Винс Флин
Мръсни афери (47)

ГЛАВА 46

Рап никога досега не си беше правил труда да разгледа Овалния кабинет по-подробно. Обикновено го викаха, посочваха му къде да седне, а после си тръгваше веднага след като свършеше разговорът му с президента. Този път, тъй като отказа да седне, той започна да се разхожда из помещението и да разглежда различни произведения на изкуството, докато чакаше Хейс.

Болеше го, като знаеше, че Анна в момента е на долния етаж. Докато пътуваха от Ленгли насам, той разказа на шефката си своята версия на случилото се снощи. Айрини отвърна, че е пропуснал да направи най-важното — да каже на Анна, че съжалява.

Мич сподели, че се разкайва за поведението си.

Да, съжаляваше, че е наранил чувствата на жена си, но в края на краищата тя не се беше омъжила за служител в рекламна агенция. Трябваше да очаква, че могат да го ранят. Кенеди на свой ред подчерта, че очаквано или неочаквано, раняването му не променя факта, че според Анна тя е можела да загуби съпруга си, на когото се е врекла да посвети живота си. Кенеди попита Рап как би се чувствал той на нейно място, ако бяха стреляли не по него, а по Анна.

При мисълта, че може да загуби Анна, той изстина. Трябваше да намери начин да й се извини. Може би дори щеше да получи състрадание заради синината на окото.

Рап изучаваше един портрет на Томас Джеферсън, когато в кабинета влезе Валъри Джоунс. Незнайно защо, беше ухилена до уши. Мич я виждаше за първи път такава.

— Добро утро, Айрини — каза тя.

— Здравей, Вал.

Джоунс се обърна към Рап:

— Как си, Мич?

Рап не отместваше поглед от портрета. С Джоунс не се понасяха. Всъщност не можеше да се сети за друга жена, която така да не харесва.

— Бил съм и по-добре — измърмори.

— О… много лошо. Откъде ти е синината на окото?

За щастие в този момент влезе президентът.

— Извинете ме, че закъснях — каза Хейс, остави подвързана с кожа папка на бюрото си и протегна ръка за поздрав към Рап. — Мич, отново спаси положението. Свърши страхотна работа във Филипините.

— Благодаря ви, сър.

Президентът забеляза синината.

— Напечено ли беше там?

— Не съвсем. — Рап сви рамене.

— Май доста те боли.

Рап поклати глава.

— Не… не много. Било е и по-зле.

— Да, сигурно е така. Е, сядай. — Хейс му посочи канапето срещу Кенеди и Джоунс. — Трябва да обсъдим някои неща.

— Предпочитам да стоя прав, сър.

Хейс го изгледа озадачено.

— Гърбът ми, сър. Ако седна, няма да мога да стана после.

— А, разбирам. Както искаш… — Президентът се разположи пред камината. — В единайсет часа държавният секретар и главният прокурор ще дадат съвместна пресконференция, на която ще обявят за заведеното дело срещу помощник-държавния секретар Петри и посланик Кокс.

Рап беше изненадан. Очакваше президентът да протака няколко седмици, след което случаят да бъде потулен.

— Това е добра новина, сър.

— Предадоха ми, че господин Макмахън е арестувал посланик Кокс и е на път за Щатите.

Рап кимна.

— Точно така. На персонала на посолството беше обяснено, че посланикът трябва спешно да се прибере заради неприятности в семейството.

— Добре. Съветът за национална сигурност заседава в съседната зала. Ако още настояваш, уговорих да присъстваш на ареста на помощник-държавния секретар Петри.

— За нищо на света не бих го пропуснал.

Хейс поклати доволно глава и се обърна към директор Кенеди:

— А сега за проблема, с който нещата не са така розови… Какви ги вършат, по дяволите, в Израел?

— Работя по въпроса, сър. — Директорът на ЦРУ извади от куфарчето си една папка, отвори я и подаде на президента лист хартия. — Това е списъкът на терористите, убити при атаката.

Хейс си сложи очилата и се зачете.

— Мили Боже! Това сериозно ли е?

— Според мен да, но ЦБТ в момента проверява имената чрез други източници.

Президентът се изправи и с листа в ръка закрачи из кабинета.

— Какъв е броят на загиналите? — попита след малко.

— ЦБТ прави опити да установи и това; палестинците казват, че са над сто.

— Възможно ли е?

— Допускаме.

— Но те винаги надуват цифрите!

— Този път може и да казват истината.

Хейс продължи да изучава списъка.

— От тези сто души колко са били терористите?

— За момента смятаме, че цифрата е между двайсет и четирийсет, но това е само предположение.

— Ами историята за бомбената фабрика, която Израел пробутва?

— Не издържа на проверката. Имаме спътникови фотографии и прехванати радиосъобщения. Имало е първична експлозия, за която не успяхме да установим откъде е била предизвикана. Взривът е разрушил къщата, в която според нас се е провеждала срещата. Последвала е серия от други експлозии.

— Те от какво са били причинени?

— Изглежда, от изстреляни от хеликоптери ракети.

— Изглежда?

— Хората от Отдела за разчитане на снимки твърдят, че хеликоптери „Апачи“ са изстреляли ракети „Хелфайър“.

— Я чакай малко! Фридман ти каза, че хората му са разбрали за срещата и тогава е изпратил хеликоптери, които са изстреляли две ракети. Ракетите са предизвикали вторична експлозия, която е вдигнала във въздуха половината улица. Така ли е?

— Така ми каза, сър.

— А сега ти твърдиш, че е имало първична експлозия, която не сме могли да засечем, и че са последвали няколко експлозии, причинени от ракети „Хелфайър“.

— Да.

— Колко ракети?

— Шестнайсет.

— Шестнайсет?

— Боя се, че да.

— Защо толкова много?

— Нямам представа.

— Попита ли го?

— Не, не съм, сър. Исках да го обсъдя първо с вас.

— Подай ми телефона — посочи Хейс защитения срещу подслушване телефон на бюрото си.

— Сър, бих искала да направя малко повече проучвания, преди да се опълча срещу него.

Хейс не беше склонен да прояви търпение.

— Палестинският представител в ООН ще се обърне към Асамблеята днес и ще поиска от световната организация да проведе разследване. Тази сутрин ми се обади саудитският посланик, за да протестира против клането на стотици невинни граждани. — Хейс стисна юмруци. — Тази работа няма да им се размине просто така. Мога да накарам нашия представител да забави гласуването в Съвета за сигурност до края на седмицата, но няма да можем вечно да отлагаме. Трябват ми истински отговори и трябва да знам какво са намислили израелците. Трябва да съм наясно и какво знаят съюзниците ни. Ако от Тел Авив ни лъжат, много вероятно е да го разберем не само ние.

— Още сега ще се заема, сър.

— А Фридман — процеди президентът — или да играе по правилата, или ще прекратим споразумението и ще му помахаме за сбогом.

Кенеди кимна и си напомни, че сега не е време да проявява несъгласие с президента.

Изобщо взаимоотношенията с Фридман криеха потенциална заплаха. Хейс можеше да се обади на израелския министър-председател и да поиска от него Фридман да бъде свален от поста главен директор на МОСАД, но дори и да представеше конкретни доказателства, искането му вероятно щеше да се отхвърли. Бен Фридман имаше досиета с компромати за всеки един политик в Израел. Тя подозираше, че ако го притиснат до стената, Фридман ще прибегне до тези досиета. Нямаше нещо, което той не беше готов да използва, ако то щеше да предпази или него, или страната му.

— Ще разберем какво се е случило действително там, сър — отвърна Кенеди твърдо.

— Хубаво. — Президентът се обърна към Рап: — А от теб, Мич, искам лично да се поинтересуваш. Ти познаваш Фридман както никой друг в Ленгли. Искам да разбера защо ни лъже и искам да знам как предлагаш да постъпим с него.

— Да, сър. — Рап имаше някои идеи, но за да ги избистри, трябваше първо да направи известно проучване. Но и сега беше уверен в едно. Бен Фридман бе фанатично предан на страната си и без значение дали е притиснат, или не, никога нямаше да се предаде.