Сюзън Джонсън
Чист грях (12)

Глава дванадесета

Приятна отмала затопляше тялото й. Сетивата й бяха толкова изострени, че усещаше пулса му. Цялото й тяло беше обхванато от блаженство, като че лежеше на огряна от топлото лятно слънце поляна. Очите й бавно се отвориха и тя излезе от ефирния свят на нежни четирилистни детелини и лееща се слънчева светлина. Гъстите й ресници се повдигнаха неохотно, все още не можеше да излезе от мечтанията си и на устните й се появи лека усмивка.

Беше го видяла. И сега вече задоволството и блаженството имаха име.

Неговите очи също се отвориха, като че беше усетил погледа й и той й се усмихна с нежност, която не беше виждала преди.

— Как се чувстваш?

— Прекрасно.

— И изглеждаш прекрасно — каза тихо той и повдигна глава, за да я целуне по челото.

— Никога преди не съм се чувствала така… — прошепна Флора.

Топлината и силата, които се излъчваха от тялото му, я обгръщаха.

— Това ли е нирвана?

— Почти, струва ми се…

Топлата му усмивка я трогна.

— Или поне това е нашата собствена нирвана.

— Това случвало ли ти се е преди?

— Не.

— Нито пък на мен.

Тези загадъчни думи бяха напълно достатъчни за двама, които споделяха едни и същи, лично техни изживявания. Адам Сер обаче предпочиташе по-земни теми, като се има предвид ограниченото време, с което разполагаха, затова каза с усмивка:

— Това е първото утро, което посрещаме сами, без деца и бащи на масата за закуска. Бих ли могъл да те заинтересувам с изгрева, а после с една хубава закуска?

— Ще бъда истински щастлива — отвърна любезно Флора, разбрала внезапната смяна на темата. Тя лениво протегна ръце. — Изгревът ли ще дойде при нас или ние — при него?

— Какво предпочиташ? — попита с усмивка младият мъж.

— Е, вярно е, че си добрият Адам Сер, но не си чак толкова добър — отвърна усмихнато тя.

Все пак той направи някои промени, свързани с изгрева или поне с „техния изгрев“: пререди мебелите в дневната така, че диванът да гледа към източните прозорци. Откри някакви халати за Флора и за себе си и след като я пренесе на ръце от спалнята до тапицираното с виненочервено кадифе канапе, той й подаде листа с менюто и рече:

— Избирай, докато аз облека нещо по-удобно от снощните дрехи.

Докато се събличаше, младата жена го питаше:

— Искаш ли яйца? Бекон? Шунка? Овесена каша? Препечени филийки?…

На всичките й въпроси той неизменно отговаряше с „да“. Тя погледна над листа към силното му стегнато тяло, вече без риза, което всеки момент щеше да остане и без панталони, и попита:

— Как успяваш да се запазиш толкова слаб, след като ядеш толкова много?

Седнал на края на дивана, той я погледна над мускулестото си рамо и рече с дяволита усмивка:

— Изгарям всичко.

Тя усети как бузите й пламват.

— Но защо да не хапнем първо — продължи той. Гласът му се беше превърнал в кадифен шепот. — Имаш нужда от подхранване.

— Предполагам, че като практикуващ развратник — отвърна тя, — познаваш добре и цениш добрата храна.

— Естествено — отговори той, докато смъкваше панталоните си. После ги захвърли на една страна и се обърна да я погледне. — Но ако гнева, който долавям в гласа ти е насочен срещу мен, може би ще бъде по-добре да пооправя лошото ти настроение преди закуска…

— Не, благодаря — каза Флора, недоволна от дяволската му самоувереност. — Не желая да ме докосваш.

— Скъпа, защо е нужно да говориш такива неща, когато сама знаеш, че обичаш да бъдеш докосвана.

Той се облегна назад, като че обсъждаха философския въпрос за упадъка на древния Рим.

— Не са ми нужни причини — отвърна раздразнено младата жена, докато той стоеше изтегнат срещу нея на канапето и мощното му бронзово тяло беше истинска наслада за окото. — Господи, Адам, винаги ли имаш ерекция?

— Да, когато съм с теб.

— Трябва ли да бъда поласкана?

Той вдигна рамене.

— Вероятно — отговори спокойно младият мъж. — Защо обаче вместо поласкана да не бъдеш изчукана? Пък е и малко рано да будим кухненския персонал.

— Как бих могла да откажа на едно толкова възпитано предложение? — измърка тя, като повдигна иронично едната си вежда.

— Заповядай, обслужвай се.

Адам кръстоса ръце зад главата си и затвори очи. И зачака.

Беше преброил наум до двайсет, когато чу първото шумолене. Тя развързваше пеньоара си. После диванът потъна под тежестта й и тя се настани до него. Той спря да брои, когато усети пръстите й около члена си.

* * *

После двамата лежаха, притиснати един към друг, докато удоволствието затихна до по-поносими размери, като се целуваха и наблюдаваха как изгревът оцветява небето в прекрасни огнени и кайсиеви цветове.

Превъзнесени от нежната хармония помежду им.

Рязко почукване на вратата прекъсна съзерцанието им.

— Камериерката с утринното кафе, сър — извика някакъв женски глас.

— Това трябва да е дело на Джеймс — рече Адам и се изправи с въздишка. — И неговото чувство за хумор — добави той, като се протегна да вземе халата, захвърлен на страничната облегалка на канапето. — Един момент! — извика той, така че камериерката да го чуе. — Искаш ли да отидеш в спалнята? — попита той, като погледна към лежащата Флора.

Тя поклати глава.

— Не познавам никой в хотела, освен татко, а това очевидно не е той. Така че какво значение има? Подай ми халата.

Адам й подхвърли сивата копринена дреха, огледа стаята, за да намери подходяща повърхност за подноса с кафето и изборът му се спря на една масичка до вратата, след което каза напълно без каквато и да било връзка с времето, мястото и обстоятелствата:

— Някой път ще трябва да те заведа в Париж.

— Чакай да проверя първо в бележника с разписанието си — каза с усмивка Флора, докато пъхаше ръката си в огромния халат.

Разбираше напълно странния му импулс. Тя чувстваше същото задоволство, като че двамата бяха прекарали заедно цели години по хотелските стаи, като че бяха се събуждали и пили сутрешното си кафе в непознати градове в продължение на десетилетия.

Младият мъж се наведе, завърза вместо нея халата й и нави ръкавите така, че ръцете й да се покажат.

— Бузите ти са розови като на дете — прошепна той, като деликатно прокара пръсти по поруменялото й лице.

— Ти си този, който прави това с мен — каза тихо тя, усещайки, че ненаситното й желание да го има се пробужда отново, като че всичките й сетива бяха настроени да приемат и най-лекото му докосване, като че едва доловимия допир на пръстите му беше дал сигнал и на тялото й да се разтвори за него и да се предложи, за да му достави удоволствие.

— Веднага се връщам — рече тихо Адам. Усмивката, с която я погледна, беше топла, изпълнена с любов.

Флора се изправи в седнало положение, после се изви, коленичи и подпря ръце на облегалката на дивана, за да може да вижда младия мъж, който се беше отправил към вратата. Широкоплещест и строен, увит в бургундскочервения копринен халат, голите му стъпала бяха фини, шумът от стъпките му потъваше в килима, движенията на мускулите му бяха гъвкави и силни, поразяващи с красотата си.

Когато извади резето, вратата се отвори с неочаквана сила и някаква странно облечена камериерка със светлосиня рокля под колосаната престилка и шапка с пера в покритите й с ръкавици ръце нахлу в стаята.

— Надявам се, че нямате нищо против, Адам, но трябваше непременно да ви видя и…

При вида на Флора, надничаща иззад облегалката на дивана, Хенриета Фиск прекъсна рязко обясненията си. Тя огледа стаята и забеляза разхвърляните по килима дрехи на Адам, прередените мебели в стаята и разрошените коси и пеньоара на Флора. Гневът й се разрази като пожар.

— Как можахте! — избухна тя, като че имаше някакво предимство в правата си над Адам. — Как можахте да сторите това, когато аз ви желая и лелка каза, че ще ви имам!

Адам вече беше успял да я избута извън прага, преди още да беше свършила.

— Не би трябвало да сте тук сега, Хенриета. Това няма да се хареса нито на леля ти, нито на родителите ти. А за мене грешите. Не съм ви дал повод да мислите, че имам някакви намерения спрямо вас. — Гласът му се понижи и последните думи бяха припряно прошепнати в пламналото гневно лице на Хенриета, докато той внимателно я избута извън вратата. — А сега си отивайте в къщи, веднага — нареди тихо Адам. — Побързайте.

И той затвори вратата.

А след това я заключи.

Младият мъж се облегна на стената и попита мрачно:

— Тук ли би трябвало да кажа: „Ти си компрометирана. Трябва да се омъжиш за мен, за да спасиш репутацията си“.

Флора се разсмя тихичко.

— Може би, ако вече не беше женен…

Шеговитият й отговор му направи странно впечатление.

Неговите думи, както и нейният отговор бяха замислени като закачка.

И на двамата обаче им се стори, като че земята спря да се върти за момент.

Колко пъти досега беше получавала подобно предложение — размишляваше младата жена във внезапно настъпилата тишина. И колко пъти беше отказвала учтиво?

— Това би ли те компрометирало и ако е така — доколко? — попита Адам, когато неповторимият миг беше отминал.

Искрената му загриженост беше очевидна, в гласа му се долавяше съжаление.

— Не, разбира се, че не би ме компрометирало — отвърна Флора. — Никой тук в Елена няма вземане-даване с лондонското общество, а дори и да има, лудориите ми отдавна са станали повод за всякакви клюки. Още една история, дошла от някакъв граничен щат няма да учуди никого. Сега ела при мен, за да ме забавляваш. Имам нужда от някой, който да изтрие неприятната картина на зачервеното, ядосано лице на Хенриета.

— Някой? — осведоми се той.

Ревността към всички мъже, които беше имала през живота си не му даваше покой.

— Само ти, скъпи — прошепна младата жена. — Искам единствено теб от цялата земя и изпълнените със звезди небеса.

Той се приближи до дивана, коленичи, обхвана лицето й с длани, притисна устни към нейните и разтвори устата й с лек натиск. Целувката му беше бавна и нежна.

— Париж наистина ще ти хареса… — прошепна той, без да се отделя от устните й.

— С тебе — да… — отвърна тя с леко пресипнал глас.

Беше подпряла ръце на широките му рамене и заровила пръсти в лъскавата му черна коса.

— А нея няма да я имаш.

Адам се отдръпна леко назад, за да може да вижда очите й и я погледна въпросително.

— Хенриета? — Веждите му се събраха. — Боже, та аз не я желая.

— Прекалено млада е за теб.

— Прекалено глупава е за мен — поправи я нежно той.

— Но само дотогава, докато двамата с теб все още се разбираме — измърка Флора.

— Сега нареждания ли започваш да даваш? — заинтересува се Адам и се усмихна леко.

— За това ще давам. Не искам повече никакви нахлувания в апартамента и прекъсвания.

— Толкова ли е натоварен графикът ни? — прошепна той, докато смъкваше робата от раменете й.

— Поне така се надявам — измърмори младата жена и се надигна, за да го целуне.

При това движение гърдите й се подпряха на облегалката на дивана, подобни на бели хълмове на фона на виненочервеното кадифе, щедър дар, предназначен да му доставя удоволствие.

Той я целуна, прокара пръсти по атлазените възвишения, топлите му длани натиснаха леко надолу.

— Мисля, че е по-добре да си стоиш така, без дрехи… така че да мога да те докосвам във всеки момент. За да си ми на разположение по всяко време…

Флора беше затворила очи, всяка нейна клетка отговаряше и на най-лекото докосване на Адам. А когато той наведе глава към нея и косите му се разпиляха по гърдите й, тя изохка гърлено дори преди да беше успял да обгърне с устни едното й зърно. През последните часове тялото й беше прекалено разгорещено и възбудено, за да има нужда от много продължителна предварителна подготовка, така че само след няколко секунди тя сграбчи и в двете си ръце големи кичури коса, опъна ги силно, за да изправи главата му и като погледна в жизнерадостните му очи, каза:

— Не искам да чакам и секунда повече, Адам Сер. Ясно ли е?

Младият мъж се усмихна разбиращо.

— Как би предпочела госпожицата — така или… ъъъ… — хубавите му бели зъби проблеснаха насред бронзовото му лице, — или някоя по-особена поза?

— Защо да не оставим това на въображението ти?

— Добър избор — отвърна той. — А сега не мърдай.

И той прескочи без усилие с гъвкаво движение облегалката на дивана и след не повече от четири секунди вече беше проникнал дълбоко в нея. Стисна обемните й гърди, а мускулестата му гръд се притисна към гърба й, докато долната част на тялото му се движеше ритмично напред-назад.

И не след дълго, третият за тази сутрин оргазъм на лейди Флора беше, ако си послужим с думите на необикновената камериерка — „божествен“.

* * *

Малко по-късно, докато двамата влюбени се хранеха един друг и гарнираха закуската си с нежни усмивки и шеги, Хенриета изливаше гнева си в спалнята на леля си. Моли Фиск, възпълна матрона на средна възраст, която обикновено спеше до обяд, за да запази това, което беше останало от външността й, се беше повдигнала върху възглавниците и полагаше усилия да разбере причините за внезапното нахлуване на Хенриета.

— Трябваше да я видите — възмущаваше се младата жена, като крачеше по скъпия килим, като войник, имащ строева подготовка. — Сънена и полуоблечена. Мръсницата.

— Хенриета, скъпа, моля ти се внимавай за френския ми килим. Ще направиш пътека по него. Освен това, скъпа, дамите никога не ходят с такива големи крачки. Не е благоприлично. Сега ела и седни до мен — продължи тя, като потупа с ръка по седалката на стола до леглото й. — Дланта й едва се виждаше изпод дантелите на нощницата й. — Ела да си поговорим за това.

— Искам да издера очите й — заяви упорито Хенриета, като се приближи с доста по-умерена крачка до широкото легло на леля си, покрито с балдахин от бял атлаз и лазурносиня коприна. — Тя е стара — заяви девойката и се тръшна с такава сила на седалката, че леля й потрепери от страх, че столът й в стил „Людовик XV“ ще се сгромоляса. — Тя е на не по-малко от двайсет и три, а всички знаят, че когато на двайсет и три все още не си се омъжила, вече си само една стара мома. Не разбирам какво вижда в нея той.

— За кого по-точно говориш, скъпа?

— За лейди Флора! — изплака Хенриета. — Тя беше в стаята на Адам тази сутрин без дрехи — е, почти без никакви дрехи отгоре си. А Адам носеше само един копринен халат. Но пак изглеждаше то-о-олкова великолепен, лелче — добави тя, със задавен от възхищение глас.

— За стаята на Адам в хотела ли говориш? — попита с едва сдържан ужас леля й.

— Разбира се, че за стаята му в хотела. Къде другаде би могъл да бъде?

Моли Фиск можеше да назове цял списък от местата, където също така би могъл да бъде, и където действително беше ходил в миналото, който включваше всичко от бордеите до изисканите будоари на дамите, но такава информация не беше подходяща за ушите на осемнайсетгодишни девици.

— Някой видя ли те? — попита тя, чувствайки отговорността, която носеше като защитница на репутацията на племенницата си.

Хенриета я погледна объркано и за миг сърцето на Моли Фиск като че спря да бие. Каква глупачка.

— Опитай се да си спомниш — настоя тя. — Срещна ли във фоайето някой, който би могъл да те познае? Или по стълбите? А в коридорите?

— Струва ми се, че не…

В мозъка на Моли вече се въртяха всевъзможни извинения. Все пак беше неделя сутринта. Набързо погледна към дрехите на племенницата си. Тя поне беше проявила благоразумието да се облече прилично. Синята й утринна рокля и малка шапка биха били напълно подходящи за ходене на църква или на неделно училище. „Можеше да е отивала към неделното училище, за да научи децата на някоя молитва“ — размишляваше мълчаливо Моли. Разполагаше с достатъчно влияние, за да накара местното общество да повярва в подобна невероятна история.

— Добре, надявам се да си права — отвърна рязко тя. — Всички важни особи естествено са все още в леглата си. Само работническата класа става толкова рано. Колкото до това, че лейди Флора била в стаята на Адам, тя е доста необикновена жена и мъжете намират този вид умни жени за особено интересни — завърши със замислена физиономия тя.

От съпруга си беше чувала само най-големи хвалби по неин адрес.

— Лесно е да се разбере какво вижда Адам Сер в лейди Флора. Тя е красива, богата и необикновена. Клара ми каза, че отказала ръката на повечето от най-видните ергени в Англия, както и на няколко от Европа.

— Откъде знае тя? — попита кисело Хенриета, подразнена от доказателствата за привлекателността на съперницата й. — Не ви вярвам.

— Една от братовчедките на Клара Локууд е омъжена за един баронет от графство Съри. Та съпругът на братовчедка й е някакъв далечен роднина на лорд Холдейн. И ако лейди Флора е все още мома на двайсет и шест, а не на двайсет и три години, това, скъпа моя, е единствено по неин избор. Както и странният й интерес към индианския начин на живот. Човек обаче никога не трябва да задава въпроси във връзка с ексцентричното поведение на богатите аристократи — колкото по-рано разбереш това, толкова по-добре за теб. А на благородниците, притежаващи богатства като граф Холдейн, лейди Флора и обектът на нежния ти интерес — граф дьо Шастлю, трябва да се гледа като на стоящи много над правилата, управляващи останалите простосмъртни, колкото и особено да ни се струва поведението им. Разбираш ли ме, Хенриета?

— Не! Татко също печели много пари, както и чичо Харолд, а ние съвсем не сме над правилата.

— Спомняш ли си, когато баща ти покани президента на вечеря?

— Разбира се. Мама накара да сменят декорациите на цялата къща.

— Е, та баща ти е приятел с президента, защото е много влиятелен и богат бизнесмен. Но можеш ли да си представиш президента Джонсън на вечеря у твоя шапкар?

— Лельо Моли! Та как би се съгласил?

— Точно така. По същия начин аристократите са посвоему особени и ценени, така както е ценен президентът или баща ти в света на бизнеса. Само че влиянието на аристократите се дължи не само на парите им, а и на техния произход. Това обаче не може да се купи и точно поради синята си кръв те заемат по-особено място в обществото. С това се съобразява дори и законът. Те правят това, което им харесва, и ако Адам Сер и Флора Бонам са решили да останат цял месец в хотелската стая, не остава друго, освен да им пожелаем приятно прекарване. А когато решат да я напуснат, тогава ще видим какво можем да направим, за да предизвикаме интереса на Адам към теб.

— Тя няма да остане дълго, нали — попита замислено Хенриета, а смръщеното й лице се разтегна в усмивка.

— Разбрах, че лейди Флора заминава за Юкатан в края на лятото. А в тропиците има какви ли не ужасни болести и трески.

— Тя може да умре! — възкликна въодушевено Хенриета.

— Това наистина е възможно — съгласи се леля й не така ентусиазирано, но с не по-малък интерес по въпроса.

Откакто съпругата на Адам го беше напуснала окончателно преди известно време, тя беше започнала да гледа на него като на прекрасна партия за племенницата си. За разлика от повечето по-малки синове на благороднически семейства, изпратени от роднините си в западните части на Америка, докато отзвучат породените от тях скандали в Европа, Адам Сер притежаваше огромно богатство. Той не беше просто по-малкият син, който се стремеше единствено да уреди живота си в някое имение в Англия или Франция. Той беше по-малкият син на един много богат херцог или по-точно понастоящем беше по-малкият брат на един много богат херцог.

— Така че, както виждаш — продължи с разумните си доводи Моли, — трябва само да изчакаме Флора Бонам да си тръгне. Ти си едно привлекателно осемнадесетгодишно момиче. Кой мъж не би бил привлечен от теб?

— Прекрасно! Вече е юли. След около месец Адам ще бъде само мой. Мислиш ли, че ми е ядосан, задето нахлух така в апартамента му?

В гласа й неочаквано се прокраднаха нотки на благоразумие. Нещо типично за една разглезена дъщеря на богати родители — тя рядко си задаваше въпроси за мотивите на своето поведение.

— Защо да не му се извиня от твое име? Сигурна съм, че Адам ще разбере младежкия ти ентусиазъм.

— Наистина ли ще направиш това, лелче? Това би било божествено! О — плесна с ръце Хенриета, — нямам търпение да дойде краят на лятото!

Моли Фиск не беше глупачка. Разбираше, че Адам Сер може да има всяка жена, която пожелае както тук, така и в чужбина, но също така разбираше, че беше избрал Монтана за свой дом. Само че малко жени биха се съгласили да прекарат живота си на границата. Защо Хенриета да не бъде неговата жена, разбира се, с подкрепата на бащините й милиони? Защо не, наистина? В главата й отново започнаха да се въртят годежни планове.

— Така, няма да казваме на чичо ти нищо за всичко това, а в случай, че някой те е видял тази сутрин, искам от теб само да отричаш. Както и аз — добави тя, запазвайки историята за неделното училище за краен случай. Но засега нямаше защо да обърква Хенриета с допълнителни възможности. Тя беше едно не особено интелигентно младо момиче.

— Била си тук при мен и двете сме закусили рано. Ще говоря и със слугите. Така. Колко хубаво. Всичко е уредено.