Кармен Рийд
Много гот (20)

Глава 20

Ив отиваше да прибере най-малките си деца и имаше достатъчно време да помисли, докато двуетажният автобус се промъкваше през петъчното движение.

Тъкмо бе приключила разговора с шефа си, Лестър, който се появи в офиса й малко преди тя да си тръгне, за да я предупреди, че заместникът му, Роб Грийн, е решил да кандидатства за шефското място и двамата щяха да са противници.

— Лестър, има ли изобщо смисъл да кандидатствам за твоето място? — попита Ив. — Искам да кажа… ами аз самата още не съм сигурна.

— Нямаше да те карам, ако се колебаех — насърчи я той.

Само че, докато седеше на втория етаж на автобуса, Ив се притесняваше. Не я притесняваше самата работа, а часовете и допьлнителният стрес. Все още не можеше да реши дали наистина иска повишението. А сега срещу нея се изправяше и Роб. Приятен човек, но от него щеше да излезе нетърпим шеф. Той бе избухлив, човек на настроенията, трудно вземаше решения, не беше достатъчно енергичен… А пък всички от отдела й щяха да искат тя да заеме поста, единствено за да не го заеме той. Ако тя спечелеше, той трябваше да си намери друга работа. Мама му стара!

И без това си имаше достатъчно грижи на главата. Операцията на баща й бе насрочена за след седмица, а Том и Дийпа решиха да отложат сватбата до август, за да изчакат резултите, с надеждата той да е достатъчно добре, за да присъства.

Прииска й се автобусът да можеше да се промъква по-бързо през задръстването. Искаше децата й да са до нея и да се прибере у дома.

Най-сетне се добраха до апартамента и се заеха с обичайните за петък вечер задачи: Роби се настани да гледа Томас Танка, Ана си довършваше домашното, Ив се преоблече в лека лятна рокля с елече, остана боса и се опита да си внуши колко не й пука, че Джозеф скоро ще звънне.

В този момент иззвъня телефонът.

— Съжалявам много, но попаднах в задръстване и не помръдваме — извини се Джозеф. — Все още съм на магистрала М6 и ще се забавя поне два часа. Нали няма проблем?

Помоли да говори с Ана, за да й обясни. Какъв грижовен баща беше той, помисли си веднага Ив, докато слушаше какво му говори момичето.

— Да… Добре… Да, ще подремна в колата… Няма нищо, татко… Ти да внимаваш. До скоро.

Беше доста късно, към девет и половина, когато най-сетне Джозеф звънна на вратата. Ив дремеше на канапето, Роби отдавна бе заспал, а Ана бе в леглото си и четеше.

— Това е баща ти — провикна се Ив от хола, но отговор нямаше.

— Ана? — Влезе в детската стая, преди да отвори вратата. Изглежда Ана бе дълбоко заспала, книгата й лежеше отворена на гърдите. На вратата се звънна отново и Ив отиде да отвори на Джозеф.

Ана само отвори очи, когато чу родителите й да се поздравяват. Майка й и баща й трябваше да прекарват повече време заедно, сами, каза си Ана и предположи — съвсем правилно — че Джозеф трябва да си почине, след като бе шофирал, а и нито единият, нито другият щеше да я събуди, преди да дойде време за тръгване. Така щяха да имат поне половин час, може би дори повече, за да останат заедно сами. Добре, налагаше се да приеме факта, че е прекалено късно да спаси баща си от брака с Мишел, но докато сватбата не станеше, си заслужаваше да положи всички усилия, за да събере родителите си.

Чу ги да се отправят към стаята й и бързо затвори очи.

— О! — чу гласа на баща си. Не го бе виждала две седмици и много й се искаше да му се усмихне.

— Нали са много сладки!

Вратата се затвори и той очевидно прие предложението на майка й да пийне нещо.

Ана вдигна отново книгата и продължи да чете и да стиска палци.

Ив отиде да направи чай и остави Джозеф да се настани сред познатия обичаен хаос в хола.

Той се облегна на бродираните с цветя възглавници, все още затоплени от тялото на Ив, забеляза чинията с обелки от ябълки, оставена на пода, обвивка на „Киткат“ до чаша с останала единствена глътка вино.

Когато тя влезе с подноса за чай, Джозеф придърпа страничната масичка пред канапето. Ив остави подноса и съвсем естествено седна до него, за да сипе чай.

Заговориха се. Как е работата. Как са децата. Мишел… Манчестър… Лондон, дрън, дрън. И двамата бяха уморени и угрижени покрай събитията през седмицата, затова забравиха, че би трябвало да проявяват сарказъм един към друг, вместо да се смеят и да си говорят мило. И двамата си спомниха колко е хубаво да обсъждат нещата заедно, както беше преди да настъпи времето на острите забележки, на горчивината и нападките, които си разменяха най-често.

— Разкажи ми за пътуването до Германия — помоли го тя. — Бизнес идеи за защита на околната среда?

— А, да… — Стори й се притеснен. — Там имат доста интересни идеи, които ми се иска да пренеса и тук.

— Значи е доходна работа?

— Ив, не съм чак такъв използвач. И аз си имам някои идеали. — Прониза я с тъмните си очи и се усмихна.

Я виж ти! Какво ставаше тук? Да не би той да се променяше? Нима тя съвсем се бе объркала и бе разбрала погрешно мотивите му, когато го изгони от дома си? Вече не бе сигурна какво става. Поне едно нещо си оставаше кристално ясно, докато седяха на канапето, а тя не сваляше поглед от него, за да долови всяко кимване и усмивка. Знаеше без капчица съмнение, че все още е неустоимо привлечена от него.

— Как е баща ти? — попита Джозеф и Ив му разказа за болестта, разказа му и за Том и Дийпа, колко много се притеснява за тях… и за работата. Очевидно тази вечер той не бе дошъл направо от офиса си, защото се бе преоблякъл в спортни дрехи — бели панталони и маратонки. Бе скръстил ръце над главата и не изглеждаше да е остарял от деня, в който се срещнаха. С годините бе заякнал, но си оставаше все така строен и гъвкав, както когато правеха упражнения по йога на пода в спалнята.

Йога на пода на спалнята… тези упражнения почти винаги завършваха в пози, които бяха по-характерни за Кама Сутра.

— Това е ужасно трудно — съчувстваше й той. — Горката Ив, колко много ти се е събрало. Има ли нещо, с което да ти помогна? Може би да взема децата през уикенда. И двете деца — усмихна й се. — Струва ми се, че вече е време да започнеш да ми даваш и Роби, той е достатъчно голям.

— Да — съгласи се Ив и сведе поглед към скута си. Забеляза, че левият й крак е само на сантиметър от неговия. Усещаше бликащата от тялото му топлина през тънката пола.

— Ти ще се справиш ли? — попита той толкова мило, че Ив вдигна рязко поглед към него.

„О, Джозеф, как ще справя, след като ти ще се жениш за друга?“

— Недей да плачеш — чу гласа му. — Всичко е наред.

„Нищо не е наред. Изобщо не е наред.“

Едната му ръка се отпусна и я прегърна. За момент двамата останаха така, без да трепват, тя отпусна глава на рамото му и усети топлината на ръката му. След това вдигна поглед, пръстите му докоснаха клепките й, устните им се доближиха и те започнаха да се целуват. Господи, това бе истинско съвършенство. Единственото, за което можеше да мисли, докато движеше език в устатата му и го вкусваше, докато ръцете й милваха красивото му лице и тя прехвърли крак в скута му, за да се доближи до него… единственото, за което успяваше да мисли, бе, че всички спомени за физическата им близост възкръсват. Подробностите бяха запечатани в тялото й дълго след като се бяха изличили от ума й. Чувстваше се като пианистка, забравила, че музиката е в пръстите й, докато не докосна клавишите отново. Движеха се без да мислят, следваха стъпките на танц, който бяха усъвършенствали през седемте си години като любовници.

Не смееше да отвори очи, ужасена, че ако погледне, ще развали магията. Целуваше устните на Джозеф и поемаше техния вкус на чай, докато той смъкваше елечето и роклята, за да докосне голите й гърди. Под панталоните му усети познатото пулсиране.

Преобърна я нежно, за да остане под него на канапето, и без да каже и дума, без никой от тях да каже и дума, сякаш първият звук щеше да развали всичко, ръката му се спусна по тялото й, а устните му не се откъснаха нито за миг от нейните.

Стиснала здраво очи, тя го остави да прави с нея каквото пожелае. Нямаше представа какво означаваше всичко това, но му позволи да повдигне полата й и да пъхне пръсти под бельото.

Усети се замаяна, липсваше й въздух… беше някъде във висините. Копнееше да простене, да му прошепне нещо, но прехапа устни, ужасена, че дори най-слабият шум ще ги изтръгне от този сън.

Другата му ръка обхвана гърдата й и той спусна устни над нея, горещи влажни устни, за да я захапе леко.

Искаше й се да въздъхне, да изкрещи, да му заговори. Само че стисна клепки и задържа вика в себе си. Нямаше да го преживее, ако всичко това свършеше. Опита се да вмъкне ръка между преплетените им тела, за да достигне члена му, и чу как рязко той си пое дъх, а когато най-сетне го докосна, прокара пръсти по кадифената кожа. Всичко й бе толкова познато, а в същото време й се струваше необикновено.

Устните му се движеха по голата кожа над ключицата й, тя го усети колко е горещ, докато се притискаше към нея, и чак тогава отвори очи.

— Джо? — прошепна и забеляза, че той също отваря очи. — Това не е много умно.

— Не е. — Той отпусна глава на рамото й.

За момент се зачуди дали Джозеф ще каже нещо, но той остана отпуснат върху нея, за да изчака кръвта да престане да бучи и в ушите му, и на други места, след това я целуна бързо по врата и се изправи.

Ив също се надигна, загърна се, приглади полата и се изправи. Спогледаха се и усмивките им бяха с чувство на вина. А и какво можеха да си кажат? Това бе просто един момент на пълна лудост, нали?

Забеляза един от русите си косми на рамото на синьото му сако и посегна, за да го махне.

Съзнаваше ли тя, че го кара целия да тръпне от желание, когато правеше така? Нямаше представа. Не за пръв път се чудеше какво, по дяволите, иска тя от него и какво иска той от нея. Боже!

— Трябва да вървя — каза. — Ще взема Ана на ръце и ще вървя.

— Добре.

Гледаха се в очите, нямаше какво да си кажат. Ив първа откъсна поглед и се обърна към вратата, последва я, за да вдигнат двамата заедно Ана от леглото и да може той да я гушне.

— Здрасти — обади се сънено Ана.

— Здравей, слънчице. — Джозеф я целуна по бузата. — Ще те пренеса до колата.

— Добре.

Когато бяха на вратата, Ив целуна Ана, а на Джозеф само се усмихна.

— Лека нощ — обърна очи към него. — Да караш внимателно.

Когато се върна в хола, забеляза формата на телата им, отпечатала се по възглавниците на канапето, двете празни чаши на страничната масичка, и не можа да затвори очи за случилото се. Беше го докосвала, беше го целувала, беше го оставила да прави… почти му бе позволила да я люби отново.

Все още бе така развълнувана, че й се прииска да заплаче. Трябваше да пийне още вино, каза си, за да прогони нахлулата в хола самота.