Кармен Рийд
Много гот (30)

Глава 30

Дени ги остави във фоайето на префърцунения хотел и отиде да намери паркинга.

Всичко това, разбира се, беше по идея на Дени. Великата семейна среща. Тя и четирите й деца бяха наконтени и напудрени, готови да се срещнат и с него, и със съпругата му, и с дъщерите му.

Добре де, знаеше, че е тъпо, но въпреки това й трябваше цяла вечност, докато реши какво да облече. Черният костюм за работа бе прибран обратно в гардероба, защото беше прекалено официален, дънките с ниска талия и шарените впити блузки ги запокити на пода, защото бяха прекалено неофициални. Най-сетне се спря на дълга сатенена пола, зелена, и на черна блуза, съчетани с гердан с най-красивите тюркоазени мъниста. Притесняваше се дали тюркоазеното отива на зеленото, но Ана влезе, за да обсъдят нейния избор — розова официална рокля, която някой й бе подарил за Коледа. Ив нямаше намерение да спори с нея, а пък Роби поиска сок, бисквита, да му пуснат видеото, попита къде ще ходят, дали вече не е дошла Коледа… Така че полата и не много отиващите й бижута си останаха, а докато седеше на задната седалка в колата на Дени, дори си сложи червило и перлени сенки за очи, защото това, все пак, беше специален случай.

Дени ги накара да чакат във фоайето, докато паркира, защото не искаше да пропусне нито една секунда от великото събитие. Когато най-сетне се появи, поведоха Ив и децата към залата за гости, където „господин Ли и семейството му“ ги очаквали.

Дълбоко вдишване.

— И така, деца — събра тя цялата си банда. — Да вървим. Щом влязоха, Денис им махна и ги повика съвсем небрежно.

— Насам.

Когато се приближиха, той се изправи.

Трите жени, седнали до него, също се изправиха и двете групи застанаха една срещу друга. Ив усети, че губи равновесие, когато засраменият Роби се притисна отзад в краката й.

Денис ги запозна и всички се здрависаха.

— Това е съпругата ми, Сюзън — говореше Денис. — Дъщерите ми, Сара и Луиза. Ана, здравей, аз съм Денис, а ти сигурно си Роби… здрасти.

Ив стисна ръката на жената — Сюзън бе блондинка, късата й коса бе застанала неподвижно като каска, бе облечена в лилаво, вратът й бе стиснат от наниз перли. Защо ли Ив имаше чувството, че я е виждала преди? Беше поне в края на четирийсетте. По-стара, което изненада Ив.

След това подаде ръка на момичетата.

Изглеждаха толкова зрели, с гланц за устни, с блузки с дълбоки деколтета и впити дънки. Такива ли бяха момичетата в Щатите?

— Господи, колко сте големи! — не се сдържа да каже на по-голямата. Сара ли беше?

— Скоро ще навърша шестнайсет… — Беше казано с типичното за тийнейджърите предизвикателно високомерие.

Денис чу думите на дъщеря си и погледна поруменялата от прилива на объркани чувства Ив. Реши, че е в шок, нищо че най-спокойно се обърна към по-малкото момиче, за да й стисне ръката. „Шестнайсет“, пищеше един глас в главата й, докато изричаше:

— Здравей, приятно ми е да се запознаем.

Шестнайсет. Не беше ли Сара на възрастта, на която трябваше да е нейното бебе, което загуби?

Шестнайсет. Не означаваше ли това, че момичето вече е било заченато, когато Денис ги напусна.

Шестнайсет. Значи Сюзън е била бременна, когато Денис напусна Ив.

Сюзън? Сюзън? Мозъкът й бе като клеясала информационна машина, която се опитваше да прерови данните в паметта, и изведнъж… дрън! Отговорът се появи. Сюзън Мичъл, финансов директор на един от любимите клиенти на Денис… Поне тогава се казваше така. Ив погледна русата каска и не можа да повярва, че не я позна веднага. Защо обаче Сюзън се преструваше, че не я познава? Много странно.

— Хм? — Луиза я гледаше така, сякаш очакваше от нея някакъв отговор. — На колко години е момиченцето ти? — повтори.

— А… Ана е на девет, но все едно че е на деветнайсет. Ела да кажеш здрасти.

Дени и Том си говореха с Денис и Сюзън. Смееха се и се държаха любезно, проявяваха жив интерес. Сега не бе най-подходящият момент да разпитва за извънбрачната връзка на бившия си съпруг с настоящата му жена.

Вдигна пръсти към пламналите си бузи и усети как очите й парят от сълзи. Майната му. Защо не й беше казал преди? Защо я бе оставил да се лута сама и да преживее този шок?

Коленичи, за да каже нещо на Роби, който продължаваше да стои лепнат като мида за краката й. Надяваше се да остане така поне няколко минути, докато се съвземе, за да се справи с положението.

— Ехо, ти добре ли си? — попита тя сина си.

— Този мъж не ми харесва — обясни той.

— Кой мъж?

— Този старец… — Посочи Денис. Бе почти невъзможно да скриеш чувствата си от малко дете. Те имаха вградени радари за тези неща.

Нямаше намерение да пита защо, но Роби веднага й обясни.

— Прилича на Тлъстия контрольор и ме натъжава.

— Какво да ви поръчам за пиене? — Денис я докосна по рамото.

— Махай се! Дебелак — кресна му Роби.

— Ъ-ъ-ъ… Роби, престани.

Искаше й се да се разсмее… и да заплаче. Ужасно. Защо й се струваше, че целият й живот, животът, който тя си бе създала толкова грижливо и внимателно през последните шестнайсет години, се разпадаше? Как бе възможно Денис все още да има подобен ефект върху нея? Както обикновено ставаше едно време, той и сега контролираше нещата. Той бе този, който я притесняваше, нараняваше и успяваше да я лиши от опора. По дяволите, от това я заболя. Всичките тези дни, дългите вечери, още по-дългите нощи, когато го чакаше да позвъни, да се върне, да се свърже с нея. Всички сълзи, които бе изплакала за него, заради бебето, което сега щеше да бъде на петнайсет, заради всичко, случило се преди шестнайсет години. Имаше чувството, че раните отново се отварят. По дяволите. Имаше чувството, че усеща как шевовете по раната скърцат.

— Едно питие ще ти дойде добре — чу тя гласа на Денис.

— Може би няколко… защо направо не наредиш моите на бара? — Опита се да говори весело, но знаеше, че преструвката й личи.

— Някой път трябва да поговорим по този въпрос. Трябваше да ти обясня нещата.

— Аха — съгласи си тя.

— Чупката — нареди отново Роби. След това за изненада на всички, заби зъбки в бедрото на Денис.

— Ау! — извика Денис. Нищо чудно. Когато Роби те ухапеше, болката си я биваше.

— Роби! — сгълча го Ив. Наведе се отново към него, а лицето й гореше от притеснение и неудобство.

— Той не ми харесва! — извика детето и най-неочаквано я прасна през лицето.

— Роби, недей. — Не е ли много весело да си част от преходното поколение, мислеше си тя, и то не за пръв път през живота си. Точно ние сме от хората, които ги удрят и родителите, и децата им.

Роби се разплака шумно, но за щастие Том бе наблизо и изтегли малкия си брат навън, преди да е станала дандания.

Някак успяха да преглътнат случката. Ив си говореше за незначителни неща със Сюзън, докато и двете се преструваха, че не се познават. Обсъждаха Щатите и колко много се е променил Лондон.

Дени и Денис също говореха за Щатите и колко много се е променил Лондон, доколкото можеше да се съди от случайно дочутите фрази, а момичетата си бъбреха непринудено. Когато Ив мина покрай дъщеря си, дългата й руса опашка подскачаше оживено и тя си каза, че Ана изглежда много сладка, докато се опитва да се сприятели с големите момичета.

— Значи сте били на терапия? Страхотно. И аз ходих на психолог, когато мама и татко се разделиха, но чак пък на терапия! И сте стояли в рехабилитационен център през всичкото време? Направо страхотно. Когато порасна, искам да стана психиатър — обясняваше Ана.

Господи, това е истински ужас.

Когато се отправяше обратно към странната семейна сбирка, видя Денис да прегръща Сюзън през кръста и да я притиска до себе си, за да й вдъхне увереност. Жената се обърна и му се усмихна. Нещо много дребно, но Ив го забеляза. Досега си бе казвала, че трябва да съжалява всяка, която е имала нещастието да се омъжи за Денис, но след като видя отношенията им, разбра, че те двамата наистина са влюбени. Не беше ли това просто една от малките иронии на живота? Денис, същият Денис, който я заряза, имаше дълъг и успешен брак, изпълнен с обич. Ив не искаше да бъде като баща си, да остане сама за дълго и да се превърне в приятна ексцентричка. Само че по всичко личеше, че ще стане точно така. Дори Денис имаше кой да го обича. Тя заслужаваше ли подобно нещо? А, по дяволите… завъртя леда в чашата си… след две чаши джин с тоник се чувстваше истинска развалина.

 

Когато Денис предложи да вечерят в ресторанта на хотела, тя отказа, защото не било подходящо, предпочитала да отидат на някое по-тихо и спокойно място наблизо, а и вече била направила резервация.

Това го учуди, тя също остана учудена от себе си. Само че още сутринта бе взела решение да не му позволява да я манипулира. Щеше да остане тук за кратко, но какво от това. Ив бе самостоятелен здравомислещ човек, който нямаше нищо общо с него.

В ресторанта се почувства като наблюдател, а не като част от група участници в необичайно събитие.

Наблюдаваше синовете си, любезни и любопитни, готови да чуят всичко за Денис. Освен това забеляза, че дори Ана не е впечатлена от начина, по който киселите нацупени тийнейджърки се държаха с родителите си. Добре, че някой даде на Роби един балон. Той никак не се притесняваше как се разбират възрастните, тичаше наоколо и издаваше звуци като влак, докато се измори толкони много, чо заспа в скута на Ив.

Насочи вниманието си към малкото си момичо, вече госпожица, и й се прииска да е пораснала, а в същото време да си остане на девет.

Наблюдаваше я как разтваря салфетката, поставя я на скута си и яде спагетите елегантно с вилица и лъжица и попива устни, когато някоя капка червен сос се изплъзнеше.

Американчетата залепиха дъвките отстрани на чиниите, преди да започнат да ядат, и зашушукаха тайнствено, преди да се отправят заедно към тоалетните. Терапия или не, Ана вече не бе чак толкова впечатлена от тях.

Денис започваше да става досаден.

— Надявам се да пратя момичетата в медицински колеж. Това е в случай, че благоволят да отворят някоя книга, за да могат да си вземат изпитите. — При тези думи и двете му дъщери се спогледнаха и извиха очи към тавана. — Единственият начин да се изкарват пари в Щатите, поне доколкото аз знам — продължаваше да дрънка Денис. — Лекарите… — Дрън, дрън, дрън. Ив се опита да не го слуша.

— Добре ли си? — попита тя Ана.

— Да, добре съм — отвърна момичето. — Много е интересно — добави шепнешком.

— Нали?

— С моя баща няма да се получи така, нали? — полюбопитства тя.

— Искаш да кажеш, да не го виждаш години наред ли? Не, сладурче, ние е баща ти сме приятели и двамата много те обичаме.

— Според мен татко все още е влюбен в теб — заяви небрежно Ана и лапна нова хапка.

— Това пък как ти хрумна? — попита я с усмивка Ив.

— Защото, когато ти се върна от дядо и той трябваше да си ходи, му стана много тъжно.

— Аха.

— Казах му, че ти продължаваш да спиш със старата му пижама, а той отвърна, че било много мило.

— Не спя със старата му пижама!

— Знам, но се чудех как ще реагира.

— Ана!

— А с Мишел е сериозен и строг. Когато тя е с нас, никога не се смеем.

— Аха. — Това вече можеше да го повярва, но не и да приеме, че тези неща означават, че е все още влюбен в нея.

— Освен това… — Ана се готвеше да каже най-важното. — Има твоя снимка в рамка, скрита под пуловерите му в гардероба. — Нищо че Ана сама я бе сложила там, това нямаше значение, защото баща й никога нямаше да я махне, а тя проверяваше дали е на мястото си всеки път, когато ходеше при него.

— Това е… много мило — призна Ив. — Ти обаче не бива да ровиш в гардеробите на баща си, а както вече ти казах, Ана, ние сме добри приятели и те обичаме, а това е най-важното.

След това Ив се постара да похапне и да се държи нормално, но нямаше смисъл. „Ставам жалка — каза си тя. — Защо сърцето ми се разтрепери като на тийнейджърка, щом чух, че снимката ми била сред пуловерите му? Наистина съм хем жалка, хем нещастна, хем една стара чанта и трябва да си изградя свой живот. Веднага трябва да изляза с ветеринаря. Само не разбирам защо продължавам да му казвам «ветеринаря»? Нилс… Нилс.“ Мислите за Нилс… Дали щяха дай помогнат?

 

Когато се прибраха, на телефонния секретар имаше около осем съобщения, всичките от Джен.

— За Бога, жено… пет пари не давам колко е часът, слагай децата да си легнат, сипи си чаша вино и веднага ми се обади. Искам да разбера всички подробности.

— Как си? — попита я Джен, след като Ив й разказа всички подробности за вечерта още от пристигането в хотела.

— Все още съм му бясна — каза Ив. — Само че според мен не си струва да му го казвам. Не искам да се разправям с бившия си. В същото време не желая да се връща и да ми се прави на велик баща, след като през всичките тези години въобщо не се е мяркал. Не искам момчетата да го харесват! — призна на един дъх тя. — Знам, че нямам право, че е редно те да поддържат връзка и така нататък… Всъщност, единственото, което ми се искаше, бе Денис да се върне отново, на всички да им стане ясно какъв е лайнар и пак да си замине. А и защо никога не спомена за жена си? Не ми каза, че тя е била бременна, когато ни напусна. Доста важно нещо е пропуснал да ми съобщи.

— Той е един изрод — напомни й Джен. — Знае да мисли само за себе си. Това ни е известно и на двете, Ив. Но трябва да ти призная, че нямам търпение да се запозная с него.

— Какво?

— На сватбата. Нали все още ще има сватба?

— Доколкото ми е известно… не че мога да го кажа със сигурност. Аз дори не знаех за съпругата на бившия ми мъж. Господи! Аз трябваше да съм стегната и уравновесена, а се чувствам като парцал.

— Защото нямаш съпруг ли? — попита с известно негодувание Джен.

— Може би… а и работата ми не е хубава… и стилът ми на живот не е върхът, и просто няма с какво да се изфукам.

— Ив! Не мога да повярвам, че чувам подобно нещо от теб. Нищо не била имала. Той те остави с две малки деца и нищо друго. Ти постигна всичко сама, затова престани да мрънкаш.

Последва момент тишина, а след това Джен отново избухна.

— Не мога да повярвам, че все още ти въздейства по този начин. Ей, да знаеш, ще се преструвам, че не си казала тези неща, и искам утре сутринта да се събудиш същата жена, която познавам и обичам. Жената, която сама отглежда картофи и знае двайсет и пет начина да ги сготви, решава задачи по алгебра като змей, прави секс в поза Лотос и все още работи на пълен работен ден.

Ив се разсмя.

— Секс в поза Лотос ли?

— Пробвай. Голямо е предизвикателство. — Джен се изкиска. — Ще се оправиш, нали, глупаво мрънкало? Обади се на ветеринаря.

— Не, не. Не мога.

— Обади се на ветеринаря — повтори Джен.

— Името му е Нилс. Защо винаги му казваме ветеринаря?

— Не знам, сигурно защото звучи по-мръснишки. А жената на Денис каква е?

— Ами… става… точно жена като за Денис: прилича на бизнес дама, напудрена, самоуверена, има си собствена компания… успяла е да докара дъщерите си дотам, че да взимат наркотици — не се сдържа тя с известна злоба.

— Сериозно?

— Не знам. Ана каза, че били в рехабилитационен център, но доколкото ми е известно, не ставало въпрос за пристрастяване към шоколада. Нали ги знаеш американците? Знам, че се държа гадно, още повече че току що се запознах с тях.

— Радваш ли се, че не си на нейно място? Омъжена за Денис, да живееш в Щатите, да си имаш своя компания и какво там още?

— Да — отвърна Ив, без дори да се замисля.

— Тогава всичко е наред. Той те нарани веднъж вече, а нещата се оправиха.

— Права си — съгласи се Ив. — Май се справяме доста добре.

— Полагаме всички усилия. Какво повече?

Последва мълчание, в което и двете се усмихваха и усещаха топлотата и обичта си, готовността да си помагат през годините, в моменти на щастие и в трудности.

— Какво ще облечеш на сватбата? — попита най-сетне Джен.

— Почакай и ще видиш!

— Кога?

Разбраха се да се видят и най-сетне си казаха лека нощ.

Ив влезе на пръсти в детската стая и оправи завивките, погали децата по косите и ги целуна по бузките.

Ана бе заспала, докато бе стискала отворената книга — доста износената „Семействата и как да ги преглътнем“. Ив не можа да не се усмихне. Внимателно я измъкна от ръката й и я остави на нощното шкафче.

Влезе в кухнята и се зае с обичайните задължения, а след това си направи чай. Животът й бе пълен с малки ритуали, а този бе един от любимите й: приглушеното шумолене на чаените листа, когато тя вдигаше капачето, и ооо, да, ароматът на чай — нейна собствена смес — потракването на лъжичката, докато разбъркваше отварата в любимия си стар чайник.

След като си сипеше в чашата — да, малка порцеланова чашка в синьо и бяло, чашка с чинийка и лъжичка, за тези самотни моменти, когато пиеше чай, — тя се отправяше към спалнята си, запалваше оранжевата нощна лампа и се събличаше, пускайки всички дрехи на купчина на пода, докато останеше гола.

Тялото й не беше лошо за четирийсет и две годишна жена, с малки гърди и хубави зърна, корем с мека кожа, но стегнати мускули. Прокара ръка от пъпа до косъмчетата между краката и притисна пръсти. Прекалено много растителност… тези думи все още я караха да се усмихва.

Отвори вратата на гардероба и извади роклята, която бе избрала за сватбата на Том и Дийпа. Свали я от закачалката и я нахлузи върху голото си тяло.

Стоеше й като излята. Точно под коляното, кремава, плетена. В стила на седемдесетте, ръкавите се разширяваха от лактите надолу, леко разкроена, падаща свободно по ханша и бедрата. Беше, разбира се, втора ръка, но от класа. Купи я от магазин, в който се отбиваше сравнително рядко за подаръци: симпатични чанти, брошки и шалове.

За пръв път си купуваше рокля. Цяла рокля. Но това бе за сватбата на сина й. Освен това вървеше с огромна сламена шапка и плетена чантичка. Имаше подходящи за целта обувки, които обу, преди да се огледа. Точно този ефект бе искала да постигне, да прилича на страхотната актриса Фей Дънауей, само че с розови кичури.

Тази рокля се носеше точно така — без нищо отдолу. Само че когато я облече пред Ана, малката изписка:

— Зърната ти са щръкнали като за боен поход!

Затова щеше да си сложи лъскаво бежово бельо. Не бива да засенчва булката с размера на зърната си.

Хрумна й неканената мисъл, че може да се омъжи в тази рокля… това бе съвършената дреха за четирийсет и кусур годишна, решила да изрече брачните клетви.

Я само се чуй… Наистина ли си мислеше, че отново ще бъде булка, че пак ще попадне в капана на тази романтични мечта. Само младите оптимисти могат да го направят. Я си пийни чай. Престани да си такава унила. Никой не знае какво те чака. Нима животът не й поднасяше най-големите си изненади тъкмо когато бе убедена, че знае какво й предстои?