Винс Флин
Орион (14)

ГЛАВА 13

Мериленд, сряда вечерта

 

Рап беше готов. Таксито бе пред къщата. Анна закъсняваше. Но това можеше да се очаква. Рап си рече, че може да се наложи да прибегне до трийсетминутното правило — ако трябваше да бъдат някъде в осем часа, й казваше, че ангажиментът е за седем и половина. Тя винаги закъсняваше с половин час. Освен когато трябваше да предава на живо.

Миналия месец даже задържа близо петнайсет минути президентския самолет „Еър Форс 1“. Джак Уорч, специалният агент, охраняващ президента, беше достатъчно любезен с Анна, докато разговаряха по мобилния телефон, когато я попита дали ще успее за полета. Анна беше попаднала в задръстване и помоли да я извинят. Агентът й даде още малко време. Помогна обстоятелството, че Анна бе любимка на президента. А също така и че Джак Уорч и президентът Хейс дължаха живота си на нейния приятел.

Рап погледна часовника си, по-скоро от изнервеност, отколкото от желание да разбере колко е часът. Трябваше да излетят от международното летище на Балтимор след по-малко от два часа и половина. Все още имаха достатъчно време, но Рап не обичаше да бърза, когато нелегално прекарва оръжия на борда на самолет. От богатия си арсенал беше решил да вземе пистолета „Хеклер и Кох НК 4“. Моделът беше предназначен да стреля с къси деветмилиметрови патрони. Рап беше разглобил оръжието и скрил отделните части на различни места в куфара.

Хората от Научно-техническия отдел в Ленгли всеки ден купуваха най-обикновени предмети, като сешоари, флакони пяна за бръснене, будилници, радиоапарати и чанти. После ги променяха, като създаваха в тях тайни скривалища. В същото време всеки от предметите запазваше основното си предназначение. Ако митничарят или граничният полицай включеше в електрическата мрежа сешоара и той не работеше, щеше да стане голям фал. Хората от отдела бяха експерти в своята област. Изпробваха всяко свое творение с най-модерните рентгенови скенери. А и така подреждаха багажа, че снижаваха до минимум риска служител от охраната на някое летище да открие незаконно пренасян предмет.

Анна щеше да побеснее, ако разбереше, но такъв е животът. Да ходи по улиците на италианските градове без оръжие, беше риск, който той не искаше да поема. Планът беше да й каже, когато се настанят в хотела в Милано. Ако й кажеше, преди да тръгнат, щеше да я подложи на излишен стрес и напрежение, когато стигнеха до митницата на летището в Милано. Като повечето журналисти, Анна беше добър актьор, когато преследваше някаква професионална цел. Но да помогне на приятеля си да прекара пистолет, пистолет, който тя самата не иска той да носи, в чужда държава… това беше върхът. Не, рече си Рап, по-добре да не знае. А и без това щеше да се вълнува повече за другото нещо, което пренасяше.

Беше му струвало двойно повече, отколкото бе предвидил, но в мига, в който го видя, знаеше, че е точно за нея. Беше класически и семпъл. Идеално шлифован еднокаратов диамант, инкрустиран в платинена халка. Тя щеше направо да се разтопи от радост! Пръстенът беше прибран на сигурно място в един джоб в коженото му яке. Импулсивно той се пресегна и прокара пръст по линията на шева, почувства издутината. Там беше.

Отново погледна часовника си. О, как искаше вече да се е прибрала у дома! Прибързаността, с която отиваше в Италия, малко го изненадваше. Цяла сутрин си беше мислил за това. Беше началото на ново битие. Щеше да бъде вододелът в неговия живот, за който толкова време беше мечтал.

Чу изскърцването на гуми. Усмихна се. Анна взимаше завоя. И преди беше изпитвал това чувство. Беше стоял на верандата и я бе чакал, вярвайки, че всичко с нея е наред, молейки се някой демон от миналото му да не се е нахвърлил върху нея, някой психопат, гледал я по телевизията, да не е бил обсебен от мисълта да я притежава.

Анна се смееше, когато той й казваше, че трябва да се обажда, когато закъснява. Тя винаги му се извиняваше, но не показваше никакви признаци на промяна. Оправданието й беше, че е много зает човек, чиято работа не й позволява да бъде точна. На Рап неведнъж му се бе искало да й отвърне, че това е най-глупавата причина, с която някой се е оправдавал, но през последната година се беше научил да подбира внимателно думите си или, още по-добре, да държи устата си затворена. Да си прав, не винаги е най-печелившата позиция.

Скоро щеше да я накара да повярва, че е необходимо да се прибира навреме или в най-лошия случай да се обажда, когато ще закъснее. Ставаше дума за нейната лична сигурност, а също и за неговото психическо здраве. Той беше работил на предната линия. Беше виждал как загиват невинни жени и деца.

Гумите изскърцаха отново и тогава се появи черното „Волво S80“. Рап само се усмихна и поклати глава, когато бъдещата му съпруга подкара по автомобилната алея и рязко спря до таксито. „Слава Богу, че поне е добър шофьор“, каза си той. Не беше в състояние да й се сърди и да й се кара за закъснението.

Райли изскочи от колата с глуповат израз на лицето.

— Извинявай, че закъснях, скъпи. Задържаха ме…

Рап не обърна внимание на извиненията. Беше ги чувал всичките.

— Багажът ти е в таксито — каза с усмивка. — Нещо друго трябва ли да взимаш от къщата?

— Само да си измия зъбите и да си сваля грима.

Рап погледна часовника си.

— Закъсняваме.

— Знам. — Райли го целуна бързо и се втурна към къщата. — Ще ми отнеме само минутка.

Докато Рап я гледаше как се качва по стълбите, измърмори на себе си:

— Най-малко десет.

— Чух те! — викна Анна през рамо и продължи нагоре.

— Ама… така си е! — заекна Рап. — Не е ли по-добре да свършиш тази работа по пътя към летището?

Тя отново извика, вече от банята на втория етаж:

— Не се притеснявай, няма да изпуснем полета. Самолетите вече никога не излитат навреме.

— Така ли каза на президента, когато задържа „Еър Форс 1“ миналия месец? — Райли не предполагаше, че Рап знае за малкия й инцидент.

Тя се показа на горния край на стълбите с четка за зъби в ръка.

— Откъде разбра за това?

— Тая сутрин го има в „Уошингтън Таймс“ — излъга Рап с невинно изражение. Знаеше, че Райли никога не чете този вестник — смяташе го за прекалено пристрастен.

Райли зяпна от изненада.

— Моля те, кажи, че се шегуваш!

Рап се усмихна.

— Добре, шегувам се.

— Тогава откъде, за Бога, разбра за това?

— Няма значение. — Рап й направи жест да побърза. — Хайде, закъсняваме.

— Искам да знам откъде разбра! — настоя тя.

— Няма значение. Имам си източници. — Рап се обърна. — Отивам да прибера колата в гаража. Побързай!

Райли го изгледа, след което се върна в банята. Докато изстискваше паста върху четката за зъби, втренчи очи в огледалото и си рече: „Имаш седем часа полет, за да го накараш да си признае.“ Уверена в успеха, тя пъхна четката в устата си.

 

 

Огромният „Боинг 747“ на „Американ Еърлайнз“ ги чакаше на пистата. Те се наредиха на опашка, за да получат бордните си карти. Всъщност изчакаха, докато всички останали минат, и тогава се наредиха. Това беше едно от правилата на Рап и Анна искаше да знае от какво е породено то. Вече свикнал с мисълта, че ще прекара остатъка от живота си с нея, той реши да й обясни. Пътуваха в първа класа. Ако са качаха на самолета още сега, щяха да се превърнат в център на внимание на двеста и петдесет души!

Райли прие обяснението.

Седяха в бара и пиеха бира, докато останалите пътници вече се тълпяха като стадо, за да се качат в самолета. Направи й впечатление, че Мич забелязва всяка подробност. Понякога това я дразнеше. Когато отидеха на ресторант, той не сядаше на маса в средата. Винаги гледаше гърбът му да е към стената и веднага щом влезеха, се извиняваше и отиваше до тоалетната. Първоначално Райли не забелязваше, но после семейство О’Рурк, нейни приятели, й го споменаха. Анна заразпитва Мич и след няколко неуспешни опита да отклонява въпросите й той накрая склони да й разкрие причината за странното си поведение. Беше стандартна оперативна процедура, или СОП. Да провери тоалетните, пожарните изходи и мазето, ако имаше такова. Така, ако се случеше нещо нередно, той знаеше с какви варианти за действие разполага.

А също и оръжията. Първоначално и това не я безпокоеше кой знае колко. Баща й и двамата й братя бяха полицаи. Тя беше израснала с оръжия из цялата къща и дори самата имаше късоцевен 38-калибров револвер. Държеше го заключен, но имаше разрешение за носенето му. Но Мич не излизаше от къщи невъоръжен. И оръжието винаги беше на лесно място. Дори косеше тревата с пистолет, затъкнат в колана на гащетата. Когато се качаха на лодката за разходка, той държеше пистолет в жабката. Поне още три оръжия бяха разпръснати на различни места из къщата.

Веднъж го беше притиснала по този въпрос. Намекна му, че малко прекалява с тази негова предпазливост. Той й отвърна, че единствената причина, поради която още е жив, е именно „тази негова предпазливост“. Дори й каза, че ако някой от всички онези хора от неговото не толкова далечно минало се появи, тя ще е много щастлива, задето е въоръжен. А какво ще стане, ако се оженят и имат деца?, парира Анна. Той се замисли за миг и й отговори, че някои неща ще трябва да се променят. За онова време отговорът я удовлетвори.

Райли отпи от бирата, приведе се и попита шепнешком:

— Нали не мъкнеш патлак?

— Не, само моето оръдие за любов.

Райли се засмя и измърка като коте.

Рап се почувства малко виновен, задето я излъга. Но пък тя не беше уточнила какво иска да знае — дали носи, или превозва пистолет. А пистолетът му в момента не беше у него. Беше внимателно опакован в куфара на половин дузина места, вече складиран в търбуха на огромния лайнер „Джъмбо Джет“.

Когато на опашката останаха пет-шест души, те взеха ръчния си багаж и хванати за ръка, се приближиха до изхода за самолета. Рап подаде билетите и продължиха по коридора-ръкав с бордните си карти в ръце. Спряха на края на ръкава. Рап прегърна Райли и впи поглед в зелените й очи. По блясъка в тях разбра, че бирата си е казала думата. След малко пристигна още един мъж и застана последен на опашката.

Райли го изгледа многозначително и прошепна високо:

— Сигурно е шпионин!

Рап придърпа главата й към гърдите си, а тя звънко се засмя. Остана му само да поклати глава и да се усмихне.

— Стегни се, или няма да те пуснат да се качиш на самолета.

— За какво намекваш? — провлачи тя.

— Няма да те пуснат пияна на самолета. Противоречи на правилата на международното въздухоплаване.

— Ами ако съм пияна от любов? — Тя затвори очи и сви устните си за целувка.

Мич се засмя и я целуна.

Опашката напредваше бързо и не след дълго те вече се бяха настанили на местата си в първа класа. Мич седна откъм пътечката. Докато самолетът се отлепяше от ръкава, те извадиха четивата си. Когато лайнерът рулира към пистата за излитане, Рап погледна през илюминатора. Оставаше поне час до залез-слънце. Температурата беше към десет градуса, нищо не предвещаваше дъжд. Излитането трябваше да мине гладко.

Анна запрелиства едно списание, но изведнъж спря. Затвори го и се вгледа в Мич.

— Не ми каза за какво точно трябва да се погрижиш, докато сме в Милано.

— Само малко работа. Няма да ми отнеме много време. — Рап отвори книгата си с надеждата, че Анна също ще се върне към първоначалното си занимание. За негово съжаление обаче това си остана само надежда.

— Каква работа?

— Служебна.

— Строго секретна работа — изимитира го тя.

— Точно така, бебчо. — Рап й намигна. — Защо не се облегнеш спокойно назад и не се заемеш отново със списанието? Аз ще се погрижа за всичко останало.

Райли го мушна в ребрата.

— Не ми излизай с тия глупости. Можеш да бъдеш малко по-конкретен.

— Не, не мога. — И преди бяха имали подобни спречквания и вече му ставаше досадно. Той се наведе към ухото й и прошепна: — В работата ми има някои неща, за които никога няма да мога да ти разкажа. Говорихме по въпроса още в началото и ти заяви, че ще го преглътнеш. Ще се примириш ли, или ще искаш да промениш правилата?

Прав беше и тя го знаеше, но въпреки всичко я вбесяваше.

— Не, няма да променям правилата, но мисля, че понякога не бива да си толкова потаен. Искам да кажа, ти побесняваш, когато аз закъснявам само с петнайсет минути, а очакваш от мен да си седя в хотела в чужд град и да те чакам, докато ти се занимаваш със „служебната си работа“! — Райли се наведе към него, носът й докосна страната му. — За Бога, знам, че ЦРУ те изпраща да убиеш някого. — Отдръпна се и сърдито скръсти ръце на гърдите си.

Рап обмисли думите й.

Имаше право — дължеше й обяснение.

— Извинявай. Права си. Трябва да се срещна с един човек… с когото работех навремето.

— Опасно ли ще е?

— Не. — Той поклати глава. Така беше. Щеше да бъде много внимателен и предпазлив, но не очакваше да има неприятности.

— Този човек знае ли, че отиваш при него?

— Не.

Райли се намръщи, отговорът не й се понрави.

— Ти можеш ли да се довериш на този човек?

— Да, напълно. — Сега Рап беше искрен. — Не се тревожи, мила. Всичко ще мине добре. Ще свърша с тази работа още първия ден и после цялото време ще е на наше разположение.

Самолетът спря за момент, после двигателите заработиха на пълна мощност. Няколко секунди по-късно големият лайнер рулира към пистата. Рап взе ръката на Анна. Целуна я по дланта и прошепна:

— Обичам те.

Райли го целуна по устните. Когато самолетът се отлепи от земята, Рап се замисли за човека, с когото щеше да се срещне в Милано. Донатела Ран беше много повече от някой, с когото беше работил в миналото. Тя беше споделяла леглото си с него. Поради причини, които нямаха нищо общо с националната сигурност, той реши да запази това в тайна от Анна. Ставаше дума за нещо, случило се много отдавна. То нямаше никакво отношение към сегашните събития. Рап оправда решението си, като си припомни, че никога не я е разпитвал за бившите й приятели. Този аргумент почти подейства — до мига, в който си даде сметка, че тя не е тръгнала да прелети над хиляда и петстотин километра, за да може той да осъществи тайната си среща с една от бившите си любовници.

Този ход на мисли не му хареса. „Отивам и се връщам — каза си той. — Нищо страшно. Ще вечерям с нея, ще я попитам кой я е наел да убие Питър Камерън и с това ще се свърши.“ Погледна през илюминатора, към най-любимото си водно пространство на света. Заливът Чезапийк бързо се изниза под тях, докато голям кораб-контейнеровоз плаваше към пристанището на Балтимор. Рап си даваше сметка, че няма да мине толкова лесно. Дълбоко в себе си се надяваше, че това е само параноя. Единственото, което искаше, беше едно име. Името на човека, който се беше опитал да го убие в Германия. После щеше да оправи нещата и да започне новия си живот.

Анна се сгуши до него и отпусна глава на рамото му. Рап я целуна по косата и вдъхна упойващия й аромат. Само удоволствието да я гледа така си заслужаваше усилието да довърши нещата. Ще вземе името от Донатела и ще ликвидира проблема. После ще може да създаде семейство и ще се чувства по-сигурен, като знае, че човекът, организирал покушението срещу него в Германия, е мъртъв. И вече никой няма да може да причини вреда на семейството му.