Сюзън Джонсън
Чист грях (21)

Глава двадесет и първа

Когато в осем часа влакът потегли, Адам си позволи да въздъхне облекчено. Хенри беше доложил, че не е виждал никакви следи от Изолда, а насаме каза на Адам, че не е забелязал да натоварват ковчег в товарните вагони. И двете възможности бяха трудно допустими, но не и невероятни. Утрото беше слънчево, но все още не бе станало горещо. Конете и конярите се бяха настанили във вагона-конюшня, Люси и Флора играеха на карти, мисис Ричардс нареждаше хранителните запаси в малката кухня. Беше напълно вероятно пътуването на запад да мине без никакви инциденти. Най-близкото бъдеще се очертаваше в доста приятна светлина. Младият мъж беше в изключително добро настроение.

При пристигането им на последната спирка имаше вероятност да се появят усложнения — Нед Сторхъм можеше да ги чака там. Дотогава той щеше да е научил за смъртта на брат си, но Адам вече беше телеграфирал на Джеймс и очакваше ескорт от хората му да ги придружи до имението.

„Четири дни във влака, още четири — по пътищата“ — мислеше той, застанал на платформата между двата си вагона. Ритмичният шум на колелата действаше успокояващо. Стигнеха ли веднъж до ранчото, щяха да бъдат в безопасност. Можеше да защити долината си от всякакви атаки.

— Татко, ела да играеш с нас — извика през отворената врата Люси. — Флора ми показва една нова игра.

— След минутка — отвърна Адам и погледна за последен път към местността, през която минаваха.

Гледката беше спокойна, пасторална — приятна промяна след случилото се през нощта. Най-после позволи на умората да достигне до съзнанието му. Господи, колко изтощен беше. Почти не беше спал през последните дни.

— Люси има твоя талант за картите — вдигна към него усмихнатото си лице Флора, когато той влезе при тях. — Вече знае всички правила, а играем едва от десет минути.

— Има добър учител — отвърна Адам и се отпусна на един стол до нея, като я гледаше с любов. — Обясни и на мен, и аз ще се постарая да направя така, че и за двете ви да стане по-трудно да спечелите.

Играха още половин час, докато от кухнята нахлуваше уханието от приготвящата се закуска. Очевидното щастие на Люси доставяше истинско удоволствие на Флора и Адам, а всеки от двамата усещаше ясно близкото присъствие на другия.

Очите им се срещаха над картите и те се усмихваха топло, интимно. А когато говореха, гласовете им звучаха тихо, задушевно. Частният вагон на младия мъж ги отделяше от останалия свят, защитаваше ги от нежелани компаньони, от показния блясък на висшето общество. Бяха изолирани, бяха като малко семейство. Непрестанният брътвеж на Люси звучеше като музика в ушите им.

— Радвам се, че се връщам в ранчото — каза Адам, докато Люси обясняваше картите на куклата Дий-Дий, гласът му казваше много повече, отколкото думите. — Никога не съм имал истинско семейство.

Очите му я гледаха нежно.

— А аз никога не съм имала семейство — прошепна младата жена.

Усмивката му беше пълна с обещания за безоблачно щастие.

— Вече имаш.

* * *

През същата нощ, когато Люси заспа, а мисис Ричардс и Хенри се оттеглиха, когато единственият звук, който се чуваше в тапицираната с плюш дневна беше ритмичното потропване на колелата, Адам погледна към седящата срещу него Флора и каза тихо:

— Започнах да гледам часовника още докато вечеряхме. Знаеш ли колко време е минало откакто спах с теб?

Младата жена кимна, внезапно останала без глас, чувствайки остро близостта му, обезпокоена от собственото си силно желание. Бяха сами и в същото време не бяха сами, а той й действаше толкова възбуждащо. Жегата беше голяма. Адам беше бос, облечен по домашному с бежови ленени панталони и бяла риза. Косата му беше хваната отзад.

— Да не би да се притесняваш от… — посочи с глава към затворената врата на спалнята той — … от близостта на стаите?

Тя поклати глава и прошепна:

— Малко.

Вълнението й беше очевидно.

— Никой няма да… ни пречи — каза тихо младият мъж.

— Заповед ли си дал?

Тя почервеня при мисълта, че любовта им може би беше станала предмет на обсъждане.

— Не. — А след малко добави: — Досега не съм те виждал в този нюанс на синьото. Роклята ти е прекрасна.

— Сара ми я купи. Каза, че мъжете обичали синия цвят. — Бузите й порозовяха още повече. — Не я носих тази вечер, защото… заради… искам да кажа… не бях…

Тя спря да говори, очевидно смутена и сведе очи под мекия изпитателен поглед на Адам.

— Нещо променило ли се е оттогава — попита нежно той.

Тя кимна и погледна към него, а когато заговори, гласът й потрепваше:

— Повече няма да играем, нали? Никакви флиртове, никакви връзки, започнали през лятото и приключени в началото на есента. Внезапно вече не се чувствам сигурна в…

— … доживотното ни обричане един на друг ли? — Той говореше внимателно, с умишлено безизразен глас.

— Откакто се помня все пътувам, Адам, — каза с тънък гласец тя. — Никога не съм се задържала дълго на едно място. — Флора несъзнателно мачкаше плата на роклята си. — Какво ще стане, ако моите изследвания, новите култури, пътуването започнат да ми липсват?

— Защо тогава да не пътуваме заедно?

Той говореше привидно спокойно, но я наблюдаваше напрегнато — вече бе имал съпруга, която предпочиташе да пътува сама.

Неспокойните пръсти на Флора спряха несъзнателното си движение.

— Няма ли да имаш нищо против?

Младият мъж се усмихна.

— Дори би ми доставяло удоволствие. Само че може би не веднага — добави той, — защото Нед Сторхъм за известно време ще се превърне в ужасен проблем, но след няколко месеца, най-много година, един от двама ни ще победи и тогава ще можеш да ме заведеш където пожелаеш.

— Толкова те обичам… — Очите й се напълниха със сълзи. — Мислех, че ще искаш да…

— … се откажеш от всичко ли? — Той бавно поклати глава. — Защо да те променям, когато се влюбих в силната, неукротима, талантлива жена, прекарала голяма част от живота си в опити да разбере връзката, съществуваща между всички хора на земята. Не се променяй. Просто ми дай възможност да взема участие в приключенията ти.

Флора скокна, хвърли се на коленете му, обгърна с ръце врата му и се притисна силно към него. Обсипа лицето му с целувки, като едновременно се смееше и плачеше и му казваше колко много го обича на езика на абсароките, някои думи от които беше научила от жените по време на престоя си в селото на Четиримата вождове.

Адам я притискаше към себе си с овлажнели от силните емоции очи. Някои от изпълнените с нежност слова му бяха познати до болка и го връщаха към далечните спомени от детството и майчината любов, други от тях бяха типични за влюбените. Всички те обаче бяха думи от езика на неговия народ, употребявани вече в продължение на столетия. И за първи път в живота си той разбра какво значи любов и доколко дълбока и истинска, и силна може да бъде тя. Като че най-после беше получил отговор на въпрос, който си бе задавал цял живот.

Тази нощ и на двамата всичко им се струваше ново. Любовта беше нова. Дадоха си сметка, че едва сега душата и тялото им бяха познали истинското блаженство. По-късно Адам написа думата „блаженство“ на запотения прозорец на купето, легна на гръб, поставил ръце под главата си и затаил дъх, прошепна:

— Представи си, че е написано с диаманти…

Флора игриво облиза палеца си и бързо написа същата дума на гърдите му, докато той й се усмихваше.

— Вече носиш печат, че си мой — каза беззвучно тя, отпусна се отгоре му и целуна хубавия му правилен нос. — Надявам се да бъдеш на разположение през следващото хилядолетие.

— За теб — винаги.

— Само за мене ли?

Това чувство за собственост беше нещо съвсем ново за Флора Бонам.

— Само за теб… — Той се усмихна. — Въпреки че скоро може да се задуша от жегата. Нека да отворя прозореца.

— Те ще ни чуят — каза шепнешком тя, като че останалите обитатели на купето наистина се опитваха да слушат.

— Всички спят. Колелата на влака вдигат такъв шум, че няма да се чуе дори изстрел. На твоята възраст би трябвало да си малко по-голяма и опитна.

Той се усмихна още по-широко като видя нерешителността, изписана на лицето й.

— Но щом не искаш, с радост бих се разтопил в името на любовта.

— Колелата наистина са шумни.

— Ще вдигна само малко прозореца.

— Колко малко?

— Само колкото да не накърняват твоята придобита напоследък скромност.

— Другите спални са толкова близко.

Младият мъж се усмихна отново.

— Няма да те карам да викаш.

Тя го сръга в ребрата.

Той я дръпна за къдриците.

Така започна безгрижната схватка. Адам отвори широко прозореца, след което двамата продължиха да се търкалят и да се боричкат, а той спря протестите й с такава страстна целувка, че не след дълго всички мисли за благоприличие се бяха изпарили от съзнанието й.

Свежият нощен въздух нахлу в малката спалня, погали разбърканото легло и обитателите му. С него навлезе и сладкото ухание на прясно окосена трева и детелина, а вечерната прохлада се смеси с все по-разгарящата се страст на двамата влюбени.

Струваше им се, че първата нощ, която прекарваха заедно след толкова дълга раздяла, надминаваше и най-смелите им мечти. Това беше великолепна нощ на нежност и утеха.

Освен това беше нощ, изпълнена с възбуда и страст.

Беше нощ на съвършена любов.

На зазоряване Адам заспа изтощен. Той потъна в съня само за части от секундата. Двамата с Флора разговаряха и когато тя се обърна за миг, за да вдигне падналата на земята възглавница и после отново се сгуши при него, той вече беше заспал.

Лежеше заровил лице в леглото, без възглавница или каквато и да е завивка. Ръцете обгръщаха главата му, тъмният му профил се открояваше върху белия лен, мускулестият му гръб я смайваше с излъчващата се от него сила. Беше разкрачил дългите си атлетични крака, а стъпалата му висяха от ръба на леглото.

— Ти си мой — прошепна младата жена, завладяна от необяснимо, но силно желание да притежава.

После се наведе и го целуна нежно.

Тя преплете пръстите си с неговите и измърмори:

— Аз съм тук.

На красивото му лице се появи лека усмивка и той притисна леко ръката й в дланта си.

* * *

Струваше им се, че обитават свой собствен, отделен свят, докато влакът се движеше все по на запад. Следващите два дни бяха изпълнени с мир, спокойствие и задоволство. Те не излязоха от вагона по време на нито една от спирките на влака, тъй като Адам не искаше да оставя никакви следи. Не знаеше дали Франк беше отишъл в Саратога сам или с другари. Искаше да остави възможно най-малко ориентири в случай, че някой се опита да ги проследи. В препълнената с народ чикагска гара обаче Люси забеляза продавачка на розова лимонада, която хвалеше на висок глас стоката си.

— Искам розова лимонада, татко! — възкликна момиченцето. — По-бързо, по-бързо, тя се отдалечава!

Всички се бяха настанили в малката всекидневна, чиито прозорци бяха широко отворени с надеждата това да намали голямата августовска жега и наблюдаваха блъсканицата по перона.

Адам отиде до прозореца и извика продавачката.

— Искам една голяма чаша, татко. Много обичам розовата лимонада — продължаваше да го увещава Люси.

Адам се усмихна, плати една голяма чаша с въпросната течност и я подаде на дъщеря си.

— Гледай! Има дори парченца лед. Така е още по-добре.

И момиченцето отпи голяма глътка. След още няколко хвалебствени коментара, Адам също опита от лимонадата. Флора отклони с усмивка поканата да отпие на свой ред, като посочи към чашата с леден чай, която мисис Ричардс току-що й беше донесла.

На здрачаване вече бяха излезли от гарата, от града, от околностите му и пътуваха отново насред дивата пустош, като се наслаждаваха на прекрасния, непрекъснато менящ се пейзаж докато вечеряха.

Малко след като приключиха с яденето, Люси повърна. Адам се притесни много, въпреки че външно не показа това и се опитваше да се успокои с мисълта, че тя сигурно беше яла нещо, което не й понася. Той обаче знаеше колко опасни са летните трески, особено за деца и стари хора. Отнесе Люси в спалнята й, сложи я в леглото и седна до нея, като хвана ръката й. Искаше му се да са по-близо до дома им, където въздухът беше чист и прохладен, макар да знаеше, че трябва да пътуват още шест дни, докато стигнат до тяхната долина.

По молба на момиченцето Флора прочете една приказка. Гласът на детето се беше превърнал в едва доловим шепот — смайващ контраст за тези, които познаваха нормалния й енергичен тон. Тя лежеше бледа и неподвижна в леглото си, черните й очи гледаха апатично, малката й ръчичка стоеше отпусната в дланта на баща й.

— Толкова съм жадна, татко — прошепна тя.

Всеки път обаче, когато й дадяха вода, тя я повръщаше почти веднага и на мръкване беше вече толкова безсилна, че не можеше да вдигне глава. Пулсът й беше отслабнал, кожата й беше студена, силни спазми парализираха от време на време крайниците й. Тя вече почти не отваряше очи, а кожата й беше суха, показател за общото изсушаване на тялото.

Адам стоеше до леглото, ужасен от невероятно бързото влошаване на състоянието на Люси, от необичайната й отпадналост.

— Трябва да спрем влака — каза с нетърпящ възражение глас той. Стомахът му се беше свил на топка от страх. — Имаме нужда от лекар.

— Ще накарам Хенри да съобщи на машиниста — каза Флора и стана от стола си до другия край на леглото.

Излезе почти тичешком от стаята, за да търси Хенри. Не беше посмяла да изкаже на глас подозренията си. Всички симптоми обаче показваха, че това е холера, а Адам и така вече беше полудял от тревога.

— Скоро ще намерим лекар — измърмори той, като погали нежно челото на дъщеря си. Студенината му го накара да изтръпне. — Татко е тук, до теб, лекарят ще знае, какво да направи, почти пристигнахме… — Гласът му се превърна в шепот. — А после се прибираме вкъщи…

Когато няколко минути по-късно Хенри се появи на вратата, младият мъж вдигна глава и попита притеснено:

— Колко остава?

— Четиридесет мили. Машинистът телеграфира лекарят да ни чака на гарата. Остава още половин час — отвърна със симпатия Хенри.

Той също беше разпознал холерата — беше се сблъсквал с нея прекалено често по време на дългогодишните си пътувания.

Адам кимна. Вниманието му веднага се насочи отново към дъщеря му — беше забравил всичко друго, освен страха за живота й. Драстичната промяна в състоянието й го ужасяваше и, навел глава, той безмълвно се молеше на Онзи-който-беше-създал-всичко и молеше духовете да го чуят, макар и да се намираше в толкова далечни земи.

„Нуждая се от помощта ти, Ах-бадт-дадт-деах, и от силата ти, за да спасиш детето ми. Тя е моето слънчице и щастие, сладката надежда на живота ми. Моля те, чуй ме през тази нощ, изпрати ми помощта си. Тя е толкова малка“ — шепнеше той.

Адам си спомняше ясно, като че беше днес, невероятната радост, която беше изпитал, когато бе поел за първи път дъщеря си в ръце. Клауди му я беше донесла само минути след раждането й и беше казала:

— Сега вече тя е ваша, господин графе. Заедно ще се погрижим да бъде щастлива, нали?

Очите на Люси бяха широко отворени и тя го гледаше през полупрозрачната белезникава пелена, която ги покриваше с толкова сериозен и замислен вид, че младият мъж си помисли, че може би беше разбрала думите на Клауди. И тогава той прошепна на розовобузестото бебе:

— Добре дошла в долината Аспен, Люси Сер. А Клауди не е права. Ти ще ни направиш щастливи.

Тя веднага се беше превърнала в център на живота му и той научи под строгото ръководство на Клауди как да я къпе, как да я храни и как да сменя пелените й. Когато я люлееше да заспи й пееше свои песни — люлчени песни на абсароките, които някога майка му беше пяла на него.

Той беше този, който чу първата й думичка — „кон“. Той беше този, който я подкрепяше, когато правеше първите си несигурни стъпки. И той я учеше да язди първото си пони, когато навърши две години. Тя го будеше всяка сутрин, правеше му компания по време на ядене, разказваше му уроците си. И го караше да се усмихва.

Не можеше да я изгуби.

Целият свят около него щеше да потъне в мрак.

Той свали обеците от ушите си и внимателно ги постави до възглавницата й.

— Спаси я, Ах-бадт-дадт-деах — прошепна той. — Тя е моят живот.

Флора не можа да сдържи сълзите си, когато видя как любимият й се отказва от талисмана, който го предпазваше от всякакви злини, за да спаси дъщеря си. Мъката му късаше сърцето й и тя изгаряше от желание да го прегърне. Вместо това обаче, младата жена стоеше безмълвна до вратата, тъй като не искаше да се намесва, знаейки, че сега Адам се намираше в някакъв свой свят насаме с Люси.

— Дишай, скъпа — прошепна Адам, надвесен над неподвижното тяло. — Не спирай да дишаш… добро момиче.

Той се взираше напрегнато в детето, сдържайки собственото си дишане. В този момент чаршафът се повдигна от едно почти незабележимо движение.

— Това е, момичето на татко — измърмори той.

Облекчението се усещаше ясно в дълбокия му глас.

— Дишай пак, така, добре… а сега отново… — продължаваше да настоява той, като че можеше със собствената си воля да накара дробовете й да поемат въздух.

* * *

Когато вагоните им бяха откачени от влака и закарани на една странична линия в Уокър, лекарят вече ги чакаше. Това беше висока, силна жена с решителен вид, която, щом видя синкавият цвят и сухотата на кожата на Люси, произнесе думата „холера“ без увъртания.

— Среща се доста често по това време на годината — съобщи безизразно тя. — Август и септември са най-тежките ни месеци в това отношение, но ако поддържаме абсолютна чистота, преваряваме водата и се погрижим момиченцето да задържи малко течности — продължи тя, увереността, с която говореше моментално подейства успокоително върху всички присъстващи, — най-много след седмица ще можете да продължите пътуването си.

Докато говореше, лекарката търсеше нещо в чантата си.

— Знаех си, че ги нося — възкликна тя, като измъкна някакъв бял прах и стъклена бутилка. — Съвсем малко опиум в това прахче ще облекчи болката и ще позволи на лекарството да остане в стомаха й — обяви тя. — Как се чувствате, мистър Сер? — попита тя. Гласът й звучеше спокойно, но погледът й беше внимателен, на опитен професионалист.

— Чудесно — отвърна Адам. — Особено сега — добави той, очевидно ободрен. — Значи сте сигурна, че лекарството ще…

— Тя е силно детенце, мистър Сер — прекъсна го сивокосата лекарка. — Много важно е засегнатите от холера да не са болнави. След няколко дни ще бъде много по-добре. Струва ми се обаче, че вие също се нуждаете от почивка.

— Люси е единственото ми дете.

Лекарката разбра прекрасно какво се криеше в отговора му.

— Щом задържи в стомаха си водата, която ще й дадем, можете спокойно да поспите — предложи тя. — Следващите няколко дни ще бъдат доста уморителни.

— Можете ли да останете тук, докато Люси се оправи? — попита Адам.

„Не каза «Кажете цената си», защото е достатъчно учтив, но очевидно това имаше предвид“ — мислеше Доротия Потс. Само един поглед към елегантно обзаведения вагон беше достатъчен, за да даде представа за богатството на собственика му. Без да се говори за вагона-конюшня до него. Или пък за хубавата англичанка, която беше представена само като лейди Флора Бонам, без никакви обяснения повече. Очевидно на тези хора не им липсваха средства.

— Мога да остана дотогава, докато не ме повикат други пациенти, но освен това трябва да продължавам да приемам в кабинета си, мистър Сер. Цялата околност лежи на моите ръце.

— Естествено, разбирам ви — отвърна учтиво младият мъж. — Ще бъдем благодарни на всяка минута от вашето присъствие тук.

Малко по-късно, когато Люси вече беше изпила лекарството си, без да го повърне и отново беше заспала, те насядаха в малката дневна, като обсъждаха принципното протичане на болестта.

— Първо ще се върне нормалният й цвят — каза доктор Потс. — Ще го забележим още утре. След още ден-два ще поиска да яде. Трябва да й дадете нещо съвсем простичко. И, без да искам да всявам тревога, мистър Сер — продължи лекарката, — но като съдя по вида ви, вие скоро ще се разболеете. Бас държа, че ви се повдига — каза тя, като го наблюдаваше с опитно око.

— Не мисля така.

— Не може да надвиете така лесно тази болест, мистър Сер. Нека да видя пулса ви.

След като го измери, тя съобщи:

— Искате ли да ви пратя помощници? Не след дълго вие също ще бъдете на легло. Няма да бъде лесно всичко да се поддържа в абсолютна чистота.

— Трябва да се грижа за Люси — отвърна Адам. Гласът му не издаваше никакви емоции. — Не мога да си позволя да се разболея.

Лекарката се усмихна.

— Както кажете, мистър Сер, но дъщеря ви най-вероятно ще спи спокойно през цялата нощ. А вие как се чувствате, лейди Флора — обърна се към младата жена доктор Потс.

— Все още съм добре. Мисля, че заразата може да се е пренесла от розовата лимонада, която купихме от някаква продавачка на чикагската гара. И Адам, и Люси пиха от нея — обясни тя.

— Тогава може би ще имате късмет и ще се отървете — заяви лекарката, — но стриктните хигиенни мерки са абсолютно задължителни. Карболова киселина, много вода и сапун, преварена вода за каквато и да е употреба.

— Ще бъда изключително внимателна — обеща Флора, която вече знаеше от опит значението на хигиената в подобен случай.

Двамата с баща й бяха останали известно време заедно с един от трите руски полка, лагеруващи край Самарканд през лятото на шейсет и пета, когато върлуващата холера беше отнела живота на хиляди хора. Командващият полка, в който бяха отседнали обаче, беше поставил постове, които охраняваха течащия през лагера им поток и не пускаха никой във водата. Водата за миене и пиене трябваше първо да се преварява от готвачите. Никой от хората му не се разболя, докато в същото време страшната болест отне живота на половината от личния състав на намиращите се в съседство други два полка.

Лекарката остана с тях до появата на Хенри, който доведе две болногледачки, препоръчани от доктор Потс — две здрави момичета от съседните ферми, които изглеждаха доста компетентни и опитни, така че Флора се почувства поуспокоена донякъде.

Адам настоя да остане до Люси докато дишането й се стабилизира. В полунощ той рухна, точно както беше предсказала лекарката.

Развитието на болестта му беше точно толкова бързо, както и при Люси и на сутринта вече беше загубил съзнание. Викаше Люси в кошмарите си, очевидно и в това състояние тревогата не го беше напуснала. Когато Флора хвана ръката му и му заговори, той успя да отвори очи и да прошепне със стържещ глас:

— Люси трябва да се прибере у дома.

— След няколко дни всички ще бъдем у дома — успокои го Флора. — Люси е много по-добре.

Не беше повръщала от вечерта и кожата й вече не беше толкова синкава.

— Трябва да пристигнем преди Нед — смотолеви младият мъж.

— Нед Сторхъм ли?

— Трябва да пристигнем преди Нед.

Той изглежда не я чуваше. Внезапно я погледна така, като че съзнанието му се беше прояснило.

— Как е Люси? Лекарката тук ли е?

— Състоянието й се подобрява — отвърна нежно Флора, въпреки че беше повторила вече неведнъж същите думи. — Доктор Потс е при нея.

— Добре.

Адам направи гримаса, тъй като конвулсиите обхванаха отново крайниците му, изохка дълбоко в гърлото си, звук на страдание, а после очите му се затвориха отново, победени от опиума, разпространил се в кръвта му.

Следващите три дни бяха подчинени на почти военна дисциплина и режим — дни на даване на лекарство и на течности, на краткотраен сън и безкрайно бдение, защото доктор Потс беше предупредила, че е възможно връщане на болестта. Ако излекуването не беше пълно, привидно оздравелите болни можеше да заболеят отново до три седмици след първата криза. Лекарката идваше толкова често и оставаше толкова дълго, колкото можеше. Местните момичета се грижеха за приготвянето на храната, за прането на дрехите, за къпането на болните. Младата жена разбра, че Адам започва да оздравява в утрото на четвъртия ден от престоя им в Уокър, когато той отвори очи, погледна към непознатата жена, която го къпеше и извика „Флора!“ със силен глас, който нямаше нищо общо с едва чутия шепот, превърнал се в синоним на холерата.

Флора се появи тичешком, а той каза учтиво „Извинете ни за момент“ на непознатата. Когато тя излезе от спалнята, Адам поотпусна чаршафа, който беше сграбчил и увил около тялото си и попита:

— Коя, по дяволите, е тази?

— Болногледачка. Виждам, че се чувстваш по-добре — отвърна с усмивка младата жена.

— Но не достатъчно добре за подобен шок — възропта той. — От сега нататък ще се къпя сам. Къде сме? Люси добре ли е?

Спомнил си за болестта на дъщеря си, той се опита да седне, но, отслабен от холерата, падна назад със стон.

— Жива ли е? — прошепна той. Резките движения бяха повече от това, което можеше да понесе измъченото му тяло. — Кажи ми.

— Абсолютно жива, скъпи и при това се чувства много добре. От вчера, когато реши, че е лежала достатъчно дълго, едва я удържаме далеч от стаята ти.

— Искам да я видя. — Гласът му беше изпълнен с копнеж.

Минута по-късно Люси влетя в спалнята на баща си, той се усмихна и разтвори ръце. Момиченцето отново имаше типичния за здравите деца розов цвят на кожата. То се усмихна весело и, разклащайки черните си къдрици, се хвърли в обятията му.

— То-о-олкова бях уплашена, татко, когато беше болен — оплака се тя, като се притискаше силно към него.

— Знам — прошепна Адам, стискайки здраво малкото й телце. — Първо ти се разболя и аз също бях уплашен.

Младата жена се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й — двете чернокоси глави, притиснати една към друга, малките ръчички, обгърнали здраво врата на Адам бяха наистина вълнуваща гледка. Тъй като самата тя обичаше баща й, можеше да разбере доколко зависима от неговата любов беше и Люси.

— Флора се е грижила за нас, каза готвачката — обяви момиченцето, като се обърна към младата жена и я озари с усмивката си.

С връщането на здравето се бе върнала и способността й отново да проявява буйно и шумно радостта си. След това добави с искрящ поглед:

— Трябва да се ожениш за нея, татко, и тогава ще можем да бъдем винаги заедно. Няма ли да бъде чудесно?

Усмивката на младия мъж погали Флора, безмълвното му послание беше предназначено единствено за нея.

— Наистина ще бъде чудесно — отвърна тихо той.

— Можеш да се разведеш — предложи момиченцето, спусна краката си от ръба на леглото и започна да ги люлее под воланите на нощницата си. — В Монтоя развеждат и Бен също е направил това или по-точно — го е направил. Вече не е разведен — подчерта тя, в случай че баща й не беше разбрал нейните обяснения. — Той е женен за готвачката. Така че защо и ти да не направиш същото, татко? — попита невинно тя, решила, че е намерила идеалното решение на въпроса.

— Идеята е добра, скъпа. Ще помисля по този въпрос.

— Гладна съм — обяви Люси и скочи от леглото, темата за развода беше изоставена поради по-важни причини.

Спря внезапно, очевидно спомнила си за принципите на доброто поведение.

— Искаш ли да ядеш нещо, татко? Готвачката направи шоколадов кекс и лекарката каза, че мога да си взема малко парченце, след като изям всичката супа.

Шоколадовият кекс съвсем не беше по вкуса му в този момент. Това, което привличаше Адам най-вече, беше чаша вода.

— Може би по-късно — отвърна той, като се усмихна при познатата картинка, която се разкриваше пред очите му — подскачащата от крак на крак Люси. — А сега тичай да се насладиш на закуската.

— Ти определено започваш да оздравяваш — каза младата жена след излизането на детето. — Как се чувстваш?

— Почти достатъчно добре за шоколадов кекс — отвърна с усмивка той, а след това добави по-сериозно, — не знам как да ти се отблагодаря за помощта. Това е било истинско изпитание за теб.

— Болногледачките свършиха повечето работа.

— Толкова си скромна — каза нежно той. — Кога спа за последен път?

Тя вдигна рамене.

— Спах.

— Не съм привикнал на това, знаеш ли. Ти ни глезиш.

Подпряна на вратата, сложила една от престилките на мисис Ричардс върху скъпата си рокля, Флора се усмихна леко:

— Всеки би сторил същото на мое място.

„Не — помисли си той. — Изолда би побързала да се качи на някой кораб още при първите признаци на болестта.“ Тя никога не бе седяла с дъщеря си, дори когато беше здрава. Децата я отегчаваха.

— Не, не би сторил — каза тихо той. — Много съм благодарен и съм много щастлив, че те намерих — добави с нежен глас Адам.

— Двамата се намерихме един друг — отвърна усмихната младата жена. — С малко помощ от татко и от леля Сара.

— Енергично семейство — пошегува се той.

— Вярваме в резултатите.

— В такъв случай по-добре да оздравявам по-бързо — произнесе провлечено Адам.

* * *

На следващия ден състоянието на младия мъж се беше подобрило дотолкова, че започна да се оплаква от наложената му диета от леки супи, мляко и брашно.

— Мисля, че доктор Потс беше истински ангел, изпратен от Провидението, но тя вероятно има други пациенти, които се нуждаят от нея повече от нас — рече натъртено той, като погледна критично към купата си с каша от брашно. — Днес, като се върне от прегледите в кабинета си, ще й благодаря. Добре би било Хенри да отиде в града, за да осребри банков чек, с който да покрием разходите около болестта ни. — Той бутна настрани купата. — Наистина човек трябва да е болен, за да яде това. Предполагам, че в града няма да намерим ребра от бизон — каза с усмивка той.

По поръка на Адам, Хенри се зае със задачата да предупреди управата на гарата, че на другия ден възнамеряваха да се присъединят към сутрешния влак. За щастие лекарката обяви, че вече са достатъчно здрави, за да могат да продължат пътуването си. Флора имаше чувството, че те така или иначе щяха да тръгнат, каквото и да беше мнението й. Малко след пет на другия ден, точно когато слънцето започна да позлатява небето, отново бяха на път.

Така те се движеха с два дни след Изолда, която също пътуваше на запад. Графиня дьо Шастлю имаше няколко причини да иска да се върне в Монтана, но нито една от тях не включваше развода.

Един от товарните вагони на същия влак, в който се беше разположила Изолда, пренасяше ковчега с тялото на Франк Сторхъм. Междувременно Нед яздеше на юг, за да прибере останките на брат си от гарата.

Джеймс и граф Холдейн пристигнаха в Шайен, но там в хотела намериха телеграма, която предупреждаваше, че тези, които очакваха, ще се забавят поради заболяване. По-късното пристигане увеличаваше вероятността Нед Сторхъм да пристигне на гарата преди Адам.

Джеймс се надяваше да не се стигне до открита конфронтация още там.