Винс Флин
Мръсни афери (49)

ГЛАВА 48

Дейвид беше репетирал точно осем пъти. С нищо не се отличаваше от другите жители на Ню Йорк. Качи се на Парк Авеню, изпълнен с решимост и вдигнал яката на шлифера, за да скрие лицето си и да се предпази от мартенския студ. Пешеходците бяха малко, но улиците далеч не бяха пусти.

За разлика от Йерусалим обаче тук едва ли го следяха в момента. Имаше малка вероятност ФБР да е по петите му и още по-малка — МОСАД да го е проследил до Америка, но Дейвид беше убеден в уменията си да заблуждава преследвачите. Не, сам беше. Беше видял репортаж за клането в Хеброн. Бен Фридман си мислеше, че го е убил. Разрушението в Хеброн беше толкова голямо, че беше необходимо време, преди да извадят всички трупове.

Що се отнасяше до американците, те непрекъснато гонеха арабски студенти от страната за просрочени визи. Дейвид вече два пъти беше сменил документите си за самоличност и сега пътуваше с френски паспорт. Билетът му в първа класа на полета Ница-Париж-Ню Йорк беше купен с карта на „Американ експрес“ на името на титуляря на паспорта. Сега се казваше Шарл Урийо, специалист по сливане и поглъщане на компании, който според легендата трябваше да се срещне с ръководството на „Джей Пи Морган“. Прикритието не беше много надеждно. Ако го арестуваха и ФБР провереше документите, веднага щяха да разберат, че са фалшиви. Паспортът и кредитната карта бяха само за да може лесно и безпрепятствено да влезе в Америка, без да предизвиква подозрение.

Тази част от плана му беше сравнително лесна. Западният бряг гъмжеше от търговци на оръжие и срещу достатъчно пари в брой можеше да се намери почти всичко. Дейвид никога не купуваше прекалено големи или екзотични неща. Предпочиташе да взима от руснаците. Те бяха алчни и все още можеха да си държат езика зад зъбите.

Вкарването на оръжията в Съединените щати беше минало малко по-трудно. Търговците, занимаващи се с внос-износ, бяха известни по целия свят с това, че не задават много въпроси. Дейвид беше натоварил на кораб един контейнер с килими до склад във Филаделфия. Стоката прибра през януари. Сред килимите, разглобени на части, бяха скрити два пистолета и руска снайперова пушка със заглушител ВАЛ. Оръжието стреляше с деветмилиметрови тежки куршуми с дозвукова скорост, които можеха да пробият стандартна бронежилетка от разстояние четиристотин метра. Според информацията, с която разполагаше Дейвид, неговата цел нямаше да носи на себе си такива тежки и неудобни неща. Мишената му имаше причина да празнува довечера и нямаше да си слага бронежилетка, за да вечеря в любимия си ресторант.

Когато пресече Шейсет и пета улица, Дейвид погледна надясно.

Половин пресечка по-нататък се намираше сграда с решетки и стоманени мрежи на всички прозорци. На тротоара отпред имаше синьо-бяла караулка, в която можеше да се побере само един човек. Полицаите дежуреха непрекъснато, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Дейвид обаче знаеше, че подобни мерки са предназначени да пазят от досадници и демонстранти. Истинската охрана се намираше в сградата.

Бяха го канили вътре като гост по най-различни поводи. Къщата принадлежеше на Мисията на постоянния наблюдател на Палестина в Организацията на обединените нации. Палестинският представител беше приятел на Дейвид или по-точно — негов бизнеспартньор. Посланик Хамед Али беше другар от детството на Ясер Арафат. Постът беше даден на Али като награда за неговата преданост и себеотдайност за Арафат. Той беше на седемдесет и пет години, пушеше без мярка и кашляше. Ясно беше, че не му остава още много да живее. Това помогна на Дейвид да успокои донякъде съвестта си. Както и фактът, че в младежките си години Али сам беше причинил доста смърт и разрушения.

Поради неспособността си да събира данъци и такси палестинската власт зависеше до голяма степен от чуждестранни помощи и пожертвования. Дейвид беше доказал голямото си значение, като лично връчи на посланик Али четвърт милион долара само за първите три месеца на годината. Али често се оплакваше на Дейвид, че да си посланик, е много скъпо занимание.

Дейвид отвори сметка за посланика в неговия любим ресторант — „Ла Гулю“. Един от най-изисканите нюйоркски ресторанти се намираше само на две пресечки от резиденцията на посланика. Дейвид бе узнал, че днес Али ще вечеря там. Беше говорил с него по-рано през деня. Поздрави го за обръщението му в ООН и му намекна, че трябва да го отпразнуват. Али се съгласи и го покани да вечерят заедно с неколцина негови приятели в „Ла Гулю“. Дейвид отклони поканата. Оправда се, че трябва да лети за Западния бряг.

Али беше заявил пред Общото събрание на ООН, че за да има траен и реален мир в Близкия изток, световната организация трябва да се намеси. Той осъди непредизвиканата с нищо атака на израелските агресори срещу палестинските граждани и настоя ООН да проведе пълно разследване. В отговор на израелските твърдения, че броят на жертвите е силно преувеличен, Али прочете списък на независими журналисти и сътрудници на благотворителни организации, които съобщаваха за над сто убити.

Веднага щом Али свърши, на трибуната се изправи израелският представител и увери събранието, че като суверенна държава Израел може и сам да проведе разследването. Той посъветва Али в бъдеще да разполагат фабриките си за производство на бомби в по-малко населени места, за да няма такива кръвопролития. Арабските делегации освиркаха тези думи.

Следващ се изказа френският представител Жусар, който призова за цивилизованост и благоприличие. Накрая той обеща, че истината рано или късно ще излезе наяве. Тъй като погледите на световната общност били отправени към Хеброн, Франция щяла да си сътрудничи с другите постоянни членове на Съвета за сигурност, за да се разбере какво в действителност се е случило. Когато Дейвид свършеше довечера, ООН щеше да е на крачка да се намеси много сериозно. А веднъж щом изпратеха международни мироопазващи сили, скоро щеше да се стигне и до образуването на палестинска държава.

Дейвид прекоси Шейсет и шеста улица и погледна към извисяващия се над него колос. Арсеналът на Седми полк, внушителен архитектурен паметник, е разположен между Парк Авеню, Лексингтън Авеню, Шейсет и шеста и Шейсет и седма улица. Зданието е построено през деветнайсети век като казарма на Първи нюйоркски полк, изпратен да се бие в Гражданската война.

В масивната сграда по-късно беше разквартирувано подразделение на Националната гвардия, но сега в нея се помещаваха женски приют, различни местни и щатски социални служби, един ресторант, няколко неправителствени организации и фирма за кетъринг, която можеше да обслужва в тези помещения едновременно няколко хиляди души.

Дейвид се заизкачва по стълбите зад един мъж приблизително на неговата възраст.

Нито за секунда не забравяше какво носи под шлифера. Когато влезе в сградата, първото, което му направи впечатление, беше глъчката, идваща от голямата зала. Не си направи труда да провери. Днес вече беше прочел обявление, че тук ще провежда среща някакъв стар училищен випуск от Бруклин.

Зави наляво и стигна до края на коридора, покрай изпокъсаните и избелели полкови знамена, покрай асансьора, и пое по стълбите. При всичките си предишни идвания ни веднъж не се беше натъквал на други хора по стълбището. Което беше малко странно, като се имаше предвид окаяното състояние на асансьора и фактът, че в тясната метална кабинка трябваше да се возиш заедно с някой душевноболен или наркоман.

Той се качи до последния етаж, но продължи нагоре, докато стигна до една заключена врата, водеща към покрива. Тук спря, включи радиостанцията в джоба си и си сложи миниатюрна слушалка с телесен цвят на ухото. Зашифрованото устройство беше настроено на честотата, която използваше личната охрана на посланика. Заслуша се. В момента никой не говореше и той погледна часовника си. Беше 7.21. Резервацията на Али беше за седем и половина, но той почти винаги закъсняваше с поне пет-десет минути.

Дейвид извади шперц и се залови за работа. Ключалките не му създаваха никакви проблеми. След като отвори вратата, той излезе във вечерния здрач. Залепи тиксо на езика на бравата и остави тежката метална врата да се затвори. Изправил се високо над блещукащите светлини на града, спокойно запали цигара.

Прозорците на няколко по-високи жилищни сгради гледаха към Арсенала. Ако някой от обитателите се взреше навън, щеше да види само един от многото закоравели пушачи, отдал се необезпокояван на порока си. Дейвид бавно се приближи към старовремската бойница, стърчаща на югозападния ъгъл. Огледа съседните сгради за нежелани наблюдатели. Дотук добре.

Беше отработил всичко с математическа точност. На Али му трябваха от осемдесет и три секунди до три минути и четирийсет и осем секунди да стигне пеша от резиденцията до ресторанта, в зависимост дали го хващаха, или не светофарите на Лексингтън, Парк и Медисън Авеню. Дейвид имаше достатъчно време. Отнемаше му само двайсет секунди да сглоби пушката, петнайсет, ако побързаше. Щеше да почака първо да тръгнат. Ако някой случайно го наблюдаваше, не искаше да го види с оръжие в ръка и да повика ченгетата.

В 7.29 часа Дейвид чу в слушалката познатия глас на един от бодигардовете на Али. Онзи оглеждаше улицата пред резиденцията. Дейвид си пое дълбоко дъх и за пореден път си напомни значимостта на каузата. За да се постигне мир, понякога трябва да се прибегне до война. Повтори си сентенцията още веднъж. Хора като Али, Арафат и Фридман никога нямаше да се съгласят да се постигне истински мир. Щеше да е необходим огромен натиск от страна на международната общност, а Америка трябваше да играе първостепенна роля. Тя бе единствената страна, която можеше да принуди Израел да седне на масата за преговори и да даде на палестинския народ държава. След тази вечер приливната вълна щеше да набере още по-голяма скорост и размери.

Вторият бодигард съобщи, че посланикът излиза. Дейвид не знаеше колко души ще са с него и кои ще са те. Или пък дали срещата с гостите ще е в ресторанта. В тази си част планът трябваше да е максимално гъвкав. Стартира хронометъра на часовника си, дръпна за последно от цигарата и я изгаси в стената на бойницата. Добре запознат с техниките на американските следователи, той сложи фаса в найлонов плик и го мушна в джоба си. Щеше да остави колкото се може по-малко улики на ФБР. От другия си джоб извади чувалче с ориз и го постави в отвора на бойницата. То щеше да подобри баланса на пушката, а и така нямаше да останат следи от металната цев върху камъка.

Разгърна шлифера си и извади дебелата черна цев. Вкара я в гнездото и я извъртя на деветдесет градуса, докато изщрака и се застопори. После дойде ред на оптическия мерник с десетократно увеличение и на пълнителя с двайсет патрона. Разгъна ложата, издърпа затвора назад и вкара един от специалните деветмилиметрови патрони.

Погледна хронометъра. Двайсет и девет секунди. Постави тежката пушка в отвора на каменната бойница. Подобно на средновековен стрелец, заел позиция на върха на замък, той се приготви да убие врага. Провери огневото поле в посока югозападния ъгъл на Парк Авеню и Шейсет и пета улица. Той сам беше настройвал и прострелвал пушката в един парк на два часа път от града. Беше изключително точен с нея на разстояние до триста метра. Един по-добър стрелец сигурно би могъл да постигне задоволителни резултати и на петстотин метра, но на Дейвид такива големи дистанции не му бяха необходими. Тази вечер мишената щеше да е само на сто четирийсет и пет метра от него.

Трудността се състоеше в това, че Али щеше да се движи и около него щеше да има много хора. Дейвид отново погледна часовника си. Минута и половина. Посланикът се появи. Сигурно ги бе хванал светофарът на Лексингтън Авеню. Дейвид огледа улицата с невъоръжено око. Първо видя бодигардовете — вървяха няколко крачки напред и разчистваха пътя.

Както и очакваше, един от тях спря на червено. Дейвид отново долепи око до окуляра и се прицели в мъжа. После завъртя пушката на изток и скоро откри това, което търсеше. Посланикът застана точно зад бодигарда. Дейвид изруга. Али беше с жена! Държеше го за ръката и го закриваше!

Светна зелено и групата тръгна да пресича Парк Авеню. Един бодигард отпред, другият отзад, а Али и жената — по средата. Дейвид запази равен ритъм на дишане и отпусна китката си, докато проследяваше групата. Когато стъпиха на тротоара на другата страна на улицата, той взе окончателно решение. Не беше дошъл толкова отдалеч, за да си тръгне с празни ръце, но нямаше да убива и жената, която не познаваше. Бързо премести кръстчето на мерника върху главата на бодигарда отзад.

Натисна спусъка и пушката подскочи съвсем леко, когато тежкият куршум излетя от дебелата черна цев. Той моментално зареди нов патрон и се прицели във втората си цел. Мъжът пред Али все още вървеше, без да съзнава, че другарят му е бил прострелян смъртоносно и вече пада на земята. Дейвид отново натисна спусъка, куршумът отново попадна в целта.

Нов патрон беше зареден в цевта и Дейвид потърси с мерника следващата си цел. Али направи още две крачки и чак тогава разбра, че нещо не е наред. Жената направи две и половина крачки, преди да забележи как мъжът пред нея пада. Именно тази половин крачка беше достатъчна на Дейвид.

Али се обърна, огледа се назад за помощ от другия бодигард. Когато осъзна, че е останал без защита, посланикът се ужаси. Преди да реагира по какъвто и да било начин, Дейвид натисна спусъка за трети път и изпрати последния куршум в главата на първостепенната мишена.