Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Executive Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Ера“, София, 2003

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 12

Момичето седеше в ъгъла, завито в бял халат.

Дейвид обилно се потеше под черната маска. Сграбчи Хамза за крака и го издърпа на леглото. Девойчето хлипаше. Нямаше повече от десет години. Болката и кошмарът щяха да я преследват до края на дните й. Щеше да се пита къде е сгрешила, за да се отнесе съдбата с нея по този начин. В мюсюлманския свят с жените, извършили сексуален грях, постъпваха доста сурово.

Дейвид погледна бедното изплашено дете. Какво да прави с нея? Знаеше, че изобщо не трябваше да я развързва. Трябваше само да застреля Хамза в главата, да се оправи с двамата бодигардове и да изчезне. Ако се беше придържал към плана, вече щеше да е далеч оттук, в безопасност, отървал се от всички улики. Прислужницата щеше да пристигне на сутринта и да открие момичето, щяха да го откарат в болница. Всичко щеше да е наред.

Колкото и да му се искаше да повярва в благополучния край, Дейвид си даваше сметка, че далеч няма да е така. Прислужницата ще извика полиция, полицията ще открие мъртвия иракски генерал. Медиите ще разберат за случилото се и това малко невинно момиче ще бъде пометено от последвалата буря. Полицията и журналистите ще съобщят на родителите й, целият свят ще разбере, че момичето е било изнасилено. Макар и тя да няма никаква вина за това, ще я заклеймят и ще се отнасят като към прокажена с нея до смъртта й.

Дейвид нямаше да позволи това да се случи.

Майка му го водеше със себе си, когато посещаваше клиниките в бежанските лагери. Искаше синът й да види със собствените си очи мъката и терзанията на палестинския народ. Майка му беше удивителен човек.

Лагерите бяха благодатна почва за недоволството, корупцията и антисемитизма. Обвиняваха евреите за всичко. Те бяха злите алчни ционисти, отнели земята от палестинския народ. Пропагандата беше безпощадна, но майка му много предпазливо и обективно му преподаваше сложната история на конфликта между палестинци и евреи.

Обичаше да казва, че не е много достойно народът им непрекъснато да се оплаква, че са му откраднали земята. „Ако през четирийсет и осма ние бяхме спечелили войната, щяхме ли да позволим на евреите да задържат земята ни?“, задаваше му тя въпроса и винаги отговаряше: „Не. Арабските армии щяха да избият евреите до крак.“

„Евреите са расисти — повтаряше му още тя. — Но йорданците, египтяните, сирийците, иракчаните и саудитците не са по-различни. Евреите ни мразят, защото не сме им дали повод да ни обичат, но арабските ни братя нямат никакво оправдание за поведението си. Според тях ние сме по-низши. Те продължават да държат народа ни в бежанските лагери и да подклаждат омразата към евреите, за да извлекат изгода собствените им корумпирани правителства. Ние сме послушно оръдие, с което отклоняват гнева от себе си и го насочват към лошите евреи.“

Майка му не позволи омразата да вземе връх у него и да управлява живота му. Той никога нямаше да се превърне в хладнокръвен убиец. Именно затова не застреля Хамза и не остави бедното момиче на произвола на съдбата. Дейвид също като майка си беше уникален човек. Бе прагматик с хладен ум и горещо сърце. Щеше да вземе момичето със себе си. По-късно щеше да даде някакво обяснение и малко пари на баща й.

Завърза китките и глезените на генерала към леглото и се надвеси над него. Почти трийсет години генералът причиняваше болка на други хора, съсипваше човешки животи, потъпкваше мечти. Куршум в главата щеше да е прекалено голяма милост за него. Хамза трябваше да изпита страха, който бе вселил в душите на неизброимите си жертви. Дейвид искаше да види в очите на този човек истински страх. Извади ножа от кожения калъф и зашлеви генерала с опакото на дланта си. Челюстта на иракчанина увисна. Дейвид сграбчи езика му и го издърпа. Генералът се замята. Палестинецът го стисна по-силно и със светкавично движение отряза повече от половината от езика му.

Очите на иракчанина се изпълниха с болка и гняв. От устата му излезе стон на смъртно ранено животно. Бореше се с въжетата, опитваше се да се освободи, да схване какво се случва в момента. Последните му спомени бяха блажени и приятни, а сега лежеше завързан за леглото и някакъв маскиран мъж беше седнал върху гърдите му и размахваше парче месо пред лицето му. И сякаш това не беше достатъчно, устата му гореше от болка и мозъкът му не можеше да разбере откъде се е взела тя. По гърлото му се стичаше топла течност и той се задави, когато тази течност влезе в трахеята му. Обзет от паника, Хамза вдигна глава и се опита да каже нещо. Издаде някакви нечленоразделни звуци. Маскираният върху него държеше не парче месо, а неговия език.

Дейвид хвърли органа върху голите гърди на Хамза и бръкна в джоба си. Извади оттам няколко фалшиви доларови банкноти и ги размаха пред лицето на генерала. Не беше необходимо да му говори каквото и да било. Хамза веднага се сети. Дейвид смачка на топка няколко от новите банкноти и отвори с окървавения нож устата на генерала. Напъха парите, добави още. После се изправи. Остана така за миг, за да се наслади на страха на копелето садист. Погледна го и поклати глава с отвращение. Запита се дали касапинът на Саддам изобщо е помилвал някого през живота си. Дали някога е почувствал и грам вина. Разбира се, че не. Чудовища като Хамза са устроени по различен начин, нормалният човек не може да ги разбере.

Дейвид не изпитваше срам или вина по повод на това, което възнамеряваше да стори. Нито пък съжаление към Хамза. Хамза трябваше да умре мъчително, както се полага на палач. Дейвид разпръсна останалите стодоларови банкноти по леглото и се наведе над генерала. С едната си ръка стисна гениталиите му. Цялото тяло на иракчанина се тресеше от ужас. Дейвид направи рязко движение с ръката, с която държеше ножа. След секунди стоеше изправен с отрязаните тестиси на генерала в ръка. Поднесе ги пред ужасените очи на Хамза и ги пусна върху гърдите му. Помисли си дали да не го довърши, но се отказа. Едва ли някой щеше да влезе в стаята до сутринта, а дотогава Хамза със сигурност ще е умрял от загуба на кръв. По-добре беше да го остави да умре бавно, докато гледа безжизнените си полови органи, като в същото време не може нито да извика, нито да помръдне. Щеше да познае ужаса на своите жертви. Но дори и някой да влезеше по-рано, пак нямаше да е зле. Хамза щеше да прекара остатъка от живота си като кастриран глухоням идиот.