Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (20)

Четвърта глава

Вътре в линейката Аркадио Карнабучи почти не дишаше. Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди се шегуваха както обикновено в опит да откъснат сестрата от нейните тревоги, но тя се намираше много далеч, потънала в света на собствените си мисли. Този сладък и нежен Аркадио Карнабучи беше оставен да лежи там като безжизнена купчина. Единственото, което виждаше, бе белият таван на линейката и с ъгълчето на едното си око — космите в ноздрите на Кончета Крочета.

Пътуването до Сполето беше много по-бързо за линейката, отколкото за мен, не след дълго те спряха пред болницата и спешният екип вкара вътре носилката с Аркадио Карнабучи. Но наборът изследвания, на които той бе подложен, не успя да открие причината за неговото заболяване или да определи шансовете му ако не за възстановяване, то поне най-малкото за оцеляване.

Медицински сонди бяха закачени към всяка част на прекрасното му тяло. Той беше свързан с телевизионен монитор, който показваше почти плоската линия на сърдечната му дейност. Отначало мозъчната му функция бе нула, после спадна на минус, след което скочи извън скалата.

Скоро тълпа лекари и пъпчиви студенти медици се събраха около леглото, защото никой никога не бе виждал нещо подобно. Аркадио Карнабучи едновременно демонстрираше признаци на жив и на умрял човек. Технически това не би трябвало да бъде възможно, както мнозина от докторите заявиха, но те не можеха да отрекат достоверността на това, което виждаха със собствените си очи.

Аркадио Карнабучи, който и без това вече бе чудо за мен, се превърна в загадка за медицинската наука.

Кончета Крочета, която при нормални обстоятелства би се развълнувала от нещо такова, изглеждаше замислена и вглъбена: тя не можеше да изхвърли от ума си Амилкаре Кроче. Той трябваше да бъде там в този момент. Щеше да изнесе брилянтен монолог и да обясни теориите си сред тези изтъкнати колеги. Той отхвърли не само нейната любов, а и своята славна кариера.

Но Аркадио Карнабучи, въпреки всички различни мнения на тълпата изтъкнати специалисти около него, не беше мъртъв технически или по друг начин. Всъщност вътрешно той се чувстваше както винаги. Съзнанието му си беше наред. Но бе загубил способността да общува с тялото си.

Способността да говори го бе напуснала. Устата не искаше да пророни и звук. Никакво изсумтяване, писукане, оригване, стон или тиролско провикване. Вътрешно той ревеше, но никой не можеше да го чуе. Опитваше се да им каже, че е жив и че чува казаното около себе си. Той викаше поне наум, докато направо се оглуши. Защо не можеха да го чуят? Какво им ставаше?

Накрая той се отказа от устата си и концентрира всичките си усилия в опит да помръдне някоя друга част от тялото. Пожелаваше пръстите на ръцете или краката да потрепнат, очите му да примигнат, носът му да се набръчка, членът му да се развие от гнездото си. Нещо, каквото и да е, така че те да спрат да го смятат за мъртъв. Той бе имал подобни кошмари, но сега това наистина се случваше. И не беше сън.

Той напразно се пенеше и кипеше вътрешно. Нищо не помогна. Всичко бе заключено вътре в него. Можеше да види лицата, които се взираха в неговото. Да чуе как множеството развълнувани гласове обсъждат диагнозата му. Можеше да усети сондите в отверстията си; те бяха свалили бельото му, така че той бе напълно гол и изложен на показ. А там присъстваха и доктори жени, освен мъже. Той можеше да ги види.

— Виждал съм трупове, които регистрират повече мозъчна активност — отбеляза един млад доктор, почуквайки недоверчиво с показалец екрана на монитора.

— Това не е нищо — отвърна неговият конкурент от медицинското училище. — Аз съм виждал извадени в буркани мозъци да дават по-високи показатели.

— Не бива да забряваме, че мозъчната му активност е била в долния край на нормалния регистър, когато е бил добре — обади се Кончета Крочета.

Какво можеше да направи той? Наистина се намираше в много трудна ситуация. Искаше да заплаче, но дори не можеше да изкара сълзи от опулените си очи. Това беше непоносимо. Ако бе в състояние, щеше да се самоубие.

Постепенно свикнаха с тази новост, както неизбежно се получава, и цветът на медицинското братство го остави сам. Тълпата около леглото оредя, докато накрая останаха само един-двама. После и те се отдалечиха. Кончета Крочета, на която всички задаваха въпроси за неговата медицинска история и началото на тази странна криза — като се почнеше от най-издигнатия професор и се свършеше с най-младшия слуга и дори портиера, — накрая бе освободена в ранната привечер.

Всички те, от най-издигнатия до най-последния, бяха заинтригувани от споменаването на шунката в случая и терминът поркофило скоро бе записан в историята на заболяването му. От тогава нататък Аркадио Карнабучи беше наричан с този неподходящ прякор от целия персонал. След като хвърли последен поглед на Аркадио Карнабучи и го потупа по ръката, Кончета Крочета потегли за вкъщи с автобуса с глава, пълна с всякакви романтични идеи.

Сам в болничното отделение, Аркадио Карнабучи остана да се вари в собствения си сос. Какво би могло да му причини това нещо? Той не можеше да проумее. В края на краищата беше производител на маслини, а не доктор. Наистина напоследък бе твърде развълнуван. Преживя няколко разочарования. Не беше ли получил алергична реакция към цялата тази шунка, която неотдавна бе принуден да купи? Тогава истината го осени: причината бе пеенето. Песента му бе докарала това до главата. Може би слабото му, хилаво тяло бе дало повече през онази нощ, отколкото бе в състояние да даде. Да, през онази същата нощ онази песен му бе причинила това. А дори не успя да я накара да се влюби в него. Фернанда Пондероза. И така, той имаше причини да вярва, че песента я е накарала да го намрази.

Щеше ли да бъде принуден да остане в това състояние през целия живот, който му бе отреден? Нима песента го бе повалила в разцвета на силите му? Е, добре, ако не в разцвета на силите, то със сигурност непосредствено след това. Положението просто бе прекалено ужасно. Да се намираш в центъра на тази жива смърт. И всички да смятат, че всъщност е мъртъв, когато вътрешно той си е жив като всички останали. Не можеше да понася да мисли за това. С всяка мисъл отчаянието му се задълбочаваше.

Когато автобусът, в който седеше Кончета Крочета, потегли от двора на болницата, той ме отмина, докато се олюлявах на омекналите си като масло крака. Но сестрата не ме забеляза. Умът й беше далеч оттук. Докато навън се стъмваше и отражението й в стъклото ставаше все по-ясно, Кончета Крочета потъна в свещения таен свят на фантазиите си и всеки, който я наблюдаваше, можеше да види как усмивка бавно огряваше лицето й като свещ. Накрая тя почувства, че се разбират един друг с Амилкаре Кроче. Затова когато се срещнат отново, всякакво неудобство между тях ще изчезне. Това беше един решителен ден.

Но сестрата не знаеше, че непостоянният вятър на любовта е започнал да духа в друга посока.

Амилкаре Кроче си беше вече у дома в Монтебуфо, бе вдигнал изнурените си крака върху възглавница и отпиваше от чаша билков чай, за който вярваше, че въпреки горчивия вкус ще го предпази от възлестата ръка на времето.

Той мисли дълго и напрегнато по пътя към къщи, след като се сбогува с мен и ме гледаше как следвам моя любим към Сполето. Не знам как бе открил тайната ми. Може би изражението на очите ме е издало или може би нашата безнадеждна любов е изострила неговата интуиция. Нормалният разум му казваше, че не може да съществува любов между различните видове. Самата идея за муле и човек, открили истинската любов, беше направо абсурдна. И въпреки това част от него ми пожела късмет. Той ме смяташе за храбро създание, прекалено добро за онази жалка отрепка, за която пилеех любовта си с цената на толкова рискове за собственото ми благополучие.

А какво да кажем за него? Той не беше ли също смешен? Да тича толкова дълго след линейката по такъв начин. От самата мисъл за това го хващаше срам. Какво го бе накарало да постъпи така? Как щеше да се изправи отново пред Кончета Крочета? Направи се да изглежда като глупак. Но тя сигурно нямаше да обърне внимание на това. Никога не го споменавай. И следващия път, когато се срещнат, той щеше да се държи така, сякаш никаква искра не е припламвала между тях. Този път той благодари на съдбата, която винаги ги бе държала разделени. С малко късмет следващия път, когато се срещнат отново, тя вече ще е забравила всичко за този инцидент.

Аз застанах пред най-близкия до тясното легло на Аркадио Карнабучи прозорец и го гледах през стъклото. Гърбът му бе обърнат към мен, но колкото и силно да се взирах, принуждавайки очите си да стоят отворени, без да мигат, той не помръдна. Нито един мускул по тялото му не потрепна. Изглеждаше, че почти не диша. Толкова дълго се взирах в гръдния му кош, че станах кривогледа, но дори тогава не забелязах да се повдига при поемането на въздух. Съзнанието ми изпадна в страшна агония, докато го наблюдавах. Исках той да реагира на молитвите ми. Моля те, вдигни само един пръст, само един пръст, за да ми покажеш, че все още има останал живот в теб. Но бедният Аркадио не можеше и аз едва стоях на крака под тежестта на страданието си.

Накрая количката с вечерята влезе в стаята и Аркадио Карнабучи си спомни, че не е ял нищо от закуска. Колко хубаво миришеше заешкото задушено. Той все още можеше да долавя миризми. Макар по-голямата част от тялото му да бе изключила, миризмите все още успяваха да се промъкнат около краищата на пластмасовите тръби, пъхнати безцеремонно в носа му. Но за Аркадио Карнабучи нямаше да има заешко задушено. Той беше принуден да лежи неподвижен и да гледа как другите пациенти, възрастни мъже в пижами, се събират около една централна маса, за да го излапат. Вечерята на производителя на маслини беше дадена венозно чрез друга система в ръката му и тя не миришеше на нищо друго освен на антисептик.

Аркадио Карнабучи прекара нощта с отворени очи и без да мига въпреки усилията на Карлота Болета, нощната сестра в отделението, която се опита да ги затвори с нежните си пръсти. Но те непрекъснато се отваряха по собствена воля. Навън аз продължавах да бдя над Аркадио Карнабучи като ангел пазител, докато той се печеше на несправедливия огън на своята съдба.

Докато лежеше там, погребан в собственото си тяло, той знаеше, че може да изпусне шанса си с Фернанда Пондероза. Не му хареса погледът, който му хвърли касапинът предишната сутрин. Той бе загубил представа за времето. Кончета Крочета съобщи на лекарите, че е седял отпуснат на стола си в продължение на двадесет и четири часа. Откъде можеше тя да знае това? Не ставаше ли дума за вчера? Струваше му се, че е изживял цял един живот оттогава.

Да, тогава той беше доловил нещо в Примо Касторини, което не му хареса, каквото и да бе то. Несъмнено касапинът също бе влюбен в нея. И защо да не бъде? Фернанда Пондероза беше толкова чувствена, че всеки мъж би бил глупак да не я обича. А той познаваше навиците на касапина, неговото безсрамно задиряне на жени в района: млади момичета, вдовици, домакини, майки и както мълвата твърдеше, дори монахини. И сега той, Аркадио Карнабучи, го улесняваше да я грабне, точно както брат му бе грабнал сестра й изпод носа му. Историята се повтаряше.

О, каква нещастна душа беше той. Но не можеше да позволи това да се случи. Не можеше да позволи на проклетия касапин да открадне неговата невеста. И преди всичко защото тя бе дошла за него. Той я бе повикал, като засади и изяде любовните си семена като дух, пуснат от бутилка. Нямаше да приеме поражението. Щеше да се бори за нея. До смърт, ако е необходимо.

Само трябваше да се измъкне оттук. Но как?

Той продължи да се бори мълчаливо да помръдне безполезното си тяло. Концентрира всичките си усилия да повдигне само кутрето си, но парчето отпусната плът се противопоставяше на всеки негов опит да го помръдне. Накрая, изтощен, той потъна в ужасен кошмар. В него той лежеше като затворник в собственото си тяло, което не искаше да помръдне.