Кармен Рийд
Много гот (16)

Глава 16

— Господи, изглеждаш толкова добре, направо не мога да повярвам! — възкликна Джейни.

Ив я поведе по очуканото стълбище към едностайния си апартамент. Въпреки че остана изумена от мърлявата мрачна улица, на която живееше сестра й, Джейни с облекчение забеляза, че Ив определено изглежда по-добре от много време насам, сякаш някакъв товар се бе смъкнал от плещите й.

— Приготви се за цветова атака — предупреди по-голямата сестра през смях, когато отвори вратата. — Май малко се поувлякох.

— Боже Господи! Наистина си имала нужда да се поразвеселиш. — Джейни огледа огнения хол и кухнята, безумната баня. — Хубаво е… уютно — произнесе най-сетне присъдата тя. — А къде са момчетата?

— Една приятелка ще ги гледа няколко часа. Исках поне за малко да се видим сами — обясни Ив и забеляза скъпото палто на сестра си, кожения сак и как не отиват на обстановката в евтиния пъстър апартамент.

— Ти къде спиш? — полюбопитства Джейни.

— Канапето се разтяга. Тази вечер ти ще спиш на долното креватче в стаята на момчетата, а аз ще се гушна с Том, в случай че се чудиш къде ще те настаня.

— Всичко е наред, няма проблем.

— И така… казвай какво ново — подкани я Ив и огледа сестра си по-подробно. — Защо се беше разбързала така да дойдеш и да ни видиш?

— Ами, аз, разбира се, исках да ви видя, да се уверя, че всичко е наред. Толкова се притеснявах за теб, но…

Не бе трудно да се досети какво друго ставаше в живота на Джейни. Бузите й бяха поруменели, очите й блестяха и тя не спираше да се усмихва.

— Дейвид ми предложи да се оженим! — Писна от възторг и отново запрегръща Ив.

— Поздравления! — зарадва се Ив. — Виж ти! Толкова се радвам за теб! Той е много приятен човек. Май няма опасност да се превърне в Денис — не се сдържа да добави.

— Да… разбирам, че е трудно. Аз се сгодявам, а ти… — Джейни се поколеба, защото търсеше правилната дума… изоставена съвсем не беше подходяща… — се раздели…

— Грешиш, Джейни — каза Ив и влезе в кухнята, за да вземе чаши и да започнат бутилката шампанско, която сестра й бе донесла. — Аз ще бъда най-щастливият гост на сватбата ти, честно, тук се чувстваме чудесно.

Джейни сама виждаше, че това е истина. Сестра й не бе поддържаната жена от преди, но бе много по-спокойна и щастлива, отколкото през изминалите години. А най-странното бе, че изглеждаше по-млада. Бе преживяла истински кошмар, но бе изплувала в отлична форма. Като съпруга на Денис бе винаги наконтена и фризирана, но приличаше на трийсетгодишна жена.

— Май студентският живот ти се отразява добре — отбеляза Джейни, когато двете седнаха на канапето и се чукнаха.

— М-м-м… чудесно е — каза Ив, след като отпи и преглътна. — Колко отдавна не съм пила шампанско.

— Пий, тогава — подкани я Джейни. — Има достатъчно.

— Добре, а сега ми кажи всичко за предложението. Стъпка по стъпка. И не изпускай нищо.

Сестра й се разсмя.

— Беше страхотно романтично. Дейвид се търкаля в леглото и ми казва: „Мислех си, че няма да е зле да се оженя за жена като теб.“ Аз отвръщам: „Жена като мен ли? А защо не за мен. Не искаш ли да се ожениш за мен?“ А той смотолевя: „Ами… да.“ „Ами да“ — повтори Джейни. — Не е ли това най-вдъхновяващото предложение, което си чувала през живота си? Избухнах в сълзи.

— О, не.

— Да не вземеш да ме съжаляваш — предупреди я Джейни и сипа още шампанско. — Сега той се чувства толкова гузен, че ще ми купи рубин с размерите на топка за голф, а за Коледа ще ме заведе във Венеция. Искам да кажа… Исках първо да говоря с теб — добави виновно тя. — Нали се сещаш, ако искаш да отидеш за празниците при татко и си мислела, че ще дойда…

— Я не ставай глупава — прекъсна я Ив на висок глас, вече замаяна от бързо изпитото шампанско. — На Коледа сутринта да се позабавляваш добре в леглото.

И двете се закискаха.

— Вече съм решила, че ще останем тук. В уютният ни малък дом — обясни Ив. — Татко може да дойде на Бъдни вечер.

Когато по-голямата част от бутилката вече бе изпита, Джейни започна да я разпитва. Дали наистина е добре. Как се справят момчетата. Имат ли нужда от нещо. Има ли нужда от пари.

— Наистина сме добре. Честна дума — увери я Ив. — Знам, че ти е трудно да повярваш, но тук сме много щастливи. Харесва ми, Джейни — призна тя. — Невероятно суперско е! Не, честно ти казвам. Всичко се промени, а аз имах нужда тъкмо от това. Нещо да ме разтърси и ме накара да стъпя здраво на земята… Много мислих по този въпрос. — Ив остави чашата си, кръстоса крака и погледна сестра си със спокойните си сиви очи. — Загубих толкова много — и бебето, и дома си, и начина си на живот, всички неща, които обичах и които имах, Денис…

Денис бе на последно място в списъка, забеляза Джейни с облекчение.

— Единственото, което исках, беше спокойствие, тишина и най-основните неща… трудно ми е да обясня. Точно сега не ми трябва нищо и не желая да имам нищо, което може да ми бъде отнето. Изглежда се опитвам да се обградя със сигурност. Не искам никой от нас да бъде наранен отново.

На Джейни й се струваше, че разбира, но въпреки това продължи да пита.

— Не ти ли липсват някои неща? По-зле е, отколкото когато беше студентка, защото като се прибираше преди, можеше да се порадваш на малко глезотии.

— Какви глезотии? — полюбопитства Ив.

— Марципан, шоколад, скъпи вина, джин с тоник… пържолки, филе…

Ив се разсмя.

— Не, това не ми липсва. Може би само парфюмите и старият ми крем за лице. От онези, дето струват по петдесет лири. Сега обаче ми се струва пълна лудост.

— Ще ти купя един за Коледа — обеща Джейни.

— Не, недей… Няма да му е мястото тук. Странно, въпреки това има неща, от които купувам най-скъпите, като например шоколада и праха за пране… Да знаеш само как мразя евтини обувки, затова нося тези — тя посочи маратонките си. — Имам чувството, че съм била една разглезена мърла и чак сега се връщам в реалния свят. И с момчетата е така. Ще го надмогнем.

Джейни се сети за етикета с цената на годежния пръстен, който двамата с Дейвид вече бяха избрали, и я бодна вина.

— А какво искаш за Коледа? — попита тя Ив.

— Нова коса — пошегува се сестра й и отметна назад порасналата прекалено дълга коса с избелели кичури.

— Добре. Това поне е нещо, което мога да направя — въздъхна Джейни. — Сериозно ти говоря.

Така Ив се запозна с Хари Косата.

Прегледа ограничения си бюджет, напълно наясно, че Коледа наближава, а тя нямаше представа какво да направи, за да не се превърне празникът в едно огромно разочарование за децата й.

Предишната Коледа бе най-невероятното събитие, върхът на екстравагантността. Денис бе прекалил и бе купил на момчетата електрически колички, в които те можеха да се возят, камиончета с дистанционно, цял град на „Лего“, футболно игрище, ботуши, надписани от известни футболисти топки. Дори в разгара на богатия й живот в Съри Ив си бе казала, че ги разглезват прекалено. Тя бе отворила малко пакетче в златен станиол и вътре бе златният й часовник от „Картие“. Как само се променят нещата. Не се сдържа и погледна черния прост пластмасов часовник на китката, купен за пет лири и деветдесет и девет пени. Дори той й се бе сторил твърде екстравагантна покупка.

Както и да е, нямаше никаква представа какво да прави тази година. Особено след като Том все още вярваше, че Дядо Коледа съществува, а не можеше да му обясни, че бюджетът на добрия старец доста се е свил.

Спестяваше упорито, за да им купи някои приятни дребни подаръци. Това означаваше безкрайни варианти на боб и леща за вечеря и обяд и домашно приготвена попара за закуска. Нито стотинка не се харчеше извън необходимото. Но парите от Джейни за фризьор щяха да отидат за семпла подстрижка. Косата й не бе пипана, откакто Денис фалира, и беше станала ужасна. Кестенявите й корени бяха прорасли и стигнали чак до ушите, а останалите от скъпия фризьорски салон кичури бяха с цъфнали краища, избелели и безформени.

Бе решила да се подстриже до над раменете, и колкото и да не й беше приятно, щеше да я боядиса и да я остави в естествения й цвят. Просто не можеше да си позволи да ходи на кичури.

Записа си час в салона през няколко пресечки, защото там бе най-евтино, но за Хакни интериорът бе удивително стилен.

Щом влезе, й сложиха престилка и я поканиха на стол, където се запозна с Хари, як чернокос фризьор от италиански произход, вече жител на Ийст Енд.

Той размаха гребена, прокара го през косата й и веднага й пробута любимата и изтъркана фраза, заимствана от Майкъл Кейн:

— Хубава коса, но неподдържана. — След това продължи да нарежда: — Кажи, миличка, какво ще правим с нея, защото е Коледа и всяка жена трябва да блести.

Тогава му обясни идеята си за евтината подстрижка, на която се бе спряла, но той тъжно поклати глава.

— А, не, mamma mia, трябва отново да станеш русичка, защото това е твоят цвят.

Ив събра смелост и заяви, че не може да си позволи кичури, защото спестява, за да купи подаръци за Коледа за момчетата си, които не биваше да останат разочаровани от празника… Но тъй като баща им ги е изоставил, не може повече да си позволява да им купува красиви скъпи подаръци… О, Господи, ето че започна да разказва всичко, докато седеше на стола, направо не спираше да дрънка, но Хари, свикнал цял живот да утешава тъжни жени, й подаде салфетки, чаша чай и я успокои.

— Спокойно, спокойно, миличка. Коледа е и ти трябва да позволиш на Хари да ти оправи косата. Щом го направим, ще се почувстваш много по-добре и нещата няма да изглеждат чак толкова черни, обещавам.

Така че той я подстрига до раменете и й каза да дойде отново в четвъртък вечерта, когато обучаваше начинаещи, за да й направи кичурите гратис, докато двете стажантки гледаха.

— Ама аз не мога да дойда вечерта. Няма кой да гледа момчетата — възрази тя, пък и й беше трудно да приеме подобен благороден жест от един непознат.

— Доведи и момчетата — каза Хари и замахна с ръка към просторния салон. — Имаме видео, столовете се въртят и навсякъде са оставени бонбони. Ще им бъде приятно.

И така тя си остана руса, докато учеше. Първо Хари, после стажантите й подновяваха кичурите веднъж на три-четири месеца, когато провеждаха курсове. А когато си намери работа, продължи да ходи при Хари и му плащаше колкото той приемеше — винаги под ценовата листа.

Но не това бе причината Хари да се превърне в близък приятел. Хари бе сред най-близките й хора, заради това, което направи за тях на тази първа Коледа. Докато размазваше боя по кичурите и наблюдаваше как синовете й се катерят по столовете в салона и изяждат всичко сладко, до което успяват да се докопат, той каза на Ив, че може би за Коледа не им трябват толкова подаръци, колкото истинска магия.

— Майка ми е наполовина италианка — призна той и се прекръсти. — Цялото семейство излизахме в полунощ и отивахме на среднощна служба, а когато се връщахме, къщата бе преобразена. Елхата бе поставена, подаръците — подредени, имаше пресни мандарини, панетоне, шоколади, дървени играчки, балони, а свещите и лампичките на елхата светеха. Истинска магия. Това го бе сторил нашият Дядо Коледа, не онзи зловещ старец, дето слиза през комина и оставя разни неща, избрани по каталог. Все още не знам как майка ми успяваше да го постигне, но според мен всичко е било опаковано и готово, скрито в шкафа, а докато сме били навън, някой приятел е идвал, за да подреди нещата. Заради тези две сладки момчета съм съгласен да бъда добрият приятел, Ив. Те така ще се зарадват.

Идеята бе прекрасна. А тя така и не успя да измисли причина, поради която да откаже. Хари бе към петдесет, не беше женен, но си имаше семейство, племенници и племеннички, с които не се виждаше толкова често, колкото му се искаше. Защо да не го остави да бъде мил с тях? Защо да не приеме приятелски протегнатата ръка?

— Добре, но няма да спя с теб и да знаеш, че в апартамента ми няма нищо за крадене… Предложението все още ли важи?

 

И така, на Бъдни вечер Хари получи ключ, и след като малката елха, подаръците и глезотиите бяха скрити под леглото и в шкафовете в кухнята, както се бяха уточнили предварително, Ив заведе синовете си на службата в единайсет, провеждана в църквата на училището.

По принцип не ходеше на църква, но остана силно впечатлена. Службата се водеше от млад спретнат викарий, който се стараеше да събуди някакъв интерес към религията у учениците от началното училище. Коледната служба обещаваше „коледни песни, стари и нови“, пай и мляко с какао или греяно вино след това. Църквата бе романтично осветена единствено от свещи, специално за празника.

Мимчетата, възхитени и възбудени, пееха с останалите, дори и онези песни, които никога досега не бяха чували, изслушаха празничната литургия, без да шават и създават главоболия.

Когато Ив огледа множеството, забеляза, че те са най-мизерно облечените. Наоколо бяха насядали семейства чернокожи, изтупани и грижливо сресани, децата им потънали в почтително мълчание.

След службата момчетата изядоха по три парчета пай. С изненада откриха, че след службата и настъпването на полунощ хората ги прегръщат и ги целуват и им пожелават Весела Коледа.

— Вече е Коледа, мамо — заяви с блеснали очи Том, когато излязоха от църквата, стиснал я за ръка.

— Знам — отвърна с усмивка тя.

— Това означава ли, че Дядо Коледа ще дойде? — попита той.

— Няма никакъв Дядо Коледа — му каза Дени, гласът му бе груб и мрачен. — Мама и татко ни оставяха подаръци, а тази година няма да има, нали?

Том погледна Ив, изпълнен с очакване.

— Не знам за Дядо Коледа — отвърна тя и си каза, че не иска да се връща към обяснението, което даде на Дени миналата година за добрия старец, живял много отдавна, който правел добрини на децата. — Понякога се случват и чудеса по Коледа — додаде. — А аз не се сещам за други трима, които имат по-голяма нужда от чудо, отколкото ние.

— Да си пожелаем ли нещо от звездите, мамо? — попита Том. Само че когато вдигнаха очи към небето, то бе надвиснало оловно с оранжеви отблясъци от уличните лампи. Не се виждаше нито една звезда.

— Ето, виждам една — посочи Том.

— Това е самолет, тъпчо.

Ив се направи, че не чу. Дени бе разстроен и се готвеше за голямо разочарование. Вече знаеше, че подаръците ще са никакви, а баща му сигурно нямаше да си направи труда да се обади.

Бе толкова нещастен и мрачен, че тя започна да се притеснява, докато се връщаха към дома, че момчето ще разкрие замисъла й — просто начин да ги развесели с малкото пари, с които разполагаше — и ще стане още по-тъжен.

 

Отключи външната врата и всички се заизкачваха към апартамента си на първия етаж. На тяхната врата бе закачен с червена панделка голям зелен венец, който го нямаше, когато бяха тръгнали.

— Какво е това? — попита изненадана тя. Явно тук имаше пръст Хари. Превъртя ключа и отвори вратата.

Холът бе осветен от ситни лампички, обсипали високото до коленете им борче, а по первазите горяха свещи.

— Какво се е случило? — Дени бе влязъл в стаята и тя бе усетила щастливо облекчение, щом забеляза удивлението по лицето му. На седем години момчето бе още прекалено малко, за да е обзето от истински цинизъм.

— Дядо Коледа е идвал! — Том се спусна напред, забравил за скришното си място зад краката й, откъдето надничаше.

— Мили Боже — възкликна Ив, почти толкова впечатлена, колкото и момчетата, защото стаята изглеждаше толкова красива, много по-вълшебна, отколкото бе предполагала, че може да стане. Свещите на первазите се отразяваха в стъклото и изглеждаха така, сякаш стотици светлини искряха в стаята.

— Има и елха — отбеляза Дени. — Не знаех, че той донася елхи!

— Може би е специално за нас — отвърна Ив. — Може да е чул, че не искаме, и да си е помислил: „Не може да бъде!“ — Момчетата се разсмяха.

— Но как е успял? Та ние нямаме комин… — Мислите на Дени бяха прекъснати от разумния въпрос на Том.

— Това нашите подаръци ли са? — зачуди се той, загледан към пакетите в златни и сребърни опаковки. — Вижте, бонбони — добави, когато видя купите с „Малтизърс“, „Куолити Стрийт“ и „Смартис“, оставени до пакетите.

Ив коленичи и погледна етикетите, които сама бе надписала с печатни букви, за да не познаят момчетата почерка й.

— Този е за Дени, този е за Дени, този е за Том… — Тя раздели подаръците, докато пред момчетата се образува по една малка купчинка от пакети, малки и средно големи, нищо много голямо.

— Тези трите са за мен! — Сега вече остана истински учудена, защото бе опаковала чифт евтини панталони за себе си и ролки за коса, за да не заподозрат нищо момчетата, но останалите два пакета в лъскава червена хартия бяха нови.

Остави ги на земята, за да види лицата на синовете си, когато отворят техните.

Дървена кутия, пълна с четиристотин малки, сложни строителни елемента за Дени. Стори й се, че той се зарадва истински. Имаше карти за игра, йойота, пистолети, водни балони, фенерче. На него всичко му хареса.

За Том имаше малък камион на пожарната, влакчета, джипове, крокодил с пружина, патета, пожарникарска каска и паяк, който скачаше, когато стиснеш помпичката към него.

Малкият грееше от възторг и опипваше всяко нещо най-внимателно, сякаш за да го направи завинаги свое.

— Може ли да изядем бонбоните? — попита той и малкото му личице се обърна към нея умолително, усмихнато така, че да разтопи сърцето й.

— Разбира се… е, не всичко. Нали трябва да останат и за утре.

И двамата загребаха колкото можаха, а след това тя качи купите на секцията.

— Ами твоите подаръци, мамо? — попита Дени.

— А, да, за малко да забравя.

Тя отвори най-тежкия пакет, извади две тумбести шишета скъп шампоан и балсам и гузно си помисли, че не бе купила на Хари дори една бутилка вино в знак на благодарност.

В следващия пакет се оказа коледна торта, украсена с половинки орехови ядки и череши.

— Иха — възкликна Дени. — Може ли да изядем по едно парче?

— Добре, да си отрежем по парче, да си направим какао и ще се отдадем на нощен гуляй. — За момент Ив бе готова да предложи да отворят пакетите, скрити под леглото й, за които смяташе утре сутринта да им каже, че са от нея. Но не, по-добре да отворят нов подарък, когато се събудят, пък и тази вечер нейните подаръци можеха да се загубят сред блясъка на другите.

Даде им пижамите да се обличат, докато млякото се затопли, а след това и тримата се пъхнаха в нейното легло.

Когато изядоха тортата и изпиха какаото, а очите на Том вече се затваряха, Дени се сгуши до нея и прошепна през сълзи:

— Искаше ми се да изпратя на татко картичка за Коледа, за да му кажа, че го обичам.

— О, Дени. — Прегърна го и го притисна до себе си. — Сигурна съм, че татко ти знае. — Как да не знае, че им бе разбил сърцата, мислеше си тя, обзета от ярост.

— Само че не му знаем адреса, нали? Затова не мога да му изпратя картичка. А той може да си помисли, че не го обичам.

Децата й бяха спрели да питат за баща си, но това съвсем не означаваше, че са престанали да мислят за него.

— Дени, татко ти знае къде живее дядо — каза му тя. — Можеше да ни пише много пъти или да се обади на дядо ти, за да ни поиска адреса, или да ни даде своя. Поради причина, която не разбирам, той замина сам за друга страна. Може би ти ни пише или ще се върне някой ден, а може и да не стане така. Наистина не знам. Единственото, което ние тримата можем да направим, е да се обичаме, да започнем новия си живот и да се постараем да сме щастливи. Никога няма да ви оставя с Том, никога, ама абсолютно никога, каквото и да става. — Тя го притисна до себе си и вдъхна сладката му миризма.

— Ами ако умреш, мамо? Кой ще се грижи тогава за нас?

— О, Дени. — Усмихна му се и се опита да разсее страха и чувството на обреченост. Въпреки че мисълта я плашеше и нея, дори понякога нощем се будеше. — Има още много, ама много време, преди да умра. Но ако се разболея и не мога да се грижа за вас известно време, имаме дядо и леля Джейни, и Джен Джен, а и много други хора ще ни помогнат. Моля те, миличък — тя приглади косата му назад от бялото чело, — сега е Коледа, време да сме весели. Опитай се да не се притесняваш чак толкова много. Аз съм до теб.

Положи главата му на възглавницата и гали меката му буза, докато той затвори очи и най-сетне заспа.

След това седна и тихо се измъкна от леглото. Вече нямаше място и за тримата на канапето, затова тя щеше да спи в тяхната стая. Остана загледана в момчетата, след като ги нагласи да са далече от края.

Проклет да е Денис, задето ги направи толкова нещастни, безценните й дечица. Никога нямаше да му прости, никога, докато е жива.

Хрумна й и друга мисъл, докато загребваше бонбони за утешение. Никога повече не искаше да бъде богата. Сети се за Скарлет О’Хара в полето с картофи, която се кълнеше никога повече да не остава бедна, и почувства тъкмо обратното. Никога повече не искаше да бъде богата.

Тя и Денис, и плиткоумните им приятели знаеха „цената на всичко и стойността на нищо“. И тя, и децата й едно време разполагаха с много повече, отколкото можеха да оценят, а сега имаха съвсем малко и го ценяха истински, включително се ценяха един друг и добротата на новите приятели.

Какъв беше смисълът да трупа неща, които щяха да изчезнат за нула време, ако парите им свършеха? Искаше да има само действителните, истинските неща в живота, неща, които са само нейни и може да си ги позволи. И да не се измъчва за тях прекалено много.

Накрая, три години по-късно, най-сетне пристигна съобщение от Денис — чрез адвоката му, в което той молеше за развод, защото имал намерение да се ожени отново. Ив вече бе решила, че не иска издръжка, само едно цялостно окончателно плащане, с което нещата между тях приключваха. Купи си малка кола втора ръка, внесе останалите пари в банка на името на момчетата и се опита да изтрие завинаги спомена от срещата в кантората на адвоката.

Столове, стържещи по пода, недокоснати чаши чай, радостта, болката и объркването на момчетата, Денис — загорял, оплешивял, надебелял — и жалките му приказки.

— Знам колко трудно ви е било… просто не разбирам как отлетя времето… все ми се искаше да ви се обадя.

Тя едва говореше, полузадушена от гняв, че го вижда отново и че се бе съгласила на всичко, което той предлагаше, включително да види отново момчетата, когато пак дойде в страната. Бе кимала отсечено с глава и се бе постарала да не говори много. Когато й подаде ръка за довиждане, тя не помръдна своята.

Том илака през всичкото време на път за вкъщи, а Дени започна, докато гледаше през прозореца на автобуса, вбесен и смълчан също като нея.