Винс Флин
Мръсни афери (53)

ГЛАВА 52

Министър-председателят Голдберг преди никога не се бе чувствал в по-голяма безизходица. По-лошо беше и от войната Йом Кипур, когато го бяха обкръжили сирийските сили и го обстрелваха с артилерия, докато ушите му започнаха да кървят. Тогава той заповяда на командирите да задържат позициите, додето бъде предприета контраатака. Не беше спал три денонощия. Той и хората му се сражаваха с превъзхождащите ги сирийски части в кървавата битка при Голанските възвишения. Най-накрая дойдоха подкрепления и контраатаката все пак беше предприета. Израелската армия отблъсна сирийците извън границите на страната и стигна на един хвърлей разстояние от Дамаск.

Тогава Съединените щати и Съветският съюз се намесиха и се опитаха да разделят и успокоят воюващите страни. Голдберг никога нямаше да забрави урока от 1973 година — да не се доверява на арабските си съседи при никакви обстоятелства. Бяха нападнали вероломно на най-светия за тях празник. В първите три дни от войната арабите буквално смазаха евреите, а когато израелската армия се прегрупира и отблъсна както сирийците, така и египтяните, онези се развикаха за международна намеса. Първо предприеха коварно нападение, а после се разхленчиха за мир. И естествено си искаха земите обратно, макар че във войната бяха загинали хиляди израелци.

Под натиска на арабите, предизвикали петролно ембарго, Съединените щати принудиха Израел да се оттегли и да върне голяма част от териториите, завзети във войната, която евреите не бяха започнали първи. Колко пъти на света трябваше да му се доказва, че на арабите не бива да се вярва? Голдберг беше много разочарован, че политическите лидери в Европа отказват да разглеждат проблема обективно. Дълбоко се натъжаваше от факта, че въпреки перипетиите и несгодите, които неговият народ беше преживял на този проклет континент, те не желаеха да се притекат на помощ на Израел. Голдберг искаше само сигурно място за своя народ. И за капак на всичко, освен че трябваше да си има работа с палестински атентатори самоубийци и с предубедени държавни глави, сега беше принуден да търпи недоволните и в собственото си правителство.

Беше уморен. Години наред бе крачил начело на войниците и бе влизал пръв в битките. Вече не притежаваше същата енергия. Предвид скоростта, с която се развиваха събитията, много вероятно беше още тази седмица да му поискат вот на недоверие. Не стига че ООН и голяма част от членовете на кабинета настояваха да понесе отговорност за клането в Хеброн, ами сега някой беше убил палестинския посланик в Ню Йорк.

Един от помощниците на Голдберг му беше разказал накратко за убийството по време на закуска. Първоначалната му реакция беше страх и разочарование. Първият човек, за когото се сети, беше Бен Фридман, шефа на МОСАД. Цял ден се беше питал дали Фридман е способен да проведе такава скандална операция. И отговорът бе положителен. Министър-председателят би предпочел проблемът сам да отшуми. И без това имаше достатъчно кръвопролития в палестинско-израелския конфликт. Смъртта на посланика щеше да се забрави бързо, но за нещастие всичко вървеше към влошаване. В Америка още беше рано, но заради важността на случая президентът Хейс или държавният секретар Бърг със сигурност щяха да са будни и да чакат на телефона уверение, че Израел няма нищо общо с покушението.

Голдберг се изкушаваше да зарови главата си в пясъка, но подобна постъпка щеше да бъде глупава и не му отиваше на характера. Той се нуждаеше от истината и Фридман трябваше да му я разкрие. После щеше да реши какво да каже на американците. Прокара трепереща ръка по оредялата си бяла коса и погледна часовника на стената. Наближаваше два и половина следобед. Фридман закъсняваше, което не го изненадваше. Шефът на МОСАД идваше и си отиваше когато си поиска.

Няколко минути по-късно Фридман най-накрая се появи. Изнервеният премиер го чакаше зад бюрото си. Фридман знаеше за какво го викат. Той беше главният заподозрян за убийството на посланик Али. За разлика от министър-председателя шефът на МОСАД беше облечен по-неофициално, с риза с къс ръкав и панталон. Както винаги, ризата не беше запасана в панталона, за да скрива трийсет и осем калибровия револвер, който Фридман носеше в кобур отзад на кръста.

Никога не излизаше без него.

Той бавно се отпусна на един стол срещу бюрото. Отчаяното изражение на лицето на приятеля му не остана незабелязано за него.

— Давид, не ми изглеждаш добре.

Голдберг поклати глава.

— Това е битката на живота ми.

Фридман изтълкува тези думи като преувеличение на политик, който е загубил надеждата да бъде преизбран.

— Не е страшно — отвърна безизразно.

Голдберг изгледа самоуверения шеф на МОСАД и у него се надигна гняв.

— Може би не си забелязал, Бен, но в последно време кабинетът ми се разпада. ООН крещи, че иска да изпрати инспектори в Хеброн, а след случилото се в Ню Йорк снощи вече няма съмнение, че ще приемат резолюция.

— Кажи им да си заврат резолюцията в…

Голдберг удари с юмрук по бюрото.

— Няма да мога да им кажа такова нещо — извика той, — защото вече няма да съм министър-председател! Благодарение на теб ще съм сдал поста много преди да пристигнат първите инспектори.

— Преувеличаваш.

— Преувеличавам ли? Напротив. Ти ме забърка в тази каша с твоите слепи фанатични действия в Хеброн!

— Не ме обвинявай мен във фанатизъм. Единствената причина, поради която те избраха, беше, че израелският народ искаше човек, който да му бъде фанатично предан.

— Не беше необходимо да затриваш целия проклет квартал!

— Напротив, беше! — извика Фридман. — Помниш ли Фалид ал Дин? Изпратихме ракета точно в колата му, а той се измъкна. Не можех да позволя подобна грешка да се повтори.

— И затова унищожи целия квартал!

— Дяволски си прав, унищожих го! Това е война!

Голдберг измъчено въздъхна:

— Знам, че е война, но трябва да се съобразяваме и с други фактори.

— Като например?

— Като съюзниците ни.

— Имаш предвид съюзниците ни, които бомбардираха Дрезден и Токио и хвърлиха атомни бомби по Хирошима и Нагасаки? — По погледа на Фридман си личеше, че е напълно убеден в благородството на каузата си. Много пъти досега бяха водили този спор и, общо взето, мненията им съвпадаха. — Войната е грозна, но понякога спасява повече живот, като се води по-брутално. Трябва да изгоним всички палестинци от Окупираните територии и да не им позволяваме да се връщат, докато и последната голяма арабска държава не подпише мирен договор с нас… и проклетата международна общност да върви по дяволите!

— Знаеш много добре, че няма достатъчно политическа воля, за да се предприеме подобна операция.

— А защо не?

Голдберг беше ядосан на себе си, че се оставя да го манипулират. Фридман отново показа, че е готов на всичко, за да постигне своето. „Може би — каза си Голдберг — няма да се поколебае да стигне дотам, че да ме провокира аз да го нападна.“ Той изгледа сурово шефа на МОСАД и се запита докъде би стигнал, за да осъществи целите си. И сам знаеше, че би стигнал много далеч.

— Погледни ме в очите и ми кажи каква беше ролята ти в смъртта на палестинския посланик.

Някои хора се обиждат лесно, но не и Бен Фридман:

— Нямам абсолютно нищо общо с убийството на Али.

Голдберг искаше да открие нещо издайническо в тона и поведението на приятеля си.

Но след секунда-две разбра, че е безсмислено. Беше виждал този човек да лъже много пъти и винаги беше така спокоен и невъзмутим, както когато казваше истината.

— МОСАД замесен ли е в смъртта на представителя?

Фридман поклати глава.

— Може да съм луд, Давид, но още не съм оглупял. Защо ще убивам палестинския представител в ООН, докато се намира в Америка? Али беше долнопробен разбойник, облечен като дипломат. Почти всеки месец си идва в Рамала. Ако исках да го убия, щях да намеря по-лесен начин, с по-малък отзвук.

Тези думи обаче оказаха противоположен ефект върху Голдберг. Министър-председателят помисли, че с това оправдание Фридман иска да се измъкне. Разумните хора щяха да намерят оправданието за логично и да повярват в него. Голдберг беше сериозно разтревожен. Ами ако един от най-близките му сподвижници подготвяше зад кулисите разпалването на война?

Фридман усети, че Голдберг не му е повярвал.

— Кълна ти се, Давид, нямам нищо общо с това. Вече говорих с директора на ЦРУ Кенеди и тя смята, че убийството на Али може да се дължи на провала на една сделка. — Шефът на МОСАД малко преиначаваше истината, но сметна, че е необходимо.

Голдберг го погледна скептично.

— Каква сделка?

— Али бе замесен в търговията с оръжие.

— Търговия с оръжие?

— Да. — Този път министър-председателят като че взе думите му за чиста монета и Бен остана доволен.

— И американците са знаели за неговата дейност?

— Да, както и французите, англичаните, германците, руснаците и още доста разузнавания.

— Бих искал да видя досието на Али незабавно и да дадем на американците всичко, което знаем за него.

— Вече се върши.

Голдберг се поуспокои.

— Да допуснем, че имаме достатъчно късмет и ни повярват, че не сме замесени в убийството на Али, но това едва ли ще ни помогне много за Хеброн. При сегашните политически настроения ООН със сигурност ще гласува за изпращането на инспектори днес или най-късно утре.

— Да накараме Съединените щати да се опънат.

— Няма да успеем.

— Тогава просто няма да пуснем инспекторите.

Голдберг вече беше обмислил този вариант и го беше обсъдил с най-близките си политически съветници.

— Не мога. Ще е равносилно на политическо самоубийство. Кабинетът ми ще се разпадне и ще получа вот на недоверие само за двайсет и четири часа.

Фридман знаеше, че събеседникът му е прав, но не възнамеряваше да се предаде толкова лесно. Беше стигнал до извода, че има само един вариант на действие, когато навън се разнесе гръм. Двамата с министър-председателя скочиха и отидоха до прозореца тъкмо когато в далечината последва втора експлозия.

Броени минути по-късно в кабинета на премиера заваляха доклади. Трима атентатори самоубийци се бяха взривили в интервали само минути един след друг. Двама в Западен Йерусалим и един в Тел Авив. Още не се знаеше колко са жертвите и какви са щетите, но се очакваше да са големи. И на трите места бяха изпратени екипи за бързо реагиране, които трескаво претърсваха районите за други бомби. Членовете на Бригадите на мъчениците имаха един нов трик — да залагат допълнителни взривни устройства, които да избухнат по-късно и да убият лекарите и санитарите, притекли се на помощ на жертвите.

Фридман сграбчи Голдберг за лакътя и го отведе в ъгъла, за да не ги чуят сътрудниците на премиера.

— Това е твоят шанс!

— Как това може да бъде мой шанс?

— Изпрати там армията и обяви комендантски час в Хеброн. Огради целия район и остави другото на мен. Когато инспекторите от ООН пристигнат, ще имат достатъчно доказателства за бомбената фабрика. Ще спреш критиките в твоя кабинет и ООН ще се успокои.

Голдберг помисли малко и кимна. Това беше единствената възможност. Водеха война, а на война истината не винаги помага.