Винс Флин
Мръсни афери (34)

ГЛАВА 33

Коулман и Уикър се бяха спуснали от планината без произшествия. После бавно, но сигурно си проправиха път през гъстата джунгла, за да се срещнат с Хакет и Стробъл. Пътят им отне два часа.

Последните трийсетина метра се наложи да пълзят. Благодарение на защитените срещу подслушване радиостанции „Моторола“ и прибори за спътникова навигация те все пак успяха да намерят добре замаскираните Хакет и Стробъл, без да ги карат да разкриват позициите си. Двамата бивши тюлени си бяха подбрали местенце сред излезлите на повърхността корени на голямо мангрово дърво. Изгледът им към лагера на „Абу Саяф“ беше идеален.

Когато Коулман стигна до скривалището, с изненада установи колко рехава е охраната и маскировката на противника.

В небето се извисяваше дим (вероятно готвеха!). Онези явно си хапваха, без изобщо да ги е грижа, че някой може да ги нападне. На пръв поглед Коулман не откри патрули по периметъра на лагера. Това беше поредното доказателство, че генерал Моро е получавал подкупи от терористите.

През бинокъла той изброи четири порутени навеса и две зелени палатки, подобни на тези в американската армия. Двама мъже бяха заети да укрепват единия от навесите срещу задаващата се буря. Завързваха допълнително парче син брезент. Цветът на брезента още веднъж доказваше, че противно на разузнавателните доклади тези бунтовници съвсем не са опитни воини. Коулман предположи, че това тук е някакво изоставено село. Той огледа системно всяка педя от лагера в търсене на семейство Андерсън. Провери всяка от палатките и всеки от навесите, но никъде нямаше и следа от американците. Това означаваше, че или вече са били преместени в друг лагер, или се намират в една от двете палатки. Дано да е второто, помисли си командосът.

Имайки предвид, че ги чака дълъг ден, Коулман нареди на Хакет и Стробъл да подремнат малко. В същото време изпрати Уикър да разузнае левия им фланг и също да потърси Андерсънови.

Когато Уикър се скри в джунглата, бившият командир на „Тюлен — Група 6“ се обади на Рап и започна подробно да му описва разположението на терена, временните постройки и силите на противника в лагера. Никой от двамата не изрече мисълта, която се оформи в главите им. Паднеше ли нощта, те щяха да проведат една от най-сложните и деликатни военни операции — спасяване на заложници. За разлика от повечето други типове бойни действия подобна акция изисква върховна концентрация. Необходими са върхови умения и прецизност, инак се рискува животът на заложниците.

Обширната полетна палуба на „Бело Ууд“ се разтресе от разбушувалата се буря. Застанал отстрани, Рап взе автомата MP 5 със заглушител, който лежеше заедно с още няколко върху един брезент. Подържа оръжието в ръцете си, за да почувства тежестта му, след което издърпа затвора. Провери цевната кутия и зареди патрон. Чу се тихо изщракване.

Пред него имаше осем картонени мишени в цял ръст. Той постави селектора на единична стрелба. Изобщо не обръщаше внимание на мъжете зад себе си. Насочи оръжието към мишените с увереността на стрелец, многократно повтарял тези движения. Изнесе десния крак напред, приведе се леко, прикладът беше опрян о лявото му рамо.

Корабът под краката му се люлееше, но той се прицели и натисна спусъка. Куршумът излетя от черния заглушител и десет метра по-нататък проби дупка в центъра на главата на мишената. Рап изстреля още два патрона и дупката стана по-голяма. После постави селектора на автоматична стрелба и започна да полива мишените с олово. Картонените силуети бяха подредени на разстояние от десет до петнайсет метра, но това не се отрази на точността на Рап. Когато свърши патроните, всичките осем глави бяха направени на каша.

Бързо презареди с нов пълнител с трийсет деветмилиметрови патрона. Този път стреля с една ръка и в движение. В допълнение към главите на решето станаха и гръдните части на мишените. Доволен от оръжието, Рап се обърна към Джаксън:

— Ще свърши идеална работа.

Лейтенант Джаксън, който бе изгледал представлението с повишен интерес, се усмихна:

— Никак не е зле.

— Фасулска работа. Мишените бяха неподвижни.

Рап тръгна към кулата. Джаксън го настигна.

— Искате ли все пак да ми кажете какво сте намислили?

— Тоест?

— Имам чувството, че няма да седите тук на кораба със скръстени ръце.

Рап продължи напред. Цяла сутрин подготвяше операцията. Вече беше минало пладне и нещата се развиваха добре. Коулман беше потвърдил, че Андерсънови са в една от армейските палатки, двата взвода тюлени бяха готови, проникването беше планирано в подробности, силите за поддръжка бяха на мястото си, оттеглянето също беше обмислено. Сега им оставаше само да чакат падането на нощта.

Рап трябваше да признае на себе си, че бойните действия го привличат, както операционната маса — хирурга. Никой не го караше да участва. Коулман и хората му бяха едни от най-добрите в света, както и Джаксън с неговите тюлени. Но Рап знаеше, че е по-добър от всички тях, взети заедно, и Коулман не би го отрекъл.

Ако не стореше всичко, което зависи от него, за да спаси семейството, никога нямаше да си го прости. Анна нямаше да го разбере, но не беше и необходимо. Това, плюс факта, че се намира на другия край на света, улесни взимането на решението.

— Да — отговори най-накрая той. — И аз ще дойда. — По време на оперативното планиране се прокрадна едно притеснение. Групата „Абу Саяф“, която държеше за заложници семейство Андерсън, не беше единствената бунтовническа партизанска формация на острова. Тяхното въоръжение едва ли беше същото, с което преди няколко нощи бе направена засадата срещу екипа тюлени. Едва ли зад нападението стояха те. Тази мисъл породи известна тревога у лейтенант Джаксън, тъй като неговият екип трябваше да извърши десант на острова сега. Като всеки командир и той не желаеше да изпраща хората си на смърт.

Оптималното решение беше групата да бъде вкарана в джунглата с хеликоптер. Тюлените трябваше да слязат там, където бяха позициите на Коулман и екипът му предната нощ. Рап обаче веднага изключи този вариант. Нито Джаксън, нито капитан Форестър знаеха истинската причина, поради която Коулман с неговите командоси се намираха на острова. И двамата си мислеха, че е заради семейство Андерсън.

Ако знаеха истината, и те щяха да стигнат до същия извод. А именно — че когато Коулман и неговата група бяха слезли от хеликоптера, най-вероятно бяха подплашили бунтовниците да преместят заложниците в друг лагер. Ако бунтовниците отново решаха да ги преместят, операцията трябваше да бъде отложена до разработването на нов план.

Коулман предложи да изпрати един от хората си по петкилометровия маршрут до брега, за да провери за засади преди десанта. Рап обаче отхвърли и този вариант без колебание. Той искаше приятелят му и неговите командоси да останат концентрирани върху целта. Ако терористите тръгнеха отново да местят заложниците, четиримата щяха да ги проследят. Освен това съществуваше неголям процент вероятност екипът да бъде разкрит от бунтовниците. Тогава всеки човек щеше да е от ключово значение.

Имаше и начин да се намали опасността при морския десант. Тази мисъл се въртеше в главата на Рап от няколко часа и сега той реши да я сподели с другите. Обърна се към Джаксън и го попита:

— Колко си висок?

— Метър и седемдесет и осем, защо? — озадачи се лейтенантът.

Рап го огледа от главата до петите.

— Седемдесет и девет килограма?

— Осемдесет и един.

— Добре. — Рап тупна Джаксън по гърба и добави: — Нали няма да имаш нищо против да ми услужиш с част от екипировката си?