Кармен Рийд
Много гот (8)

Глава 8

— Излизаш ли? — Ана беше в спалнята на Ив и я наблюдаваше как внимателно си слага от отдавна позасъхналото червило, което откри в дъното на чекмеджето за бельо.

— Не. — Опита се да се направи на обидена.

— Нагласила си се и изглеждаш наистина много красива. — Беше вярно. Първо, Ив бе облякла рокля, което бе много, ама изключително необичайно. Беше от лъскав сиво-черен сатен, типична рокля за дами, свикнали да обядват с приятелки по ресторанти, купена за специално събитие толкова отдавна, че дори не си спомняше какъв е бил поводът. Беше си сложила лъскави обеци, чорапогащник, обувки с високи токчета и парфюм. Нима очакваше Ана да не забележи и да не зададе подобен неудобен въпрос? Че то бе очевидно.

Събу обувките, махна чорапогащника и си нахлузи пантофки без ток. Върху роклята наметна къса жилетка.

— Къде ще ходиш? — Ана бе седнала на леглото, багажът й бе готов, бе напълно облечена в очакване да прекара уикенда с Джозеф.

Идването на Джозеф бе накарало Ив да се поразкраси. Искаше й се да изглежда небрежно привлекателна, бе решила да се държи мило с него, за да разбере дали той все още проявява някакъв интерес… поне да долови нещо, за да може да попита… да предложи… да му покаже, че е предприела пьрвата крачка да се съберат отново.

Нямаше да казва нищо — нито пък да прави каквото и да е, — просто искаше да се увери дали ще има някакъв… знак. Нямаше представа какъв може да бъде, но бе убедена, че ще го познае.

— Никъде няма да ходя, миличка. — Среса се, а след това разтърси коса с надеждата да не е прекалено зализана.

— Заради татко ли го правиш? — На лицето на Ана се появи надежда.

— Не ставай глупава. Но ще се държа мило с баща ти, защото ти ме помоли. Нали?

— Става. — Момичето се усмихна широко. — И той ще се държи мило с теб. Накарах го да ми обещае.

— Браво, това е чудесно. Така ще можем да си останем приятели.

— Да. — Ана искаше да се получи нещо много повече от приятелство, а плановете й вървяха като по вода. Майка й бе в истинска рокля, беше си сложила истинско червило и обеща да се държи мило с него. По нейна преценка, оставаха броени седмици до щастливото им събиране. Пукни се, Мишел.

 

Беше почти точно седем, когато на вратата се звънна, но Ив се стресна, въпреки че очакваше Джозеф. По дяволите! Ето го. Скочи от канапето, бухна си косата, запокити някъде настрани жилетката и зачака Ана да отвори вратата и да покани Джозеф да влезе.

Роби подскачаше на другото канапе и припяваше:

— Джофус! Джофус!

— Здрасти, тате — чу Ив гласа на дъщеря си.

— Здравей, Ана, как си? Дай на татко една голяма целувка.

— Я. Здравей, Мишел.

Мишел ли!

Мишел! Тая пък какво търсеше тук? Усмихни се, Ив, ето ги, влизат в стаята.

— Здравейте — каза тя и разтегна устни във възможно най-широката усмивка, на която беше способна.

— Здравей, Ив. — Джозеф се бавеше на вратата и не се приближи, за да я целуне по бузата както обикновено.

— Това е Мишел — представи той приятелката си и я прегърна през раменете — дребна хубава блондинка, която изглеждаше… ами точно както бе казала Ана, тя бе нагласена, гримирана, косата вързана в съвършено гладка опашка, с нацупени прасковенорозови устни и дъльг до земята кожух. Много беше красива.

— Здравей, приятно ми е да се запознаем. — Мишел протегна ръка, Ив я пое и я усети мека и малка, а пък нейната собствена й се стори неподдържана и пресушена като градинарска ръкавица.

— Много съм чувала за теб — продължи Ив с усмивка. „И нищо хубаво“, сдържа се да добави. — Това е Роби — представи тя прощъпулника.

— Здравей, Роби — махна му с ръка Мишел. Джозеф се приближи, за да прегърне и погъделичка сина си.

Всички наблюдаваха игривата борба, съпътствана с много кикот.

— Искате ли чай, или вино, какво да ви сипя? — изведнъж се сети да попита Ив.

— Не, не. Няма да се застояваме — отвърна Джозеф. Бе седнал на канапето, поставил Роби на коляното си, разрошен от немирните пръсти на малкия, и й се стори, че никога не го е виждала по-съвършен. Трябваше да си го върне, на всяка цена. — Просто исках да се запознаеш с Мишел — обясни той. — Ами ние… ние искахме да ти кажем… ъ-ъ-ъ… че решихме да се сгодим.

— Да се сгодите! — извика ужасена Ана, гласът й бе отражение на чувствата на Ив.

— Да, Ана — потвърди спокойно Джозеф, макар на всички да бе ясно, че момичето е побесняло.

— И ще се жените? — уточни тя. Бе пребледняла, а на бузите й бяха избили алени петна. Местеше поглед от Мишел към Джозеф и отново към нея, предизвиквайки ги да й дадат обяснение.

— Да — отвърна Джозеф. — Ти ще бъдеш шаферка — добави с надеждата тези думи да оправят нещата. Само че Ана избухна в сълзи и избяга от стаята, блъскайки Мишел на излизане.

Ив остана на място, усмивката замръзна на лицето й. Много се изкушаваше да избухне в сълзи и също да избяга от хола, но едва ли моментът бе подходящ. Нали искаше знак, нали? Ето това определено беше знакът. Знак, че е напълно луда.

— Поздравявам ви — насили се да каже тя. Джозеф изглеждаше шокиран, затова Ив продължи: — Мисля, че на Ана ще й трябва малко време, за да свикне с тази мисъл, но съм сигурна, че ще се оправи. Кажете кога… кога го решихте?

— През уикенда — обясни Мишел. — Иска ми се да можех да кажа, че той падна на колене и ми поднесе пръстена в кутийка.

„Както ми предложи на мен“, спомни си Ив.

— Само че стана много по… по-спонтанно — добави младата жена.

Предложил й е в леглото, реши Ив.

— Много мило. Поздравления — повтори Ив, а след това добави: — Джозеф винаги е искал да се ожени. — В този момент й се прииска земята да се отвори и да я погълне, защото това означаваше, че той винаги е искал да се ожени за нея.

Мишел го стрелкаше с поглед и бе скръстила ръце пред гърдите си, очевидно ядосана и обзета от неприятно чувство.

— Ще отида да видя Ана — измъкна се Ив. — Сигурни ли сте, че не искате чай или нещо друго?

Джозеф реши, че няма нищо против чаша вино, а Мишел помоли за вода.

— Аз ще донеса — обърна се той към Ив. — Ти погледни Ана, освен ако не предпочиташ да отида аз?

— Дай ни няколко минути — помоли тя.

Отвори вратата на спалнята, която си деляха Ана и Роби, и завари дъщеря си, легнала по корем на горното креватче, да ридае неутешимо.

Ив започна да я гали по гърба, докато Ана най-сетне се изправи и позволи на майка си да я прегърне. Обви ръце около врата й и зарови мокрите очи и нос в сатенената рокля, която май не си беше изпълнила предназначението.

— Искам татко да се ожени за теб — прошепна момичето между неудържимото хлипане.

— Знам, миличка — прошепна в отговор Ив.

— Как можете и двамата с татко да сте толкова ужасни? Ако се държахте по-мило един с друг, сега можехте да сте женени. Вместо това ще се ожени за тази тъпачка Мишел.

— Ана, мама и татко вече не са заедно. Много те обичаме, обичаме и Роби, но ще трябва да свикнеш с новото положение.

— Защо тогава ми давахте напразни надежди? И двамата? Вие и вашите тъпи игри. Разни снимки в чекмеджета и пижами из шкафовете. Червило си сложила. — Тя плачеше истерично. Ив дори не бе сигурна за какво говори малката. Сега обаче разбираше, че Ана бе забелязала много по-голяма част от неизказаните чувства, които витаеха между нея и Джозеф, отколкото бе предполагала. Може би след всичките им одобрявания Ана просто бе отказала да повярва, че двамата са се разделили окончателно. Да не би самата Ив също да не бе убедена в тази раздяла, поне до тази вечер?

Но сега нещата приключваха завинаги.

— Как е? — прошепна Джозеф от вратата и Ив мигна, за да скрие сълзите в очите си.

— Няма да дойда с теб — изкрещя Ана от леглото. — Не искам да ходя в Манчестър с теб и Мишел. — Отново избухна в сълзи.

— Много съжалявам, Ана. — Джозеф я погали по гърба, докато Ив прегръщаше дъщеря си. — Нямах представа, че ще се почувстваш така.

— Няма да дойда с теб — повтори Ана. — В колата ти няма място за трима — което звучеше така, все едно че бе казала: „В живота ти няма достатъчно място за трима.“

Не успяха да убедят Ана. Тя отказа дори да излезе от стаята си. Не искаше повече да вижда Мишел, която бе започнала някаква сложна игра на криеница с Роби и малкият се забавляваше чудесно.

— Май е най-добре да си вървиш — обърна се Ив към Джозеф. — Тя ще се оправи. Звънни й утре.

— Надявам се да не съм ти провалил плановете — обърна се от вратата Джозеф.

— Планове ли? — попита тя. Той посочи роклята й.

— Сигурно смяташе да излизаш.

— А, не. Не, не. Един приятел щеше да се отбие по-късно, но ще му се обадя да не идва. Няма проблем.

Приятел ли? — мислеше си той, докато минаваше през уличките на северен Лондон, за да излезе по-бързо на магистрала М1. Какъв е този приятел? Кого ли чакаше облечена в рокля, която знаеше още отпреди? Същата тази рокля си я бе купила за някакъв специален случай, на който се бяха събрали всички. Какъв беше поводът този път?

— Кажи? Кажи ми какво мислиш? — Мишел беше изнервена и ядосана. Отново не я бе слушал и тя с пълно право щеше да се нацупи.

— Извинявай. Какво каза?

Дълбока въздишка.

— Джо. Нека да поговорим за сватбата. В интерес на истината не искам никакви шаферки. Искам да кажа, ако това е чак толкова важно за Ана… — Тя се поколеба.

— Извинявай, трябваше да го предвидя. Какво искаше да кажеш?

— Какво мислиш за една романтична сватба на двама зрели хора? Да отидем на някое приказно местенце и да се оженим там. Южна Франция, Италия… нещо такова.

— Би било чудесно, но децата ми трябва да дойдат на сватбата ми. Ана и без това доста трудно ще свикне с тази мисъл, така че поне можем да не се крием и да се измъкваме зад гърба й.

— Ана си има проблеми и точка по въпроса. Просто приемаме този факт и това е — сопна се тя.

— Престани.

Погледна я, но тя се бе втренчила напред, устата й бе стисната сърдито.

— Виж, уморен съм. — Протегна ръка към нея. — Точно сега не ми се говори за това. Пред нас е целият уикенд. Какво ще кажеш да отидем и да изберем пръстен утре?

Мишел се обърна усмихната.

— Сигурен ли си?

— Да. Напълно сигурен съм за всичко — отвърна той и в този момент си спомни… роклята на Ив. Беше я купила за трийсетата годишнина от сватбата на родителите му. Още едно място, където му отказа да се оженят. Ако бе чакал от нея знак, че постъпва правилно, като се жени за Мишел, сигурно бе точно това.

Бе предложил на Ив напълно сериозно цели шест пъти, а шеговито поне сто. Най-обнадеждаващият отговор бе: „Попитай ме пак скоро.“

Сега бе по-добре. Мишел прие, преди още да бе довършил предложението си, което след опита, който имаше с Ив, го изненада. Мишел искаше да обсъждат и пръстени, и рокли, и място на церемонията, и покани почти веднага и непрекъснато след това. Само че колкото и да бе странно, му се стори безкрайно трудно да прояви дори най-малък ентусиазъм, докато бе така притеснен за Ана.

 

По-късно същата вечер Ив зави дъщеря си в леглото и остана да я гали по челото, докато очите й най-сетне се затвориха. Двете заедно бяха останали до късно на канапето, увити в одеяла, докато опустошаваха кутии с бисквити и сухи пасти и пиеха мляко с какао, а в чашата на Ив винаги имаше и по глътка бренди, и гледаха приятната програма по телевизията в петък вечер.

Беше много късно, затова Ив се учуди, когато телефонът звънна, въпреки че всичко й стана ясно, щом чу гласа на Джен.

— Я чупката — каза й, изтощена от мисълта, че ще трябва да й разкаже цялата одисея.

— Просто исках да проверя как си. Знам, че Джозеф щеше да идва тази вечер, и ми се искаше да се уверя, че не си се изложила.

Последва мълчание.

— Ако обаче си се изложила страшно, аз пак ще си остана твоя приятелка, нали знаеш?

— Джен — започна Ив с дълбока въздишка. — Той цъфна с Мишел…

— Ами!

— За да ни съобщят, че са се сгодили. Двамата щели да се женят.

— Ясно. — Прозвуча така, сякаш Джен бе предвидила подобно развитие. — Нали искаше знак — добави тя.

— Знам! — разсмя се Ив. — Този път знакът е съвсем ясен, написан с огромни букви.

— Ти добре ли си? — попита Джен.

— Да, добре съм. Чувствам се донякъде като глупачка обаче. А горката Ана е много разстроена.

— Миличката.

— Ами ти? На работа ли си? — попита я Ив.

— Добре съм. Трябва да затварям. Просто исках да проверя какво става.

— Ти си върхът.

— Знам. Ив?

— Да?

— Обади се на ветеринаря.

— Мама му стара… ти си се смахнала.

— Ни най-малко. Просто мъжете притежават едно полезно качество, благодарение на което можеш да забравиш други мъже. Много ги бива в това отношение. И да изхвърлят боклука.

— Лека нощ, шантавелке.

— Лека нощ.