла.

— Ти все още си жената на моя брат^[1]. Неговата памет ми е скъпа.

— Каква е тази жълтоока жена в ранчото ти?

— Тя не остана дълго. А ти си член на семейството ми.

— Ти вече се грижиш за мен и за децата на брат си. Няма да бъда взискателна. Ти имаш нужда от жена, Тсе-дитсира-тси. Спеше с мен, когато бяхме млади, преди да се омъжа за брат ти. Знам, че мога да те направя щастлив.

— И двамата нямахме никакви грижи през онези дни — отвърна тихо младият мъж, припомняйки си дните преди откриването на златото. — Вече не е същото.

В младостта си той беше участвал в любовните игри между младите воини и хубавите момичета, но след като се беше оженил, вече не беше почтено да участва в тях, тъй като не можеше да създаде семейство с някоя от индианските девойки. Оттогава му се беше налагало да отхвърля не едно примамливо предложение, тъй като не му се искаше да създаде дете, за което след това нямаше да може да се грижи както трябва. В гъвкавата структура на клана, където границите на семейството са донякъде размити и почти всички са свързани от роднински отношения, детето му нямаше да страда, но той самият щеше да чувства задължения, които нямаше да може да изпълнява. Той вече не прекарваше почти цялото си време сред майчиния си клан, както беше правил в юношеството и младостта си.

— Не очаквам да останеш в лагера, Тсе-дитсира-тси. Остави ме само да ти доставя удоволствие.

— Разкажи за децата на брат ми. Достави ми това удоволствие. И не ме изкушавай с това, което не мога да взема.

— С това, което не искаш да вземеш, упорити човече. Бих могла да те нападна. Много съм силна.

Адам се разсмя.

— Тази вечер може и да си. Уморен съм.

— Заради жълтооката жена. Джеймс каза, че не си спал в продължение на дни, защото тя не те оставяла.

— Джеймс говори прекалено много — въздъхна леко младият мъж.

Той обаче не можеше да се начуди каква беше тази съблазън на Флора Бонам, че беше готов да изостави всичко заради възможността да усети нежния й допир.

— Той говори истината, Тсе-дитсира-тси. Кажи ми името й.

— Тя си замина.

— Завинаги ли? — попита тихо тя, тъй като забеляза погледа му, когато произнесе трите думи. — Как ще живееш?

В осветения от огъня вигвам настъпи кратко мълчание.

— Както винаги съм живял, Лилия — отвърна най-после той. — С дъщеря си и с клана си.

— Отърва ли се от графинята?

— Надявам се — отговори с лека гримаса той. — А ти задаваш прекалено много въпроси на един мъж, който не е спал. Отивай да се погрижиш за децата си и ела пак да ме притесняваш утре, след като си почина.

— Което и мисля да правя, Тсе-дитсира-тси, докато не ми кажеш „да“.

— Точно от това имам нужда — каза с дяволита усмивка Адам. — Жена с определена мисия.

— Моята решителност ще ти помогне да вземеш правилното решение — отвърна с усмивка Пролетна Лилия. — Очаквай ни с децата за закуска.

Той изохка, след което лицето му се озари от широка усмивка.

— Готвиш ли?

— Като че ще оставя децата ми да ядат това, което сготвиш ти. А после можеш да помогнеш на Малкото Мече да поязди.

— Още нещо? — попита с язвителен тон Адам.

— Би могъл да срешеш косата ми — каза тихо тя.

— Малко вероятно — отвърна с приятна усмивка младият мъж. — Намери някой друг, който ще среше косата ти.

— Реших да опитам.

— Все още съм достатъчно буден, за да мисля ясно.

— Решеш ли косата на жълтооката жена?

Не беше го правил, помисли си със съжаление той. За абсароките беше признак на силна любов, когато някой мъж реше косите на една жена.

— Не — отвърна тихо Адам.

— Тя е ранила сърцето ти, Тсе-дитсира-тси.

Той бавно поклати глава.

— Няма нищо чак толкова сериозно, Лилия. Тя запали само краткотраен огън в кръвта ми.

Споменът за нея обаче остана заедно с него в колибата след излизането на Пролетна Лилия и той сънува виолетови очи, уста на куртизанка и усмивка, от която сърцето му запяваше. Събуди се изведнъж, задавайки си въпроса какво ли правеше сега тя. Опитвайки се насила да се освободи от нежеланите спомени, Адам започна да прави наум списък на хората, които трябваше да сложи на пост — къде трябваше да ги разположи, колко на брой. Нямаше да си позволи да сънува Флора Бонам. Почувства облекчение, когато забеляза първите слънчеви лъчи. Младият мъж отмести встрани кожената завивка, повдигна покривалото и впери поглед в смълчания лагер. Росата проблясваше на слънчевата светлина, въздухът ухаеше на хвойна, небето беше ясносиньо — обещаваше топъл ден. Всички бяха на сигурно място — планинската долина беше естествена защита срещу евентуално нападение. В съседния вигвам се засмя дете и устните на Адам също се разтегнаха в усмивка.

Да пази своя клан, своята земя — това беше истинският му живот, неговата опора, неговата кауза, неговият дълг.

Нямаше време за мечти и за сънища.