Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (25)

Първа глава

Но аз изпреварвам събитията. Малко след отлитането на Серафино Фонди шунката на Примо Касторини беше оневинена от Хигиенно-епидемиологичната инспекция, но въпреки това моят възлюблен оставаше болен. Лежеше неподвижен, затворен в подобното си на труп тяло. Никой, дори аз, не знаеше, че той вътрешно е в съзнание. На персонала на болницата му омръзна да наблюдава за признаци на възстановяване. И, общо взето, той бе забравен от всички, освен от мен, Сперанца Пати, чиито редовни седмични посещения бяха причина за горчива ревност от моя страна, и от нашия свещеник падре Арканджело, който никога не пропускаше да каже специална молитва за него по време на месата.

Често завесите около леглото му бяха спуснати, тъй като останалите пациенти намираха вида му за депресиращ. Мониторът, който не регистрираше никаква активност, събираше прах. Един паяк оплете паяжината си около пръстите на крака на Аркадио. Самотна муха разви вкус към горната му устна и гъделичкането го подлудяваше, но, разбира се, той не можеше да направи нищо по въпроса. Бремето на собственото му тяло му причиняваше нови и по-големи страдания с всеки изминал ден.

Горда съм да отбележа, че макар често да изпадаше в отчаяние, аз никога не се отказах от надеждата си за него. Твърдо вярвах, че един ден ще възкръсне за живот като пеперуда от какавида. Кой би могъл да знае, може би с течение на времете той щеше да се събуди за мен и заедно да имаме великолепно бъдеще? И така, аз се отдадох на работата и на нощните си посещения в болницата. Честно мога да заявя, че моят Аркадио никога не напускаше мислите ми, въпреки че не мога да кажа дали някога съм присъствала в неговите.

Мъчно ми е да разказвам, че през цялото време, докато лежеше неподвижен, съзнанието му бе заето с темата за Фернанда Пондероза. Тъй като нямаше какво друго да прави, той мислеше за нея денонощно. Подобно на мен, той се измъчваше от върховете и пропастите на любовта. Как проклинах съдбата си, че не съм източникът на неговата мъка. След трагедията той най-често се свиваше в онзи най-далечен ъгъл от мозъка си, където се спасяваше от отчаянието, причинено от болестта. Там, скрит надълбоко, той агонизираше над въпроса дали тя ще го обикне някога. Щеше ли? Или нямаше? Откъсване на венчелистчетата на маргаритка.

Понякога той се измъчваше и изпадаше в ярост поради това, че ревността го завладяваше и си представяше какво се случва в негово отсъствие и как Примо Касторини се възползва от неговото състояние, за да спечели благоволението на бъдещата госпожа Карнабучи. Това бяха мислите, които го караха да се чувства по-зле от всеки друг и изкарваха от него нещо като сапунена пяна, която му пареше в очите и дразнеше ноздрите му. Ох, какво мъчение е да не можеш да кихнеш!

Въпреки че Примо Касторини беше технически оправдан като причина за изпадането в кома на моето сладурче, никой не купуваше шунката му. Гражданите не можеха да я понасят. И това, разбира се, даде коз в ръцете на братята Мадалони и на техните съюзници от фабриката за свинско на Пучило.

Така всички шунки, които Примо Касторини подготвяше с такава любов, останаха да висят в склада на „Щастливото прасе“. И не само в склада. Съществуваше голям проблем със свръхпроизводството, защото за шунките са необходими години, за да достигнат безупречно състояние, а преди трагедията търсенето винаги бе по-голямо от предлагането. Сега имаше толкова много шунки, че се налагаше да бъдат съхранявани навсякъде, където имаше място. Висяха в коридора, в кухнята, на тавана под покрива, дори в спалнята на Примо Касторини.

Вярно е, че той вече не се забавляваше там, както правеше в дните преди идването на Фернанда Пондероза, която му отне вкуса към всяка друга жена, но все пак не би избрал да споделя спалното си помещение с парчета свинско месо. Шунките висяха там в стройни редици, провесени от гредите, и го наблюдаваха. Дори когато спеше, чувстваше върху себе си как мъртвите им очи го порицават. Ужасно много пари бяха вложени в тях и това правеше ситуацията още по-лоша.

И дали заради времето или вследствие принуда от враговете му, но малцина купуваха дори наденици. Хората все още влизаха в магазина, но в повечето случаи не купуваха нищо, което вбесяваше Примо Касторини. Просто идваха, за да клюкарстват.

Времето започваше да тревожи всички. Жегата бе неестествено силна. Температурата се покачваше така, сякаш гигантска ръка вдигаше термостата нагоре. Това беше нажежена до бяло жега, най-лошият вид. Слънцето представляваше рана на небето. Земята се печеше като самун в изгарящата горещина на пещите на Бордино.

Тучната ни трева вече не беше с цвета на ябълки. Бе изгоряла до кафяво и в нея не бяха останали хранителни вещества за преживните животни. Естествено, страдаха и посевите. Доматите изсъхнаха на корените си. Ябълки, праскови, круши, вишни и смокини съхнеха по клоните. Пъпешите експлодираха като артилерийски снаряди и нещастният Герберто Николето преживя унижението парче кора да му се забие в дупето като шрапнел. Моята господарка никога не бе виждала подобно нараняване и макар с помощта на деликатна операция да успя да го измъкне, Герберто Николето никога не възстанови напълно самочувствието си. Инцидентът го накара да се откаже от фермата за пъпеши, която фамилията му притежаваше от петнайсет поколения, и вместо това той започна нова кариера като продавач на прахосмукачки.

Реколтата от ръж, жито, царевица, ечемик и леща почерня. Цяло поле с домати стана жертва на спонтанно вътрешно изгаряне. Всички се страхуваха от горски пожар и тези, които бяха достатъчно невнимателни, за да продължат да пушат цигари, бяха смятани за убийци.

Пасищата вече не можеха да изхранват животните, които зависеха от тях за прехраната си. Бедните овце във вълнените си палта, изглежда, страдаха най-много. Те само лежаха по гръб с крака във въздуха. Овчарите не можеха да направят нищо. Козите и кравите спряха да дават мляко и лежаха на сянка, правейки си вятър с листа от лапад. Всички животни се обезводниха. После отслабнаха и се сбръчкаха. Мария Календа прекарваше дните си в изпомпване на вода и къпане на прасетата с нея. Беше невъзможно да се бие масло или да се прави сирене.

Кучетата полудяха и повечето трябваше да бъдат застреляни, включително Макс, кучето на моя беден Аркадио, по чиято муцуна не след дълго се появи пяна. Мнозина, разбира се, приеха това за знак. Котките също започнаха да полудяват. Последваха ги паяците. Те плетяха къдрави паяжини като кичури коса. Мухите вече не си правеха труда да летят и лежаха където си бяха, като се молеха за смърт. Плъховете също легнаха по пътищата и на праговете, дишайки тежко.

Един ден Фернанда Пондероза се върна в къщи от „Щастливото прасе“, за да открие, че маймуната й Оскар е родила близнаци. Намери го седнал в клетката да кърми миниатюрните създания с размерите на нарове. Оскар я погледна с очи, изпълнени с укор, че не е помогнала по-рано с нещо в тази ситуация, но Фернанда Пондероза наистина не бе подозирала нищо. Тя дори не беше забелязала, че маймуната е наддала на тегло, въпреки че моряшките костюмчета, с които неизменно обличаше Оскар, наистина го стягаха повече. Тя нарече бебетата Соле и Луна — Слънце и Луна, и прие раждането им за добър знак, макар да бе изненадана, че не го е предвидила.

Пълничките граждани на града не помнеха толкова горещо лято. Хората станаха флегматични и разсеяни и загубиха апетит даже за хляба на Бордино. Само Сузана Бордино, единствената личност в региона без излишно тегло, продължи да се чувства комфортно и публично изразяваното от нея задоволство я направи още по-непопулярна. Но Луиджи Бордино беше доволен, че бизнесът страда. Той обмисляше продажбата на пекарната. Щеше да й вземе добри пари и да има повече време да преследва Фернанда Пондероза. Какво го интересуваше хлябът? Сякаш способна да чете мислите му, Сузана Бордино планираше следващия си ход и ако очите на Луиджи не бяха заслепени от любов, той щеше да изтръпне от злобния й поглед към него.

Докато повечето хора се излежаваха по цял ден и се оплакваха от жегата, жегата и пак жегата, някои предприемчиви индивиди обърнаха трудната ситуация в своя полза. Себастиано Монфрегола, бръснарят, никога не се бе радвал на такава голяма заетост. От жегата косите на всички растяха толкова бързо, че мнозина от клиентите му се нуждаеха от подстригване всеки ден.

Федра Брини започна да прави дрехи от паяжините си, вместо от платна. Това бяха възможно най-леките дрехи, практически безтегловни като шепот, както и модни, и тя можеше да им слага високи цени.

Моята господарка, разбира се, поставяше дълга си преди всичко и спазваше изморителния си график за лечение на болни и ранени из целия район.

Съвсем логично, топлинните удари и обривите ни държаха твърде заети. Имаше огромно разнообразие от обриви, вариращи от зачервени петна през зеленикави гъбички, до сложни многоцветни спирали, които приличаха на татуировки. Наблюдаваха се и други странни реакции. Амелберга Фидоти си пусна брада, защото хормоните й се объркаха от жегата. Берардо Марта разви буца на плещите си, която приличаше на втора глава, и много хора го избягваха, убедени, че това е работа на дявола. Прекалено пълните страдаха от сърцебиене и невероятно потене, поради което оставяха след себе си следи като охлюви. Господарката ми можеше само да ги съветва да стоят на сянка и да пият много вода, но не след дълго и водните запаси намаляха.

Дори през нощта нямаше облекчение от жегата. Хората спяха на верандите си в опит да уловят мимолетния бриз.

От седмици не беше валяло. Реките пресъхнаха и коритата им се свиха. Езерото се изпари и остави лебедите на сухо. Калта, останала от оттеглящите се води, се превърна в прах и вятърът я разнесе. Даже сухите речни корита изчезнаха. Хората непрекъснато усещаха прах в очите си. Белинда Фонди беше обсадена от хора, които настояваха да узнаят кога ще завали, но тя не можеше да им каже. Нямаше никакви признаци за промяна на времето. Небето си оставаше ослепително синьо.

Щеше да стане и по-лошо. Дълбоко под земята се долавяше зловещо буботене. Посред нощ и даже посред бял ден се чуваха скърцания и стонове. За всички бе ясно, че земната кора възнамерява да се отвори. И земетресението нямаше да бъде слабо като тези, които редовно разтърсваха околността.

По пътищата зейнаха дупки. Мазилката падаше. В голямата камбанария камбаните се отвързваха и звъняха непрекъснато, макар никой да не ги биеше. Механизмите на часовниците също бяха засегнати и сега никой не можеше да бъде сигурен колко часът е всъщност.

Сузана Бордино разтревожена проверяваше по няколко пъти на ден пекарната отвън и всяка допълнителна пукнатина бе още една пукнатина в сърцето й. Имаше свличания на земни маси и се появяваха нови свлачища. Дърветата се движеха.

В маслиновата горичка на моя Аркадио дърветата, които стояха на същото място от хиляда години, танцуваха наоколо, реагирайки на налягането под корените си. Призракът на Ремо Карнабучи, който бе обичал маслиновата горичка повече от всичко на света, полудяваше. Той проклинаше своя нещастен син, призоваваше го да спре да мързелува в леглото и да се върне в горичката. Но дори Аркадио да станеше от леглото, не можеше да направи нищо.

Къщичката, в която живееше моята истинска любов, се срути при едно от поредните свличания на земни маси, така че сега той, освен че бе в безсъзнание, беше и бездомен. Доста от оскъдните му вещи, които лежаха разпръснати наоколо, бяха прибрани от безскрупулни хора, които гледаха на това като на ровене в боклука.

Някои хора напуснаха района, събираха вещите си и тръгваха на север или юг, изток или запад с надеждата да избегнат земетресението, когато то удари. Дори отшелникът Недо напусна своето убежище и се завърна при жена си и дванайсетте си деца, които живееха на крайбрежието близо до Фано. Това беше ужасен удар за нас, защото Недо живееше в планините от много години и гражданите го смятаха за светец и благословия за града. Той, разбира се, не каза нищо и с раница на рамо напусна бос нашия клатещ се регион и нашия живот. Макар някои да последваха стъпките на Недо, повечето хора решиха да останат. В края на краищата това беше нашият дом и даже да бъдеше разрушен, какво щяхме да правим някъде другаде? Навсякъде витаеше усещането, че нещо щеше да избухне.