Винс Флин
Орион (12)

ГЛАВА 11

Оперативна зала, сряда сутринта

Генерал Флъд пристигна с малка група, за да не привлича вниманието. Той доведе със себе си само четирима помощници, по един от Военновъздушните сили, флота, Морската пехота и Сухопътните сили. Когато президентът и Кенеди влязоха в Оперативната зала, петимата военни се бяха настанили в другия край на масата. Офицерите скочиха на крака като един.

— Добро утро, господа. Моля, седнете. — Президентът сам седна в кожения си стол.

Майкъл Хейк, съветникът на Хейс по националната сигурност, пристигна веднага след тях. Той и Кенеди седнаха до президента. Началникът на кабинета не беше поканен на срещата и генерал Флъд беше много благодарен за това. Не искаше президентът да бъде разсейван от Валъри Джоунс и срещата да се политизира. Стоящата пред тях задача беше да изредят военните варианти за действие и да дадат на Хейс реална оценка за времето, необходимо за прехвърлянето на дадените сили в района.

Генерал Флъд се настани срещу президента, в другия край на масата. Флъд беше внушителен мъж, висок близо метър и деветдесет и тежък почти сто и петдесет килограма. Той се наведе напред и опря лакти на масата.

— Господин президент, както поискахте, моят щаб подготви няколко варианта за действие. С първия план сте запознат. Минути след като дадете разрешение, ние ще можем да изстреляме крилати ракети „Томахоук“, които ще изравнят целта със земята. Според мен този план има само едно предимство — гарантира ни, че няма да изгубим нито един пилот. — Флъд направи кратка пауза. — Смятаме, че атака с „Томахоук“ не гарантира унищожаването на главната цел.

Президентът не разбра много добре какво има предвид генералът.

— Моля ви, бъдете по-точен.

— Доктор Кенеди ни даде сателитни снимки, от които се вижда, че под болницата е създаден център за командване и контрол. Ракетите „Томахоук“ не са ефективни срещу подобен вид укрепени и защитени от бетон цели. Ще има цивилни жертви, но инсталацията долу най-вероятно ще остане непокътната.

— Какъв е следващият вариант?

— Следващият план включва използването на невидимите изтребители по технологията „Стелт“ F–117 от 48-о изтребително крило във Военновъздушната база „Холоман“, разположена в Ню Мексико. Тези носители ще ни дадат максимум прикритие и възможност да изстреляме прецизно насочвани боеприпаси по целта. Шансовете ни за успех, т.е. да унищожим ядрените оръжия, са много по-големи, но все още ограничени.

— И защо? — поиска да знае президентът.

— За да се порази укрепена и подсилена с бетон цел като тази, са нужни бомби за дълбоко проникване. Обхватът на оръжията, които F–117 може да носи, е ограничен. Най-голямата бомба за проникване, която може да се монтира на изтребителя-бомбардировач от този тип, е GBU–27/B. Това е добро оръжие и като цяло според мен ще бъде достатъчно, но при това нападение, сър, боя се, че ще имаме право само на един опит.

Президентът кимна.

— Споделям загрижеността ви и съм съгласен с думите ви. Ако изпратим изтребители „Стелт“, какви са шансовете ни за успех?

— Имаме известни разногласия по въпроса — колко самолета трябва да участват. — Генералът кимна към мъжа в тъмносиня униформа от Военновъздушните сили.

— Господин президент, аз съм полковник Андерсън. По мое мнение четири F–117, всеки от тях въоръжен с две хилядакилограмови бомби GBU–27/B с лазерно насочване, ще бъдат повече от достатъчни, за да унищожат целта.

— Значи говорим за осем бомби?

— Точно така, сър.

— И сте уверен, че ядрените устройства ще бъдат унищожени?

— Да, сър. Такова оръжие използвахме срещу повечето укрепени цели по време на Войната в Залива, като подземни хангари за самолети и центрове за командване и контрол.

— Какъв е шансът?

Полковникът размисли.

— Деветдесет процента, сър — заяви след малко.

На президента подобен отговор не му се понрави особено. Забеляза, че един от другите помощници на генерала се мръщеше и беше очевидно, че не е съгласен с колегата си. Мъжът беше от Морската пехота — Хейс забеляза орлите на пагоните му.

— Полковник, вие май не сте съгласен с плана на полковник Андерсън…

— Той вярно, сър — не се поколеба морският пехотинец.

— Какъв е проблемът според вас?

Офицерът стрелна с поглед колегата си от ВВС.

— Уважавам полковник Андерсън — започна, — но с него имаме разногласие по въпроса, кой план ще е най-ефективен. Не мисля, че деветдесет процента шансове за успех са достатъчни. Ако бомбите не проникнат в бункера, само ще превърнат сградата в руини и така ще затруднят проникването.

— Тогава какво предлагате?

— Запознат ли сте с „Дълбоко гърло“ сър?

Президентът се сепна. Първата мисъл, която му мина през ума, беше за скандала „Уотъргейт“ и за порнофилм с това заглавие. Реши, че ще е най-добре да не казва нищо.

— „Дълбоко гърло“, сър, е името на нашата суперпроникваща бомба, GBU–28/B. Полковник Андерсън е прав, че GBU–27/B беше много ефективна срещу бетонните укрития за самолети и други ниски и подземни центрове за командване и контрол, но трябва да се спомене, че този тип оръжия бяха абсолютно безполезни срещу по-големите центрове на Саддам. — Морският пехотинец стрелна с очи Флъд и продължи: — По време на войната ЦРУ локализира главния команден бункер на Саддам. Беше разположен във Военновъздушната база „Ал Таджи“ на около трийсетина километра от Багдад. В началото на войната ние три пъти изпращахме F–117 с проникващи бомби с лазерно насочване GBU–27/B. Хвърлихме над двайсет бомби по целта, сър, а долу почти нищо не помръдна. Разбрахме, че ако искаме да пипнем Саддам и генералите му, ще ни трябва бомба, която да може да прониква и да пробива тези супербункери. Обърнахме се към отдела за въздушно въоръжение на ВВС за помощ. В рекордно кратък срок те разработиха „Дълбоко гърло“, две хиляди и сто килограмово чудовище, което беше два пъти по-дълго и два пъти по-тежко от предшественика си. Бомбата беше толкова голяма, че изтребителят „Стелт“ не можеше да я носи. Това е GBU–28/B. Хвърлихме няколко от голяма височина. Една пропусна целта си, но другите попаднаха директно в десетката.

— И какви бяха резултатите?

— Всичките пет дебели бронирани врати на бункера бяха изтръгнати от пантите, сър, отвътре навън. — Морският пехотинец замълча, за да даде на президента време да осъзнае каква е разрушителната мощ на оръжието. — Целта беше буквално изтрита.

— Кой беше в бункера?

— Доктор Кенеди може да отговори по-добре от мен, сър.

— Айрини?

— Най-малко дузина генерали, някои от членовете на семейството на Саддам и голям брой високопоставени иракски политици.

— Какви поражения ще предизвика бомба с подобна мощност върху болницата?

— Напълно ще я заличи, сър — отговори морският пехотинец.

— Ами околните сгради?

— Ако ударим целта точно, броят на убитите в околните сгради ще бъде минимален.

— А ако не улучим?

— Каквото и да удари тази бомба, сър, ще го разруши.

— Ако вземем предвид реалната възможност да пропуснем целта, какви са шансовете на успех с използването на „Дълбоко гърло“?

— Сто процента, сър. Можем да натоварим боеприпасите на два самолета и да ги изпратим на какъвто си искаме интервал от време. Целеуказателите на F–111 могат да ни дадат реална картина на поразяването. Ще знаем до секунди дали самолетите от първата група са имали успех, или не. Ако се провалят, даваме зелена светлина на следващите два самолета и така, докато постигнем цел максимум.

Президентът вдигна ръка. Представи си как тези супербомби разрушават домовете на невинни граждани. Прогони апокалиптичната картина от съзнанието си и зададе въпроса, който го вълнуваше:

— Защо трябва да избера изтребителите „Стелт“, ако вие ми давате само деветдесет процента шанс за успех?

Отговори му генерал Флъд:

— Ако използваме „невидимите“ изтребители, сър, и по-малките проникващи бомби, получаваме относително проста операция с малък риск. Участващите в нея ще бъдат лесно управляеми. Стелтовете отиват над целта, хвърлят бомбите и се изнасят оттам, преди да са започнали да ги обстрелват. Ако решим да използваме „Дълбоко гърло“, това драстично променя обхвата на операцията. F–111 е най-стабилният носител на наше разположение, който може да бъде въоръжен с GBU–28/B. Както знаете, F–111 не е самолет от технологията „Стелт“. Това означава, че първо ще трябва да проведем нападение срещу иракските радари и ракетни установки „земя-въздух“, за да сме сигурни, че няма да изгубим самолети. Атака от този тип ще включва самолети F–18 на ВМС и Морската пехота, които ще излетят от самолетоносача „Индипендънс“ в Персийския залив, крилати ракети, изстреляни от военноморската бойна група, части на ВВС в Саудитска Арабия и Турция. Освен това най-вероятно ще бъдат задействани и подразделения от Обединеното командване за специални операции.

— Значи ще трябва да посветим доста хора в нашата тайна?

— Не, не е задължително. Ние постоянно обучаваме тези части да провеждат точно такива видове операции. Можем да съобщим целта на екипажите на F–111 чак в последния момент.

— Колко време ви е необходимо?

Генералът се поколеба.

— Ако се наложи, можем да организираме въздушното нападение за по-малко от двайсет и четири часа, но бих предпочел да дам на хората една седмица, за да съм сигурен, че разполагаме с пълна и точна разузнавателна информация, а и да инструктираме екипажите на самолетите за окончателния списък цели.

Президентът се обърна към Кенеди:

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че трябва да използваме „Дълбоко гърло“ — отвърна тя.

— Ами ако Саддам разбере, че се готвим да го ударим?

Кенеди сви рамене.

— Той би трябвало непрекъснато да го очаква от нас. Веднъж годишно ние пращаме самолети там и „прочистваме“ противовъздушната му отбрана, както и някои промишлени обекти. Доколкото познавам Саддам, ако разбере, че готвим атака, той ще се потупа по гърдите колко умен е бил, че е скрил ядрената инсталация под болницата. — Кенеди поклати глава. — Няма да премести бомбите. Мисли си, че са на сигурно място.

— Добре. — Президентът погледна часовника си и се изправи. Четиримата помощници на генерала веднага скочиха, но Хейс им направи знак да останат по местата си. — Трябва да проведа още една среща. — Обърна се към генерал Флъд: — Искам и двата варианта разработени на хартия. Както и всичко друго, което се сетите. Искам да съм в състояние да реагирам бързо, ако трябва. Затова направете каквото е необходимо, за да придвижите частите на място. — После погледна към Кенеди и продължи: — Искам твоите хора да се съберат заедно с хората на генерал Флъд. Покажете им всичките ваши фотографии и се опитайте да ми дадете по-ясен отговор дали да използваме „Дълбоко гърло“, или не. — Хейс тръгна да излиза, но на вратата спря. — Да, и още нещо. Никой от вас не трябва да споменава болницата като възможна цел, докато не наредя. Ако се получи изтичане на информация, ще хвърчат глави.