Кармен Рийд
Много гот (21)

Глава 21

Дени пристигна малко преди шест и половина вечерта, защото Ив и Джен имаха среща в центъра и той щеше да остане като бавачка.

— Здравей, скъпи. — Ив го целуна по бузата, вдъхна аромата на афтършейва му, на френски цигари и на скъпия живот, който успяваше да води.

Роби затанцува от радост, както ставаше винаги, дори в случаите, когато идваха да отчитат водата, обви с ръце коленете на Дени и запя нещо като поздрав.

Дени погледна часовника си.

— Нали не съм закъснял? — Ив също го погледна: огромно парче хром с множество копчета и циферблати. Беше нов, много специален и доста скъп, а той се надяваше майка му да му обърне внимание.

— Хубав часовник — отбеляза Ив.

— Благодаря. — Дени притеснено свали ръка.

— Подарък от Патрисия ли е?

— Де да беше.

— Не е ли? Всичко наред ли е?

— Ами да.

Тя изчака момент и се зачуди дали синът й ще разкаже нещо за приятелката си, но младежът мълчеше. Очевидно въпросът бе приключил.

— Ана си дописва домашното в хола — обясни му Ив.

— Здрасти, Ден — провикна се сестра му.

— Роби, както сам забелязваш, няма домашно и гори от нетърпение да те заведе при влакчетата. С две думи, всичко си е както обикновено, вечеряли са и двамата, но трябва да се изкъпят и да си легнат не по-късно от осем.

— А я ми кажи, накъде ще отпрашат двете шавливи девойки тази вечер? — Ив бе в богато разкроена пъстра пола с волани и каубойски ботуши и той не успя да разбере.

— Аха! — ухили се тя. — Тази вечер имам два часа, първо редовния ми час с Пийт Сладура, а след това… — размаха театрално ръце — ще се учим да танцуваме танго.

Дени се разсмя. Майка му и най-добрата й приятелка се бяха записвали във всевъзможни курсове за възрастни, и за танци, и за фитнес. Просто така, за удоволствие. Пък и за да имат причина да се измъкнат от къщи поне една вечер в седмицата.

От някои измишльотини имаше полза. Грънчарството беше голямата й страст — всички глинени изделия в кухнята се бяха запазили с години, откакто тя ги направи — също и йогата. Ив бе луда на тема йога, откакто Дени се помнеше. Вече не му се струваше необичайно, когато се натъкнеше на нея, заела необичайна поза в спалнята, или извита като мост на пода в хола, докато гледа телевизия.

Мразеше да седи на стол непрекъснато и често се случваше да се просне на канапето, или да седне с кръстосани крака на пода, заела без всякакво усилие съвършено правилна поза. Бе я снимал много пъти с изпънат гръб, докато повдига свитите си крака, за да се изправи на глава, балансирайки внимателно врата, раменете отпуснати.

 

Ив затича по стълбите на ескалатора на станцията на метрото „Холбърн“ и ровеше в чантата, за да открие билета си, когато двойка младежи, които се натискаха, привлече погледа й. На няколко крачки от нея се полюшваше кестенява копринена грива, докато целувката продължаваше.

Ив сложи билета в машината и прекрачи напред, но така и не можа да откъсне поглед от опашката. Яко натискане. Все някога Патрисия трябваше да се отдръпне, за да си поеме въздух, поне за момент, нали?

Най-сетне, когато Ив мина покрай тях, двамата престанаха да се целуват и се вгледаха усмихнати един в друг. Тя докосна Патрисия по рамото и съвършеното прелестно порцеланово лице с устни, все още мокри от целувката на непознатия мъж, се извърна към нея.

Ив забеляза как очите й се разшириха и по бузите й избиха розови петна, които бързо поаленяха. Поне едно нещо не бе красиво при нея. Когато се изчервяваше, погрозняваше.

— Ъ-ъ-ъ… здравей — обади се най-сетне Патрисия.

— Ти ли ще му кажеш, или аз? — попита Ив и усети как стомахът й се преобръща и собственото й лице започва да пари.

— Какво става тук? — попита мъжът. Ив вдигна поглед, трябваше й само миг, за да забележи, че той е по-възрастен, много елегантно облечен и определено нямаше нищо общо с Дени.

— Нищо, Питър. — Патрисия вдигна яката на якето си около врата, сякаш за да се скрие и защити. Ако Ив не бе побесняла, сигурно щеше да й стане жал за момичето. Толкова красива, толкова слаба, тя бе като нещо, което виждаш на витрината и знаеш, че трябва да си го купиш. Например една великолепна пола, която трябва да е твоя, макар да си наясно, че ще се разпадне още след първото изпиране.

— Нищо ли? — чу гласа си Ив.

— Ив… съжалявам. Не исках така… — Патрисия замълча.

— Патрисия? Няма ли да ми обясниш… — започна мъжът.

Само че Ив го прекъсна.

— Добре. Кажи на Дени час по-скоро, моля те, смятам, че така е редно. — След това стисна чантата си под мишница, обърна се на пети и едва се сдържа да не затича извън станцията на метрото.

Вървеше бързо по тротоара, мислите й кръжаха объркани и нестройни през целия път до танцовата школа. Как може да се случи нещо толкова ужасно? Все още не можеше да прецени дали трябваше да се обажда на Патрисия или не. Но пък ако не й се бе обадила, щеше да има чувството, че тя самата предава Дени.

 

— Боже мой, ти пък какво си се вкиснала? — бе поздравът на Джен, когато се срещнаха пред залата за йога.

— Има защо. Преди малко се натресох на приятелката на Дени, напъхала език в гърлото на някакъв тип.

Джен замълча за момент, за да осъзнае чутото.

— Не може да бъде! А тя видя ли те?

— Мама й стара, разбира се, че ме видя — фучеше Ив. — Отидох при нея и й казах да вземе да каже на Дени, иначе ще му кажа аз.

— Господи! — възкликна Джен. — Никога не си позволявай да се месиш в любовните неразбории на децата си. Това е правило номер едно.

Двете седнаха една до друга на пейката и си свалиха обувките.

— Не съм се месила. Просто исках да й дам да разбере, че знам. Ти какво очакваш да направя, Джен? — Ив теглеше ожесточено едната си обувка. — Да тая каквото знам седмици наред, и то не друго, а че сина ми го мамят. По-добре е да се сложи край на цялата тази работа. Нямам нищо против той да продължи да излиза с нея, стига да научи какви ги върши. Мразя тайните. Опъват ми нервите. — Тя се изправи, обърна се към приятелката си и се зачуди дали да си признае за онова разгорещено натискане с Джозеф на канапето.

— Идвай, мрънкало такова. Време е да се „пораздвижим, поразтегнем и отпуснем“. — Джен се опита да имитира инструктора Пийт, след това стана и се усмихна.

След курса по йога отидоха на курс по танго, където двете си бяха партньорки, както обикновено, и шушукаха, за да обменят клюките, докато преподавателят нареждаше:

— Стиснете, стискайте партньора… все едно, че се любите — при което и двете се затресоха от смях.

— Разковничето на всичките ти беди се намира в чекмеджето с чорапите — й обясни Джен.

— Какво?

— Истината за намирането на подходящия се крие в чекмеджето с чорапите. Просто прибираш всички чорапи, останали сами, и те почти винаги си намират партньора. Горе главата! Много, ама много рядко се появява по някой самотен чорап, който да си остане така за дълго.

— Не. На мен ще ми се случи — заяви мрачно Ив. — Знам, че е така. Аз съм онзи, тюркоазения на райета, ръчно плетен, дето не може по никакъв начин да се комбинира с който и да е друг.

— Как така да не може?

— Я стига, много добре знаеш какво имам предвид.

— Защо не излезеш с Пийт? — попита я Джен, докато се плъзгаха от единия край на стаята до другия, притиснали бузи, също като двайсет и пет годишни, каквито бяха повечето двойки около тях.

— Няма начин! — просъска Ив ужасена.

— Че защо не? И двамата сте луди на тема йога, той е на трийсет и няколко, определено ти показва, че се интересува…

— За Бога, Джен! Та това е мъж, който си прави промивки на носа със солена вода.

— Ами! — Джен също бе ужасена.

— И пие само чай от ехинацея, киснал една нощ в меден съд, и винаги преди закуска прочиства червата си. И според теб аз съм същата кукувица, така ли?

— Добре де, добре, значи не е особено подходящ. Но те виждам как се превръщаш в жената, която обикаля непалски панаири с изложени ръчно изработени произведения, за да прелъсти някой от ония талантливи младежи с вързани коси, дето висят зад щанда. — И двете се закискаха.

— Две… три… четири… наведете ги най-накрая тези гьрбове и стискайте. — Преподавателят по танци сръга строго Ив.

— Нилс не е хипи — прошепна тя, когато двете се отдалечиха отново. — Той си има образование и е съвсем нормален. Абе не съвсем, защото понякога използва хомеопатия, за да лекува котките.

— Но май не е този, който трябва, нали? — попита Джен, отпусната ниско назад, докато Ив се бе надвесила над нея.

— Не. — Ив я изтегли нагоре. — Но пък е свестен… поне така ми се струва.

— Ходи ли пак на преглед? — попита Джен.

— Не казвам — отвърна Ив.

— Ами какво тогава те тормози?

— Натисках се с Джозеф — отвърна Ив, преди да е преценила кое е доброто и кое — лошото, ако изтърси подобна новина.

Джен се закова рязко на място, въпреки че точно в този момент изпълняваха завъртане, и едва не си пречупи тока.

— Не може да бъде!

— Може, може… Нямам представа защо стана така — призна Ив. — Но не мисля, че това беше знак. Защото след това се преструвахме, че не се е случило нищо.

— Това е знак, че и двамата сте за психиатър — произнесе окончателната си присъда Джен. — На твоята възраст! — добави. — Господи, я да се вземеш в ръце! Та той е почти женен, Ив. Трябва да ти намеря някой друг. При това час по-скоро. — Я ми кажи как е баща ти? — смени темата нарочно, за да не мисли повече за кашата, която Ив бе забъркала с Джозеф и с която се канеше отново да си докара неприятности.

— Чакаме — отвърна Ив. — Ще го оперират след две седмици.

— Ох, много съжалявам.

— Да, и аз. — Тя срещна погледа на инструктора. — Какво ще кажеш да потанцуваме — предложи и след тези думи завъртя Джен — която винаги бе в ролята на момичето — рязко и през следващия половин час двете се опитаха да се съсредоточат над танците.

 

Когато същата вечер Ив се прибра, откри Дени да пие чай и да пуши в кухнята, което бе абсолютно забранено, въпреки че прозорците бяха широко отворени.

Не й беше приятно, че синът й пуши, и приемаше този негов недостатък за личен провал, но тази вечер не бе моментът да му се кара, затова си сипа чаша чай и го накара да излезе с нея в градината, защото обикновено поливаше цветята в топлия мрак.

— Джейни се обади — съобщи й той. — Дядо не бил добре… джипито й звъннал. Опитват се да вмъкнат операцията на по-ранна дата.

— Господи. — Ив стисна чашата с две ръце и усети как я обзема паника.

— Тя каза, че ще остане там през уикенда и се надява и ти да отидеш.

— Каза ли какво не е наред?

— Не можел да диша и се чувствал объркан. Май някакъв съсед се обадил на лекаря. Беше много разтревожена — разказа Дени.

— Каза ли да й се обадя?

— Не, щяла да се обади утре сутринта, защото сега си лягала.

Ив се наведе към навития маркуч и започна да оправя спиралите.

— Ще се оправиш ли? — попита той.

— Мисля, че да. Поне така се надявам.

Дени я остави да полива без да каже нищо повече, а когато приключи, двамата седнаха един до друг на пейката в края на градината.

— Кажи ми ти как си — подкани го тя и го погали по ръката. — Виждаш ми се уморен.

— Горе-долу. — Прокара ръка през тъмната си коса ш дръпна отново от цигарата. — Много работа ми се е събрала — добави. — Нищо обаче не е готово все още, затова и никой не ми е платил.

— О, Дени. — Тя се опита да го успокои. — Ти си фотограф, човек на изкуството. Не очаквай да изкарваш същите пари като някой финансист или… юрисконсулт. Но поне така запазваш душата си.

— Знаеш ли — той изпусна дима. — Май предпочитам да си разменя душата за малко мръсни пари.

— Не, ако си ми син, не би го направил — усмихна му се Ив. — Важното е да бъдеш нещо, а не да притежаваш нещо, нали не си забравил?

— Мъдри думи, но те няма да ми осигурят ваканция, през която да покарам сърф.

— Да не би да заминаваш?

— Ами предложих ваканция и сърф, като смятах да отидем до Корнуол, обаче Патрисия иска Калифорния. Има разлика.

— Хм. — Вече нервна и притеснена, Ив се зачуди дали да не му каже за Патрисия.

— Така че… — продължи младежът, а тя не успя да разгадае изражението му в тъмнината, — … май затова ме заряза.

— О, не. — Боже, Патрисия не си губеше времето. — Тази вечер ли? — попита Ив.

— Не! Не съм мърдал цяла вечер. Миналата седмица. Най-сетне се е поддала на чара на шефа на агенцията.

— Аха. — На Ив изведнъж й се прииска да запокити нанякъде цветята до нея. „Аз съм пълна тъпачка!“ — А ти добре ли си? — успя да промълви.

— Да. Малко ми е тъжно, но не е настъпил краят на света.

Изгаси цигарата на земята и я метна в съседната градина.

— Дени!

— О, извинявай.

— Наистина ли си добре?

— Ще се оправя, честно. — Обърна се и й се усмихна. — Това нашето не беше нито любов, нито нищо… Просто спях с една доста привлекателна приятелка. Нали знаеш как е?

— За кого говориш? Да не би да…

— За ветеринаря. Нали оправяш ветеринаря?

— Дени! Какво значи това — да го оправям! Та аз съм ти майка!

— Добре де, знаеш за какво говоря.

— Излизала съм няколко пъти с Нилс. Не става въпрос за нищо важно.

Стана и тръгна да търси кофата, в която събираше охлюви, за да се спаси от нови въпроси. Той я наблюдаваше от пейката, докато вадеше нова цигара от джоба. Запали я трудно, защото духаше.

— Сега пък какво правиш? — попита, когато тя промуши ръката с фенерчето сред храстите.

— Давя охлюви. Най-удобно се ловят нощем.

— А пък аз си мислех, че градинарството е хоби, в което няма насилие.

— Такава е природата — видовете се изяждат… не, по-скоро охлювите изяждат растенията ми.

— Както и да е… мамо? — започна той, но Ив го прекъсна.

— Пушиш прекалено много — скара му се, когато подхвърли нов охлюв в кофата.

— Знам, скоро ще ги откажа.

— Както и да е, какво искаше да кажеш?

— Има ли проблем, че баща ни ще дойде на сватбата?

— А ти какво смяташ? — попита в отговор тя.

— Аз те попитах пръв.

— Май не… така ми се струва. — Не се обърна и продължи да търси охлюви. — Много ми е интересно да се запозная със семейството му и да го видя отново. Не че горя от желание. — Това се подразбираше. — Не мога да кажа, че е сред хората, които обичам, но след като вие двамата с Том искате да поддържате връзка с него, няма да ви преча.

Дене изпусна дима.

— И аз виждам нещата така — призна той. — Ако този тип реши да ни опознае, добре. Ако реши, че не иска, пак добре. Съжалявам за дядо — добави.

— Да. — Пльок, още един охлюв се озова в кофата. — Вие двамата с Том трябва да ходите да го виждате от време на време. — Усети, че сълзите й напират, докато го казваше.

— Знам — отвърна Ден.