Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lion’s Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 96 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кони Мейсън. Лъвът

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 2003

История

  1. — Добавяне

ПРОЛОГ

Нортумбрия, Англия, 1067 г.

Злокобни, кървавочервени пръсти облизаха бледата повърхност на зората и възвестиха началото на нов ден — ден, белязан с печата на надвиснало нещастие. Ариана Крагмер вече познаваше тази гледка от своите видения. Даже ако пратеникът на Завоевателя[1] не беше пристигнал, тя отдавна знаеше какво я очаква.

Стоеше на парапета на най-високата кула от бащината си крепост — мъничък силует, изсечен сякаш на фона на аленочервената зора. Умен и предвидлив човек, баща й, Найл Крагмер, бе вдигнал насред земите си крепост по френски образец — с тънки кули с наблюдателници и внушителни външни стени, вместо да построи господарско имение като повечето английски феодали. И тази крепост — една от малкото в цяла Англия — бе доказала, че е надеждно препятствие пред завоевателите в граничните земи на Нортумбрия[2].

Ариана се взираше съсредоточено в навъсената зора — гледаше и чакаше, а лицето й бе помрачено от облаци. Откакто й бяха донесли вестта, че баща й и тримата й братя са намерили смъртта си в битката при Хейстингс[3] — още оттогава тя знаеше, че този ден все някога ще дойде. След като бе извоювал победата, Уилям Завоевателят действаше светкавично — отнемаше владенията на саксонските благородници и ги даряваше на свои рицари, които се бяха сражавали на негова страна и му бяха останали верни. Затова и Ариана знаеше, че е само въпрос на време копелето Уилям да обърне поглед на север, към плодородните земи на Нортумбрия и да въведе хората си във владение.

— Ето го, идва! Лайън[4] идва! — Предупреждението дойде откъм Кийн, сенешалът[5] на Ариана, чийто зорък поглед не се откъсваше от хоризонта.

Ариана рязко се обърна и бурен водопад от златисторуси коси обгърна раменете й. Тя присви зелените си очи срещу заслепяващата, кървавочервена зора и видя гордия силует на Лайън да изплува в пространството, където хоризонтът срещаше плодородната почва на Нортумбрия. Яхнал огромен черен жребец, той уверено напредваше към земите на Крагмер. Внезапно първите слънчеви лъчи пробиха гъстата пелена от облаци и бронзовият му шлем проблесна ослепително. Отражението на светлината почти я заслепи.

— Погледнете, води цяла армия!

Ариана свъси вежди. Верният й сенешал не преувеличаваше. Зад гърба на Лайън се простираше върволица от придворни и наемни войници, тежко въоръжени и гордо изправени под металните си доспехи. На лицето й се изписа презрение. Нима великият рицар очакваше едно четиринайсетгодишно, момиче, обградено с шепа войници и камериерки, да се възправи насреща му?

Сърцето й заби по-учестено, докато го гледаше да наближава — безмилостния воин, когото Завоевателят ценеше достатъчно, за да му подари най-богатите владения в кралството. Бронзовият шлем закриваше лицето му. Върху кожената си туника носеше метална ризница, лъскава като обвивката на риба, която мигом го отличаваше като един от най-знатните нормански рицари. В лявата си ръка държеше овален щит, поне пет фута в диаметър и толкова тежък и обемист, че се налагаше да го придържа с широк ремък през рамото си. За коня му бяха прикрепени чифт седемфутови стоманени пики, а в дясната си ръка стискаше двуостър боен меч — огромно, лъскаво оръжие, с каквото само свиреп гигант като него би могъл да си служи. На Ариана цялата тази демонстрация на сила и непобедимост й се струваше излишна и дори оскърбителна.

— Изглежда грамаден и страховит, не мислиш ли, момичето ми? — Ариана се сепна, дочула гласа на вещицата Надая иззад гърба си. — Говори се, че бил незаконороден, също като господаря си Уилям. И е млад. Само на двадесет и две години е, а вече му се носи слава, че бил воин, който не отстъпвал на самия Уилям — нито по сила, нито по кураж. Хората разправят, че дори спасил живота на своя крал, и то когато бил само на осемнайсет. Ето един нормански рицар, който е извоювал титлата си със смелост, с каквато малко мъже могат да се похвалят.

— В такъв случай е още по-жалко, че не е паднал на бойното поле — отвърна злъчно Ариана. — Земите на Крагмер ми принадлежат. Уилям няма право да ми ги отнема и да ги дарява на друг.

— Но ти си още дете! Не можеш да ги защитиш от завоевателите, които настъпват от север. Кралят на Шотландия отдавна е хвърлил око на Нортумбрия. Малкълм не би се поколебал да отнеме Крагмер от едно беззащитно момиче.

Ариана изгледа унищожително кокалестата вещица.

— Ти на чия страна си, Надая? И какво правиш тук? Не си спомням да съм те викала от дупката ти в гората. Може би великият нормански рицар няма да се зарадва да види вещица в току-що придобитите си земи.

Ариана не искаше да обиди старицата, но думите сами се изтръгнаха от устата й. Открай време знаеше, че Надая е вещица и че живее в гората отвъд крепостта. Жените често се обръщаха към нея, когато искаха да заченат и не можеха, или пък носеха дете твърде скоро след предишното и искаха да пометнат. Хората разправяха, че Надая умеела да прави и черни, и бели магии, и че тежко се пишело на онзи, когото застигнело проклятието й.

Ариана знаеше, че не бива да вярва на всичко това и в действителност още от дете беше силно привързана към възрастната жена. Познанията й за билки и растения бяха безгранични и неведнъж бе връщала болни от прага на смъртта. Още от малка Ариана бе научила много от добрата старица. Освен това, Надая бе една от малкото, които знаеха за необичайния дар на Ариана.

Способностите й да „вижда“ разни неща се бяха проявили още в детството, но твърде малко бяха онези, които подозираха за тази странна дарба. Освен Надая, разбира се, която изглежда знаеше всичко. Навремето майка й също знаеше, и малко преди да умре я бе посъветвала да пази дарбата си в тайна, защото мнозина не биха се поколебали да я обявят за вещица. Ариана бе приела съвета й присърце.

— Великият нормански рицар не се бои от никого, а най-малко пък от вещицата на Крагмер — отвърна невъзмутимо Надая. — Не се бой, Ариана, старата вещица е тук и ще те пази. Погледни ей там… — Тя посочи с кокалестия си показалец към приближаващите ездачи. — Не е ли величествен?

Ариана се вторачи в наближаващия рицар с нарастваща уплаха. Той наистина приличаше на хищника, чието име носеше. Яхнал уверено жребеца си, изглеждаше непобедим под тежестта на лъскавите си доспехи. И макар шлемът да бе спуснат над очите му, Ариана живо си представяше лицето му, белязано с рани от ожесточени битки.

 

Лайън Нормандски спря бойния си жребец досами главния портал и огледа одобрително внушителната крепост, която си беше извоювал в честна битка. Главната кула, издигната насред гъста горичка, беше обградена от всички страни с ров, пълен с вода, и по-малки защитни кули. Това беше първата такава крепост, която виждаше в Англия, макар че за Нормандия беше нещо обичайно. И все пак беше щедра награда, каквато дори не би могъл да мечтае да притежава, ако не беше спасил живота на Уилям Завоевателя при една от първите му тежки битки на Мейн.

Като незаконороден син без пукната пара, Лайън нямаше никакви шансове да се ожени за богата наследница и още по-малко да стане господар на такива владения. Позорното прозвище „копеле“, с което бе жигосан по рождение, бе оставило дълбок белег в душата му. Беше го направило по-силен и по-безмилостен.

Още от пръв поглед Лайън забеляза, че кулата е добре укрепена, за да отблъсква мародерите от север, и на устните му трепна усмивка. Крепостта се издигаше гордо насред обширна, плитка долина, прорязана от водите на река Хамбър. Главната кула бе снабдена с подвижен мост и тесни бойници под назъбените парапети, а по-малките правоъгълни кули наоколо с амбразури във всеки ъгъл правеха крепостта още по-надеждна. Лайън вече бе имал възможност да мине през близкото селище и видя, че и крепостниците, и свободните селяни живеят в охолство.

Лайън проследи с поглед тънката снага на главната кула и присви очи към мъничкото бледо лице, вторачено в него откъм назъбения парапет. Бойният му жребец затанцува нетърпеливо под него, докато рицарят леко се поклони за поздрав. Дребничката фигурка рязко се скри зад парапета. Внезапно развеселен, Лайън се насочи към подвижния мост и свали тежкия си шлем, докато чакаше да го спуснат. Гъстите му, черни коси проблеснаха на слънчевата светлина почти толкова ослепителни, колкото и бронзовият шлем допреди малко.

В този миг Кийн, верният сенешал на Ариана, се обърна към нея и повдигна въпросително вежди.

— Милейди?

— Няма смисъл — отвърна сприхаво тя. — Спуснете моста. Аз пък ще сляза да поздравя новия господар на Крагмер, макар че предпочитам да пронижа с нож сърцето му.

— Внимавай, Ариана, внимавай — предупреди я Надая с глас, дрезгав от възрастта. — Лайън едва ли ще е толкова снизходителен към буйния ти нрав, колкото бяха баща ти и братята ти. Той е верен рицар на Завоевателя и като такъв ще се подчинява само на Уилям. Не го забравяй и гледай да не го ядосваш.

— Не се безпокой, ще направя каквото трябва — отвърна Ариана и в този момент очите й излъчваха мъдрост, нетипична за крехката й възраст. — Ще предам земите на Крагмер в ръцете на новия им господар, а после ще отида при годеника си, Едрик Блекхийт.

Когато Лайън премина моста и масивния външен зид на крепостта, Ариана вече го очакваше на алеята във вътрешния двор. Верният му жребец се спря пред нея, а рицарят скочи пъргаво от него, положи тежкия си щит върху седлото и пъхна лъскавия си меч в ножницата на хълбока на коня. Поклонът му беше добре отработен и подчертано насмешлив. Беше повече от изненадан да види пред себе си дребничкото момиче с още неузряла, девическа фигурка. Уилям не му беше споменал, че наследницата на Крагмер е толкова млада.

Лайън заговори на съвсем приличен английски, макар и с подчертан акцент:

— Знаех, че сте млада, лейди Ариана, но не очаквах да намеря дете, едва излязло от забавачката.

— Достатъчно съм голяма, за да разпознавам врага, лорд Лайън — отвърна му с достойнство Ариана. — Дошъл сте да ми отнемете земите.

Лайън зяпна от изненада и се вторачи изучаващо в нея. Не беше трудно да различи в детинските черти на Ариана Крагмер обещанието за несравнима хубост и решителен характер. Един ден тя щеше да притежава грация и красота, с каквито малко жени можеха да се похвалят. Засега обаче тя беше просто едно буйно дете с войнствен нрав, в чиито наситено зелени очи проблясваше трудно сдържана омраза.

— Грешите, лейди Ариана — отвърна спокойно той. — Нито съм враг, нито грабител. Дадох обет да пазя владенията ви от нашественици. Защото дори и сега, докато разговаряме, шотландците се трупат по границата, за да плячкосат земите ви. Крал Уилям е мъдър човек. Той знае, че крехко момиче като вас не е в състояние да опази безценните земи на Крагмер. Затова крал Уилям бе така щедър да ми подари Крагмер и ме закле да се грижа за тези владения с цената на живота си. За мен това е въпрос на чест и дълг.

— Нормандските завоеватели убиха баща ми и братята ми — отвърна разпалено Ариана. — Уилям може да е ваш крал, но не и мой. И можете ли да ми обясните какво смята да прави с мен сега? Ще ме захвърли да живея с крепостните селяни ли?

— Внимавай, Ариана — прозвуча иззад гърба й гласът на Надая, която незнайно откъде се бе промъкнала до нея. — Нали не искаш да се озовеш съвсем безпомощна в лапите на лъва?

Ариана сякаш не чу възрастната жена, а очите й продължаваха да проблясват яростно срещу едрия рицар в достолепни доспехи. Беше твърде погълната от гнева и болката от смъртта на близките си, за да забележи, че Лайън е добре сложен мъж, с гарваново-черни коси и очи, сини като безоблачно небе. Лицето му беше като изваяно — с класически черти, но някак твърдо и изсечено. Годините, прекарани в битки по бойните полета, завинаги го бяха лишили от младежката мекота, иначе типична за възрастта му, а позорното петно на произхода му само бе изострило войнствения му нрав.

— Езикът ви е твърде остър за млада дама като вас, милейди. Много мъже намериха смъртта си в битката при Хейстингс. Нима мислите, че Уилям не скърби за всички онези, които загинаха?

Ариана го изгледа презрително.

— Уилям не знае що е скръб. Той е чудовище, като всеки норман, а вие не сте по-добър от него.

Лайън бе като попарен. Ариана несъмнено би си прехапала езика, ако знаеше колко близо до границата на търпението му го е докарала с последните си думи. Ако не бе съумял в последния момент да си припомни, че все пак насреща му стои само едно непослушно дете, войнствената Ариана сигурно щеше на мига да намери смъртта си. Дори силни и смели мъже рядко се осмеляваха да го предизвикват така. Лайън присви устни и, вместо да й отговори, рязко се обърна към своя лейтенант:

— Къде е свещеникът? Веднага го повикай!

Младият Белтан, един от най-достойните сред рицарите, извоювал в битки прозвището Безстрашния и най-верният помощник на Лайън, пришпори коня си и препусна покрай редиците назад да търси свещеника, който пътуваше с тях от Лондон.

— Ако ви трябва свещеник, имаме и в Крагмер — каза Ариана. — Бих могла да го повикам.

— Няма нужда, милейди. Уилям изпрати собствения си свещеник, специално за случая.

Очите на Ариана се разшириха, сякаш внезапно бе започнала да проумява.

— А мога ли да знам какъв е този специален случай?

— Нашата венчавка, лейди Ариана — отвърна невъзмутимо той.

При думите му Ариана простена, сякаш светът потъваше под нозете й. Пратеникът на Уилям не беше споменал нищо за венчавка. Само я беше информирал, че земите на Крагмер са били преотстъпени на Лайън Нормански, верен нормански рицар, като награда за лоялната му служба към краля, и че той пристига скоро.

— Това е лъжа. Вече съм сгодена за Едрик Блекхийт. Ще се оженим веднага, щом навърша шестнайсет.

— Така е, но Уилям реши да развали годежа и да ви венчае за мен, макар че честно казано аз нямам нужда от съпруга — нито сега, нито когато и да било. Но това е без значение. Уилям желае да се венчаем и така ще стане.

Всякаква руменина се отдръпна от бледите страни на Ариана.

— Не.

Тази единствена дума се изтръгна от устните й като дрезгав шепот, накъсан и неуверен. През целия си живот бе смятала, че един ден ще се омъжи за Едрик и отдавна бе свикнала с тази мисъл. Едрик беше приятен млад мъж, когото тя ценеше като приятел и беше сигурна, че все някога ще се научи да го обича.

— Аз съм обещана за съпруга на Едрик, откакто баща му почина в Хейстингс.

— Едрик се закле във вярност на Уилям — отвърна Лайън и ненадейно изпита непривична жалост към дребничката девойка, чийто живот се бе преобърнал след поредното завоевание на Уилям. — Той няма да се опълчи на краля. Малко мъже биха се осмелили да го сторят. И като награда, задето сведе глава пред Завоевателя, лорд Едрик получи позволение да задържи земите си.

Неподправеният ужас, който се разля по бледото й лице, изненада Лайън. Нима тази невръстна девойка не знаеше, че богатите наследнички лесно стават пионки в политическите планове на Уилям, който се стремеше да замени саксонските благородници с верни нормани? Можеше дори да я даде на някой по-стар от него, закоравял от дългите години служба на Завоевателя, който да се отнася към нея като с ненужна вещ. Станеше ли обаче негова съпруга, я очакваше лек живот, дори само защото той нямаше да се задържа вкъщи достатъчно дълго, за да я притеснява.

— Едрик не е възразил на решението на Уилям да ни венчае.

В зелените очи на Ариана проблесна изумление.

— Това е лъжа!

— Напротив. Както вече ви казах, лорд Едрик се закле във вярност на Завоевателя. Къде е свещеникът?

— Тук съм, милорд. Това ли е девойката? Тя съгласна ли е с този брак?

Облечен в типичните си тъмни одежди, закръгленият свещеник погледна въпросително Ариана и свъси вежди при вида на войнственото й изражение.

— Тя няма друг избор, отче. Ще се венчаем след час.

Ариана неволно трепна, а по лицето й се изписа уплаха.

— Не!

— Да! След един час! — Лайън заобиколи Ариана, влезе в главната кула и нареди на иконома да му покаже господарската спалня. Всички се отдръпваха от пътя му, защото никой не беше достатъчно смел или неразумен да предизвика гнева на Лайън Нормански.

— Какво да правя, Надая? — попита разтреперана Ариана, щом Лайън изчезна от погледа й.

Но отговор не последва. Раздразнена, Ариана се обърна и с изумление видя, че старата вещица сякаш бе потънала в транс. Най-сетне Надая тръсна глава и отвори насълзени очи, а когато заговори, гласът й бе странен и отнесен, сякаш идваше изпод земята:

— Внимавай с лъва, Ариана. Ако успееш да го опитомиш, ще трябва да пазиш сърцето си. Виждам злощастни дни, дори години. Но трябва да се омъжиш за него. Да, бъдещето ти е с лорд Лайън.

От устните на Ариана се изтръгна задавено стенание.

 

Венчавката беше пълен фарс. Когато дойде нейният ред да даде брачния обет, Ариана упорито замълча, а Лайън изрече краткото „да“ вместо нея. Влудяваше я мисълта, че не може да му се противопостави. Сам Уилям бе повелил тя да се омъжи за Лайън. Уилям беше крал, а тя — само негов васал. Съвсем малко задоволство, й донесе фактът, че бе отказала да се преоблече за случая и се появи в параклиса в уреченото време, облечена в обикновена рокля и пелерина, избелели с годините.

Не я беше грижа, че Лайън също не беше счел за нужно да се облече специално за венчавката, а само бе свалил лъскавата си броня за удобство. Но дори и без доспехите си той има излъчване на безмилостен воин, помисли си смътно Ариана. Широките му рамене и мускулести гърди изопваха плата на дългата кожена туника, подгъната в краищата, за да дава свобода на широките му, решителни крачки.

Стегнатите му бричове от неизбелена вълна разкриваха дълги мускулести бедра. Силните му набити крака бяха обути в дебели чорапи, които стигаха до коленете, а късото му наметало от груба черна вълна бе прихванато на шията с необичайна брошка, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. На кръста си носеше широка кожена препаска, на която бе затъкната кама от най-скъпата стомана, с извито острие и дръжка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Камата и златната брошка бяха единствените украшения по тялото му. И двете бяха скъпи дарове от самия Уилям.

Церемонията беше към своя край. Веднага щом свещеникът ги обяви за законни съпруг и съпруга, Лайън се обърна към Ариана и сковано й се поклони.

— Свършихме, милейди — каза той и й поднесе ръката си. — Ако позволите, ще ви придружа до спалнята ви.

В този момент Надая, която през цялото време бе стояла почти незабележима в ъгъла на параклиса, се втурна към лорд Лайън и застана решително на пътя му.

— Не бива, милорд! Не можете да я отведете в леглото си. Не е редно. Та тя е още девойка! Дори не е започнала да кърви! Не може да ви роди наследник.

Ариана се почувства така, сякаш земята се беше разтворила под нозете й и тя бе пропаднала в самия ад. Лицето й, досега бледо и безизразно, поруменя от свян.

Лайън изгледа Надая с нескривано отвращение.

— Нима си мислиш, че бих отвел в леглото си едно дете? Лъжеш се, стара вещице. Смятам просто да отведа лейди Ариана до спалнята й, за да си събере нещата.

— Да си събера нещата? — Кожата на Ариана настръхна от тревожно предчувствие. — Отиваме ли някъде?

— Трябва незабавно да се върна в Лондон. Уилям скоро се връща в Нормандия, за да вземе съпругата и децата си, а аз ще го придружа. Ще ви оставя в манастира „Сейнт Клер“, където благонравните монахини ще ви научат на човечност и покорство. Там ще сте в безопасност.

— Не! — Гласът й потрепваше от уплаха. — Не бих могла да живея изолирана от света! Ще умра от отегчение. Предпочитам да остана в Крагмер и да се грижа за замъка във ваше отсъствие.

— Оставям един от своите хора, сър Гай, да се грижи за Крагмер в мое отсъствие, и достатъчно наемни войници, за да предпазят тези земи от нашественици. Вече говорих с вашия сенешал и той ме увери, че ще съдейства всичко да бъде наред в наше отсъствие. А един ден, когато Уилям реши, че вече няма належаща нужда от мен, ще се върна тук като истински господар на Крагмер.

— Ами аз?

Лицето на Лайън остана непроницаемо.

— Някой ден може и да реша, че имам нужда от съпруга. А дотогава ще се наложи да останете в манастира.

Ариана изправи гордо крехките си рамене, а в очите й проблесна нескрита омраза.

— Норманско копеле! Безсърдечно нищожество! Предпочитам да изгния в манастира, вместо да стана ваша съпруга!

Тя тръсна гневно сребристите си коси и се втурна покрай него по тесните каменни стъпала, които се виеха по пътя към нейните покои в северната кула. Напрегнатите сини очи на Лайън я проследиха, докато се скри зад тежката врата, а лицето му придоби замислено изражение. Един ден, помисли си той, малката непокорна девица щеше да се превърне в привлекателна зряла жена, разцъфнала и готова да достави удоволствие на един мъж. Надяваше се той да бъде този, който да опитоми буйната й кръв, щом стане готова за това.

Само при мисълта, че друг мъж би могъл да отключи страстта й, Лайън изпита заслепяваща ревност. Чувството за притежание, което ненадейно бе започнал да изпитва към лейди Ариана, го порази, защото беше непривично за мъж с неговия темперамент. Изведнъж с почуда той осъзна, че му се иска да пришпори годините и да се озове в онзи неопределен бъдещ ден, когато невинната му съпруга ще е готова да вкуси насладите на плътта.

Бележки

[1] William the Conqueror — Уилям I, известен като Уилям Завоевателя — Б.пр.

[2] Northumbria — бившо англосаксонско кралство, южно от устието на река Форт — Б.пр.

[3] Hastings — град в Съсекс, югоизточна Англия, където в решителна битка през 1066 г. норманите превземат Англия — Б.пр.

[4] от англ. lion — лъв — Б.пр.

[5] ист. — управител на замък — Б.пр.