Винс Флин
Орион (47)

ГЛАВА 47

Капитолия, понеделник вечерта

Един многообещаващ ден се беше превърнал в пълен крах. Ханк Кларк седеше в тъмнината, в своето убежище на четвъртия етаж на Капитолия, с голяма чаша коняк и пура в ръка. Столът му беше обърнат към отворения прозорец, беше сложил краката си на перваза. Отвън нахлуваше студен въздух и се смесваше с топлината от радиатора. Още един пример на неефикасни действия на правителството. Пушенето беше официално забранено на всички федерални работни места, но хората, които пишеха законите, понякога предпочитаха да ги пренебрегват. Кларк издиша дим от голямата пура „Даймънд Краун Фигурадо“.

Комбинацията от никотин и коняк го унасяше. Съзнанието му кръжеше около мястото, на което толкова отчаяно искаше да се окаже. Мястото, в което алкохолът прояснява ума. Яснота, която беше трудно да се постигне и да се поддържа, но много лесно да се загуби от пиянското слабоумие.

Великите планове на сенатора бяха разбити на пух и прах. Сега той се опитваше да разбере как е бил надигран толкова драматично. Ходът на президента беше брилянтен. Рейтингът му щеше да се качи до осемдесет процента. Мич Рап още не беше национален герой, но когато пресата го проучеше подробно, щеше да се превърне в такъв. „Акциите“ на Кенеди също бяха скочили. В нея вече виждаха хладнокръвен професионалист в разгара на криза. Точно този тип човек, който ни трябва за шеф на ЦРУ. Никой на Капитолия нямаше да рискува кариерата си, за да се опита да се заяде с Кенеди или с Рап в този момент.

Албърт Ръдин беше достатъчно красноречив пример. Ако наистина имаше политик, с чиято кариера да е свършено, това беше Ръдин. Президентът го беше размазал като хлебарка. Този човек сякаш беше станал прокажен. До утре вечер нямаше да може да си намери маса и в „Бъргър Кинг“.

За нещастие Кларк познаваше Ръдин достатъчно добре, за да си дава сметка, че упоритото старо копеле няма просто така да се върне обратно в Кънектикът и да се пенсионира тихо. Вашингтон беше неговата стихия, а Демократическата партия — неговият живот. Той щеше да се бори отчаяно, а отчаяните хора рядко разсъждават трезво. Сега Ръдин се беше превърнал в голяма пречка.

Кларк отново отпи от коняка и се зае да предвиди щетите, които заядливият конгресмен можеше да му причини. Ситуацията не изглеждаше добре. Кларк можеше просто да отхвърли обвиненията на Ръдин, но президентът щеше да се усъмни. А освен това посветени в част от плана му бяха Стивъкън и Браун. Ако президентът имаше сериозни намерения ФБР да започне криминално разследване, те бяха в голяма беда, което означаваше, че и той е в беда. Ръдин трябваше да бъде склонен да си затваря устата или Кларк щеше да се разправи веднъж завинаги с това старо лайно. Най-вероятно проблемът щеше да бъде решен от парите. Ще отиде при Ръдин и ще му заговори за придържане към принципи и такива работи. Ако не подейства, ще предложи да му плати.

Кларк погледна през прозореца и издиша дим от пурата. Опита да прецени и шансовете си за успех. Ръдин беше евтин скъперник. Парите трябваше да стигнат.

Някой затропа силно по вратата на кабинета му. Седнал сам в тъмнината, Кларк толкова се изненада, че скочи на крака. Притисна с ръка сърцето си, за да се успокои.

— Отвори проклетата врата, Ханк! Знам, че си вътре!

Беше Ръдин. На Кларк още не му се искаше да говори с него. Застана пред отворения прозорец, стараейки се да не мърда.

— Подушвам дори дима от проклетата ти пура! Отвори вратата веднага! — крещеше Ръдин. — ФБР иска да ме разпита утре и оттам ме посъветваха да доведа адвоката си, Ханк! Трябва да говоря с теб веднага.

С голямо нежелание Кларк остави питието си и запали лампата на бюрото. Отиде до вратата и отвори. Ръдин нахълта вътре, бълвайки ругатни. Кларк затвори вратата и се обърна към конгресмена:

— Албърт, много съжалявам за това, което се случи тази вечер. Мога да разбера гнева на президента, но мисля, че малко попрекали.

— Разбираш гнева! — изсъска Ръдин; от устата му се разхвърчаха слюнки. — Направо ми го начука пред цялата страна! Мамка му, пред целия свят! А ти ми викаш, че разбираш гнева му! Ами моя гняв!

Кларк разпери ръце.

— Тук съм, за да ти помогна, Албърт. С викане няма да постигнеш нищо.

— Тук бил, за да ми помогне. Тук си, за да се скриеш! Да ми помогнеш друг път!

Сенаторът въздъхна и си каза да запази спокойствие.

— Прав си, Албърт. Извинявай.

— Само с извинение няма да минеш!

— Албърт, искам да ти помогна, но преди това трябва да признаеш част от вината.

— Вината! Единствената вина, която поемам, е, че те послушах да приема оня Стивъкън. Ти ми каза да отида и в „Срещи с пресата“ и да оглася пред света кой е Мич Рап. Ако не те бях послушал, нямаше да се забъркам в такава каша!

Спокойствието на Кларк се изпаряваше.

— О, Албърт, за твоето положение мисля, че имаш поне малко вина.

— Глупости! Прав съм и ти го знаеш.

— Всичко, което президентът каза тази вечер, е вярно. Особено онова за личното ти отмъщение и вражди.

— Майната ти, Ханк! — Ръдин му показа среден пръст.

Кларк се наведе напред.

— Внимавай, Кларк. Аз съм може би единственият приятел, който ти е останал в този град.

Ръдин отстъпи крачка.

— Отчаян съм! — захленчи. — Аз съм един отчаян човек. Трябва да ми помогнеш!

Отчаяните хора вършат отчаяни неща.

Кларк видя изход от бъркотията.

Сложи ръка на кокалестото рамо на Ръдин:

— Ела. Искам да ти покажа нещо, което може да помогне.

Първоначално Ръдин се поколеба, но Кларк го побутна с голямата си длан. Отидоха до отворения прозорец и сенаторът му посочи Вашингтонския монумент. Беше окъпан в ярка светлина. Стоеше устремен като ракета, готова за излитане.

Кларк се загледа навън и каза:

— Ти се би добре, Албърт. Също като Вашингтон, само дето историята не беше на твоя страна.

Ръдин сърдито поклати глава:

— Историята ми го начука.

— Е, аз мисля да оправя нещата. Ти и аз ще отидем утре сутринта да се видим с президента и ще го накарам да се обади на ФБР. — Кларк потупа Ръдин по гърба и добави: — Не се притеснявай, ще се погрижа.

— Благодаря ти, Ханк. Благодаря ти… благодаря ти…

— Не се тревожи. — Кларк пак го потупа по гърба. — Нали затова са приятелите.

Ръдин се бе поуспокоил. Кларк отстъпи крачка назад и блъсна конгресмена. Последва смразяващ кръвта писък; миг по-късно се чу глухо тупване. Кларк проточи врат и погледна от двайсет и пет метровата височина. Долу лежеше безжизненото тяло на Албърт Ръдин.

Кларк се върна при бюрото и вдигна чашата си. Допи коняка на един дъх. Извади мобилния телефон от сакото си и набра номер. Когато отсреща вдигнаха, той каза:

— Обажда се сенатор Кларк. Трябва да говоря с президента незабавно. Случи се нещо ужасно.