Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (30)

Шеста глава

Бурята, предизвикала катаклизъм, възстанови нормалното равновесие в района. Слънцето грееше, но не изгаряше, и вече се готвеше за зимната си ваканция. Подземното бучене спря и ние вече не се страхувахме от земетресение Тревата отново порасна зелена, а не кафява. Животните се възстановиха. Овцете смениха сините си кожуси, под които се откриха бели. Козите и кравите отново започнаха да дават мляко. Производителите на сирене в местносгга отново можеха да започнат да правят сирене. Къртиците започнаха да ровят. Плъховете — да гризат. Пчелите бръмчаха. Птиците пееха. Водата потече в реките, потоците и водопадите. Езерото се напълни и лебедите плуваха в него. Дъговите пъстърви отвориха разтегливи устни и лапаха мухите, които отново полетяха.

Жителите можеха да се заемат с обичайните си занимания. Всички с изключение на Луиджи Бордино. На сутринта го откриха мъртъв и Сузана избягваше погледа на съпруга си. Трупът бе открит с потопена глава в леген тесто с миризма на круши, което трябваше да бъде оформено във вкусен подарък за Фернанда Пондероза. Сузана настояваше, че го е ударила мълния, но Мелкиоре не бе толкова сигурен. В пекарната вече бяха инсталирани високотехнологични електрически пещи и работници поставяха нова табела отпред. Върху нея с големи букви и засукан калиграфски шрифт беше изписано „Сузана Бордино“. Всичко изглеждаше така, сякаш Луиджи Бордино никога не бе съществувал. Ала тя бе извършила убийството напразно.

Аз теглех двуколката, украсена с панделки и рози, в която седяха зачервените новобрачни Кончета и Амилкаре Кроче на път към къщичката си на „Виа Алфиери“. По пътя отминах Санчио, мулето на Касторини, което бе вързано пред „Щастливото прасе“ и дъвчеше лист прясна зелена папрат. Той ме погледна с ленивите си очи и аз бях запленена. Изгарях от любов, каквато преди не познавах. В този миг на откровение аз проумях една универсална истина. Никога не бях обичала Аркадио Карнабучи. Всичко това беше една ужасна грешка. Обичах Санчио и в очите му прочетох, че любовта ми е споделена.

След като откъснах очи от своята нова и нежна любов, забелязах, че градската библиотека е затворена. Сперанца Пати бе последвала Аркадио Карнабучи до областния град, където използваше връзките си в администрацията и се занимаваше със защита на каузата му на най-високо ниво. Никога нямаше да се откаже от мисията си да изчисти неговото име и да гарантира освобождаването му от карцера. Аркадио Карнабучи, който чезнеше в килията си, беше осъзнал своята фатална грешка. Жената на мечтите му не беше Фернанда Пондероза. Това беше Сперанца Пати. Той бе объркал имената им. Какъв глупак беше само. Пълен и съвършен глупак.

В този ден Фернанда Пондероза не дойде на работа в „Щастливото прасе“. Отвън чакаше опашка, преди още Примо Касторини да вдигне ролетката и щорите от витрината. Фабриката за свинско на Пучило бе ударена от мълния предната нощ и сега, когато температурите бяха спаднали, всички в региона копнееха за шунка. Примо Касторини работеше механично. Съзнанието му бе изцяло пропито от Фернанда Пондероза. Чувстваше се виновен, защото знаеше, че би трябвало да оплаква смъртта на брат си, но си казваше, че веднъж вече го бе оплакал. Все още можеше да усети мириса на Фернанда Пондероза по кожата си. Доста често някое микроскопично мехурче от общия им аромат избухваше някъде около него и изпаренията го отнасяха до носа му. В такива моменти той изохкваше шумно, връхлетян от спомена за екстаза, с което предизвикваше купувачите на шунка да кимат снизходително, да намигат и да се побутват един друг с лакти. Той непрекъснато преживяваше всеки момент от нощта. Преживяваше отново и отново всеки изключителен оргазъм. Не можеше да спре да се усмихва, а и не желаеше да го прави.

След това обаче бе завладян от страх. Не можеше да понася отсъствието й. Беше дошъл пръв в магазина. Тя трябваше да го последва. Къде беше? Обзе го паника. Не можеше да си обясни защо. После разбра, че това е любов. Никога преди не я бе изпитвал. И му се прииска да запее. Часовникът му се изтърка от желанието му във всеки миг да знае колко е часът. Щеше да дойде всеки момент. Но тя не дойде.

Докато обслужваше пълчищата клиенти, обсадили магазина, той разбра, че веднага трябва да отиде при нея. Беше постъпил глупаво, като него направи по-рано. Изпусна цял час от времето, което можеше да прекара с нея. Час, който никога нямаше да се върне. Той беше бесен на себе си. Затова просто излезе и остави клиентите в магазина. Гражданите се спогледаха неразбиращо, а после започнаха да грабят шунка. Не след дълго крадливите Нелинос натовариха цял камион с различни видове от тях.

Петте минути до къщата бяха най-дългите в живота на Примо Касторини. Той определено се страхуваше. Всички влюбени се страхуват. Страхът ги владее в значителна степен. Освен това изпитваше ужасно нетърпение да бъде с нея. Да я прегърне. Да се зарови в нея. Да вдишва аромата й. Да я целува безкрайно. Да гали тялото й. Да се удави в нея. След това страхът отново го обзе и този път още по-силен. Тя си беше отишла. Затова не дойде в магазина. Беше го напуснала. Изчезнала. И той никога нямаше да я види отново. В тялото му се отвори огромна ехтяща бездна, изпълнена с ужас. Как би могъл да понесе това?

Той стигна тичешком до старата къща. Видя камион за багаж, паркиран на двора. Мъже го товареха с еднорози, полилеи, статуи, стари часовници, бананови дървета, дъбови шкафове и всякакви други предмети. Той видя това, но не искаше да го приеме. Гладните му очи я търсеха и паниката се надигаше в тях като прилив. Тя си беше отишла. Наистина си беше отишла.

Не. Тя беше тук. Все още бе тук. Не беше заминала. Всичко бе наред. Всичко отново беше наред. Сърцето му запя, изпита остра болка, която прониза като стрела гръдния му кош.

Тази сутрин Фернанда Пондероза си взе окончателно сбогом със Силвана и макар да се надяваше, че сестра й може да отрони някоя последна добра дума за нея на раздяла, отново бе посрещната с мълчание. Сега приемаше без горчивина факта, че Силвана е била права през цялото време: смъртта не можеше да изглади всичко между тях; не можеше да промени абсолютно нищо.

Беше се навела под смокиновото дърво и изравняваше земята над гроба на костенурката. Касапинът изтича до нея, сграбчи я в прегръдката си и я задържа там завинаги, или поне за много, много дълго време, докато най-малкото свиване на мускулите на тялото й не го накара неохотно да върне краката й върху земята.

Очите й не му казваха нищо. Ала трезво разсъждаващата част от него знаеше отговорите и той мразеше тази своя част, щеше му се да я откъсне от себе си и да я удуши. Много отдавна тя бе казала, че ще остане до завръщането на Фиделио. Той се върна. И сега тя си тръгваше. Това беше всичко. Погали бузата му с върховете на пръстите си и отиде до камиона, който вече бе натоварен и я чакаше, за да потегли. Той знаеше, че не може да я накара да остане. Би направил всичко, за да я задържи. Но това явно не бе достатъчно.

— Къде отиваш? — Той се изненада от звука на собствения си глас. Прозвуча както обикновено. Почти.

Шофьорът запали мотора.

— Много въпроси — отговори тя с полуусмивка. А той остана да гледа как камионът подскача из двора, завива по шосето и отпътува.

— Само един — успя да промълви. Но тя си беше отишла.