Винс Флин
Орион (15)

ГЛАВА 14

Трансатлантическият полет мина гладко с едно изключение. Нито Анна, нито Мич спаха. Рап не го беше очаквал. Надяваше се двете чаши шампанско, които Анна изпи, да я приспят на мига. Но не я приспаха. Всъщност само дето я превъзбудиха за една седмица напред. Очакваха ги два дни в Милано, изпълнени с разходки из магазините на големите модни къщи и вечер в „Ла Скала“. После щяха да се качат на влака и да заминат на юг, в слънчевата и топла Сицилия. Бяха обсъждали въодушевено пътуването си. Очакването за това, което им предстоеше, беше направо опияняващо. Но за да не урочасат нещата, никой от тях не се осмели да говори за годежи, сватбени пръстени, брак или деца. Щяха да имат достатъчно време да обсъждат тези и подобни въпроси по-късно.

Но Рап имаше и друга причина, за да сдържа ентусиазма си. Преди да прекрачи в новия си живот, той трябваше отново да се изправи срещу миналото си. И то не срещу кой да е, а срещу жената, с която беше имал романтична връзка. Само мисълта, че отново ще бъде в Милано, го изпълваше с море от емоции. Повечето от тях бяха приятни, но имаше и отрицателни. Италия беше най-любимата му страна на света. Историята, архитектурата, ароматите, хората, дори почвата под краката му — всичко беше много земно и реално.

Минаването през митническия контрол на летище Малпенса се оказа прекалено лесно. Италианските митничари проявиха по-голям интерес към бельото на Анна, отколкото към различните оръжия, които Мич беше изпокрил из багажа си. Като се има предвид разликата във времето и седемчасовият полет, те пристигнаха в Милано точно за сутрешния пик на уличното движение. По пътя им Анна попиваше жадно с очи всяка гледка. Докато учеше в Мичиганския университет, беше изкарала един семестър в Париж. Тогава дойде в Рим за една седмица. Бяха спорили коя от страните е по-хубава. Анна държеше на Франция, а Мич — на Италия. Рап възнамеряваше да промени мнението й до края на седмицата. Той признаваше, че Франция притежава неизброими предимства, но за нещастие красотата на тази страна често е засенчвана от арогантността на французите като нация.

В Италия хората бяха сърдечни, контактни. Шофьорът на таксито им беше общителен като дете. Докато си пробиваха път през натовареното движение, той им сочеше забележителностите и неспирно обясняваше. В началото на пътуването Анна беше разочарована. Милано й се видя прекалено индустриален. Мич я успокои, че щом стигнат сърцето на града, гледката коренно ще се промени.

И беше прав. Когато излязоха на Виа Дж. Менгони и пред тях внезапно изникна Миланската катедрала, Анна чак подаде глава през прозореца.

— Боже мой! Това е най-красивата църква, която съм виждала! — възкликна.

— И една от най-големите — гордо отбеляза шофьорът.

— Трябва да я видя! Можем ли да я разгледаме сега? — обърна се тя към Мич.

Рап се засмя.

— Само на четири пресечки от хотела ни е. Като подремнем, тя ще е първото ни място за посещение.

— Да подремнем? — изви вежди Анна. — Нямам намерение да губя нито минутка!

Рап се усмихна и поклати глава. Приятно му беше да я види в това й състояние. Може би бе за добро. Ако обикаляха цял ден, тя щеше да капне от умора вечерта и той щеше да се измъкне незабелязано и да се срещне с Донатела. След което, ако всичко вървеше по мед и масло, щеше да получи информацията, която му трябваше, и да приключи. Изведнъж си даде сметка, че се заблуждава. Суровата действителност беше, че най-вероятно, ако Донатела му съобщеше името, нещата само щяха да загрубеят. Донатела беше само една брънка във веригата, която можеше да се окаже доста дълга. За първи път в съзнателния си живот трябваше да реши дали да остави недовършената работа на други и напълно да се оттегли. Анна го целуна по бузата. Мич прогони депресиращата мисъл от главата си и си наложи да се усмихне. Може би всичко щеше да бъде много по-просто. Може би Донатела щеше да отговори на всичките му въпроси и да му обясни защо му е бил заложен капан в Германия. Може би… Мич се обърна настрани, усмивката изчезна от лицето му. Тези неща никога не ставаха лесно и просто. И това беше една от многото причини да иска да се махне от занаята.

Самолетът на авиокомпанията „Алиталия“ спря до сградата на летище Линате. Това беше само един от над десетината полета на италианската авиокомпания, които щяха да пристигнат от Рим до края на деня. От двете големи летища, които обслужваха Милано, Линате приема предимно самолетите от вътрешните линии. То е разположено само на около пет километра от центъра на града, докато Малпенса 2000 беше на цели петдесет. Самолетът беше излетял от Рим минута след девет сутринта, полетът продължи по-малко от час и половина. Когато вратата се отвори, отвътре заизлизаха забързани хора в официални костюми. Един незабележим мъж в средата на групата огледа лицата на посрещаните. Опитваше се да не изглежда прекалено мнителен и любопитен. Беше облечен в маслиненозелени панталони, тънка синя риза и синьо спортно сако. Черни слънчеви очила скриваха проницателните му очи.

Още при първия бегъл оглед на тълпата той забеляза човека, с когото трябваше да се срещне, но вместо да се насочи право към него, мъжът продължи заедно с другите към основния терминал. Това беше вторият полет на Марк Розентал за деня. Първият започна от Тел Авив доста преди изгрев-слънце. След срещата си с генералния директор на МОСАД той изобщо не си губи времето и веднага придвижи необходимите сили към мястото на действие. Броени часове след разговора с Фридман двама от неговите хора вече бяха на път за Милано. Всеки пътуваше с различен полет и всеки влезе в Италия през различна държава. Първо трябваше да се осигурят оръжия и средства за транспорт, а после трябваше да се установи наблюдение на обекта. Фридман му беше дал разрешение да използва една от сигурните квартири в Милано, въпреки че официално МОСАД нямаше нищо общо с операцията. Розентал беше казал на Фридман, че алтернативата е да се настанят в хотел — по-неподходящ вариант, тъй като италианските власти със сигурност щяха да разследват изчезването на Донатела и щяха да предположат, че може да е убита. Перфектната операция изискваше да я изведат навън без свидетели, но нямаше гаранция, че ще успеят. Винаги можеше да се намери някой съсед, неин колега или случаен минувач, забелязал неколцина странни мъже. Рано или късно описанието на тези мъже щеше да бъде сверено със записите от охранителните камери на близките хотели. Следващата стъпка на полицията и службите за сигурност щеше да бъде проверка на записите от камерите на летищата. И така нататък, и така нататък.

Розентал стигна до основния терминал и продължи към лентата за багажа, без да се оглежда. После излезе отвън и заедно с другите пътници застана на опашката за таксита. Огледа хората пред него, подпита тук и там кой ще пътува сам и кой би могъл да се комбинира с него, след което преброи чакащите и такситата. Отбеляза си мислено колата, която най-вероятно щеше да му се падне. Когато дойде и неговият ред, той за последно се огледа и се качи в бялото такси. Каза на шофьора на италиански да го закара до „Грандхотел“. Нямаше да отседне там, но това не беше работа на шофьора.

Денят беше слънчев. За нещастие на Розентал туристите още си бяха в леглата. Наближаваше единайсет сутринта, улиците не бяха многолюдни. Той загрижено се намръщи, докато гледаше през стъклото на движещото се такси. Предишният опит на Розентал като кидон беше оставил неизличима следа върху него. Заповядвано му беше да прониква в най-дълбоките вражески кръгове. Нямаше по-опасна задача за един агент на МОСАД от тази — да влезе в палестинските лагери. Бяха го карали да се внедрява зад противниковата линия и да идентифицира водачите на различните терористични групи. Трябваше да се слива с хората, които мразеше.

Онези ранни години бяха оставили у него дълбоки белези. Психолозите в МОСАД обаче не знаеха нищо за тях. Това бяха личните демони на Розентал. Безумната смелост и кураж от онези дни бяха отстъпили място на съвсем други чувства. Мразеше да действа сам. Не беше вече вълк-единак. Занапред нямаше да ловува сам. Никога нямаше да се върне в лагерите, да се върне към безсънните нощи, да се страхува, че може да издаде нещо в съня си. Не, всичко това вече беше назад, в миналото. Сега вече правеше всичко възможно, за да наклони везните на успеха на своя страна.

Острото му око не хареса миланските улици. Нямаше достатъчно прикрития. През последните двайсет и четири часа Розентал подробно беше прегледал досието, което му бе дал Фридман. Очевидно то беше силно орязано и съкратено. Голяма част от информацията липсваше. Имаше бели полета в биографията, някои операции бяха пропуснати. Розентал не таеше съмнения, че старецът лично е премахнал тези сведения. Отчасти поради споменаване на други хора и поради секретност. Но Розентал познаваше стария директор твърде добре, за да се заблуждава, че причината е само тази. Фридман беше извадил информацията, която можеше да разколебае Розентал дали да убие жертвата. Розентал не беше новак. Макар че все още не беше навършил трийсет, той се занимаваше с тази работа почти десет години. Въпреки силно цензурираното досие Розентал знаеше, че Донатела Ран е направила много за Израел, но неговият занаят имаше и мръсна страна. Днес си високо ценен агент, утре се превръщаш в нежелан свидетел.

Когато наближиха галерията, Розентал помоли шофьора да спре. Плати и освободи таксито. Набързо се огледа, сетне вътре.

Галерията „Виктор Емануил Втори“ има форма на кръст. Секцията север-юг свързва Пиаца дел Дуомо с Пиаца дела Скала. Пространството между сградите е покрито с ковани решетки и стъкло. Пешеходна зона е. Подът е от цветна мозайка. Отстрани се редят бляскави магазини.

Розентал се отби в една книжарница и си купи „Таймс“. После се помота пред магазина, за да провери дали не го следят, след което продължи към северния край на сградата, от другата страна на Пиаца дела Скала. Когато стигна до края на площада, той се подпря на една улична лампа и се престори, че чете вестника. След няколко минути един тъмночервен фиат седан спря на завоя и Розентал се качи в него.

Беше човекът от летището.

— Чист си, нямаш опашка — каза, щом потеглиха.

— Добре. А жената?

— В офиса си е. Янта я проследи до работното й място тази сутрин. Влезе в офиса си девет и оттогава не е излизала оттам.

— Ами апартаментът й?

— Решихме да те изчакаме, преди да минем към този ход.

Розентал кимна.

Мъжът, който караше колата, беше Йордан Сунберг. Макар че изглеждаше поне с десет години по-възрастен от Розентал, всъщност беше с две години по-млад. Сунберг имаше гъста черна брада и разрошена къдрава коса. Двамата бяха работили заедно много пъти. Бяха сред най-добрите катси^[1] на Фридман.

— Взе ли нещата, които ти поръчах?

— Да. Всичко е готово, в квартирата е.

Розентал погледна часовника си.

— Ще започнем тази вечер.