Винс Флин
Мръсни афери (50)

ГЛАВА 49

Навън беше тъмно, вятърът зловещо виеше из залива. Рап застана пред голямото огледало в спалнята и внимателно свали превръзките от раната си. Белегът покриваше почти цялата му дясна част и се простираше надолу към крака. Лекарите искаха да полежи известно време, но и те, и той добре си даваха сметка, че няма да е толкова лесно. Продължаваше да взима антибиотици и да налага раната с лед, когато имаше време. Скоро щеше да заздравее. Навлече памучно долнище на анцуг и дебела фланелка и се отправи към кухнята.

Анна в момента беше на път за вкъщи и Рап се молеше да се е успокоила и да могат да поговорят за снощи без излишни емоции. Нямаше настроение да търпи крясъци. Цял ден беше мислил как е най-добре да постъпи. Да, определено беше прецакал всичко, но още имаше надежда. Анна знаеше за какъв човек се омъжва. Беше го виждала в действие и преди и й бе добре известно какви опасности крие професията му. А освен всичко останало баща й и двамата й братя бяха ченгета.

Потънал в мисли, Рап се зае с вечерята. Пътуването до Филипините беше минало успешно. Семейство Андерсън бяха живи и на път за вкъщи, за смъртта на двамата тюлени беше отмъстено, с генерал Моро бяха приключили, „Абу Саяф“ бяха бити на техен терен, а генерал Ризал беше поискал помощта на ЦРУ, за да се отърве от други предатели.

На един друг фронт обаче нещата не изглеждаха толкова добри. Напрежението между израелци и палестинци достигаше критична точка.

В ООН бяха в ход действия за изпращането на екип от независими инспектори, който да разследва събитието, наречено „Клането в Хеброн“. По телевизията показваха нови и нови кадри на спасители, които вадят малки телца изпод развалините.

Скандалът така се разрастваше, че дори няколко еврейски правозащитни групи протестираха срещу твърдата ръка на премиера Голдберг. Евреите бяха много чувствителни към убийството на жени и деца, а сега ги обвиняваха в извършването на едно от най-тежките престъпления в най-новата история. Като изстрадал народ те се чувстваха морално задължени да предотвратят нов Холокост и последното, което искаха, бе да ги винят за зверства, сравними с тези на нацистите през Втората световна война.

След като се върна от Белия дом, Рап отиде направо в Центъра за борба с тероризма на ЦРУ на приземния етаж на новата сграда, където спешно го въведоха при Джейк Търбс. Търбс зае мястото на Кенеди, когато тя стана директор на Централното разузнаване — ДЦР. Айрини го беше подбрала с одобрението на Хейс. Търбс беше ветеран от Лаос и Афганистан. Той беше един от малкото останали в Ленгли, които имаха реален оперативен опит. Сигурно затова Рап лесно се сработи с него.

Удивително как Търбс, агент единак от Луизиана, беше оцелял след толкова много чистки в Управлението. През деветдесетте години ЦРУ не се отнасяше много добре с оперативни офицери като него. Той беше като отломка от миналото и Рап подозираше, че е успял да се задържи в разузнавателната служба, защото не е вдигал много шум и защото си е водил тайни записки и е събирал неприятни подробности за началниците и политиците.

Мич знаеше със сигурност, че един от шефовете се е опитал да уволни Търбс. Онзи кариерист не харесал грубоватия стил на Търбс и искал да се отърве от него. След трийсет години кариера в службата Търбс бил уведомен, че трябва преждевременно да излезе в оставка. Джейк любезно отхвърлил настойчивото предложение. Шефът му казал, че няма избор. Търбс отговорил, че знае за тайната му любовница и че с удоволствие би разказал за нея на жена му и на момчетата от контрашпионажа. Шефът размислил, но явно това не било достатъчно за петдесет и три годишния ветеран. Той казал на началника си, че има двайсет и четири часа да напусне Управлението по собствено желание — или ще се прости с репутацията и със семейството си. На следващата сутрин шефът си подал оставката.

В момента Търбс също беше много разтревожен за ставащото в Близкия изток. Преди атентатите от 11 септември директорът на ЦБТ към ЦРУ беше сравнително анонимен. Но сега конгресмени и сенатори му се обаждаха често и настояваха да разберат какви опасности се задават на хоризонта и какво прави конкретно Центърът, за да ги предотврати. Търбс беше принуден да наеме шест допълнителни служители за свръзка между ЦБТ и политиците на Капитолия и различните правителствени отдели. Търбс споделяше мнението, че разузнавателната информация губи смисъла си, ако не бъде предадена навреме до държавните структури, които да вземат съответните решения въз основа на нея. Само че политиците не се вписваха изобщо в тази схема. Те обичаха да слушат само себе си и независимо колко пъти човек им кажеше, че дадена информация е секретна, винаги се намираше някой друг, с когото да я споделят. Жената, приятелката, колега без необходимите прерогативи… списъкът беше безкраен.

Имаше и някои редки изключения. Малка група сенатори и конгресмени умееха да си държат устата затворена. Те бяха и хората, които работеха в комисиите по разузнаването. Най-егоистично и самовлюбено в Капитолия разсъждаваха членовете на комисиите по правосъдието, финансите и отбраната. Но след като започна новата война срещу терора, малцина от тези опортюнисти успяха да влязат в комисиите по разузнаването, за да се възползват от удалия им се случай и да си вдигнат рейтингите.

Търбс следеше изкъсо тези хора и беше споделил притесненията си с Кенеди и Рап. Само днес беше получил две информации, толкова скандални, че не смееше да ги предаде на комисиите без одобрението на Кенеди. Айрини беше напълно съгласна с него и насрочи среща в Белия дом, за да уведоми президента. Първата информация се отнасяше за жестокото убийство на иракски генерал в Близкия изток и за фалшиви пари. Втората беше по най-неприятната тема за администрацията на Хейс — саудитците. Рап очакваше президентът да избухне, когато научи за какво става въпрос. ОПЕК се дирижираше от Саудитска Арабия и за да няма нова петролна криза и рязък скок на цените на бензина, американците бяха готови да изтърпят доста неща. Но всяко търпение си има граници.

Рап взе тенджера от шкафа, напълни я с вода и я сложи на котлона. Докато чакаше да кипне водата, той реши да провери дали не го е търсил някой.

Телефонният секретар беше записал две съобщения за Анна. Той сложи макароните във водата, отвори бутилка червено вино и се зае със соса. Шърли го наблюдаваше с любопитство. Кулинарните умения на Рап се ограничаваха до три-четири италиански тестени ястия и пържоли на скара. След като сложи соса да се вари, сервира за двама души на плота за закуска. Още няколко дни щеше да му се налага да се храни прав.

Анна си дойде тъкмо когато макароните станаха готови. Потупа Шърли, окачи палтото си в коридора и влезе в кухнята. Без да вдига поглед, остави на масата пощата, предимно рекламни листовки.

Рап прехвърли макароните в цедката и се обърна към жена си, която до този момент с нищо не беше показала, че го е забелязала.

Реши да се възползва от съвета на Кенеди:

— Скъпа, искам само да ти кажа, че много съжалявам за снощи. Не биваше да крия от теб толкова много. В бъдеще обещавам да ти казвам повече.

Анна сякаш изобщо не го чу. Преглеждаше пощата изключително съсредоточено. Косата й беше прибрана на опашка. Внезапно опашката се разлюля.

Мич беше озадачен, не знаеше докъде ще доведе тази игра. Всяка секунда мълчание го изнервяше.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита след малко.

Тя сви рамене и продължи да прехвърля писмата.

— Това не ми харесва — промълви най-накрая, без да се обръща към него. — Не обичам да излизам от контрол. Никой досега не ме е ядосвал така. Сама не мога да се позная.

Рап не каза нищо. Интуицията му говореше, че трябва да премълчи.

— Никога не съм познавала друг човек като теб. Никъде няма записани правила как да върви бракът, когато си омъжена за шпионин.

Рап се усмихна.

— Аз не съм шпионин.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя вдигна очи. — Ясно ми е, че не съм се омъжила за бизнесмен. Знам кой си, уважавам те и те обичам за всичко, което си направил за мен. Но и ти трябва да си наясно и винаги да помниш, че не си се оженил за безмозъчна кукла. Няма да водя отделен живот от теб. Трябва да знам с какво се занимаваш. Трябва да съм наясно. — Замълча, като видя, че лицето на Рап помръква. — Мич, противно на това, което си мислиш, умея да си държа устата затворена и съм сигурна, че не бих разкрила на никого никаква информация, която би застрашила живота ти.

— Ами националната сигурност?

— Аз не искам от теб да ми кажеш имената на информаторите на ЦРУ в Ирак! Искам да знам само какво правиш ти. Най-тежко е, когато да не знам къде се намираш и с какво се занимаваш.

Всичко това беше много странно на Рап. Беше прекарал целия си зрял живот, без да обяснява на никого нищо за професията си. Винаги беше разделял строго службата от личните си отношения. Мисълта да се открие на някого го побъркваше. И въпреки това сега му се стори, че думите й имат смисъл. Ако тя му кажеше, че незабавно трябва да замине в чужбина и не му дадеше никакво обяснение къде отива, колко ще се бави и какво ще прави там, сигурно и той би полудял от притеснение. Трябваше да намерят някакъв компромис.

— Напълно съм съгласен с теб, но трябва да разбереш, че няма да ми е никак лесно. По природа не съм много общителен.

Анна се разсмя.

— Знам, че не си, но щом си признаваш, битката е наполовина спечелена.

Усмивката на най-любимия човек му помогна да се отпусне и да се почувства по-добре.

— Тогава обещавам, че ще се постарая. Но и ти трябва да ми обещаеш, че няма да ме притискаш много. Съпруга или не… има неща, които не мога да ти казвам!

— А ти ми обещай, че повече няма да участваш заедно с командосите в акции.

Рап въздъхна и даде утвърдителен отговор. Анна и шефката му бяха прави. Макар че и в бъдеще щеше да попада в окото на бурята, бе глупаво и безсмислено да участва пряко в спасяването на заложниците. Това вече не беше негова работа.

— Обещавам. — Той протегна ръце и Анна се сгуши в обятията му. — Извинявай, Анна. Много съжалявам — прошепна в косата й.

— Знам, че съжаляваш. — Анна го целуна по брадичката. — Радвам се, че си отново у дома. Вече няма да ходиш никъде.

Рап реши да смени темата:

— Гладна ли си?

— Много.

— Сядай тогава. — Той премести едно от високите столчета до бара и наля чаша вино. Настърга пармезан и го поръси върху порциите макарони.

Тя обаче беше неумолима:

— Та какво трябва да направим, за да не се повтаря тази ситуация? Да не се забъркваш никога повече?

Рап не знаеше какво да отговори и реши да спечели време:

— С Айрини ще поговорим за това… ще изясним някои правила по въпроса — в какво мога и в какво не мога да се забърквам.

Анна отпи от виното.

— Знам, че не ти е лесно, скъпи, но ти си се жертвал достатъчно. Време е друг да те смени. Баща ми беше ченге трийсет години. Но не прекарваше цялото си време в ритане на врати и стрелба по лошите.

Може би беше права, но това не означаваше непременно, че трябва да е съгласен с нея. Ако действията във Филипините му бяха доказали нещо, то беше, че още не е готов да се откаже. Трябваше да измисли някакъв начин да уреди положението, преди да се е появила нова подобна задача. Или пак щеше да сбърка.

Анна се канеше да каже още нещо, когато иззвъня телефонът. Рап отиде до апарата и погледна екранчето. Обаждаха се от Ленгли.

— Рап на телефона… Господи, не говориш сериозно! Добре, идвам веднага. — И затвори.

— Какво има? — загрижено попита Анна.

— Някой току-що е застрелял палестинския представител в ООН.