Винс Флин
Мръсни афери (20)

ГЛАВА 19

Хеликоптерът на американските ВВС се устреми над спокойните, огрени от луната води на залива Лейте. Пред тях се простираше остров Динагат, мястото, където двама техни колеги бяха застреляни преди броени дни. Само един от мъжете в хеликоптера беше на редовна военна служба, но това нямаше значение. Тюлен се става за цял живот, тюленът не излиза в пенсия.

Коулман и хората му се бяха разположили край страничните врати на хеликоптера, по двама от всяка страна. Бяха седнали на ръба, краката им висяха във въздуха. Всеки от командосите се беше завързал с обезопасителни ремъци в случай, че на машината се наложеше да извърши рязка маневра. Всички бяха с очила за нощно виждане.

В допълнение Коулман се беше включил към вътрешната радиовръзка, за да комуникира с пилотите. Те докладваха за четири обекта, засечени с тяхната радарна система FLIR, които се приближаваха към острова от изток. Точно навреме.

За да замаскира по-добре проникването на групата, Коулман беше наредил хеликоптерите от „Бело Ууд“ да прелетят над острова, докато те се спускат. Големите „СН 53 Сий Стелиън“ щяха да минат малко по на юг от целта им, докато техният „Пейв Хоук“ щеше да се появи от север под прикритието на скалната верига. Коулман не се притесняваше, че могат да ги засекат с радар. Щяха да летят прекалено ниско, за да се случи подобно нещо. Проблемът беше, че когато слънцето изгрееше, те трябваше да са заели позиция на не повече от километър от лагера на генерала.

За тази цел хеликоптерът им „Пейв Хоук“ трябваше да ги свали по-близо до целта. Наблюдателите от полевия команден пункт сигурно нямаше да чуят бръмченето на хеликоптера в тежкия и влажен тропически въздух, но ако генералът решеше да изпрати разузнавателни групи, проблемът щеше да е значителен. Коулман не искаше да поема неоправдани рискове, когато можеха да се спуснат, без машината да каца.

Спокойните води под тях изчезнаха и бяха заменени от пясъчна брегова ивица. После дойде ред на джунглите. Коулман погледна надолу. Летяха толкова ниско, та му се стори, че може да се протегне и да откъсне листо от някое дърво. Хеликоптерът се заиздига над едно възвишение, използвайки усъвършенствания си радиолокатор за следване на релефа. Пилотът спокойно обяви, че остава една минута до спускането, когато машината се наклони наляво, а после и надясно, лавирайки през въздушните потоци.

Коулман си сложи кожените ръкавици, стегна ги добре и се хвана за тежкото дебело въже, което лежеше между него и Кевин Хакет. Пилотът обяви готовност трийсет секунди и поиска от бордовите стрелци да докладват. Мъжете от двете страни на машината огледаха района зад техните 7.62-милиметрови оръдия „Минигън“ и след миг докладваха, че всичко е чисто. Един по един хората му разкопчаха обезопасителните ремъци.

Сърцето на Коулман заби по-бързо, когато вертолетът започна да се снижава. Беше тренирал тези действия стотици пъти. Въпреки това беше виждал как опитни мъже загиват при спускане с въже.

В секундата, в която Коулман чу сигнала за тръгване от пилота, изхвърли края на дебелото въже навън и свали слушалките за вътрешна радиовръзка. После стисна въжето, оттласна се, придърпа го по-близо до гърдите си и отпусна хватката. Първите десетина метра падаше като камък, на последните три задейства специалното устройство и забави спускането.

Кубинките му нагазиха в потока и той се озова до коленете във вода. Отстрани се от въжето и „описа“ с цевта на заглушения MP 10 бреговете на потока. Очилата му за нощно виждане проникваха дълбоко в непрогледния мрак. В слушалката си чу как всеки от хората му се отзовава, след като докосне земята. Екипът бързо прекоси рекичката и се насочи към определеното място за сбор на източния бряг.

Хеликоптерът се завъртя на 180 градуса и след като въжетата бяха издърпани, се насочи обратно към океана. Обикновено въжетата се изхвърляха през борда, но при тази мисия нямаше време да ги събират и заравят. Трябваше да стигнат върха преди изгрев.

Проникването отне по-малко от десет секунди. Коулман и групата му незабавно поеха към целта си. Уикър поведе колоната, следван от Коулман, Хакет и Стробъл. До един бяха нащрек и за най-малкия знак, че не са сами. Първата им задача беше да изминат колкото може по-голямо разстояние от мястото на проникване.

Хеликоптерът на филипинската армия доближи острова от югозапад, докато изгряващото слънце хвърляше оранжев блясък над хоризонта. Рап седеше в задната част на машината „Бел UH 1 Хюи“ заедно с един полковник от Специалните сили от щаба на генерал Ризал. На Ризал не му хареса идеята да изпрати Рап в лагера на генерал Моро без придружител. Затова нареди с него да иде най-довереният му помощник, за да е сигурен, че на загадъчния американец няма да му се случи нищо.

Рап не гледаше с голям ентусиазъм на идеята някой непрекъснато да го наблюдава, но трябваше да признае, че ако нещата се объркат, щеше да е по-добре да има на разположение високопоставен филипински офицер от Специалните части. Ризал го беше уверил, че полковник Барбоза не е голям почитател на генерал Моро. Моро беше служил под командването на Барбоза и изпитваше подозрение към действията му. Доказателството, което Рап донесе със себе си, потвърди до голяма степен подозренията му.

За щастие полковник Барбоза не беше много приказлив. Рап пътуваше с него повече от два часа, но офицерът бе произнесъл само няколко думи. Качиха се на самолета на генерал Ризал в Манила малко преди четири сутринта и отлетяха за Суригао в централната част на Филипините. После се качиха на „Хюи“ за относително краткия полет до остров Динагат.

Рап проведе само два разговора по защитения си спътников телефон. И двата бяха с Айрини Кенеди. При единия потвърди, че Макмахън е готов да наблюдава посланик Кокс, а при втория — че екипът на Коулман е проникнал успешно. Дали бяха стигнали до уреченото място, или не още, той не знаеше. Мич можеше да се свърже директно с тях, но устоя на изкушението. Знаеше, че сами ще му се обадят и ще му съобщят каква е ситуацията, когато имат готовност. Планът беше Коулман да му звънне, щом заемат позиция.