Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Executive Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Ера“, София, 2003

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 24

Изглеждаше, че ще спрат в Хеброн. В над петдесетгодишната история на държавата Израел Хеброн винаги беше играл роля на междинен град. Тук бе Гробът на Авраам — пророк, еднакво почитан от мюсюлманите, евреите и християните. В центъра на Хеброн живееше общност от ортодоксални евреи, но те наброяваха по-малко от хиляда души и трябваше да бъдат охранявани от гарнизон на Израелските сили за отбрана.

Палестинците се дразнеха дори само един евреин да живееше в града им и многократно през последния век се бяха опитвали да решат проблема с недотам хуманни методи. Теренът беше подходящ за градски партизански бой — тесни улици, които се виеха по склоновете, многоетажни каменни сгради с плоски покриви. Израелските войници стояха далеч от града, защото знаеха, че ако влязат, съществува голяма вероятност да не се върнат.

Дейвид изобщо не се изненада, че срещата ще се състои тук, на територия, контролирана от палестинците. Сблъсъкът му с Рашид на паркинга му беше подействал отрезвяващо. Ако Рашид и хората му разбираха от нещо, то беше грубата сила. Те бяха станали очевидци как набиха шефа им. Наби го по-млад от него мъж, който, ако се съди по факта, че ще участва в срещата, беше важна клечка.

И все пак Дейвид не им даде много време да реагират, докато гледаха зяпнали окървавения Рашид да лежи в безсъзнание на пода. Той им изкрещя да не се туткат и се качи в бялото израелско такси. Мъжете се поколебаха.

— Оставете го! — заповяда им той. — Когато разкажа на Мохамед Атва какво е направил, Рашид ще ви е благодарен, че сте го зарязали тук.

Те се подчиниха. Името на Атва, шефа на Палестинското общо разузнаване, всяваше ужас у палестинците. За службата за сигурност се знаеше, че изтезава и убива безжалостно всеки, заподозрян в сътрудничество с евреите. Атва беше човекът, наредил Дейвид да бъде разпитван и измъчван.

Дейвид погледна през прозореца на колата. Движеха се по тесните улички на Хеброн. Беше се стъмнило, а те вече не бяха в израелското бяло такси. Да се возиш в подобна кола в Хеброн, бе равносилно на това — да се разходиш из Харлем с куклуксклановска качулка. Бяха се преместили в жълто палестинско такси.

Направиха остър завой и рязко спряха. Група маскирани младежи веднага обкръжиха колата. Носеха най-различно оръжие — от руските АК 47 до американските М 16. Четирите врати бяха рязко отворени и маскираните наредиха на всички да слязат. Дейвид отново беше претърсен за предаватели. Един от въоръжените пристъпи напред и понечи да вземе куфарчетата, но Дейвид го спря с жест. Постави куфарчетата върху багажника и ги отвори. При вида на новичките стодоларови банкноти мъжете загубиха ума и дума. Елегантно облеченият непознат очевидно беше някой много високопоставен.

Дейвид затръшна куфарчетата, преди пазачите да се опомнят. Демонстрирайки нетърпение, той грабна куфарчетата и се сопна на младежите да не го бавят повече. Онемели от вида на милионите, те го преведоха през барикадата и му помогнаха да се качи в задната част на един микробус. Колата потегли с вой на гуми.

Шест пресечки по-нататък спряха пред триетажна къща. Двата края на улицата бяха барикадирани със спрени автомобили. Безпокойство обзе Дейвид за миг, но после видя колата, която търсеше. Мерцедесът беше паркиран срещу буса, от другата страна на улицата. Дейвид си отдъхна. Бронираната кола принадлежеше на Мохамед Атва.

Стиснал куфарчетата, той излезе от микробуса и тръгна към къщата. Изведнъж товарът му се стори много тежък, ръцете му отмаляха. Всичко сякаш се развиваше на забавен каданс. Погледна надолу, към напукания тротоар, а после бавно вдигна глава към двамата маскирани мъже, застанали пред синята дървена врата с олющена боя. Мъжете махаха и казваха на Дейвид да побърза, но той изобщо не ги чуваше. Сам не забеляза кога се озова във вътрешността на сградата.

Беше пълно с хора. Въздухът беше пропит с дим, гласовете бучаха. В стаите отляво се вихреше банкет с печено агне, шашлик, пилета. Мъж на средна възраст, който оглавяваше Комитета за народно освобождение в Газа, тъпчеше баклава в устата си и кимаше ентусиазирано пред шефа на „Отряд 17“. В ъгъла други двама сърбаха арабско кафе и явно обсъждаха нещо сериозно. Единият бе шефът на сигурността в „Ислямски джихад“, другият не му бе познат. Дейвид усети как гърлото му пресъхна и се стегна. Това беше кулминацията на цялата прецизна, търпелива и упорита подготовка. Сякаш се намираше в някакъв сън.

Обърна глава надясно и видя голям телевизор. Предаваше програмата на „Ал Джазира“, но, изглежда, никой не му обръщаше внимание. Около телевизора бяха подредени три големи канапета. Някои от разположилите се в тях мъже Дейвид познаваше. Никога досега не беше присъствал на подобна среща на върха в света на тероризма.

Имаше представители от Ивицата Газа, Западния бряг и поне един от Бейрут. Забеляза няколко нови лица от Бригадите на мъчениците и много стари физиономии от ООП и основния им съперник, „Хамас“.

Към него приближи Мохамед Атва. Дейвид се усмихна престорено и вдигна двете куфарчета във въздуха. Атва, началникът на Палестинското общо разузнаване, мъчителят на хиляди, се изправи на пръсти и целуна Дейвид по челото. Сетне, засиял от радост, се обърна и театрално размаха ръце:

— Той е тук! Нашият син се върна от богатите ни саудитски приятели!

Всички млъкнаха, след което помещението бе разтърсено от бурни аплодисменти. Присъстващите се усмихваха и кимаха одобрително. Това беше апогеят, връхната точка на неговия двегодишен тежък труд. Дейвид беше започнал от низините, изкачвайки се постепенно по стълбата на палестинската власт. Първата осигурена от него сума възлизаше едва на десет хиляди долара. Оттам нататък парите ставаха все повече и повече. Докато позициите му укрепваха, той все повече се сближаваше с Атва — истинската власт, стояща зад фиктивната. Човека, когото някой ден щеше да убие.

Дейвид знаеше, че за да има палестинска държава, на „Хамас“ трябва да бъде нанесен мощен и съкрушителен удар. Ислямските фанатици нямаше да се успокоят, докато не умре и последният евреин на тази земя. А дори и когато това станеше, щяха да са доволни само ако палестинската държава се управлява от радикални духовници, които да наложат строгия ислямски закон — шериата. И най-крайните членове на ООП изглеждаха като кротки дечица в сравнение с умопобърканите фанатици от „Хамас“.

Дейвид предпазливо беше посъветвал Атва да озапти „Хамас“, като им даде пари. Споразумението беше Дейвид да използва уменията си за набиране на средства, а Атва да предостави част от средствата за финансирането на терористичните операции на „Хамас“. Едновременно с финансовите възможности на Дейвид растеше и зависимостта на „Хамас“ от ООП. Действията на младия палестинец бяха толкова успешни, че Атва съумя да постави под крилото си и други групировки. Между тях бяха „Ислямски джихад“, Комитетът за народна съпротива и „Хизбула“.

Тази вечер щеше да бъде ключова за всички групи.

Атва пое едното куфарче от ръцете на Дейвид. Развълнуван, го отведе при канапетата и телевизора. Там отвори куфарчето и го показа на всички. После кимна на Дейвид да отвори и другото.

— Два милиона долара, приятели мои!

Стените отекнаха от десетки викове, възвеличаващи Аллах. Мъжете скочиха на крака и се запрегръщаха. Иронията да видиш тези хладнокръвни убийци да се държат така емоционално накара Дейвид да се усмихне едва доловимо. Какви идиоти! Не само че парите бяха фалшиви, но в куфарчетата се криеше и друга изненада за тях.

Атва остави куфарчето на масата, Дейвид също. Шефът на палестинското разузнаване се обърна към един от помощниците си, подаде му лист хартия и му обясни как трябва да се разпределят парите. После, във внезапен израз на чувства, сграбчи Дейвид в прегръдките си. Потупа го по страните като роден син и заяви, че се гордее с него.

Дейвид стоически изтърпя този акт на внимание.

— Нищо не съм направил — сви рамене.

— Напротив, напротив — вдигна показалец Атва. Сетне огледа стаята и се намръщи. — Къде е Хасан?

Дейвид се поколеба, но след секунда реши, че няма какво да губи.

— Трябва да поговоря с теб за това.

— Какво се е случило? — смръщи чело Атва.

— Не тук. — Дейвид махна на палестинеца да го последва.

Проправиха си път през тълпата. На всяка крачка младият мъж трябваше да спира, за да се ръкува или прегръща с присъстващите. Не му беше никак лесно, като си дадеше сметка, че възнамерява да ги прати до един на оня свят. Когато излязоха навън, Атва спря. На лицето му бе легнала сянка.

Дейвид посочи мерцедеса.

— Насам. — Заобиколи колата и се качи отзад.

Атва седна до него и когато вратите се затвориха, Дейвид едва чуто въздъхна.