Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (10)

Втора глава

Междувременно Аркадио Карнабучи бе в агония от дупката, зейнала в мечтите му от кофата с вода на Фернанда Пондероза. Наум той връщаше отново и отново спомена за сцената стотици пъти. Къде бе сгрешил? Не разбираше. Взе предпазни мерки, като обвини себе си, въпреки че все още не можеше да приеме случилото се за своя вина. Как бе възможно нещата да се развият толкова зле? Дали не беше пял достатъчно добре? Според него това беше изпълнението на живота му. А може би грешеше? Вече не знаеше какво да мисли. Прехвърли наум всичко случило се милион пъти. Пижамата му се превърна в усмирителна риза.

И въпреки всичко той хранеше надежди. В края на краищата тя беше дошла. Беше тук. В съседство. Реката на истинската любов никога не тече спокойно, спомни си той думите на майка си, а ухажването на по-възрастния Карнабучи, от всяка гледна точка, не беше христоматиен пример. Той трябваше да превземе едно сърце. Щеше да оправи нещата. На сутринта пак се готвеше да отиде при нея. Сега беше прекалено късно. На сутринта тя щеше да разбере, че е действала необмислено.

По-късно това ще е нещо, с което щяха да се шегуват в перфектното си семейство пред синовете. Да, това беше моментен неуспех. Била е изморена от пътуването. В крайна сметка тя беше потопена в скръб заради внезапния шок от смъртта на сестра й. Може би бе сгрешил единствено с определянето на точния момент. Беше я изненадал. В това той намери утеха и реши, че щом съмне, ще опита отново.

Недалече от него, Фернанда Пондероза намери отдавна изоставената спалня и се стовари изтощена на нея. Собствените й мебели останаха отвън — не можеше да ги внася сега. Силвана бе мъртва. Тя самата още не можеше да повярва. Въпреки че тяхното съперничество започваше още от времето преди да се родят, когато всеки зародиш се бореше да си осигури своето собствено пространство, своето собствено оцеляване, имаше връзка, която ги държеше заедно и която никой не можеше да прекъсне.

В умореното й съзнание оживяваха сцени от миналото — тържества за рождени дни, каране на велосипеди, игри на топка, случки, толкова тривиални, че тя не можеше да разбере защо се сеща за тях сега, защо дори си спомня за тях — и се комбинираха с наново изиграни епизоди от дяволското й пътуване същия ден, ехото от лунатичното пеене отвън и изникващите сенки в потискащата спалня, които предизвикваха зловещи видения.

Фернанда Пондероза изпитваше странното чувство, че вече не е сама в стаята и се протегна да запали лампата, за да разсее страховете си. Внезапно видя Силвана, седнала на другия край на леглото, да я гледа. Фернанда Пондероза изкрещя.

— Значи най-сетне се появи тук — просъска Силвана. — Защо?

— Имах чувството, аз… — Фернанда Пондероза заекна.

— Все още ли вярваш в налудничавите си усещания, а? — прекъсна я Силвана. — Все още се рееш? Някои неща никога не се променят. Е, какво искаш?

— Само да сложа в ред отношенията ни — толкова ли е лошо? — Сърцето на Фернанда Пондероза биеше силно. — Преди малко ходих на гробищата, опитвах се да разговарям с теб, да ти обясня. Не ме ли чу?

— Не прекарвам много време там; това място ме кара да потръпвам. Все едно, спести ми обясненията си. Някои неща не могат никога да се оправят. Само защото съм мъртва, не означава да си въобразяваш, че сега всичко е наред.

С тези думи тя изчезна. Не остави след себе си нищо друго освен вдлъбнатина на опънатата покривка на леглото сам, където бе седяла.

— Хайде де, не можем ли да опитаме? — извика Фернанда Пондероза, въпреки че стаята бе празна и всъщност тя говореше на себе си.

— Силвана?

— Къде си?

— Би ли се върнала?

— Не може ли просто да поговорим?

Но Силвана бе имала последната дума, както винаги, и си бе тръгнала.