Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Did the Earth Move?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

Бард, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Глава 24

Юлското слънце заливаше прозореца със светлина, докато Ив пиеше чай на масата в кухнята. Всички сезони бяха хубави, но за Ив лятото бе най-прекрасният. Ана и Роби бяха изнесли играчките си в градината сред розовите и оранжевите цветя, избуяли в саксии, ъгълчета и лехи. Напъпилите гладиоли приличаха на чисто нови ярки червила.

— Да поканим ли ветеринаря на вечеря? — попита Ив, когато Ана се показа на вратата. — Може днес, стига да е свободен, или утре…

Ана внимателно обмисли предложението на майка си, защото ги подозираше двамата с ветеринаря. Може би ако ги наблюдаваше отблизо, щеше да разбере най-добре какво стана между тях.

— Добре — съгласи се тя, без да каже и дума повече.

Ив прие съгласието й като доказателство, че тя не подозира нищо. А и защо да подозира? Беше едва на девет.

— Вие с Роби какво правите? — попита с усмивка тя.

— На пясъка сме… — Ана въздъхна дълбоко. — Аз се опитвам да построя фигура, а Роби все я събаря.

— Аха. — Пясъчна фигура, значи. Ив се постара да не се изсмее.

Нилс бе много учуден, когато му се обади и го покани да мине, но се съгласи.

— Да не би да си решила да ме пробваш за последен път? — бе попитал той.

— Нещо такова — отвърна тя. А това не беше далече от истината. Бе чула как баща й съжалява за годините, които бе прекарал сам, и си бе взела поука за собствения си живот.

 

Вечерята в градината бе истинска приказка. Свещите трепкаха, малките цветни крушки блестяха, децата сядаха и ставаха от масата, сновяха напред-назад и непрекъснато бъбреха и ги разсейваха. Ив бе облечена така, че да не привлича погледите, с елече, набрана пола на цветя, беше се лакирала в розово и си бе обула чехли с пайети. Беше приготвила макарони със зеленчуци по китайски и всички много ги харесаха. След това поднесе сметана с малини, набрани от децата от двата храста в градината.

Двамата с Нилс много се смяха и изпиха изстуденото бяло вино, а тя се почувства спокойна и щастлива.

— И така, дребосъците са завити и хъркат — уведоми го, когато се върна след двайсет минути, посветени на къпане, миене на зъби, приказки и целувки за лека нощ, както и молби в последната минута да останат „още малко“.

Беше се наметнала с жилетка, защото бе станало хладно и подухваше ветрец.

— А ние няма ли да си лягаме? — попита с усмивка Ив и се настани в скута му за целувката, която очакваше цялата вечер.

— Това е лесно — каза той и я прегърна. — А пък аз си мислех, че ми предстои дълга сцена на прелъстяване… да те ухажвам… да те впечатлявам.

— Не — отвърна тя. — Готова съм.

Сложи малина в устата си и се наведе да го целуне, притискайки я към езика му.

Усети вкуса на вино, на малини и топлите му устни, усети как пръстите му пълзят под полата й. Обгърна врата му с ръце и се надигна, за да се вмъкне той под бикините и да я погали. Напипа ципа му и усети желанието да го направи тук, в скута му, докато радиото свиреше, докато от съседните къщи долиташе дрънченето на чинии и прибори.

Усети меката част на ухото си между устните му, затвори очи; носът му беше в косата й, докато той бързо се движеше в нея.

По-късно Ив го вмъкна в спалнята си, където си свалиха дрехите, за да се любят отново, този път както трябва, наслаждавайки се на всеки момент заедно.

Само че тъкмо когато Нилс й казваше:

— Кажи ми, че ще свършиш скоро… — телефонът звънна. Шумен, настоятелен, заплашващ да събуди децата, затова Ив скочи гола към хола, за да отговори.

По дяволите. Защо никога не се сеща да намали звука и да включи телефонния секретар? Отдавна бе загубила форма в секса.

— Ало?

— Ало, Ив, Джозеф се обажда. Как си?

Джозеф? Джозеф! Пак не беше уцелил момента. Този път наистина съжали, че не бе включила телефонния секретар. Странно обаждане.

— Здрасти — каза тя и се постара гласът й да звучи съвсем нормално и весело. — Добре съм. Всички сме добре.

— Как е баща ти?

— Много по-добре. Ще се оправи.

— Това е чудесно. Така… — Ето че щеше да каже защо се обажда. За моменти хрумна, че ще заговори за онази нощ. Усети как стомахът й се стяга. — Ив… нали говорихме да гледам Ана и Роби няколко дни?

— Да, спомням си.

— Все още ли си съгласна? Защо не си починеш този уикенд, иди при баща си или при сестра си… мислех, че ще бъде най-добре да дойда аз, защото сигурно Роби ще се чувства най-добре в къщи.

Да си почине през уикенда? За момент си представи как кара бясно по съвсем празен път без тъпите песнички от „Улица Сезам“ да й надуват главата.

— Страхотно — отвърна. — С най-голямо удоволствие. Мога ли обаче да ти звънна утре? Точно сега имам гости.

— Да, разбира се. Кой е там?

— Не го познаваш. Колега. Колега от службата.

— Да, разбира се. — Колега от службата в единайсет вечерта? — Ще се чуем.

— Да, благодаря ти, че ми звънна.

Взеха си довиждане и тя затвори, обзета от странно усещане… Защо никой не спомена и дума за онази нощ? Защо никой от двамата не искаше да мисли за станалото? Нито пък какво можеше да стане… или как да стане.

Така и не успя да обмисли въпроса добре, защото влезе Ана.

— Мамо, защо си гола?

— Ъ-ъ-ъ. Ти защо си станала?

— Сънувах кошмар.

— Сипи си чаша вода и върви да си лягаш.

— Защо си гола? — попита отново Ана.

— Мислех, че пижамата ми е някъде тук, само че не е. — Жалка работа, но това бе най-доброто, за което успя да се сети при тези обстоятелства.

— Да потърся ли в твоята стая? — предложи Ана.

— Не! — Обзе я заслепяваща паника, когато си помисли, че малката и много впечатлителна Ана ще се натъкне на голия ветеринар. — Вода и обратно в леглото.

— Добре де, няма защо да ми се караш. — Ана се почувства обидена. Обикновено майка й забравяше за всичко, когато тя бе сънувала някой кошмар, завиваше я, гушкаше я и лягаше за малко при нея, казваше й да не се притеснява. Само че този път, когато момичето се упъти към стаята си, Ив хлътна в нейната.

 

За нея бе страхотен дефект това, че децата не си появяваха на бял свят с копче, което да ги изключва, така че когато досаждаха, дразнеха и побъркваха родителите си, да има лесен начин да бъдат спрени. Пък макар и само за две минути — по-дълго би било грубо. Натискаш копчето, когато са тригодишни, а след десет години вече ще са станали космати. Или пък просто децата щяха да изобретят начин да се изключват сами, просто така, за кеф. Не, май идеята не беше чак толкова блестяща.

Тя постави пръст на устните си и мина на пръсти през стаята. Ветеринарят се усмихна, зави се през глава и я зачака да отиде при него.

Ив се пъхна в леглото.

— Замръзнала си — казай той и я гушна.

— Трябва да си вървиш — прошепна тя.

— Точно сега ли, когато си измръзнала? — Сложи ръката си на гърба й и я притисна до себе си. Усети как разни неща се размърдват между тях.

Въпреки това настоя:

— Недей… извинявай. Дъщеря ми има кошмари и обикаля из къщата. Наистина е време да те изпратя.

Нилс я целуна дълго за последно и стана.

Ив го наблюдаваше как се облича.

Това бе най-странната връзка, която бе имала. Връзка между приятели, с много смях, със секс и не прекалено чести телефонни обаждания. Нямаше копнеж, нито пък някой щеше да бъде наранен. А пък сексът, помисли си, беше като спорт, секс между зрели хора, не любене, което те разтърсва и което би я уплашило до смърт.

Нилс наистина й харесваше, но ако утре изчезнеше, нямаше да има голямо значение. Просто нямаше да позволи да има значение.

— Искаш ли да дойдеш с мен на сватбата? — чу тя гласа си. Какво? Да не би да беше полудяла? Защо го попита? Моля те, кажи, че не можеш, кажи, че си зает.

— Сватбата на сина ти ли? — попита Нилс.

— Да, на седемнайсети август. — Може пък вече да си има планове.

— Сватбата на сина ти, където ще присъства Денис, бащата на двете големи момчета, а, да, и годеницата на Джозеф, да не говорим, че там ще бъдат всичките ти приятели, семейството и новите сватове?

— Да. — Ветеринарят не биваше да идва.

— За мен ще бъде удоволствие, Ив. — Господи! — Само че, според мен, не е редно. Това е прекалено важно събитие. — Нилс приседна на края на леглото до нея. — Не бива да стряскаш хората с новото си гадже. — Не откъсваше очи от нея и не спираше да се усмихва. — Когато искаш, си добре дошла у нас, и преди, и след това, ако имаш нужда от някого. Но това е много важно събитие… Бъди силна — каза и докосна челото й с пръст. — Иди сама. Бъди горда, че си сама.

Неочаквано й се доплака. А беше ли наистина горда да е сама? Или бе сама, защото бе прекалено горда? Или може би прекалено горда, че е сама?

— Ти си добър човек — прошепна тя. — Съжалявам, че не те харесвам повече… искам да кажа, съжалявам, че не те харесвам достатъчно.

— Не ме ли харесваш? — Нилс все още се усмихваше. Май беше пропуснал нюанса.

— Не, не… исках да кажа… че не съм влюбена в теб. Но ти го знаеш. Въпреки това съжалявам.

— И аз не съм влюбен в теб — призна той. — Не бива ли да се влюбваме двамата?

Ив се засмя.

— Не — отвърна, вече напълно сериозна. — И двамата заслужаваме нещо повече. Просто трябва да продължим да търсим.

Той кимна при тези думи и започна да си закопчава ризата, а тя усети някакво пробождане. Съжаление? Самота? Въпреки това бе съвсем естествено да споделя леглото с някого, с друго живо човешко същество, което се съблича, облича и говори до теб. Щеше да свикне с това за нула време. Трудното беше да се справяш сама в живота.