Сюзън Джонсън
Чист грях (4)

Глава четвърта

Конюшните бяха построени от същия камък с кремав цвят като къщата, а стилът им напомняше както с размерите, така и с удобствата си пищните кралски конезаводи. Във всяко отделение имаше течаща вода, докарвана с тръби от водохранилището в подножието на хълмовете, вътрешните стени бяха от вносен махагон, всичко беше толкова безупречно, че Флора се запита какъв брой коняри беше нужен, за да се поддържа подобна чистота. Трети ден поред посещаваше конюшните и всеки път имаше чувството, че току-що е сложено прясно сено, че конете току-що са били ресани с четка, че каменният под току-що е бил измит. И ако не беше толкова ядосана на собственика, щеше да зададе въпросите си и да удовлетвори любопитството си.

В дадената ситуация обаче, тя участваше в обиколката само като наблюдател, който говореше само когато беше нужно, отговаряше кратко, но любезно и се усмихваше грациозно, макар и неискрено, като не можеше да се отърве от желанието си да ритне здраво граф дьо Шастлю там, където щеше да го заболи най-много.

В тази хладна атмосфера тя помагаше на баща си да направи своя избор — коне за лов, за състезание, за езда. Силният ентусиазъм на Джордж Бонам компенсираше беглите отговори на дъщеря му — всъщност, очарован от расовите коне на Адам, графът като че не забелязваше лошото й настроение.

— Господ ми е свидетел, животните ти са наистина първокачествени, Адам — заяви той, когато застанаха пред едно от най-широките отделения, възхищавайки се от един тригодишен чистокръвен жребец. — Нищо чудно, че напоследък спечели толкова много престижни състезания с тях. Каква е цената на този красавец? Хари Астън няма да има никакви шансове да ме бие с кон като този.

— Съжалявам, Джордж, но този младок ми е любимецът. Не е за продаване.

— За подходяща цена всичко се продава — обърна се с усмивка към домакина си графът. — Кажи, колко искаш.

Адам поклати глава.

— Не мога. Следващото лято в Лоншан Магнус ще спечели Гран при за мен.

„Значи участва в конните надбягвания не само в Америка, а и във Франция“ — помисли си Флора и се запита как ли щеше да постъпи, когато срещне съпругата си там. Дали щяха да си кимнат или щеше да се отнесе така грубо и с нея? Или пък той просто беше завършен лъжец и двамата по взаимно съгласие се ползваха от доста голяма свобода, без това да разстройва брака им — много удобно решение за разпуснатите им нрави.

— В такъв случай в Лоншан ще се състезаваш с Вихрушка от Девъншир — отбеляза графът. — Фреди е задължен да го пусне отново, след като завоюва първото място през миналия сезон.

— Тогава те съветвам да заложиш на Магнус по-голяма сума, защото той ще победи.

— По всичко личи — отвърна със съжаление Джордж Бонам, — че няма място за преговори. Предполагам, че не криеш някъде тук брат на Магнус — добави с усмивка той.

— Мога да ти предложа неговия полубрат — каза Адам, — който засега изглежда многообещаващ. Само че е още доста млад. Искаш ли да го видиш? Той е в другото крило, зад двора на конюшнята.

— Той за продаване ли е? — След като домакинът кимна, графът заяви: — Води ме при него.

Тъмнокафявият кон беше истински красавец — силен, дългокрак, с лъскав косъм, така че само след няколко минути събеседниците вече бяха уговорили цената му. По предложение на Адам един от конярите започна да подготвя животното за пробна езда, така че графът сам да се убеди в изключителната му бързина.

Лорд Холдейн започна да му помага, възбудата му беше явна, коментираше разпалено прекрасните качества на жребеца и възможността в бъдеще с негова помощ да се реваншира към граф Хънтли.

Съперничеството между двамата беше старо, спортно, не нещо сериозно и въпреки това на Флора й стана приятно от оживлението на баща й.

— Ще дойдеш ли, скъпа? — попита графът, когато конярят закопча и последната тока. Той потупа лъскавия врат на коня. — Нека да видим какво може да направи това прекрасно създание.

— Имам една кобила, чудесна за яздене от жени и за разходки в Хайд парк — намеси се Адам. — Мислех да я покажа на лейди Флора. Ще те настигнем по-късно.

— В такъв случай — давай, Том — заяви припряно Джордж Бонам, който едва беше изчакал края на обясненията му, изгарящ от нетърпение да се увери в достойнствата на жребеца. — Наистина ли пробягва една миля за 1:46 минути?

И без да се обърнат, двамата с коняря поведоха чистокръвното животно навън, потънали в обсъждане на проблема.

Адам и Флора гледаха как двамата мъже излязоха през високата врата и като че се разтопиха в ярката слънчева светлина. В сенчестата конюшня беше прохладно… и тихо. В резултат на което дишането им беше прекалено силно.

— Нямам подходящ кон за теб — каза тихо младият мъж, прокарвайки леко пръст по изплъзналото се от кока й кичурче коса. — Но ти може би си разбрала.

— Разбира се, че не съм — отвърна тя, без да е сигурна дали не се опитва да излъже сама себе си. — И не ме пипай! — добави тя и отмести грубо ръката му, все още сърдита от сутрешната сцена. После впи поглед в очите му. — Мисля, че съм ти ядосана.

— Знам, че съм ти ядосан — отвърна откровено той.

— Нима — рече иронично Флора. — Не бих могла да кажа.

И тя погледна многозначително към пръстите, които Адам точно разтриваше.

Той бавно въздъхна, чувствайки се безпомощен пред ненаситното си желание и пред обаянието, което оказваше върху му тази жена.

— Не ценя особено глупави предизвикателства по повод на съпругата си — каза гневно той. — Особено — добави хладно младият мъж, — след една безсънна нощ.

— Аз ли не те оставих да спиш? — попита помирително Флора. — Или беше точно обратното? — допълни супер любезно тя.

— Не започвай пак — изпъшка Адам.

— Боже, колко сме обидчиви. Каквато и да е обаче причината за твоята умора — уточни със саркастичен тон тя, — аз пък не ценя грубите ти заповеди. Фактът, че сме прекарали нощта заедно не ти дава никакви права над мен. Преди, по време на, и след правенето на секс — изброи тя, за да няма опасност от недоразумения, — взимам сама решенията си, и ако някой ден пожелая да се запозная с жена ти, ще го направя.

— Независимо дали това ми харесва или не. — В думите му се усещаше едва сдържан гняв.

— Да.

Настана пълна тишина, изпълнена с напрежение.

Далечното крило беше по-празно, конете си почиваха след сутрешните тренировки, светлината нахлуваше през ниските прозорци, пръскаше се в огромното помещение и достигаше до високия сводест таван.

— Може да ръководиш прислугата и малката си империя с желязна десница — продължи младата жена, нарушавайки тишината и застана полуобърната, с намерението да излезе, — но не и мен.

Със светкавична бързина Адам сграбчи китката й.

— Възможно е да грешиш — прошепна той, като я придърпа към себе си.

Тя не беше сигурна дали светлинките в очите му се дължаха на гняв, палавост или на отражението на светлината от прозорците. Дали си играеше или беше наистина засегнат? Тя обаче отвърна все така сериозно, защото беше свикнала да живее като независима жена:

— Някои хора — произнесе с царствено високомерие тя, — не биха се съгласили да се разполагаш с живота им, мистър Сер.

— Като теб например — рече той.

— Да. А сега, ако обичаш, ме пусни.

— Струва ми се, че си в безизходица.

Все още стискаше китката й, макар и по-слабо.

— Не мисля така, господин графе, защото имам намерение да изляза оттук.

— Не сме в някоя лондонска гостна, скъпа — произнесе провлачено той. — Тук е съвсем друг свят. Не знам дали ще можеш да излезеш оттук.

Но младият мъж все пак пусна китката й, като че искаше да каже: „Опитай!“.

Флора стоеше изпъната като струна. Носеше мъжки тип блуза и обикновена пола, държеше гръбнака си безупречно изправен, без да сваля очи от предизвикателния му поглед.

— Не е толкова лесно да ме изплашиш със склонността си към насилие и с царствените си правомощия в тази долина, Адам. Боже мой, да не мислиш, че едва вчера съм излязла от класната стая?

— Напротив, скъпа — отвърна младият мъж, като се усмихна леко. Сега вече по погледа му се виждаше ясно, че се забавлява. — Това, което харесвам в теб са именно твоята откровеност и несдържаност, и липсата на светски маниери. От което всичко става много по-интересно.

— И много по-непредвидимо — отвърна разгорещено тя. — Не забравяй това.

Той се усмихна широко.

— И това също.

Изрече го любезно, като че ставаше въпрос за покана за танц, а не за основни жизнени принципи. След това погледът му се плъзна настрани, измери огромните размери на конюшнята, отворената врата и когато очите им се срещнаха отново, той каза, като че беше забравил за какво бяха говорили допреди малко:

— Струва ми се, че сме съвсем сами.

— Сигурна съм, че не за дълго — отговори убедено Флора. — Баща ми ще се върне скоро.

Адам поклати глава.

— Пътеката за тренировки е от другата страна на реката.

— Няма значение. Не съм някоя срамежлива наивница, Адам, която не знае как да постъпи с теб.

Вниманието й обаче постепенно се насочваше към копринената му черна коса, която закриваше колосаната яка на ризата му. Неблагоразумните спомени за нейното ухание започнаха да обсебват съзнанието й.

— Люси ще бъде в класната стая още около час.

— Не мога да разбера за какво говориш — заяви Флора.

Гласът й звучеше превзето, нещо нехарактерно за нея. А всъщност разбираше прекрасно, вече започваше да чувства разгарящия се в тялото й огън и пробягващите по гръбнака й тръпки.

— Тогава трябва да бъда по-ясен — прошепна Адам и направи крачка към нея.

— Няма да допусна това.

Младата жена отстъпи назад, решена да не позволи събеседникът й да се държи арогантно с нея.

— Божието откровение ли се изля върху теб?

— Дявол да те вземе, Адам. Като че похотливостта ти може да бъде прикрита.

— Или пък твоята — прошепна още по-тихо той, без да откъсва поглед от треперещите й ръце. — Дори и да не го признаваш — допълни дрезгаво той, приближи се още една крачка и леко я притисна към махагоновата стена. — Чувствах желанието ти от другата страна на масата по време на закуската — добави шепнешком младият мъж, навел глава така, че очите им бяха почти на една височина, — и го четях в погледа ти. Усещам мириса на страстта, който се излъчва от тялото ти и не мога да чакам до вечерта.

Дланите му обхванаха главата й от двете страни.

— А ако кажа „не“ и сега, и довечера… — Гласът й почти не се чуваше.

— Не можеш. — Той се усмихна лукаво.

— А ако мога…

— А ако грешиш…

Той се притисна плътно към нея, като я прикова към стената с тежестта на стегнатото си тяло, възбуденият му член се опираше в стомаха й.

Адам не я целуна умишлено, защото искаше да я накара да признае очевидната истина — тя също изгаряше от желание. И двамата изгаряха. Без да използва обаянието си или очарователни слова. Имаше нужда да чуе това признание.

— Моля ти се!

Флора се опита да се измъкне от капана, в който я беше хванал.

— Молиш ли ме? — прошепна той, устните му почти се допираха до нейните.

— О, боже… Адам, моля ти се…

Гласът й обаче се беше превърнал в почти беззвучна въздишка, изправената й стойка постепенно се променяше, ставаше по-отпусната.

— За първи път ще го направим прави… — рече шепнешком младият мъж.

Едната му ръка се плъзна надолу и започна бавно да повдига полите й.

— А после… след това… може би ще поискаш да видиш сеното в плевника над конюшнята… — Гласът му, пълен с обещания за удоволствия, беше нисък, топъл, мек от едва сдържаното желание. — Или предпочиташ да спра?

Ръката му замръзна на място, полата и фустите увиснаха на височина на бедрото й.

— Погледни ме — нежно нареди той.

Тъмните й мигли бавно се повдигнаха. Разкъсвана от изгарящата я страст, тя вече не можеше да контролира движенията им, така както не можеше да спре и сладката болка в долната част на корема си.

— Добро момиче — прошепна Адам с дяволита усмивка. — Е, сега ми отговори.

— Отвратителен си.

Очите й бяха пълни с копнеж.

— А ти си инат — прошепна той, в тъмните му очи отново проблеснаха гневни искрици. — Кажи го.

— Няма.

С бързо и уверено движение той вдигна полата й, разтвори леко бедрата й с ръка и пръстите му проникнаха дълбоко в нея. Миг по-късно тя изпъшка от удоволствието, плъзнало по тялото й.

— Кажи ми сега. — Гласът му беше изпълнен с нежност, докато пръстите му се движеха майсторски. — Кажи ми, че ме желаеш така силно, както и аз тебе.

Отново ги обгърна тишина, тишина, изпълнена със страст.

— Проклет да си — прошепна задъхано тя.

— Би ли искала нещо по-добро? Нещо по… съществено?

— Трябва ли да го казвам? — Едва доловим шепот.

Той се усмихна.

— Не е толкова трудно…

Знаеше точно как да я докосне, колко дълбоко, колко бавно, колко силно, знаеше точно на кое място тя загубва самоконтрола си.

За известно време Флора загуби представа за всичко друго, освен за това докарващо я до несвяст усещане. Когато бавно отвори отново очите си, тя произнесе едва чуто, с помътнял от страст поглед:

— Искам те, Адам Сер… И те мразя за това, което ми причиняваш — продължи все така почти беззвучно тя. — Мразя и себе си, че те желая така отчаяно, и ако не те почувствам в себе си сега, веднага — завърши с леко треперещ глас тя, — ще умра…

Младият мъж се усмихна — същата топла, типична негова усмивка, която, Флора не се съмняваше в това, можеше да изкуси дори някой ангел да слезе на земята.

— Едно просто „да“ беше достатъчно — каза той и измъкна пръстите си.

— Искам те веднага — измърка тя, като се потъркваше в махагоновата стена като обзета от страст котка.

— Искаш удовлетворение, нали? — Устните му почти се докосваха до нейните, дългите му черни коси погалиха раменете й, когато се наведе към нея. — Ммм…

Тя хвана колана му и се опита да разкопчее токата.

— И бързина, както личи — пошегува се Адам.

— Първоначално — прошепна тя и се надигна на пръсти, за да докосне с устни неговите, които все така се усмихваха. — След това ще те уведомя за желаните промени.

— Вече знам какво ти харесва.

— Някои от нещата, които харесвам — поправи го с изкусителна усмивка младата жена.

— Боже мой, Флора — прошепна той, смаян от нейната опърничавост, изпълнен с ревност към любовното й минало, към удоволствията, които беше дарила и получила. — Наистина можеш да се държиш много неприятно.

— Между другото… — Тя прокара длан по явната издутина под панталоните му. — В момента обаче се интересуваш повече — рече с тих, пресипнал глас тя — от други неща… нали?

— Заслужаваш един хубав пердах — заяви рязко той и спря арогантните й приказки със страстна, почти груба целувка.

Без да се отделя от устните й Адам доразкопча колана и панталоните си, повдигна полата й и, като приклекна леко, проникна в нея. Силното удоволствие премина през телата и на двамата.

— Адам… скъпи Адам — прошепна Флора, когато устните му за момент се отделиха от нейните.

Искаше й се да чува и да усеща на върха на езика си звуците от името му, като че така можеше да си присвои духа му.

Той я целуна отново, като че отговаряше на повикването на името си… знаеше, че тя иска нещо повече от него, струваше му се, че и на него му се иска да й даде нещо повече. Никога не беше изпитвал нещо подобно с друга жена — винаги беше играл на любов с умение и чар, но никога — с чувства. А сега мозъкът му беше обхванат от бурни емоции или може би, мислеше си с известен цинизъм той, това бяха само виковете на нервните му окончания. Каквато и да беше причината, чувствата му бяха дълбоки.

— Може ли… да останем тук… завинаги — въздъхна Флора, почти загубила самоконтрол под въздействие на отприщеното удоволствие… отдадена на желанието си да го продължи възможно най-дълго… погълната напълно от ритмичното движение.

— Тук? — прошепна Адам, като проникна дълбоко в нея. — Или тук?

Шепотът му приличаше на тихо ръмжене, когато я повдигна леко, придържайки я под мишниците, така че стъпалата й се отделиха от пода.

— Ей, шефе!

Острият глас на мъжа разкъса светлата мъгла, в която плуваха. Адам спря за миг и обърна глава към вратата.

Измина още една секунда, докато види мъжа, след което извика:

— Зает съм! — И продължи ритмичните си движения.

Флора замря в ръцете му, леката розовина на бузите й премина в червено.

— О, господи… Адам!

— Той излезе — прошепна Адам и се наведе да я целуне успокоително по устните. — Никой друг няма да дойде — увери я той, изуменото изражение на Матю все още стоеше запечатано в мозъка му.

— Той ни видя! — Гласът на Флора беше изпълнен с ужас.

— Не ми пука, дори и цяла Монтана да ни наблюдава — отвърна задъхано той и действията му доказваха, че и всичките воайори на света нямаше да могат да го спрат. — Само това има значение, биа — добави той и се отдалечи съвсем малко, така че тя веднага се вкопчи в раменете му, за да го придърпа към себе си. — И това — прошепна той и проникна отново дълбоко.

Ноктите, които се впиха в раменете му го убедиха, че вниманието й пак беше насочено само към него.

— … и това… — Думите излизаха в такт с ритъма на тялото му. — Не се отказвай сега.

— Като че ли бих те оставила да си отидеш… — измърка Флора, смущаващото нахлуване на Матю вече беше забравено, тялото й беше отдадено само на удоволствието.

Адам Сер беше истински развратен сатир.

Тя беше най-очарователната гостенка, която някога беше имал, реши младият мъж и беше твърде вероятно да запази тази титла и в бъдеще. Флора Бонам не приличаше на нито една от жените, които познаваше, тя беше уникална.

* * *

Малко по-късно — когато зрението им се проясни и призрачната музика в ушите им заглъхна — той я понесе навътре, а после и нагоре по тесните стълби, водещи към плевника. Постави я върху ухаещото сено, намести се до нея и започна да я целува нежно, за да я пробуди от вцепенената безчувственост, последвала оргазма.

— Трябва да щадиш повече тялото си, така бързо ще се съсипеш — прошепна той.

— Само с теб съм така… ти криеш някаква магия — отвърна едва чуто тя, все още не успяла да възвърне силите си след бурния оргазъм.

— Или въздухът на Монтана — каза тихо той, като се намести по-удобно до нея. В усмивката му имаше повече нежност, отколкото похотливост, възстановителните му сили очевидно бяха по-големи и по-бързодействащи от нейните.

— В такъв случай би трябвало да го споменават в рекламните брошури… — Гласът на Флора все още беше слаб, очите й — притворени, опитът й да се усмихне завърши със замечтана въздишка.

— Би ли те привлякла подобна обява?

— Ако е добавен и твоят портрет — отвърна закачливо тя.

Магнетичната му красота не се дължеше само на безупречните му черти. Под бялата риза и разтвореното сако, от полираните ботуши и прекрасно ушитите панталони се излъчваше първобитна сила и необикновено спокойствие или може би сигурност. Неговите авторитет и самоувереност й се струваха непреодолими. Дори сега, когато лежеше отпуснат до нея, той имаше вид на привилегирован екзотичен принц, знаещ добре мястото си в живота.

— Радвам се, че отидох у съдия Паркман — каза внезапно той, усещайки пълното й задоволство.

— Значи не си имал нищо против нападателността ми през онази нощ?

— Напротив. — Адам протегна ръка, за да оправи якичката на блузата й и й се усмихна. — Много съм благодарен.

— Разрошена ли съм?

Типичен женски въпрос.

— Много си сладка.

— Достатъчно…

— За да бъдеш изядена ли? — Той се усмихна. — Със сигурност.

— От къде взимаш енергията си?

Тя едва можеше да помръдне, сетивата й все още бяха приспани, преситени.

Младият мъж вдигна рамене.

— Роден съм с нея.

Силна ревност прониза Флора при мисълта за Адам Сер, пръскащ на всички страни страстната си виталност.

— Това не ме интересува — отвърна хладно тя.

— За какво става дума?

Между черните му вежди се образува малка бръчка.

Давайки си сметка за своята нелюбезност и за обърканото изражение на Адам, младата жена побърза да каже:

— Извинявай. Изплъзна ми се от устата.

И тя се протегна бавно, като че така можеше да се освободи от ненаситността, която проявяваше към Адам Сер.

Не можеше да знае, че граф дьо Шастлю за първи път в живота си гледаше на своята ненаситност с известно притеснение. А докато я гледаше как мърда сладострастно, приличаща на котка или на безупречно обучена хурия, неудобството му се увеличи още повече. И той се намръщи още по-силно.

— Не се цупи, скъпи. — Тя му се усмихваше кокетно. — Обещавам да бъда по-предпазлива, когато подбирам думите си. Може дори да изпълня един-два пъти нарежданията ти. — И Флора го целуна помирително.

„Колко пъти досега беше приласкавала някой мъж, за да оправи настроението му?“ — запита се внезапно Адам. — „Колко пъти се беше усмихвала в леглото както сега? Колко мъже я бяха виждали в тази предизвикателна поза — разрошена, с порозовели от страст бузи, с вдигнати над коленете поли, с разтворени бедра?“

— Да не би да възнамеряваш да ме биеш? — подразни го тя, гледайки го обвинително.

— Просто някаква мисъл. — Гласът му звучеше глухо.

— Хм… Изглеждаше дяволски зъл, когато произнесе това, господин графе. Дали ще ми хареса?

Той с мъка прогони натрапчивите видения, припомняйки си, че Флора Бонам беше само временно развлечение, а когато внезапно й се усмихна, младата жена видя в очите му същото покоряващо диво огънче, което беше забелязала за пръв път във Вирджиния Сити.

— Мисля, че мога да ти предложа известна компенсация — изръмжа Адам.

— Колко мило — произнесе с меден глас тя със светнал поглед и започна да разкопчава блузата си.

Той я спря с ръка.

— Не искам да правиш това.

Тънките й вежди се вдигнаха въпросително.

— Аз ще те съблека.

Уханието й го обгръщаше от всички страни — оранжерийна роза и амбра — прекрасно, скъпоструващо, напомнящо му за султанския харем.

Флора се усмихна.

— А после аз ще съблека теб.

Можеше да отвърне с едно „да“ и с всяка друга жена би го направил, но някакви сложни и неопределени причини го накараха да се въздържи от подобен отговор. Тя беше прекалено самоуверена и директна. Всъщност това не би го смутило, ако не го измъчваше въпросът на кой друг беше предлагала същото. Така че той каза само едно „По-късно“ с възможно най-неутрален тон, с ясното съзнание, че тя скоро нямаше да бъде на себе си. Знаеше, че поне в тези мигове се подчиняваше на волята му.

За миг той се запита защо изискваше покорност от красивата лейди Флора — та нали любенето винаги беше било за него само една приятна игра? Тези мисли обаче се изпариха, тъй като въпросната дама, изпълнена със страст и нежност, придърпа главата му, за да го целуне.

Адам я остави за миг, за да донесе чисто одеяло от съседното помещение. Мисията му беше изпълнена с изключителна бързина и точност.

Когато се върна, Флора каза ласкаво:

— Истински джентълмен.

— Просто практичен човек — отвърна с усмивка младият мъж и постели одеялото върху бухналото сено. — Баща ти може да реши да ме извика на дуел, ако се появиш с полепнали по дрехите и косите сламки.

— Горчивият опит ли говори?

Тя не можа да потисне студенината в гласа си, въпреки че се опита, въпреки че знаеше, че ще се люби с него какъвто и да бъде отговорът му.

— Никога преди не съм бил тук — отвърна откровено той с чаровна дяволита усмивка. — Искам да кажа по този повод. Това ли е правилният отговор?

— Абсолютно.

Наистина заслужаваше най-висока оценка за галантността си, мислеше младата жена, докато събуваше ботите си.

— Обикновено не съм толкова мрачна — призна със самоосъждаща се физиономия младата жена, — и се отвращавам от себе си, че се заяждам непрекъснато. Ще ме помислиш за жена си.

— В това отношение не можеш да бъдеш квалифицирана дори за резервния отбор — отвърна с момчешка усмивка Адам, очарован от опита й да се сдобрят. — Изобщо Изолда е в съвсем различна лига, в друга слънчева система — поправи се той.

— Затова пък аз, казваш, съм истинско сладкишче.

— Захаросана черешка.

И младият мъж я взе в обятията си и я постави в средата на листнозеленото одеяло.

— А сега ми разкажи за детството или за любимата си книга, или за най-интересните разкопки, на които си присъствала, пък аз в това време ще видя дали ще се справя с тези смешно малки копченца.

— Родена съм в Йоркшир — започна като че на шега Флора.

Борещият се с копчетата й Адам й се стори очарователна гледка.

— Първата ми гувернантка избяга само след една седмица, защото излях отгоре й какаото си, когато ме упрекваше, че не седя изправена. Каза, че няма намерение да се разправя с една малка хулиганка, колкото и да й плащат за това.

Младият мъж вдигна поглед от копчетата и се усмихна.

— Не си се променила.

— Ммм…

Той отново се съсредоточи върху работата си, седнал с кръстосани крака като някой шивач до нея. Дългите му тънки пръсти вече се движеха по-бързо, след като беше успял да установи някакъв ритъм.

Флора докосна ръката му и той вдигна очи. Погледите им се срещнаха. И двамата си даваха сметка за необикновеното привличане, което изпитваха един към друг.

— Страшно си силен — каза тя, като погали мускулестата му ръка, спомняйки си как беше я вдигнал, като че беше лека като перце.

— Ще ти покажа след малко — обеща той, като засваля блузата от раменете й, плъзна ръкавите през ръцете й, и без да пропусне да забележи липсата на корсет, сложи дрехата в края на одеялото.

— Колко остава до завръщането на татко?

Стори й се трудно да говори с нормален глас след многозначителното му обещание да й покаже силата си и то при положение, че пръстите му развързваха панделите на долната й риза. Златните слънчеви лъчи топлеха голите й рамене.

— Казах на коняря да не бърза. Един час, а може и повече.

— Значи си знаел!

Той я изгледа.

— А ти не знаеше ли? Точно това разбрах по време на закуската от посланието ти.

Тя срещна хладния му поглед и внезапно се усмихна непресторено невинно.

— А в него споменаваше ли се точно какво искам?

Адам се усмихна широко.

— Не всичко. — Погледът му слезе към гърдите й — великолепни и навирени, подканящи да бъдат целунати. — Импровизирам.

— И се справяш възхитително — измърка тя, тъй като пръстите му се плъзнаха по закръглената форма на едната гърда. Дланта му бавно се спусна под нея и претегли тежестта й, като че искаше да се убеди, че е добре узряла. После лекичко я пусна, наблюдавайки с окото на познавач потрепването на покритата с атлазена кожа плът. Той се надигна, блажената му въздишка стопли бузата й, докато я повдигаше, за да издърпа затиснатата под нея риза. След това постави дрехата до копринената блуза, разкопча полата, издърпа я надолу по бедрата й, а после майсторски развърза фустите й. Произнесе любезно „Венецианска дантела“, като в същото време вдигна краката й, за да я измъкне изпод тях, така че забеляза удоволствието й едва когато Флора каза:

— Дълбоките ти познания започват да ме отегчават.

Младият мъж пусна фустата върху останалите дрехи и се обърна, за да се наслади на великолепната голота на Флора Бонам, изтегната върху зеленото одеяло. Белите й копринени чорапи и дантелените розови жартиери само засилваха ефекта, създаван от закръглените й форми.

— Много си мъчна, биа — каза с въздишка Адам.

От друга страна обаче, избухливият й характер беше безспорно предимство в леглото.

— Искрено искам да не бях го казвал. Да кажа ли, че майка ми колекционира венециански дантели?

— Не.

Обидена физиономия.

— Да излъжа ли?

— Не.

Въпреки че ставаше все по-неспокойна под напора на желанията си.

— В такъв случай нямам какво повече да кажа и разчитам на разбиране от твоя страна.

Докато лежеше пред него, обхваната от какви ли не емоции, Флора си помисли колко странно беше всичко, което й се случваше. Въпреки недоволството, беше обхваната от непреодолимо желание, противно на всякаква логика. Единственото, което искаше, беше да почувства силното му мускулесто тяло върху своето. Колкото и неприятно да й беше заради всички жени, които беше имал, тя пак го желаеше неистово.

— Легни отгоре ми — каза тя.

— Определено си спомням тази дантела от музея в Шантий — продължаваше невъзмутимо играта си младият мъж. — Това допада ли ти?

Тя кимна, като го погледна дръзко.

— А аз харесвам ли ти? — Гласът му беше тих, почти срамежлив.

Флора си помисли, че той действително беше прекалено скромен за човек, притежаващ такова богатство и власт; човек, който привличаше всеобщото внимание щом само влезеше в някоя стая; човек, известен с подвизите си из будоарите.

— Харесваш ми прекалено много.

— Нищо никога не е прекалено много — отвърна той. Думите му прозвучаха като страстно обещание.

— Скоро ще трябва да се осъзная и да изляза от това безпътно състояние — рече с безсрамна, изкусителна усмивка младата жена, — за да поискам обратно душата си.

— Надявам се, че това няма да стане скоро — усмихна се Адам, приближи се и седна до нея. — Защо сега да не завършим това, което започнахме?

— Извън определеното време ли излизаме?

Да лежи до него върху мекото сено й доставяше рядко екзотично удоволствие, струваше й се, че се познават от деца или че бяха изолирани от условностите на света, в който живееха.

Той протегна ръка и прокара върховете на пръстите си надолу по ръката й.

— Стой толкова дълго, колкото искаш. Много съм добър в извиненията.

— Значи да не се притеснявам.

— Разполагаш с толкова време, с колкото желаеш…

Пръстите му се преместиха върху гръдния й кош. Бяха по-топли от кожата й, температурата на тялото му като че беше с няколко градуса по-висока от нейната, възглавничките на пръстите му дращеха леко, като че принадлежаха на някой работник — особеност, която досега не беше предполагала, че се среща сред френската аристокрация.

Тя постави за момент дланта си върху неговата, която беше значително по-голяма и след това я придърпа надолу, към корема и още по-надолу, към влажните бакърени къдрици между краката си. Тъмните му очи проследиха движението на ръцете им.

— Имала си полово сношение — каза тихо той. — Виж.

И прокара пръсти по тънките струйки сперма от вътрешната страна на бедрата й.

— Един мъж ме насили да правя секс с него.

Веждите му се вдигнаха учудено, след което той се усмихна.

— И ти се съпротивлява, така ли? — попита Адам, като отново проследи влажните следи, но този път обратно, нагоре, там, откъдето извираха.

— Опитах се.

Клепачите й се притвориха леко и тя го погледна изпод щита на миглите си. Отново почувства познатото пулсиране в долната част на корема си.

— Не знам дали да ти вярвам. — В тона му прозвуча лек укор. — Очевидно си правила секс с този мъж. Виждам сперма навсякъде.

— Нямах избор. Той беше много силен. Притисна ме до стената, вдигна полата ми и насила проникна в мен. — Гласът й стана дрезгав. — Беше толкова голям.

— Но не толкова голям, че да става за… тук… — Безкрайно внимателно и бавно той вкара трите си пръста. — Толкова голям ли беше?

— По-голям…

С известно усилие той прибави и четвъртия си пръст.

— Толкова ли? — прошепна Адам.

— Струва ми се, че толкова — отвърна беззвучно младата жена.

— Но ти очевидно не си спомняш точно.

Той беше силно възбуден, така че му струваше огромни усилия да продължи да говори с все същия безизразен глас.

— Бяхме толкова… разгорещени…

— Хареса ли ти?

Със съвсем същия тон някой църковен служител би могъл да разпитва някой грешник.

— Не мога да кажа — отвърна тя, объркана и нервна.

— Притеснена ли си?

Същият студен глас.

— Да… о, да.

— Защото сексът беше непозволен?

Флора кимна, стиснала клепачи.

— Никой не ви е видял, няма защо да се притесняваш.

— Някакъв мъж влезе. — В гласа й прозвуча същият ужас, който Адам беше чул и тогава. — Почувствах се унизена.

— Но сега никой не може да ви види. И обещавам, че мъжът, който ви видя, няма да каже на никого. Как ви се струва това, лейди Флора?

Пръстите му започнаха да се движат по-бързо.

— Изключително… приятно, господин графе. — И тя въздъхна блажено.

— Можеш да отвориш очи. Тук няма никой, освен нас.

— Но ти можеш да ме видиш. — Произнесе го колебливо, деликатно, като че беше някоя млада дама, олицетворение на непорочността.

— За мен ти си прекрасна. И не съм скандализиран ни най-малко от поведението ти. Отвори очи, за да видиш колко съм възбуден. Погледни ме — нареди той.

Гласът му прозвуча настоятелно.

Очите й се отвориха — истински пламтящи аметисти, с преливащи цветове. Адам каза по-любезно:

— Погледни го. Искаш ли го в теб?

И той прокара пръст по издутината под панталоните си. Младата жена си пое дълбоко дъх.

— Не бих…

— Но би искала. — Гласът му беше като кадифе. — Мога да го заявя със сигурност. Тук… ела тук — прошепна той и придърпа ръката й към възбудения си член.

— Какво трябва да направя? — попита тя, без да отделя поглед от въпросната подутина.

— Да разкопчееш панталоните ми — каза нежно той и се облегна на лакти.

— Непременно ли трябва да го направя?

— Ако искаш да ме почувстваш в себе си — отвърна любезно той.

Тогава Флора се поизправи и седна, очевидно окончателно решена, малките й пръсти се бореха с твърдата материя на панталоните му за езда, която не искаше да й се подчини.

— Не си особено продуктивна в тази област.

— Съжалявам. — Тя го погледна невинно и благовъзпитано. — Никога преди не съм правила това.

— Ще се научиш с малко практика — увери я младият мъж. — Ето така — каза той и намести ръката й, за да й помогне, като в същото време дръпна на една страна плата, — обхвани с пръсти копчето и после го измъкни от илика.

Естествено беше да е опитен в разкопчаването на панталоните си, мислеше си Флора, борейки се с гнева си. Винаги ставаше нервна и раздразнителна, когато нещо й напомнеше за легендарната репутация, която Адам имаше сред жените. Може би също така беше сърдита и на себе си, че той я привличаше толкова силно. Тя не помръдна и с променен глас — хладен, прагматичен — каза:

— Защо правя това?

— Защото това ме забавлява — прошепна младият мъж, — а теб те възбужда до полуда. Какво сгреших пък сега?

Спокойствието му, което като че нищо не можеше да наруши, я ядоса още повече. Колко пъти беше играл на тази игра? Защо я привличаше толкова силно, след като никой друг мъж преди това не беше възбуждал подобно трескаво желание у нея?

— Няма значение.

— Кажи ми. — Тонът му беше нежен, гальовен, без сянка от гняв.

Колко успокояващ беше гласът му, мислеше си тя, като че имаше нужда от приласкаване. Дали би могла да потисне като него всяка една емоция? А не го ли беше правила винаги в миналото? Нали точно заради съвършенството й в тази област беше заслужила прякора „Спокойната Венера“.

— Добре, след като толкова държиш да разбереш — отвърна с меден глас Флора, — репутацията, която имаш заради порочния си живот и безразборните връзки ме разстройва.

— Кое те кара да мислиш, че са били безразборни? А твоята ненаситна похотливост също не поражда особено приятни мисли в мен, ако ще говорим за развратни нрави.

Адам беше изненадан, че този въпрос го вълнуваше. Беше още по-изненадан да се чуе да го признава пред друг човек. Обикновено предпочиташе опитни жени.

Неочаквано за самата себе си, младата жена се усмихна:

— Това случва ли ти се често?

— Това ли имаш предвид? — И той се ухили, кимайки към голото й тяло.

— Да обсъждаш принципите си насред любовната игра, господин графе — обяви тя, като безсрамно повдигна едната си вежда. — Репутацията ти като похотлив сатир е добре известна и не подлежи на съмнение.

Усмивката му беше неподражаема, тя почти усещаше вкуса й върху устните си.

— Разбирам — отвърна тихо Адам. — Не, разбира се, че не. Ти си първата, с която ми се случва да споря в подобен момент. Ще продължим ли да обсъждаме нюансите на взаимната си обида или ще… хм… продължим с нещо по-приятно?

— Не разговаряш ли с жените?

— Винаги — излъга хладнокръвно той. — А ти — с твоите любовници?

Въпросът му я свари неподготвена. Не беше го правила. Никой не беше предизвиквал у нея особен интерес, надхвърлящ рамките на страстта. Възможно ли беше Адам Сер да я привлича не само физически?

— Да, разбира се — отвърна младата жена, която не по-зле от събеседника си се справяше с лъжливите отговори.

— Все още имаме четиридесет минути — рече нежно той, след като хвърли поглед към малкия часовник, който измъкна от джоба на сакото си. — А сега за какво ще предложиш да говорим?

Като че спокойно произнесените му думи преминаха през кожата й, през всичките й сетива, през чувствеността й. Как можеше този мъж да излъчва такава силна сексуалност само с няколко безобидни думички? Как успяваше по такъв перверзен начин да изрази нещо съвсем различно единствено чрез тона си?

— Само четиридесет минути? — произнесе беззвучно тя, в гласа й прозвуча недоверие.

— Повече, ако имаш нужда — прошепна Адам, разбрал отговора й и започна да разкопчава колана си.

— Струва ми се, че имам нужда да подремна — измърмори лениво Флора.

Толкова й се беше доспало, че клепачите й тежаха като олово. Сеното ухаеше приятно, светлината, която нахлуваше през таванските прозорчета изпълваше плевника със златисто сияние, наркотикът на слънчевата светлина правеше безчувствени сетивата й.

— Ще те занеса до стаята ти — рече нежно Адам, като махна влажен кичур коса от слепоочието й.

— Не, сама ще отида… само след една-две минути… но…

— Не веднага — помогна й да довърши мисълта си той с разбираща усмивка.

Флора Бонам не беше свикнала с неговия бурен, нещадящ се начин на живот, както, по всичко личеше, и с безсънните му нощи. Най-после той успя да намери достатъчно от разпилелите се фиби, за да възстанови прическата й, като отбеляза усмихнато, докато наместваше с ръце косите й:

— Докато си тръгнеш от Монтана вече ще мога да правя кокове. Всеки път, когато се намирам на по-малко от една миля от теб, аз се държа като някой юноша, който изобщо не може да се контролира.

— А аз съм повече от благодарна за това… — отвърна тихо младата жена, а усмивката й беше толкова изкусителна, че той набързо направи сверка с колко време още разполагаха, така че да не възбудят подозрения. Предпазливостта и здравият разум все пак надделяха и вместо това, той се зае с обличането й. Не след дълго я взе на ръце и се запъти към стълбата.

— Това започва да ми става навик — пошегува се той, докато вървеше през двора на конюшнята към къщата, — да те обличам и да ти придавам представителен вид. За щастие като баща имам опит с обличането на момиченца.

— Както и на големи момичета.

Този път обаче тази мисъл не я разгневи.

— Само едно голямо момиче — нежно я поправи Адам.

— Понякога обожавам лесния начин, по който успяваш да очароваш — измърмори с усмивка Флора.

— А пък аз те намирам прекрасно и забележително лесна по много очарователни начини — прошепна младият мъж.

— Добре — отвърна бодро тя, — в такъв случай не трябва да се чувствам виновна, че се оставям да ме носиш, когато мога да ходя и сама. Въпреки че ми се струва, че наистина ще трябва да походя — продължи тя, тъй като разстоянието до къщата намаляваше. — Всички ще ни видят, ще се зачудят и ще започнат клюките…

— Правилно ли ми се струва, че усещам известна липса на убеденост?

— Неудобно е.

Дебелите му вежди се повдигнаха леко, когато погледна към нея.

— Но не чак толкова неудобно.

Бузите на младата жена пламнаха.

— Ако не беше толкова ненаситен, сега нямаше да съм толкова уморена.

— Приемам цялата отговорност — отвърна любезно Адам, вместо да се впусне в спорове по повод на това кой беше по-ненаситният. — Два часа сън ще стигнат ли?

— Истински рай — произнесе с готовност тя.

— В такъв случай ще отложа пикника за следобед.

— Сигурен ли си? — В гласа й се усещаше леко неспокойство.

— Ще обясня нещо на Люси — отговори с усмивка той. — Нещо приемливо за тригодишно дете. Пък и не е хубаво Клауди да те види в такъв изморен вид. Няма да одобри.

— Какво? — Тонът на Флора беше станал по-остър — тя определено не обичаше цензурата.

— Няма да одобри липсата ми на гостоприемство към гостите. И ще трябва да понеса последствията от това.

Младата жена се засмя.

— Страх те е от нея.

Адам се усмихна като малко момче, хванато на местопрестъплението.

— Да речем, че съм порядъчно смутен от силната й десница. Освен това тя оказва много важно и стабилно влияние върху живота на Люси, а аз ценя високо този факт. А сега заеми най-добрата си несвястна поза, защото забелязвам мисис О и две от слугините, които гледат към нас от входната врата.

— Защо съм припаднала? — попита шепнешком Флора, като че те можеха да я чуят.

— От горещината.

— Адам! Едва седемдесет градуса е.

— Нещо от това, което си яла?

— И да стоварим съмненията върху закуската на готвачката?

— Боже господи — измърмори раздразнено младият мъж, — откога трябва да давам обяснения на прислугата си?

— Съвсем по френски.

— Какво трябва да значи това?

Той я погледна въпросително.

— Арогантността им е известна на всички.

— Може би имат причина да бъдат арогантни — отвърна закачливо той. — Затвори очи, почти стигнахме, аз ще се погрижа за всичко…

Флора последва съвета му, с радост оставяйки Адам в ролята на спасител.

— Изкълчи си глезена, докато бяхме в конюшнята и припадна — обяви набързо младият мъж, докато изкачваше стъпалата към главния вход.

— О, боже, отивам за доктора — възкликна мисис О’Брайън и се спусна към Адам със съчувствено изражение на закръгленото си лице. — Горкичката. Подул ли се е? Мислите ли, че е счупен?

— Незначително нараняване, мисис О. Ще повикам доктора по-късно, ако стане нужда. Тези светски дами припадат при най-малкия проблем. Те вечно трябва да бъдат спасявани… — Той едва не извика, когато Флора го ощипа по ръката. — … от някакво нещастие — довърши през зъби той.

— Не и сладката лейди Флора — заяви икономката, защитавайки любимата си гостенка.

— Особено лейди Флора — промърмори под носа си Адам, докато се отдалечаваше от тях.

— Не ти липсва дързост — смъмри го младата жена, докато пресичаха празното фоайе, като наблюдаваше Адам през дантелата на ресниците си. — Като че се нуждая да ме спасяваш.

— Кой кого носи? — прошепна многозначително той, като се заизкачва по стълбите.

— Не виждам причина за самодоволството ти. Толкова уморена съм единствено по твоя вина.

— Ще ти напомня тези думи тази нощ — изсумтя той, докато големите му крачки ги отнасяха към втория етаж толкова бързо, че тя се възхити искрено от силата му, — когато отново станеш — да речем — неспокойна — добави нежно той, — и тогава ще решим чия е вината в действителност.

— Предвижданията ти стигат доста далеч, мистър Сер — отвърна леко превзето като типична светска дама Флора. — Тази нощ може да не ми се иска да се виждаме.

Той не отговори, тъй като вниманието му беше насочено към откриването на стаята й.

— Ето — каза той, когато разпозна стаята й сред няколкото други, в които се бяха местили подред през изминалата нощ. — Това не е предвиждане, скъпа — промърмори тихо Адам, като я погледна. — Това е логическо умозаключение. Не можеш да изтраеш повече от няколко часа — гласът му стана по-нисък с цяла октава, — без това.

— Разбира се, че мога. А вашето его е монументално, мистър Сер.

— Не чак толкова монументално, колкото очарователното ви либидо, мис Бонам — отбеляза бодро той, чувствайки се прекрасно след единия час, прекаран в плътски наслаждения с прекрасната лейди Флора.

Той освободи едната си ръка, докато продължаваше да я държи с другата, хвана дръжката на вратата, натисна я, отвори с ритник и влезе в изпълнената със слънчева светлина стая.

— Моето либидо изобщо не те засяга — отвърна тя с типичната женска аргументация, която не се съобразява с очевидните факти, като например взаимно доставящото им удоволствие внимание именно към либидото, което бяха засвидетелствали един към друг през последните часове. — И мога да оцелея и без теб — довърши хладно тя, раздразнена от това, което беше приела за мъжка самонадеяност.

— Прекрасно — отвърна невъзмутимо Адам, като се приближи до леглото. — Тази нощ вместо това ще играем билярд. Или може би ще ни забавляваш със свирене на пиано?

Той я постави на леглото, издърпа ботушите й, разгъна едно одеяло и я покри с него, като го подгъна спретнато под брадичката й. После я целуна леко по челото и се изправи усмихнат.

— Не съм те чул да свириш. Справяш ли се с Шопен?

— Не.

— Срамота. — Той се отправи към прозореца. — Играеш ли билярд?

Започна да дърпа жълтите завеси.

— Изключително добре.

Младият мъж изостави за миг заниманието си и се обърна, за да я погледне.

— На пари ли?

— Разбира се.

Той се усмихна широко.

— Е, в такъв случай вечерта няма да бъде напълно загубена.

Стоеше неподвижно в полумрака, образуван от тежкия жълт брокат — висок, красив като греха метис с бронзова кожа и с тъмни чувствени очи, със здраво тяло на воин, с опустошителен чар и ненаситна жажда за удоволствия.

— Въпреки че бих могла и да променя мнението си — измърмори Флора, без да откъсва натежалите си за сън очи от изкусителния му образ.

— Разчитам на това.

Гласът му беше по-тих от шепот, толкова слаб, че не можеше да достигне до другия край на стаята, където беше леглото.

Той постоя неподвижно известно време, съзерцавайки спящата жена, като се питаше как се беше получило така, че да бъде дотолкова обсебен от нея. Тежките й коси се бяха разпилели по дантелената възглавница, лицето й беше като на почиваща си мадона, въпреки че тя притежаваше страстната чувственост на някоя от мадоните на Бугро. Устните й, леко разтворени в съня, бяха сочни, като ужилени от пчела, с цвета на череша. Тъмните й ресници правеха сянка на порозовелите й бузи. Меките й закръглени гърди, които беше целувал и галил само преди минути, се повдигаха и падаха под копринения бял чаршаф. Погледът му се плъзна надолу, към бедрата й и вдлъбнатината между тях, към така силно привличащия го източник на наслада. Единствено с красотата обаче, не можеше да се обясни магнетичното й въздействие върху му, защото още от юношеството си той беше непрекъснато заобиколен от красиви жени. Но тя беше нещо повече от привлекателна жена — от Флора Бонам се излъчваше рядка жизненост и още по-рядката способност да се издига над светската суета. Надарена с голяма интелигентност, тя беше също така игрива, предизвикателна, любознателна, безкрайно искрена, на моменти дори прямотата й водеше до някои неудобни положения. Освен това тя беше първата жена от тези, които познаваше, която можеше да се равнява с него в леглото — дива, изобретателна, предизвикателна… сочна като персийска одалиска.

Тя действаше като наркотик — можеше да накара човек да забрави дълг, разум, ясно определените си цели в живота.

Тя определено представляваше опасност за душевното му спокойствие.

Беше истинска отрова, вече проникнала в кръвта му.