Винс Флин
Орион (17)

ГЛАВА 16

Донатела Ран стоеше зад стъкленото си бюро и разглеждаше куп фотографии десет на осем, направени с „Полароид“. Снимките й бяха доставени току-що от куриер. След над двайсет години в този бизнес — първите десет като фотомодел, а останалите единайсет вече за модна къща „Армани“ — тя имаше доста набито око за сполучливите кадри. От фотографиите на бюрото й стана пределно ясно, че сеансът не върви много добре. Убедена беше, докато пресмяташе по броя на снимките хилядите прахосани долари. Май трябваше да се метне в първото такси и да отиде да проконтролира нещата.

Страсти и емоции движат модния бизнес. Няма ли страст, всичко излиза посредствено. От модните дизайнери до фотографите, от стилистите до моделите, ако само някой от тях не се вълнува за облеклата и за снимките, резултатът е в най-добрия случай приличен. А когато ставаше въпрос за „Армани“, скромността просто не се вместваше.

Донатела Ран бе наследила решителността и практичността на баща си, австриец по произход, и творческата натура и страстността на майка си — италианка. Трябваха й доста години, за да съчетае тези си достойнства и да се научи да ги контролира. Или поне да може да ги насочва. Хората се впечатляваха от ослепителната й красота, но малцина разбираха сложния й характер. Много мъже през годините не успяха да забележат у нея нещо повече от красивото й лице. Те или свършваха с разбито сърце, или изобщо без сърце.

На трийсет и осем Донатела изглеждаше и се чувстваше по-добре от когато и да било преди. Да, имаше малко бръчки около очите и кожата й не беше така блестяща и гладка, както когато беше на осемнайсет, но тя приемаше този факт. Във всичко, което правеше, се усещаше особена увереност. Не беше така, когато работеше като фотомодел. Поне не и в началните години. Висока беше около метър и седемдесет и пет и имаше изваяно като скулптура тяло, с буйна черна и мека като коприна коса с къдрици, непокорни като характера й. Твърдите й пълни гърди бяха уголемени чрез пластична операция още в ранните й години на манекенка. От време на време отиваше при личния си пластичен хирург, за да оправи някой едва забележим недостатък. Лицето й обаче беше непокътнато. Тялото й беше съвършено съчетание от елегантност и атлетизъм. Нямаше я онази анемичност от младежките й години. Хероинът отдавна беше изхвърлен от организма й.

На двайсет Донатела Ран беше празноглава манекенка, обсебена от манията да се харесва. Щури партита в екзотични кътчета със заможни мъже изпълваха дните и нощите й. Животът й бе излязъл от контрол. В един момент всичко се стовари върху нея.

Дойде в Тел Авив за снимки. Митничарите откриха петдесет грама хероин в багажа й. Арестуваха я. Униженията и болката, които изтърпя, помнеше и до днес. Но най-ясно си спомняше студа в килията. И после, след почти цяла вечност, се появи един мъж.

Истинска ирония на съдбата беше, че първият образ на Бен Фридман, който изникваше в съзнанието й, беше на загрижен и състрадателен човек. Беше й донесъл одеяло. Беше й донесъл топлина. И после, след първото си кратко посещение, й доведе лекар, който й направи инжекция, за да понесе по-леко абстиненцията. Тогава едрият и набит мъж й предложи сделка. Или да прекара най-хубавите си години в израелски затвор, или да работи за него. Тя лесно взе решение, тъй като нямаше представа какво ще се иска от нея. Знаеше само, че не може да остане в затвора.

Фридман беше уредил всичко. Изпратиха Донатела в клиника за лечение на наркомани в Израел. Тя се обади на агентката си в Милано и й каза, че накрая е стигнала до дъното и се нуждае спешно от помощ. Агентката не беше никак изненадана. Беше виждала Донатела и преди в подобно състояние и затова просто й пожела да се оправи по-скоро. Когато станеше по-добре, за нея отново щеше да има работа като манекенка. После дойде ред на сърцераздирателния телефонен разговор с майка й. Както я инструктира Фридман, Донатела обясни на майка си, че ще могат да говорят само веднъж седмично, в неделя. Даде й телефонен номер, на който да позвъни в случай на нещо непредвидено, и се сбогува с нея. Номерът беше на МОСАД. На него служител на агенцията щеше да отговаря от името на клиниката.

Донатела беше отведена в един военен обект близо до град Абда в Северен Израел. Един лекар и няколко медицински сестри наблюдаваха редовно здравословното й състояние. Цяла армия от инструктори не й даваше да си отдъхне нито за миг. Обучаваха я да борави с късоцевно оръжие, преподаваха й самоотбрана, караха я да прави физически упражнения до изтощение, упражнения за запаметяване и още много неща. Обучаваха я сурово — от сутрин до вечер, ден след ден, седмица след седмица. Много пъти тя си мислеше, че няма да издържи. Имаше мигове на отчаяние, в които й се искаше да беше избрала затвора. Но всеки път, когато стигаше до предела на психическите си възможности, се появяваше Бен Фридман.

Много по-късно Донатела разгада неговата малка игра. Искаше му се тя да вижда в негово лице спасител. Единствения човек, на когото да може винаги да се довери. По време на онези студени нощи в изолирания лагер Фридман се появяваше ненадейно с бутилка вино и хляб. Седеше с нея с часове, изслушваше разказите й и се опитваше да разбере за нея колкото се може повече. Поне тя така си мислеше тогава. В действителност Бен Фридман вече знаеше доста за Донатела Ран. Просто я изпробваше, за да види колко искрена ще бъде с него.

Дните ставаха още по-тежки. Донатела постепенно си даде сметка, че с нетърпение очаква вечерите с Фридман. Това беше първата й платонична връзка. Повечето от мъжете в живота й бяха привличани от тялото й, не от ума й. Но не и Фридман. Това, което той искаше от нея, беше да говорят. Първоначално Донатела си помисли, че може би е женен или че е гей, но в крайна сметка се оказа, че не е нито едното, нито другото. Просто беше невероятно посветен на делото си човек и изключителен професионалист.

Накрая Фридман остави празните приказки настрана. Обясни й трудното положение, в което се намира Израел. Помогна на Донатела да преоткрие еврейските си корени и й говори пламенно за ужасните несправедливости, сполетели народа им. Бавно, но сигурно Фридман промиваше мозъка й. И постигна целта си — тя беше готова да убива заради него.

 

 

Рап целуна Анна по бузата и излезе от магазина на „Прада“. Тя с готовност се съгласи да го пусне след повече от час обиколки из магазините. Той само я бавеше. Никога не беше виждала по-изгодни цени за маркови дрехи и аксесоари. Предстоеше й сериозно пазаруване и тя не искаше да я разсейва никой. Той й обясни накратко разположението на улиците и сградите в района и й каза, че ще я настигне в „Шанел“ след около час. Неговата задача, както каза на Анна, беше да намери книжарница и кафене, в което сервират хубаво кафе.

Рап пое по улицата. Заля го вълна бурни и противоречиви емоции. Не искаше да лъже Анна, но когато нещата опираха до неговата професия, беше необходимо да премълчи някои подробности. Поне това си повтаряше непрекъснато, откакто излетяха от Балтимор. Беше наложително да се погрижи за един много важен проблем, и то с човек, който работеше за чужда разузнавателна служба. Но този човек освен това беше и жената, с която някога беше имал романтична връзка. Двоумеше се как да съобщи на Анна за Донатела. Може би нямаше достатъчно доверие на приятелката си? В края на краищата той никога не я беше питал за нейните бивши гаджета. Нормално беше да е имала някаква връзка, преди да го срещне. Защо да я ревнува от мъже, които не познава?

Същото трябваше да важи и за Анна. Донатела беше преди нея. Толкова по въпроса.

Продължи към „Армани“. Не бе направил и десетина крачки, когато го налегнаха съмнения. Все пак тайната среща с бивша любовница по време на екскурзия с жената, чиято ръка възнамеряваше да поиска, можеше да доведе до неприятности. На Анна никак нямаше да й хареса подобно нещо. Рап изкриви лице при мисълта за евентуалната й реакция. Но нямаше как и да запази секретността на срещата, и да остане искрен с Анна. Невъзможно беше. Затова трябваше да се погрижи миналото му да не се сблъсква с обещаващото му настояще.

Прогони неприятната мисъл и започна да се съсредоточава върху терена. Предстоеше му да проведе тайна среща и беше време да се захваща за работа. Докато вървеше по тротоара, той оглеждаше колите, паркирани на улицата. В отсечката между двете пресечки имаше паркиран само един микробус. Рап си отбеляза мислено марката, модела и регистрационния номер. Микробусът се намираше от другата страна на улицата. Рап пресече, за да може да го погледне по-отблизо. В същото време набързо огледа другите коли, за да се увери, че в тях няма хора. После внимателно обходи с очи покрива на микробуса за наличието на антени или микрофони. Автомобилът му изглеждаше чист.

По-нататък имаше цветарски магазин и кафе. Рап мина покрай цветарския магазин и влезе в кафето. На влизане огледа посетителите, седнали отвън. Вътре си поръча чаша кафе на бара и веднага плати. Италианският му беше приличен, но не толкова добър, колкото френският и арабският. С горещата чаша в ръка той се върна при цветарския магазин. Жената на средна възраст зад щанда го поздрави топло и го попита с какво може да му помогне. Рап се спря при розите. Помисли секунда и реши, че червените рози може да изпратят погрешен сигнал. Жълти щяха да са по-подходящи. Поръча дузина и почака, докато жената ги опакова. Плати в брой и с букет и чаша кафе в ръце продължи по улицата.

Над вратата бе монтирана охранителна камера. Вляво имаше домофонна уредба, а табелка над нея предупреждаваше, че срещите се провеждат само по предварителна уговорка. Рап се постара лицето му да не бъде фиксирано от камерата. Натисна звънеца. Секунда по-късно от домофона женски глас го попита за какво е дошъл. Рап отвърна, че има доставка на цветя за Донатела Ран. Електрическата брава избръмча и той влезе в малкото фоайе.

Жената, която му беше отворила, имаше невероятно дълги крака. Беше много красива, слаба, бледа — вид, много популярен в модните среди. Навсякъде другаде щеше да е фотомодел, в Милано бе станала секретарка. Рап обезоръжи жената с топла усмивка:

— Аз съм стар приятел на Донатела Ран, искам да я изненадам. — И вдигна букета.

Жената го огледа от глава до пети.

— Да, вие ми изглеждате от типа мъже на Дони. — Усмихна се флиртуващо и посегна към телефона.

Рап пристъпи напред.

— Ама аз исках да я изненадам!

Жената се поколеба. Накрая остави слушалката.

— Знаете ли къде се намира офисът й? — попита.

— Още ли е в дъното на коридора, в стаята отляво?

— Да.

— Благодаря. Много сте мила. — Рап намигна на красавицата и тръгна по коридора. Докато наближаваше стаята, той забави темпото и си отбеляза, че сърцето му започва да бие по-бързо. Знаеше, че това няма нищо общо с интуитивното усещане за засада или пък предстоящ сблъсък. Това беше вълнение от срещата с Донатела. Бяха минали през много перипетии заедно.

Вратата беше отворена. Рап не почука, но и не влезе. Замръзна на място, загледан в заоблените форми на Донатела. Беше с гръб към него, изправена пред бюрото. Нещо бе погълнало цялото й внимание. Отметна гъстата си коса и заразтрива мускулите на врата си. Излъчваше невероятен сексапил, какъвто Рап не беше виждал у никоя друга жена. Носеше черен кожен панталон, бяла блуза и ботуши с висок ток. Само видът на дългите й пръсти, поставени върху облеченото в кожа бедро, извикваше в съзнанието му поток еротични спомени. Той почувства, че извършва предателство спрямо Анна. Наложи си да се концентрира върху задачата си.

За намерението си да изненада Донатела имаше съвсем основателна причина. Щеше да разбере на секундата дали тя е въвлечена в заговора за убийството му в Германия само по реакцията й. Мислеше си, че не е въвлечена. Или по-скоро искаше му се да мисли, че не е. Както многократно бяха обсъждали с Кенеди, версията израелците да са му устроили засадата не звучеше много смислено. МОСАД беше известен с някои свои доста грубички операции, но нямаше причина службата да цели убийството на Рап, а с това и компрометирането на ЦРУ и САЩ. Рап беше вършил доста мръсна работа за тях. Не, Мич беше убеден, че Донатела просто е изпълнила някаква отделна платена поръчка. Той имаше план как да я изкара чиста от бъркотията.

Рап се изкашля тихо и изчака тя да се обърне. Когато го видя, тъмните й очи се разшириха, а сочните й устни се извиха в топла усмивка. Протегна ръце и се хвърли към него. Рап не можа да устои. Прегърнаха се пламенно. Тя провря ръце под коженото му яке и впи пръсти в широките му рамене. Целуна го и зарови глава в гърдите му.

— О, колко ми липсваше! — изстена.

Рап се смути.

— Защо не ми се обади? — започна след малко тя, като се отправи да затвори вратата на кабинета.

Той сви рамене.

— Бях наблизо, затова реших да се отбия. И ти би сторила същото, ако беше в Америка. — Нещо в погледа й трепна. В този миг Рап разбра, че Донатела е жената, която беше видял в университета „Джордж Вашингтон“. Тя беше убила Питър Камерън.

— Цветята за мен ли са? — Тя протегна театрално ръце и взе букета от Рап. Отиде при бюфета пред прозореца, който гледаше към двора. — Много мило от твоя страна. Нямаше нужда. — Разви букета и рязко се обърна към Рап: — Какво е това?

Рап не разбираше какво има предвид.

— Жълти рози! — натърти Донатела. — Жълтите рози са за секретарката, не за жената, с която си делил леглото. — Тя хвърли цветята на бюфета и скръсти ръце.

Рап се почувства неловко. Помисли за Анна. Не можеше да поиска ръката й и в същото време да подарява червени рози на бивши любовници.

— Цветята са много красиви.

— Да, но не са червени. — Донатела го изгледа подозрително. — Има друга, нали? И това е много важно за теб…

— Дааа — проточи той. Беше му неудобно. Донатела значеше много за него, не искаше да я нарани.

Тя го изгледа изпитателно. Разбра, че не иска да говори за това. Прегърна го отново. Почувства се, сякаш лети към пропаст. Бе таила крехка надежда, че някой ден ще се оттеглят от активна разузнавателна работа, ще се оженят и ще имат дете. Макар да съзнаваше, че това са невъзможни неща, дълбоко в себе си продължаваше да се надява.

Целуна го по страната и се отдръпна от него.

— Моите поздравления. Ще ме запознаеш ли с нея?

— Не знам… — заекна Рап. — Може би.

— Тя в Милано ли е в момента? — Нищо не убягваше от проницателните й очи.

Рап отвори уста да излъже, но размисли.

— Да, тук е.

— Не искаш да ме запознаеш с нея.

— Не е така… но това може да усложни нещата.

— Кажи ми, че тя знае с какво си изкарваш хляба. Или по-скоро с какво си изкарваше хляба доскоро.

— Да. — Рап кимна. — Уви, знае повече, отколкото би трябвало.

— Тогава какъв е проблемът? Много бих се радвала да се запознаем.

Срещата не протичаше точно по предварителния му план.

— Та ние с тебе бяхме любовници, Донатела! Аз не изпитвам никакво желание да се срещам с бившите й гаджета.

— Да, бяхме. — Тя вирна брадичка. След малко попита: — Как е сексът с нея?

— Донатела!

— Толкова ли е хубаво, колкото бе между нас? — настоя тя.

— Не мисля, че е прилично да говорим за това.

— Значи не е толкова хубаво!

— С теб имахме страхотна връзка, Донатела.

— Американка ли е?

— Да.

Донатела избухна в смях.

— Тогава е невъзможно сексът с нея да е по-хубав!

— Правим страхотен секс! — нацупи се Рап.

— По-хубав, отколкото с мен?

— Просто е различно, Донатела. — Не искаше да я обижда.

— Ха! — Тя се изсмя, явно бе искала да чуе точно това. — Не е по-хубав. Мога да позная по очите ти. — Донатела отиде до бюрото си и отвори едно чекмедже. Търсеше цигари. — Искам да ме запознаеш с нея. Може да вечеряме заедно. — Намери цигарите си и запали. Предложи и на Рап.

Той отказа.

— Искам да поговоря с теб за нещо друго — започна твърдо.

— С какво се занимава тя?

— Ще трябва да сменим темата.

Донатела дръпна от цигарата и го изгледа мнително през кълбо дим.

— Не ти вярвам. Не може да знае какво си правил за твоята държава.

— Знае. Всъщност дори ме е виждала в действие.

— Кога?

— Помниш ли оня инцидент в Белия дом миналата пролет?

— Разбира се. Бен ми каза, че си взел участие.

— Тя беше една от заложничките.

— А… Значи Стокхолмският синдром.

Рап се намръщи.

— Донатела, аз не бях терорист. Аз убивах терористите.

— Е, добре, тогава Синдромът на Флорънс Найтингейл.

— Не. — Той поклати глава и се усмихна. — Не бях и милосърдна сестра.

— О… — Тя махна с ръка. — Както и да е. Сещаш се какво имам предвид.

— Всъщност не, но няма да задълбаваме сега. — Рап млъкна и впери поглед в Донатела. Усмихна се закачливо: — Не очаквах да си толкова ревнива.

— Разбира се, че съм. И ти щеше да си, ако аз бяха влюбена в друг.

Трябваше да бъде честен с нея.

— Да, със сигурност. — Той заобиколи бюрото и я прегърна през кръста.

Донатела изгаси цигарата в пепелника на затрупаното с листове бюро.

— Какъв самотен живот водим… А сега аз съм още по-самотна! — Тя отново зарови глава в гърдите му. — Ти си единственият мъж, когото истински съм обичала. Единственият човек, който ме познава напълно.

Рап я погали по косата.

— И аз изпитвах същите чувства към теб, но сама знаеш, че в дългосрочен план нещата между нас нямаше да потръгнат никога. Прекалено много си приличаме.

Донатела вдигна лице. Очите й бяха сухи.

— Да, може би си прав. — Пусна го и отстъпи назад. — Предложи ли й да се ожените?

— Още не.

— Но ще й предложиш?

Рап кимна.

— Наистина искам да се запозная с нея. — Тя прочете ответното изражение на лицето му и добави: — Сериозно говоря. Не се притеснявай, няма да направя нищо необмислено. Щом си влюбен в нея, съм убедена, че е много приятна и симпатична жена. С какво се занимава?

— Журналистка е. — Сам не знаеше защо й го каза.

— Не говориш сериозно!

— Напротив.

— Знае ли за мен?

— Не.

— Сигурно й имаш голямо доверие.

— Да.

— Тогава защо не ме запознаеш?

— Добре. — Рап остави чашата кафе на бюрото и хвана ръцете на Донатела. — Необходимо ми е нещо, което само ти можеш да ми дадеш. Много е важно.

— Винаги на твое разположение. — Звучеше напрегнато.

— Благодаря ти. Аз също, знаеш това.

— Разбира се.

— Ходи ли във Вашингтон преди две седмици? — Рап забеляза мигновената изненада в очите й.

Умът на Донатела заработи бясно.

Как бе узнал? Легендата и прикритието й бяха перфектни; ударът беше минал без никакви проблеми. Със сигурност той знаеше нещо. Но тя не можеше да говори за това в офиса.

Сложи пръст на устните си и каза:

— Ходих до Ню Йорк, не до Вашингтон. Извинявай, че не ти се обадих, но останах в града само няколко дни.

— Хм. — Рап посочи купчина листове и й направи знак да му напише отговора.

Тя поклати рязко глава.

— Господи, съвсем забравих за фотосеанса! — възкликна. — Трябва да отида още сега. Пълен провал. Защо не се срещнем да пийнем по нещо след работа?

— С най-голямо удоволствие. Само посочи място и час.

— Да кажем, в шест, кафене „Ямайка“.

— Става. — Рап отново посочи към листовете, но тя поклати глава още по-категорично от първия път. Той я целуна по страната и само с устни, без да издава звук, каза: — Трябва да знам.